Орион

ГЛАВА 34

Форт Браг, Северна Каролина, събота сутринта

Рано на следващата сутрин Рап се качи на самолет „Лиърджет“ на ЦРУ и отлетя от Вашингтон за Файетвил, Северна Каролина. Носеше два големи брезентови сака и една чанта за дрехи. Саковете бяха пълни с най-различни оръжия и боеприпаси, които можеха да му потрябват за мисията, както и с някои други необходими вещи. Нямаше да се връща пак във Вашингтон, докато не приключеше мисията. В чантата си носеше изненада. Нещо, което беше усъвършенствал с години.

Когато самолетът се отлепи от земята, Рап погледна през малкия илюминатор и си позволи да се върне мислено към Анна. За последно. Така трябваше. По време на мисията щеше да е необходимо да е напълно съсредоточен и с ясен ум. Да мисли за нея, беше болезнено. Запита се къде ли е тя сега. Дали е на път към Америка, или си почива на някоя слънчева тераса в Южна Италия? Представи си, че лежи до нея, мушнал ръка под главата й, с длан на гладкото й бедро, телата им — сладостно допрени, тя — вперила прекрасните си зелени очи в него, усмихната… В спомените му бе толкова радостна и щастлива! Как не можа да опази това щастие?

Надеждите и мечтите му за нормален живот бяха разбити на пух и прах. Глупаво беше да мисли, че може да има такъв живот. Той беше убиец. Мъже като него не се женеха за жени като Анна. Разделяше ги огромна бездна. Тя се притесняваше с коя е спал той, преди да се срещнат, а той се опитваше да разбере кой е наел Питър Камерън да го убие. Отстрани ситуацията изглеждаше дори малко комична. Погледнато от този ъгъл, Анна му се струваше завършен егоист. Тя не можеше да разбере това, което беше жертвал и дал от себе си. А щом не можеше да го разбере, значи между двамата имаше сериозен проблем. Да, тя му беше благодарна, че я е спасил от изнасилване, може би — от смърт. Тайният му живот не я дразнеше, щом ставаше дума за нейното спасяване, но във всички други случаи за нея този живот беше нетърпим. И за капак на всичко — тази нейна ревност, така детинска и необоснована. Може би тя не беше жената за него.

До известна степен Рап вярваше в съдбата или поне — че нищо в живота не става случайно. Ако им беше писано да са заедно, тя щеше да го чака.

Полковник Грей чакаше, когато самолетът се приземи във военновъздушната база „Поуп“, близо до форт Браг. Беше облечен в зелена камуфлажна униформа, с барета и черни кубинки, излъскани до блясък. Въпреки есенния хлад беше навил ръкавите до средата на мускулестите си загорели предмишници. За разлика от повечето си хора Грей поддържаше косата си късо подстригана, тъй като вече не участваше в операции. Командосите от „Делта Форс“ се ползваха със специалната привилегия, известна като „променени стандарти за външния вид“.

Грей, четирийсет и няколко годишен, беше в отлична форма. Всеки ден пробягваше по осем километра и още беше способен да се състезава с новобранците на щурмовата полоса. За да поддържа уменията си, изстрелваше двеста патрона на ден на стрелбищата на „Делта“. Полковник Грей винаги водеше отпред.

Когато Рап слезе от самолета, Грей се втурна да му помогне с багажа. Те сложиха саковете и чантата отзад в джипа „Хамър“ на полковника и скочиха вътре.

— Благодаря, че се отзова, Мич. Оценявам го. Малко се притесних оня ден, когато разбрах, че искаш да се пенсионираш.

Рап сви рамене; не му се искаше да навлиза в подробности за съсипания си интимен живот, затова само каза:

— Вече остарявам, полковник.

— Как ли не! Ще остарееш, когато станеш на моите години. Още си в групата на младоците.

За стандартите на Специалните сили, разбира се, Грей беше старец!

— А сега накъде?

Полковникът се бореше с волана на хамъра, като че беше шофьор на градски автобус. Зави зад ъгъла и натисна газта.

— Искам да ти покажа нещо, преди да отидем на инструктажа.

