Орион

ГЛАВА 24

Хотел „Четири сезона“, Милано, четвъртък вечерта

Анна се чувстваше поотпочинала. Събуди се в осем часа и пет минути и малко се изненада, че Мич не се е прибрал. Все още не много разтревожена, тя отиде в банята и застана под душа. Мич й беше казал, че трябва да свърши една работа, но също така, че ще се върне към осем, за да я заведе на вечеря. Анна се остави топлата вода да й върне свежестта. Опита се да прецени колко е часът във Вашингтон. Още не беше достатъчно будна, за да пресметне часовата разлика. Пък и беше дошла в Италия да се наслаждава на живота! А може би и да започне нов живот. През следващите шест дни времето нямаше да има никакво значение за нея. Щеше да спи, когато си поиска, да яде, когато си поиска, и да прави секс също колкото и когато си поиска.

Когато излезе от банята, умуваше върху първото си обещание. Изтри се с хавлията и погледна часовника на нощното шкафче в другата стая. Беше девет и двайсет и въпреки това, което току-що си беше казала, времето имаше значение. Работата й представляваше поредица от крайни срокове — срокове, които не могат да се пропуснат. Когато Том Брокоу ти прехвърли топката по средата на вечерните новини и те предават на живо, гледат те по телевизията милиони зрители, сроковете са от изключителна важност и трябва да се спазват на всяка цена. Беше й внушено от първия ден в курса по журналистика в Мичиганския университет.

В професионален план тя се справяше добре със спазването на срокове, но в личен не беше така. Това беше вечният повод на напрежение между нея и Мич. С право той беше този, който непрекъснато я тормозеше. Рядко закъсняваше, а когато това все пак се случеше, винаги й се обаждаше да я предупреди. Тя закъсняваше непрекъснато. Това побъркваше Мич. Но сега ноктите на страха започнаха да се впиват в съзнанието й. Сега тя се чувстваше така, както той многократно се бе чувствал преди.

Застанала пред огледалото, тя се зае да нанася лосион на тялото си. Когато стигна до стъпалата, беше бясна. Задето Мич закъсняваше. Задето бе излязла от контрол! Продължи да си повтаря, че трябва да се успокои, но думите нямаха ефект. За да мине по-бързо времето, започна да се облича. Нямаше представа къде ще вечерят, затова си сложи панталони, бяла жилетка и прозрачна сива блуза. Когато свърши, наближаваше десет.

Тъй като почти нищо друго не й оставаше, Анна отвори минибара и си сипа водка с тоник. Седеше и пиеше, излизаше на балкона и пак пиеше. Хотелът имаше красив двор. Тя виждаше как хората седят на терасата на хотелския ресторант под белите чадъри и вечерят на свещи. Млада двойка приблизително на тяхната възраст затанцува под музиката на струнния квартет. Беше толкова романтично! Анна се натъжи. Влезе вътре и си наля още водка, без тоник.

Седна пред телевизора. Загледа се в екрана, но не улавяше нищо от образите върху него. Съзнанието й беше далече, опитваше се да разреши важни проблеми, да отгатне дали тя взима правилното решение. Защо жена като нея ще иска да прекара остатъка от живота си в толкова много стрес?

Обзеха я съмнения и тя започна да си задава въпроса, какво си е мислила, когато се е влюбила в Мич Рап. За любовта й имаше много причини. Той беше невероятно нежен и чувствителен мъж, особено като се вземе предвид с какво си изкарваше хляба. И най-сексапилният, когото познаваше. Малко грубоватите мъжествени черти на лицето му излъчваха самоувереност и интелект. В леглото сякаш бяха създадени един за друг. Освен това беше спасил живота й, както и на още много хора. Беше феноменална личност, но имаше и своите недостатъци. Или, по-точно, имаше един голям недостатък.

