Петата жена

16

Страхът го сграбчи като ноктите на хищна птица.

Но когато мисълта го осени, вече беше твърде късно. Сведберг бе отворил вратата. В момента, когато ужасът замени времето, Валандер зачака предстоящия взрив. Единственото, което се случи, бе, че Сведберг, мърморейки, зашари с длан по стената, в опит да намери ключа за осветлението. Валандер се смути от страховете си. Защо ще му е на Рюнфелд да поставя взривно устройство в сутерена?

Сведберг запали лампата. Влязоха в стаята и се огледаха. Тъй като се намираха под земята, имаше само тясна редичка с прозорчета покрай тавана на стаята. Първото, което Валандер забеляза, бяха стоманени решетки от вътрешната страна на прозорците. Бе необичайно и може би Йоста Рюнфелд ги бе заплатил от собствения си джоб.

Стаята бе обзаведена като офис. Имаше бюро, шкафове за документи покрай стените. На малка масичка до едната стена стояха кафеварка и няколко чаши върху кърпа. В стаята имаше телефон, факс и копирна машина.

— Да влезем ли, или да чакаме Нюберг? — попита Сведберг.

Валандер го чу, но не отговори веднага. Все още се опитваше да осмисли първите си впечатления. Защо Рюнфелд бе наел тази стая и е държал плащанията отделно от останалото си счетоводство? Защо Ваня не знаеше за нея? И най-важният въпрос: за какво е използвал стаята?

— Няма легло — продължи Сведберг. — Изглежда, не е тайно любовно гнезденце.

— Никоя жена не би се настроила романтично тук долу — скептично отбеляза Ан-Брит.

Валандер все още не бе отговорил на въпроса на Сведберг. Без съмнение най-важното бе: защо Йоста е пазил офиса си в тайна. Защото то беше офис. Нямаше никакво съмнение.

Валандер зашари с поглед по стените. Там имаше още една врата. Кимна на Сведберг. Той отиде до нея и натисна дръжката. Вратата беше отворена. Надзърна вътре.

— Изглежда като тъмна стая за проявяване на снимки — рече Сведберг. — С цялото необходимо оборудване.

Валандер се запита дали би имало съвсем просто и логично обяснение за съществуването на това помещение. Той правеше много снимки. Бяха ги видели в апартамента му. Притежаваше голяма колекция от фотографии на орхидеи от цял свят. На снимките му рядко се срещаха хора и изображенията често бяха черно-бели, въпреки че багрите на орхидеите бяха красиви и би трябвало да изкушат един човек с фотоапарат.

Валандер и Ан-Брит отидоха при Сведберг и надзърнаха през рамото му. Наистина беше малка фотолаборатория. Решиха, че няма нужда да чакат Нюберг. Сами можеха да претърсят стаята.

Първото, за което огледа Валандер, бе дали има куфар. Но такъв нямаше. Седна на стола при бюрото и започна да прелиства книжата, сложени отгоре. Сведберг и Ан-Брит Хьоглунд се съсредоточиха върху шкафовете с документи. Валандер смътно си припомни как в зората на времето, в една от вечерите, които прекарваха седнали на балкона му и пиеха уиски, Рюдберг бе отбелязал, че работата на полицая и ревизора си приличат. Посвещаваха голяма част от времето си в преглеждането на документи. Ако това е вярно, то сега правя ревизия на един мъртвец, където в счетоводството, като на тайна сметка, съществува офис стая с адрес „Харпегатан“ в Юстад.

Валандер издърпа чекмеджетата на бюрото. В най-горното имаше малък преносим компютър. Способностите на Валандер да се оправя с компютри бяха доста ограничени. Често молеше за помощ, когато му се налагаше да използва компютъра, намиращ се в кабинета му в Юстад. Знаеше, че и Сведберг, и Хьоглунд са на „ти“ с компютрите и гледат на тях като на основен инструмент за работа.

— Нека да видим какво се крие ето тук — рече той и извади компютъра на бюрото.