Минута по-късно вкара джипа в огромен хангар, където ги чакаше транспортният гигант „С–141 Старлифтър“, натоварен с екипировката. Полковникът изключи двигателя и двамата с Рап слязоха от колата. Близо до задната част на самолета бяха подредени три превозни средства, покрити със сив брезент. Грей отиде при последното и свали брезента. Показа се бял седан „Мерцедес Бенц“, клас Е.

— Какво мислиш?

Рап се усмихна.

— Не се обиждай, полковник, но армията не се слави с това, че пилее пари. Как успя да се сдобиеш с това?

Грей отвори вратата на шофьора.

— Правим много услуги на Агенцията за борба с наркотиците. Помагаме в обучението на момчетата от техните SWAT5 и им съдействаме при тактическите занятия.

— Е, и?

— Казах им, ако им попаднат на някакви мерцедеси седани, да ми се обадят. Изгодно ги взехме.

— Конфискувани ли са? От операциите срещу наркотрафика?

— Ъхъ. И това е само половината. Те са бронирани. Някакъв откачен колумбийски наркодилър от Маями е бил техен собственик. Бяха бял, черен и сребрист. Ние боядисахме останалите два също в бяло. Качвай се. Искам да ти покажа още някои неща.

Рап се настани на предната седалка и погледна таблото пред себе си.

— С джипиеси са. Докарахме неколцина технически гении от Националната разузнавателна служба и ги накарахме да програмират системата за всяка една улица в Багдад, както и за всичките основни и второстепенни пътища, влизащи и излизащи от града.

— И в трите коли ли?

— Да.

— Страхотно. Няма да има повече Могадишу.

През 1993 година осемнайсет командоси намериха смъртта си в лабиринта от улици на сомалийската столица.

— Всички стъкла са куршумоустойчиви — продължаваше Грей, — гумите са самозапечатващи, а ние добавихме люкове на покрива, за да могат хората ни да стрелят с тежко оръжие в движение.

Рап бе възхитен. Макар да мислеше, че знае отговора, все пак попита:

— Защо не взехте лимузини?

— Мина ни през ума. Но така мисията щеше да се усложни. Ако използваме лимузини, ще трябва или да ги вкараме през границата, което определено представлява проблем, или да ги натоварим на самолети С–130, след което или да ги спуснем на платформи с парашути, или да приземим самолетите на иракска територия и там да ги разтоварим. Последното по ясно разбираеми причини предпочетохме да не правим. Един от хората ми, който изучаваше разузнавателните фотографии, забеляза, че не всичките „кервани“ на Саддам са съставени от лимузини. Някои от колите са седани като тези. В частност някои са точно мерцедеси, клас Е.

— Такива използва синът му Удай — каза Рап.

— Онова садистично малко копеле ли?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници — ухили се Рап.

— Убеден съм в това. — Грей изгледа Рап с присвити очи. Не знаеше дали да продължава да пита. — Фактът, че Удай ползва такива коли, помага ли ни, или ни вреди?

— О, мисля, че ни помага.

— Очевидно знаеш повече от мен.

— Ще ти кажа по-късно, като мина инструктажа. Засега първо ми се иска да чуя какво сте ми приготвили вие.

— Седаните доста ни опростиха работата. Те лесно влизат в хеликоптерите „Чинук“, които използваме за операции за дълбоко проникване. „Чинук“ летят под сигналите на радарите и стигат там, където ни е необходимо.

— Идеално. Впечатлен съм, полковник.

— Е, надявам се да не се разколебаеш след инструктажа.

Сред боровите гори на Северна Каролина е скрит военен обект, известен като ОСО, или Център за обучение по специални операции. Дванайсеткилометровият периметър на базата е ограден от двоен пръстен бодлива тел. Земята между двата пръстена е натъпкана с микровълнови сензори и камери. От вътрешната страна на бодливата тел високи земни насипи скриват от нежелани погледи хората, които се обучават в обекта, оборудван за сто милиона долара. ОСО е дом на „Делта Форс“, свръхсекретния отряд за борба с тероризма на американската армия.

Пазачите козируваха на полковник Грей. Не провериха мъжа, който го придружаваше. Близо километър по-нататък джипът спря пред сградата, в която се помещаваше щабквартирата на „Делта“.

