Орион

ГЛАВА 22

Милано, четвъртък вечерта

Квартирата беше изискана, обзаведена с вкус. Стените бяха покрити с оригинални живописни платна на художници, които Розентал не познаваше. Нито пък го интересуваше кои са. За него това бяха дреболии, глупости. Вече повече от два часа седеше в мрака и чакаше жената да се върне. Вече започваше да губи търпение. Сунберг беше заел позиция на дивана на хола — точно срещу него. Янта беше на улицата, в колата под наем, и следеше обекта.

В досието, което Розентал беше взел от Фридман, не пишеше нищо за алармена система, но Розентал от горчив опит знаеше, че досиетата не винаги се актуализират до последния момент, както би трябвало. Затова, вместо да тръгне да отключва вратата и така да рискува да задейства сигнализация или пък да го изненадат в коридора, той отиде първо да потърси портиера. Попита седемдесет и няколко годишния мъж дали в сградата има свободни жилища под наем. Старецът му каза, че в момента няма, но очаква един апартамент да се освободи в началото на следващата година.

Розентал обясни, че е дошъл от Рим и ще се мести за по-дълго в Милано през февруари. Извади пачка банкноти и каза, че е готов да остави депозит още днес, ако апартаментът може да се види. Възрастният мъж се оживи. Двамата се качиха на последния етаж.

Докато оглеждаха жилището, Сунберг влезе в стаята на портиера и откри информация за Донатела Ран. За щастие апартаментът не се охраняваше с алармена сигнализация. Повече се зарадва обаче, когато откри два дубликата от жилището на Донатела. Провери цялото табло с ключове. За някои имаше по четири дубликата, за други — само по два. Изглежда, нямаше някаква специална закономерност, но Сунберг реши да се застрахова. Отвори едно от чекмеджетата с резервни ключове, взе един от ключовете за апартамента на Донатела и го замени с ключа от чекмеджето. След като се увери, че не е разбъркал нищо и никой няма да забележи смяната, излезе от квартирата на портиера и зачака Розентал на улицата.

На свой ред Розентал даде депозит на стареца и му каза, че ще се отбие утре, за да оформи документите. Разбира се, изобщо нямаше да се върне и се надяваше, ако полицията започне да подпитва, човечецът да не им каже нищо от страх, че ще трябва да върне парите като веществено доказателство. Така или иначе, не се тревожеше особено. Розентал и неговият екип щяха да са напуснали страната утре до обяд и едва ли старият портиер щеше да даде описание, което да е достатъчно подробно, та да му създаде проблеми. Според Розентал рискът си заслужаваше.

Каза си да запази спокойствие. Въпреки че само преди няколко минути Янта му беше съобщил по радиостанцията, че обектът и нейното гадже са излезли от бара и вървят към тях. Всичко течеше по план, но когато влязоха в парка, Янта ги изгуби. Той заобиколи с колата, излезе от другата страна и зачака да се появят.

Тъмнината даде време на Розентал да обмисли няколко вероятни непредвидени развоя на ситуацията. Ако тя поканеше гаджето си горе да пийнат по нещо или да остане през нощта, тогава жалко за мъжа, нямаше късмет. Розентал не изпитваше угризения, че щеше да убие невинен случаен човек. В бранша имаше и такива, които щяха да спорят с него, но малцина бяха постигнали успех като неговия. Ако тя не се прибереше тази вечер вкъщи, ако приятелят й живееше наблизо и отидеха у тях, щеше да се наложи да планира удар на улицата утре сутринта. Съществуваше по-голям риск, като я убие на открито, но не беше много по-трудно. Беше го правил и преди. Ще се приближи отзад, ще започне да я изпреварва отляво, ще постави заглушителя на гърба й и ще стреля три пъти. После ще продължи напред, без да се оглежда. Пистолетът ще се намира извън кобура не повече от две секунди. Ударът на куршумите ще й изкара въздуха и тя няма да може да изкрещи. Сърцето й ще спре, преди да се е строполила на земята.

Розентал погледна часовника си.

Фридман категорично му беше заявил, че задачата трябва да се изпълни бързо. Изкушаваше се да излезе от апартамента и да отиде да ги намери. Да се погрижи за проблема още сега и да напусне страната. Беше тъмно. Щеше да има само неколцина свидетели, ако изобщо имаше свидетели. Може би си струваше. Докато обмисляше този вариант, малката слушалка в ухото му изпука и се чу гласът на Янта:

— Излизат от парка. Вървят към теб.

— Прието — прошепна Розентал. — Можеш ли да ги изпревариш и да установиш наблюдение на улицата и входа?

— Да, но ще трябва да ги изгубя от поглед за една пресечка.

Розентал претегли риска.

— Тръгвай насам. Заеми място, откъдето ще ги видиш да идват, и наблюдавай входа на сградата.

— Разбрано. Тръгвам.

Розентал кимна на Сунберг. Двамата се изправиха и се протегнаха.