Стана от стола. Ан-Брит се настани в него. На стената до бюрото имаше електрически контакт. Тя отвори капака и включи компютъра. След миг екранът светна. Сведберг все още тършуваше в един от шкафовете за документи. Тя натисна няколко клавиша и влезе в компютъра.

— Никакви пароли — промърмори. — Отваря се.

Валандер се надвеси напред, за да види. Толкова близо, че можа да усети аромата на дискретния парфюм, който тя носеше. Помисли за очите си. Не може да чака повече. Трябва да сложи очила.

— Това е регистър — уточни тя. — Различни имена на хора.

— Пробвай дали Харалд Бергрен фигурира — предложи Валандер.

Тя го погледна изненадано.

— Смяташ ли?

— Нищо не смятам — каза Валандер. — Но нали можем да пробваме?

Сведберг бе оставил шкафа за документи и застана редом до бюрото. Тя потърси в регистъра. Сетне поклати глава.

— Холгер Ериксон? — подхвърли Сведберг.

Валандер кимна. Тя провери. Нищо.

— Влез в регистъра наслуки — предложи Валандер.

— Имаме мъж на име Ленарт Скоглунд — рече тя. — Да пробваме ли него?

— За бога, та това е Накка! — възкликна Сведберг.

Останалите го изгледаха недоумяващо.

— Имаше един известен футболист, който се казваше Ленарт Скоглунд — поясни Сведберг. — Накка му беше прякорът. Сигурно сте чували за него?

Валандер кимна, но на колежката му нищо не й говореше.

— Ленарт Скоглунд звучи като обикновено име — рече Валандер. — Да погледнем за него.

Тя отвори папката с данни за лицето. Валандер присви очи и успя да прочете текста, който беше въз кратък:

— Какво означава това? — зачуди се Сведберг. — Какво се има предвид с това, че случаят е закрит? Какъв случай?

— Все едно го е написал някой от нас — отбеляза тя.

В същия миг Валандер осъзна какво може да е обяснението. Сети се за техническата апаратура, която Рюнфелд бе поръчал по пощата от фирмата в Бурос. За фотолабораторията. За тайния офис. Всичко това изглеждаше невероятно, но в същото време бе напълно възможно. Докато бяха надвесени над регистъра в малкия компютър, дори изглеждаше съвсем правдоподобно.

Валандер изпъна гръб.

— Интересно дали Йоста не се е интересувал и от друго, освен от орхидеи — започна той. — Дали Рюнфелд не е бил това, което наричат частен детектив?

Може би останалите щяха да възразят. Ала Валандер искаше да проследи дирята, и то начаса.

— Мисля, че съм прав — продължи той. — Сега вие двамата ще трябва да се опитате да ме оборите и да ми докажете, че греша. Прегледайте всичко, което намерите тук. Дръжте си очите отворени и не забравяйте Холгер Ериксон. Освен това искам някой от вас да се свърже с Ваня Андершон. Без да е съзнавала, може да е видяла или чула нещо, свързано с тази дейност. Аз самият ще отида в участъка, за да поговоря с децата на Рюнфелд.

— Какво да правим с пресконференцията в шест и половина? — попита тя. — Обещах да присъствам.

— По-добре остани тук.

Сведберг подаде ключовете от колата си на Валандер. Той поклати глава.

— Ще взема моята кола. Имам нужда да се поразтъпча.

Когато излезе на улицата, тутакси се разкая. Вятърът бе силен и, изглежда, ставаше все по-студено. За миг Валандер се поколеба дали да не се отбие първо до вкъщи, за да си вземе по-дебел пуловер. Реши да не губи време. Бързаше. Освен това беше разтревожен. Направиха нови разкрития, но те не се вписваха. Може би Йоста Рюнфелд е бил частен детектив? Забързано прекоси града и взе колата си. Датчикът за гориво показа, че резервоарът е празен, и червената лампичка светеше. Нямаше време да зареди. Тревогата го правеше нетърпелив.