Рап си взе чантата. Докато влизаха вътре, Грей му призна:

— Завиждам ви на вас, младите. Това ще бъде операцията на всички операции.

Рап се усмихна, но не каза нищо. Не беше необходимо да казва нищо. Грей беше прав. Вместо това попита:

— Какво предстои по програма?

— Събрал съм екипа. Искам да ти дам пълен инструктаж, да огледаш плана и да се опиташ да измислиш как да координираме действията си. Нямаме много време.

Рап го последва по коридора към конферентната зала. Метна чантата си на един стол и се настани до Грей. Полковникът представи Рап на командира на екипа.

— Мич, това е майор Бърг.

Рап протегна ръка.

— Приятно ми е, майоре. — Мъжът беше на около трийсет години. Достатъчно възрастен, за да е служил по време на Войната в Залива.

— На мен също. Полковникът се изказва много ласкаво за вас.

Рап прие комплимента с кимване и се облегна назад.

— Това е господин Круз — представи го Грей на останалите дванайсет мъже около масата. Всички те се досещаха, че това не е истинското му име, но никой от тях не се интересуваше как се казва Рап. Грей продължи: — Той е прекарал доста време в Близкия изток. Сигурно повече от всички нас, взети заедно. — Полковникът спря поглед върху всеки от дванайсетимата. — Лично съм работил с него и мога да гарантирам за уменията му. Трябваше да стигна чак до върха, за да измоля помощта му.

Бойците слушаха внимателно. Рап обходи с поглед присъстващите. Очевидно беше за какво са обучавани. До един имаха тъмнокафяви очи, гарвановочерна коса и гъсти черни мустаци. Някои имаха и бради. Всички бяха с мургава кожа.

Не беше необходимо Рап да пита за езиковите им умения. Съмняваше се, че някой от тях говори арабски толкова добре като него, но със сигурност бяха перфектни. Много от тях сигурно владееха фарси и кюрдски. Тези мъже бяха специално обучени за действия в Близкия изток. Рап знаеше каква е организацията на екипа: един командващ офицер, който беше майор Бърг, подофицер и десетима сержанти. В Специалните сили тази структура беше известна като Оперативно подразделение „Алфа“. В „Делта Форс“ им викаха „екипи“. Всеки човек беше служил в Сухопътните сили най-малко десет години. Екипът включваше двама оръжейни специалисти, способни да разглобят, почистят и стрелят точно с почти всяко пушкало, известно на човечеството. Освен това имаше двама инженери, специалисти по експлозивите, двама медици, които можеха спокойно да работят във всяко спешно отделение, двама свързочници, чието оборудване щеше да позволи на групата да разговаря с командването чрез осигурена срещу подслушване спътникова връзка от която и да било точка на света. Имаше също така специалист по разузнаването и специалист по операциите, който се грижеше всеки да е снабден с всичко и да е на линия. Последният беше и старшият сержант в екипа.

Всички те бяха най-добрите в занаята, но и това не бе достатъчно за „Делта Форс“. Всеки мъж в групата беше обучен почти на нивото на колегите си в техните умения. Ако някой загинеше или пострадаше сериозно при операция, друг трябваше да поеме неговата работа и най-малкото да я довърши. Това, което се губеше сред бъркотията от абревиатури и стерилни военни термини, беше фактът, че тези мъже, в добавка към високите си технически умения, бяха перфектни машини за убиване. Всеки от екипа, включително и командирът им, изстрелваше над 2 000 куршума седмично, петдесет и две седмици в годината. Бойните им умения се поддържаха във върхова форма постоянно.

Полковник Грей представи всеки член на екипа, след което попита Рап:

— Знам, че генерал Флъд те е информирал накратко. Имаш ли някакви въпроси, преди да минем към подробностите?

— Предполагам, екипът ще носи униформи на СРА? — Рап имаше предвид Специалната републиканска гвардия, елитна част в Републиканската гвардия, натоварена с охраната на Саддам, неговото семейство и дворците му. Частта беше съставена изцяло от мъже от градовете Тикрит, Байджи и Ал Шаркат, населявани от клановете, доказали безрезервна преданост към Саддам.

