Орион

ГЛАВА 2

Мериленд, понеделник, сутринта

Мич Рап се събуди по корем. Протегна ръка към Анна, но нея я нямаше в леглото. Не му се ставаше и затова просто остана да лежи така, мислейки си колко е уморен. Лявото му рамо още го наболяваше и беше схванато. Искаше му се това да се дължи на изкълчването от студентските му години, когато беше играл лакрос в отбора на Университета в Сиракюз, но си даваше сметка, че причината е много по-сериозна. Беше раняван от огнестрелно оръжие. Бе едва на трийсет и две, а се чувстваше изтощен и стар. Борбата срещу тероризма — неговата „професия“, го изпиваше напълно.

Имаше дни, в които Рап се питаше дали е постигнал нещо. В края на краищата лудите още бяха на свобода и заплашваха да нанесат апокалиптичен удар върху Америка. В редките мигове на самосъжаление си мислеше, че всичко е било напразно. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че е предизвикал огромна промяна. Не си правеше труда да брои колко хора е убил. Поради очевидната причина, че предпочиташе да не знае. А и понеже нямаше как да бъде уточнен броят. Автоматите и експлозивите, неподбиращите инструменти на войната, правеха преброяването невъзможно, но убитите бяха много.

Може би сто, и то само онези, загинали пряко от неговата ръка. Ако сложеше в сметката случаите, при които беше водил в акции Специалните части, или случаите, в които беше „осветявал“ целите на американските бомбардировачи, които пускаха бомбите с лазерно насочване, броят автоматично се удвояваше и дори утрояваше.

Онези дни вече бяха в миналото. Или поне се надяваше да е така. Нямаше да е лесно да се оттегли. Беше изключително добър в занаята си. Говореше перфектно арабски, френски и италиански. Притежаваше добри аналитични способности и организационни умения. Но със или без тези качества той си беше професионален убиец. Но беше професионалният убиец на Америка. Беше острието на американското копие, човекът, който изпълняваше задачите на място, като пренасяше бойните действия на терена на врага. Мич Рап беше войникът на предната линия в пълния смисъл на думата. В ерата на бомбите с лазерно насочване, крилатите ракети и хирургичните въздушни удари той беше неврохирургът, който оперираше в страни като Иран и Ирак в продължение на месеци. И без никаква помощ от страна на господарите си във Вашингтон. Той предпазливо издебваше плячката си, приближаваше се до нея и когато настъпеше подходящият момент, я ликвидираше. И малцина подозираха за съществуването му. Екип „Орион“ и неговите членове бяха една от най-ревниво пазените тайни във Вашингтон. По-малко от десет души знаеха дори само името на това звено.

Рап си даваше сметка, че във Вашингтон има хора, които, ако разберат какво е вършил през последните десет години, ще откачат. И прекрасно разбираше сериозността на проблема. Бог му бе свидетел, беше виждал злоупотреби с властта, но нямаше нищо общо с тях. Нито Кенеди. Определено законов контрол беше необходим, но необходими бяха и „черните“ операции. Политиците са си политици. Доказали са, че не могат да пазят тайна. Това беше преобладаващото мнение на служителите от разузнаването и военните във Вашингтон, докато от другата страна на барикадата политиците гледаха на хората от ЦРУ и Пентагона като на шайка ненормални каубои, които трябва да се държат изкъсо, за да не се изпозастрелят.

Донякъде Рап беше съгласен и с двете страни. И едните, и другите можеха да бъдат винени за много неща. Управлението определено беше прибягвало до някои налудничави планове без почти никакъв шанс за успех. Планове, заради които Рап оправдаваше контрола от страна на Конгреса. На Хълма бяха и онези, които нарочно разкриваха секретна информация на медиите, за да объркат политическите си врагове.

Така функционираше системата във Вашингтон, и то от доста години.

Закърмени с идеите за права и лична свобода, американците щяха да бъдат шокирани, ако разберяха с какво се е занимавал той. Америка нямаше смелостта да си признае какво върши Мич Рап. Секретността беше от голямо значение.

Рап стана и се доближи до прозореца. Водите на залива Чезапийк блестяха като сребърно огледало. Дърветата бяха оголели, хладното ноемврийско небе сивееше. Само по боксерки, Рап потрепери. Слезе бавно по стълбите. За десет часа имаше уговорена среща в Ленгли.

Тази среща не го изпълваше с ентусиазъм.

На първия етаж го чакаше новият му приятел — Шърли. Кучето беше изключително умно и послушно. Рап потупа Шърли по главата. Беше я взел от Дружеството за защита на животните преди няколко седмици. Тогава кучето му трябваше за прикритие при едно проникване, което му се наложи да извърши. Рап водеше живот, при който за гледане на куче и дума не можеше да става, но предстоеше всичко това да се промени. Дните на скитосване по света за него бяха свършили. Или поне така се надяваше.