Райли знаеше какво е да израснеш в къща, в която властва тревогата, че любимият човек може да не се върне след работа. Или че следващото почукване на вратата може да е на най-добрия приятел на баща ти, който е дошъл да съобщи трагичната новина. Че татко ти е дал живота си по време на изпълнение на професионалните си задължения. Бащата на Райли скоро се беше уволнил от чикагската полиция след трийсет години работа като ченге. Тя много ясно си спомняше как като малка беше лежала будна през нощта, заслушана в сирените, и се страхуваше, че татко й може да не се прибере у дома. При мисълта, че няма да го види никога повече, тя заплакваше. Родителите й правеха всичко, за да й спестят тези страхове, но не беше възможно. Големият град взимаше своите жертви ежедневно; сред тях имаше и служители на закона. Виждаха ги по телевизията, във вестниците, монахините в католическото училище „Света Анна“ ги караха да се молят за пострадалите полицаи и техните семейства. Не можеше да забрави това.

Анна обожаваше баща си. Той и майка й бяха отгледали с много любов нея и братята й. Двама от тях бяха тръгнали по стъпките на баща си — бяха патрулиращи полицаи в Чикаго. Третият брат, черната овца в семейството, стана адвокат.

Анна се беше зарекла, че няма да се омъжи за ченге. Въпреки факта, че майка й и баща й бяха успели да изградят добро семейство и да проживеят заедно толкова дълго, тя беше виждала достатъчно приятели на баща си, за да си дава сметка, че стресът от работата им често води до провал в брака. А работата на Мич беше многократно по-тежка. Ченгетата имаха задача да опазват реда и да налагат закона. Понякога се налагаше да вадят оръжие, но рядко стреляха по някого. Анна често се принуждаваше да се изправи лице в лице с въпроса — кой е Мич Рап. Професионален убиец. Когато отиваше на работа, отиваше да убива. Не чакаше другият да стреля пръв по него, отиваше с насочен пистолет.

Анна отправи поглед към вратата и си пожела той ето сега, в момента, да я отвори и да влезе. Да я прегърне силно, да й каже, че е изпълнил последната си задача… Че е приключил с убиването, че е готов да приеме работата на бюро в Ленгли… Стисна чашата толкова силно, че едва не я счупи. Допи и последната глътка алкохол. Стана да си налее още.

Щеше ли да издържи?

Мъжът изстена и помръдна. Рап изскубна слушалката на микрофона от главата му и я хвърли на седалката. Притиснал дулото на пистолета в тила му, той разкопча със свободната си ръка колана и панталоните на непознатия. После го сграбчи за яката на якето и го изхвърли от колата, като го блъсна в задната врата на седана. Вече беше проверил джоба на гърдите му за някакви документи за самоличност, но не откри нищо. Прие го като знак, че този не е ченге.

— За кого работиш? — попита на италиански. Мъжът го изгледа с премрежени очи и го посъветва да върви на майната си. Без да се колебае, Рап го ритна с коляно в слабините. Онзи се опита да се свие, но Рап го държеше изправен до колата.

Повтори въпроса. Този път непознатият се изплю в лицето му. Рап го удари с глава и счупи носа му. Лицето на мъжа се обля в кръв.

Мич сграбчи яката на якето му и свали надолу задната част на дрехата, без ръкавите, така че ръцете му да бъдат като вързани отзад. После го бутна напред и го поведе към квартирата на Донатела. Мъжът стенеше и плюеше кръв. Разкопчаните му панталони паднаха на земята и той трябваше да ги вдигне.

— Върви! — Пистолетът на Рап беше опрян в гърба на мъжа, точно в гръбначния стълб. Едно погрешно движение — и той щеше да остане с парализирани крака за цял живот. Със свободната си ръка Рап натисна бутона на мобилния си телефон и изчака да му отговорят.

Сякаш след цяла вечност Донатела вдигна.

— Добре ли си? — попита Рап.

— Не. — В гласа й се долавяше болка.

— Стой така. Сега идвам. Можеш ли да ми отвориш външната врата?

— Да.

Рап бутна мъжа напред.

— Мърдай!

Когато стигнаха до вратата, Рап нареди на Донатела да натисне бутона на домофонната уредба и да му отключи.

Асансьорът беше на партера, но Рап побутна пленника си към стълбите:

— Хайде, мълчаливко, поемай нагоре. Ако опиташ някоя глупост, си умрял.