— Да, в униформи на СРА ще бъдат, с американски униформи отдолу. В случай че ги заловят.

— Добре. Генерал Флъд ми каза какво си намислил за мен. — Рап замълча; замисли се за собствения си план. — Като се има предвид оскъдното време, смятам, че ще е трудно да вляза в страната, без да задействам алармата. Не разполагам с конспиративно жилище, а малкото контакти, които имам в Багдад, не ми е удобно да използвам. Не и при тази деликатна операция. — Рап изкриви лице. — Иракският агент направо ще плесне от радост. Ще му се удаде възможност да стане новият най-добър приятел на Саддам. А ако се случи това, вие, момчета, можете да се надявате на страхотна церемония по посрещането, като кацнете.

Грей беше останал с впечатлението, че Рап може да им помогне.

— Значи мислиш, че не си в състояние да издебнеш целта? — попита остро.

— Напротив. Но смятам, че има голяма вероятност да ме хванат, което ще провали цялата операция. Във всеки случай, не мисля, че си заслужава риска. По мое мнение по-добре е твоите хора сами да влязат с колите в Багдад и да се чувстват като у дома си.

— Но ние дори не знаем как изглежда вратата към обекта — възрази един от инженерите.

— Аз не мога да ви дам такава информация. Ако е скрита, както си мислим, сигурно ще има нормален вход откъм алеята и истинската врата ще се намира етаж или два под земята. Няма начин да отида в Багдад и да се сдобия с цялата тази информация за вас, без да събудя нечие подозрение.

— Тогава, извинявай, че те питам, защо, по дяволите, би път дотук? — Грей не беше на себе си от ярост.

— Защото имам да ви предложа нещо друго — отвърна спокойно и уверено Рап. Изгледа бойците един по един. — От кого най-много се страхуват в Ирак?

— От Саддам, разбира се — отвърна Грей.

— А след Саддам?

Никой не отговори. Накрая един от сержантите се обади:

— От сина му Удай.

— Правилно! — Рап посочи сержанта. — Някои твърдят, че той е най-страшният човек в Ирак. Винаги си е бил малко садист, но през 1996 г.‍ имаше покушение срещу него. В него стреляха десет пъти, но той оживя. Оттогава е станал истински негодник. Никой не е защитен от него. Измъчвал е собствените си приятели със собствените си ръце. Вадил им е зъбите, рязал им е пръстите, избождал е очите им, шашнал е палачите… дори е убил собствените си зетьове.

— Саддам Камел и Хюсеин Камел — уточни сержантът.

— Точно така. От Удай се страхуват буквално всички, включително и членовете на собственото му семейство.

— И той как се вписва в плана? — попита Грей.

— Също като теб, полковник, аз експериментирах малко в свободното си време. В интерес на истината планът ти за използване на белите коли за транспортиране на екипа е направо гениален.

— Благодаря ти, но аз нямам заслугата за него. На сержант Абдо е. — Грей посочи мъжа, който отговори на Рап.

— Добра работа, сержант! — възкликна Рап.

— Благодаря. — Абдо опря лакти на масата и попита: — Накъде биете с разказа за Удай?

— Саддам не е единственият човек, който пътува из Ирак в бели коли. Синовете му Удай и Кусай също пътуват в такива колони. Всъщност Удай има цяла армада от бели мерцедеси седани. Той е суетен и иска да изглежда шик. Освен това вижда в мерцедесите начин да се откроява от по-старите членове на семейството, пътуващи в лимузини. Във всеки случай, ако спрете с белите коли на входа на болницата, няма гаранция, че ще ви допуснат в ядрения обект.

— Но ако с нас е Удай Саддам Хюсеин — довърши сержант Абдо, — няма да имаме проблеми.

— Точно така. — Рап се усмихна. Този сержант започваше да му харесва. — Напоследък Удай се превърна за мен в нещо като фикс-идея. Изучавах видеокасети с неговите редки публични появи, прехванати от спътници негови телефонни разговори, всичко, което имаме за него. Знам маниера му на ходене, с изявено накуцване на десния крак. Знам как говори, познавам жестовете му и знам къде се намира всеки негов белег. Знам как да го имитирам до съвършенство.