Рап влезе в кухнята, където на масата седеше жената на живота му, закусваше и четеше „Уошингтън Поуст“. Той се приближи и целуна Анна по челото. Без да каже нищо, отиде направо при каната с кафе и си сипа. Без захар, сметана, само силно, ароматно кафе.

Анна Райли остави лъжицата в купата овесени ядки и вдигна блестящите си зелени очи към Рап.

— Как се чувстваш тази сутрин?

— Като парцал. — Той раздвижи рамото си.

— Какво има?

— Остарявам. Това е. — Отпи от горещата течност.

— Та ти си само на трийсет и две! — засмя се Анна.

— Но изглеждам на шейсет и три.

Райли го изгледа изпитателно. Бяха се запознали при най-странните обстоятелства, които човек може да си представи. Тогава тя не бе съзряла суровата му красота. Кожата му бе мургава, раменете — широки, мускулите — стегнати. Три зараснали огнестрелни рани — една на крака и две на корема, свидетелстваха за бурното му минало. Имаше и още една, на рамото, но тя беше покрита от плътен белег. Там лекарите бяха срязали плътта, за да стигнат до куршума, да извадят късовете счупена кост и да възстановят по оперативен път раменната му става. Освен това имаше и белег от нож от дясната си страна. А имаше и още един, с който Мич особено се гордееше. Този белег постоянно му напомняше за човека, когото се беше заклел, че ще убие, когато беше започнал бясното си пътешествие преди десет години. Той пресичаше цялата лява страна на лицето му, от ухото до брадичката. Пластичните хирурзи се бяха справили великолепно, заличавайки белега до едва видима линийка. Но по-важното беше, че онзи, който бе нанесъл раната, сега гниеше в земята.

Райли се усмихна и протегна ръце.

— А според мен изглеждаш страхотно.

— Но въпреки всичко се чувствам като парцал.

— Боже, тази сутрин си кисел. — Райли отпусна ръце. Веднага бе отгатнала какво го притеснява. — Не искаш да се срещаш с Айрини днес, нали? — Рап промърмори нещо зад чашата с кафе и Райли добави: — Така си и знаех.

— Не е заради Айрини. Нямам нищо против нея… Дори бих искал да се видя с Айрини.

— Тогава е заради Ленгли.

— Да… не знам… май че е така.

Райли се беше тревожила за това, но беше запазила емоциите за себе си. Тя беше репортерка и работата й беше да наблюдава… най-вече хората. От това, което беше наблюдавала като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом, тя имаше сериозни съмнения дали Мич ще може бързо и безболезнено да се трансформира от таен агент под прикритие в безобиден бюрократ. Прекалено много беше свикнал да участва в престрелки и да работи сам-самичък. В Ленгли щеше да му се наложи да стане част от екип и да изпълнява заповеди. Но най-лошото беше, и Райли го съзнаваше, че трябваше да внимава какво говори. Вашингтон се славеше като град, в който хората често искат да чуят всичко друго, но не и истината.

Тя стана и го целуна по страната.

— Каквото и да решиш, мили, ще те подкрепя. Ако пожелаеш да си останеш у дома и да гледаш децата ни, според мен ще бъде чудесно.

Рап остави чашата и вдигна ръце.

— Технически фал. Никакви открити разговори за сватби или за деца, докато не позволиш да ти сложа годежния пръстен на ръката.

Райли го изгледа накриво.

— Това глупаво правило е твое, а не мое. Знаеш, че ще се оженим; аз също го знам. — Тя го ощипа и с игрива усмивка добави: — Давай да почваме шоуто.

Рап я хвана за раменете.

— Просто бях малко зает напоследък. — Той погледна към онова място в кухнята, на което само преди две седмици беше убил човек. — Искам да си изясня някои работи, преди да предприемем голямата крачка.

— Да, да, винаги има нещо — махна с ръка Райли. — Трябва да отида до Белия дом. Ще ти се обадя по-късно.

Рап я последва до вратата.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Не — отвърна Анна. — Наистина трябва да вървя на работа, а ти — тя хвана брадичката му — трябва да се приготвиш за срещата. — Целуна го по устните. — Няма да е толкова лошо. Опитай се да отидеш там с открито съзнание. А сега вече трябва да вървя. Обади ми се и ми кажи как е минало.

— Освен ако нямаш достъп до осигурения срещу подслушване телефон на президента, ще трябва да изчакаме до довечера, за да обсъдим новото предложение за работа, което ще ми направят.

— Прав си. Винаги забравям какви параноици са твоите хора.

— Само защото се държиш като параноик…

Райли слизаше от верандата. Без да се обръща, тя извика:

— Да, знам… Знам… само защото се държиш като параноик, не означава, че не те следят.

Рап се усмихна доволно, докато гледаше как Анна отваря колата. Шърли подскачаше наоколо.

— Обичам те — извика Рап.

— Аз също те обичам. Само си облечи нещо, преди да са те видели съседите.