Стигнаха апартамента на Донатела. Вратата беше отворена. Рап бутна мъжа вътре, сетне затвори и заключи след себе си. Влезе в хола. На пода лежеше труп. Донатела се бе отпуснала на канапето. По лицето й имаше кръв.

— Какво става тук, мамка му?

— Двама ме причакваха. Единият на пода, а другият — ето там, зад канапето.

Рап не си направи труда да я пита дали са мъртви.

— Улучиха ли те?

Донатела кимна.

— Къде?

— В рамото.

По позата й Рап разбра, че раната е дълбока. Умът му заработи трескаво. Огнестрелната рана е сериозна работа. Щеше да се наложи да отидат на лекар. На частен лекар, който няма да докладва на полицията. Първо обаче трябваше да се погрижи за мъжа, когото беше довлякъл от колата. Все още стиснал с една ръка пленника за яката, той подхвърли пистолета с другата и го хвана за цевта. После стовари дръжката на оръжието отляво върху тила на мъжа. На онзи му се подкосиха краката и Рап го пусна на пода.

После го прекрачи и коленичи пред Донатела.

— Ранена ли си някъде другаде? — попита я с тревога.

— Не, тази кръв е негова. — Тя кимна към тялото на Розентал. — Отхапах ухото му, докато се борехме.

Рап започна да сваля внимателно ризата й. Донатела изскимтя от болка.

— Имаш ли някаква представа кои са?

— Не.

Раната бе с изходно отверстие. Плъзна ръка по гърба й и напипа мястото, откъдето беше излязъл куршумът. Слава Богу, оттам не течеше много кръв.

— А ако ти кажа, че са израелци?

— Побъркал си се!

— Е, този, дето го домъкнах, когато му се нахвърлих, изруга на иврит. А после, когато го извадих от колата, заговори на италиански.

— Какво доказва това?

— Не знам. Защо не ми изясниш ти? — Докато Донатела обмисляше предложението му, Рап продължи да оглежда рамото й. Опита се да изчисли траекторията на куршума и заключи: — Минал е, без да засегне костта, което, разбира се, е добре, но мисля, че по пътя си е причинил доста вреда.

— Не думай — измърмори Донатела, когато я обля поредната вълна болка.

— Къде ти е аптечката за първа помощ?

— В гардероба в спалнята. Най-горният рафт, отдясно.

Преди да излезе от хола, Рап откъсна кабела на най-близката лампа и завърза китките на пленника с него.

— Сега се връщам.

Когато изчезна от погледа й, Донатела се помоли шепнешком и погледна телата на пода. В действителност беше от голямо значение, че Рап беше чул единия от нападателите да ругае на иврит. Донатела не познаваше никого от тях, но без съмнение бяха от МОСАД. Бяха от лично подбраната група на Бен Фридман. Беше виждала подобни и преди. Докато сглобяваше мислено парчетата от мозайката, тя си даде сметка, че е натясно. С живота й в Италия беше свършено, а поради този факт — може би и с живота й въобще. Трябваше да се измъкне, но нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в оплакване на миналото. И други преди нея бяха опитвали. Малцина успяваха. Обикновено правеха някаква грешка или бяха принудени да водят такова жалко съществуване, че не си заслужаваше. Не, беше спечелила всичко, което имаше, с упорит труд. Няма просто ей така да се откаже от постигнатото. Трябва да намери начин да се опълчи срещу Бен Фридман. Помисли си какво й беше казал Рап по-рано. Че ще я защити. Че ще я отведе и ще постави въпроса за сигурността й най-горе. Колко нагоре?, запита се.

Мъжът на пода помръдна. Донатела се зачуди каква ли информация ще им даде, когато Мич се захване с него. В този миг взе трудно решение. Ще запази тайните за себе си, а ако Рап иска да ги научи, ще трябва да удържи на обещанието си. Ще трябва да й върне живота обратно.

Валтерът със заглушител още беше в лявата й ръка. Рап идваше по коридора.

Донатела вдигна пистолета и стреля в главата на пленника.