— Готов ли си?

— Да — отвърна Сунберг.

Бяха уточнили плана до детайли. Не беше сложен. Стояха на срещуположните ъгли на стаята и трябваше да стрелят по диагонал, когато обектът влезеше. Лампите бяха изключени, точно както ги откриха, когато дойдоха.

— И помни, изчакай да влезе и тогава ще я свалим.

Рап се оказа прав. Донатела не се качи с асансьора, а тръгна по стълбите.

Никога не ходеше невъоръжена. Професионален навик. Подбираше пистолетите си, както повечето жени — дамските си чантички. Любимият й пистолет беше деветмилиметровият „Берета 92 F“, но зареден, той беше много голям и тежък, за да го носи в чантичката си. Предпочиташе „Валтер РРК“ със заглушител. Оръжието беше леко, само шестстотин грама, и късо. Единственият му недостатък беше слабата възпираща сила. Той стреляше с малки патрони, 22-ри калибър. При изстрел те не можеха да съборят човек на земята, но ако изстрелът беше в главата, това нямаше голямо значение. А Донатела рядко пропускаше, когато се целеше в главата.

Докато се качваше по стълбите, тя държеше пистолета скрит под сакото. Ударникът беше възведен, предпазителят — свален. Нямаше нужда да проверява дали има патрон в цевта — никога не носеше оръжие без патрон в цевта. Вървейки нагоре, говореше с Рап по мобилния телефон. На всяка площадка спираше за малко, за да се ослуша и да провери следващото стълбище. От двете мартинита леко я унасяше, но разходката на чистия въздух й беше помогнала да се освежи. И мъжът в колата отвън. Не беше необходимо Рап да го споменава, тя си го знаеше. Някой искаше да премахне излишните свидетели и беше готов да убива, докато не елиминира и последния. Имаше и друг вариант и именно затова тя отказа да даде на Рап исканата информация. Съединените щати бяха съюзник, но само толкова.

ЦРУ не криеха какво искат да знаят и без съмнение биха дали мило и драго, за да разберат кой е бил началникът й в онази операция. Мъжът в колата може би беше изпратен да я убие. Но можеше също така да е и друг агент на ЦРУ, изпратен да я подплаши, за да каже на Рап кой я е наел. Сигурно затова Рап забеляза мъжа преди нея. Защото знаеше, че колегата му ще е там. Добре дошли в параноичния свят на шпионите.

Когато стигна четвъртия етаж, тя вече беше затворила на Рап и бе взела решение. Ако някой я дебнеше в квартирата й, ще играе честно. Ще влезе със стрелба. Безшумно пристъпи по стълбищната площадка. Застина неподвижно за миг — опитваше се да открие знак, че някой я причаква. Помисли да си свали ботушите си. После си даде сметка, че ако някой я дебне вътре, той вече е бил предупреден за пристигането й от онзи в колата.

Свали сакото си, извади нож и ключовете от чантичката си. Преметна сакото през рамо и тръгна по коридора. Когато стигна вратата на апартамента си, застана отстрани и вкара ключа в ключалката. Превъртя го и леко бутна вратата навътре. Остана така, прикрита зад солидната рамка. Надзърна в тясното антре, после погледна към бюфета отдясно, за да види дали някой не й е натрапил присъствието си. Трите фотографии в рамки и вазата с цветя си бяха, както ги беше оставила.

Светна лампата и преди да влезе в антрето, погледна през тънкия процеп между стената и рамката на вратата, за да се убеди, че никой не я дебне отзад. Чисто беше. Влезе вътре. Токчетата й ясно оповестяваха, че върви жена. Спря за миг, за да заключи дрешника вляво. Прочистването на дрешници е задача за двама и дори тогава има вероятност единият да бъде прострелян. Тя остави ключовете и чантичката си на ниския бюфет, пое си дъх и влезе в хола.

В дясната си ръка държеше пистолета. Ножът бе в лявата. Държеше хладното оръжие така, че острието да е скрито от предмишницата й. Направи крачка. Не можеше да види повече от половината стая. Щракна ключа за лампите. Помещението се обля в светлина.

Напрегна слух. Пистолетът й сочеше мястото, на което предполагаше, че се укрива евентуалният убиец. Но нямаше нищо. Тя свали сакото от рамото си и го метна върху облегалката на канапето. Засили се като гимнастичка, превъртя се във въздуха. В същия миг чу писъка на куршума. Откъдето го очакваше! Приземи се на колене между канапето и фотьойла. Вдигна валтера и стреля.

Единственото, което различи у мъжа, беше тъмната коса и пистолетът, насочен към нея. Подпряла се на коляно, Донатела се извъртя надясно. С крайчеца на окото си забеляза движение. Прицели се отново. Изведнъж остра болка преряза дясното й рамо. Като на забавен кадър се видя как изпуска пистолета от безполезните си вече пръсти. През косата й изсвистя куршум.