Пристигна в участъка точно преди четири и половина. Ебба му подаде купчина съобщения за телефонни обаждания, които пъхна в джоба на якето си. Когато влезе в кабинета си, се зае да издири Лиса Холгершон. Тя потвърди, че пресконференцията ще се проведе от шест и половина. Валандер обеща да държи нещата в свои ръце. Това бе нещо, което правеше с неохота. Твърде лесно се дразнеше от нахалните и подвеждащи въпроси на журналистите. Даже от най-висшите полицейски кръгове в Стокхолм няколко пъти се бяха оплаквали от нежеланието му да съдейства. В тези моменти си бе давал сметка, че наистина е полицай, известен не само в своя собствен кръг от колеги и приятели. За добро или лошо, в работата си беше спечелил всенародна известност.

Набързо докладва за откритието на приземната стая на Йоста Рюнфелд на „Харпегатан“. Засега обаче не спомена нищо за предположението си, че Рюнфелд е използвал част от времето си за дейност като частен детектив. Валандер привърши разговора и се обади на Хансон. Дъщерята на Рюнфелд седеше в кабинета му. Уговориха се да се срещат за кратко вън в коридора.

— Изпратих сина — рече Хансон. — Отседнал е в хотел „Секелгорден“.

Валандер кимна. Знаеше къде се намира.

— Изскочи ли нещо?

— Почти нищо. Може да се каже, че потвърди образа на баща си като страстен почитател на орхидеите.

— А майката? Съпругата на Рюнфелд?

— Трагична злополука. Искаш ли подробностите?

— Не сега. Какво казва дъщерята?

— Тъкмо щях да започна разпита с нея. Този на сина отне доста време. Опитвам се да си върша работата докрай. Впрочем синът живее в Арвика, а дъщерята в Ескилстуна.

Валандер си погледна часовника. Пет без петнайсет. Би трябвало да подготви пресконференцията. Обаче можеше да отдели няколко минути, за да поговори с дъщерята.

— Ще възразиш ли, ако аз започна, като й задам няколко въпроса?

— Защо да възразя?

— Точно сега нямам време за обяснения. Но въпросите ми сигурно ще ти прозвучат странно.

Влязоха в стаята на Хансон. Жената, седнала в стола за посетители, беше млада. Предположи, че е на не повече от двайсет и три или двайсет и четири години. Валандер забеляза, че по външност прилича на баща си. Тя се изправи, когато той влезе. Валандер се усмихна и се ръкува с нея. Хансон се облегна на касата на вратата, а Валандер се настани на стола му. Направи му впечатление, че столът изглежда чисто нов. Зачуди се какво ли е направил Хансон, за да се сдобие с нов стол. Неговият беше в много лошо състояние.

На един лист бе отбелязал име, Лена Льонервал. Валандер хвърли бърз поглед към колегата си, който кимна. После си съблече якето и го сложи на пода до стола. През цялото време тя следеше с поглед движенията му.

— Бих искал първо да ви изкажа съчувствието си за това, което се е случило — рече той. — Приемете моите съболезнования.

— Благодаря.

Валандер забеляза, че тя се владее. С известно облекчение разбра, че няма да избухне в сълзи.

— Казвате се Лена Льонервал и живеете в Ескилстуна — продължи Валандер. — Дъщеря сте на Йоста Рюнфелд.

— Да.

— За всички останали лични данни, които, уви, са необходими, ще се погрижи инспектор Хансон. Аз имам само няколко въпроса. Омъжена ли сте?

— Да.

— Какво работите?

— Треньор по баскетбол.

Валандер обмисли отговора й.

— Това означава ли, че сте учителка по физическо възпитание?

— Означава, че съм треньор по баскетбол.

Валандер кимна. Остави съпътстващите въпроси на Хансон. Никога преди не бе срещал треньор по баскетбол от женски пол.

— Баща ви е бил цветар?

— Да.

— През целия си живот ли?

— На младини е пътувал по моретата. Когато се оженили с мама, останал на сушата.

— Доколкото разбрах, майка ви се е удавила?

— Да.

Краткото колебание, предшествало отговора й, не убягна на Валандер. Веднага изостри вниманието му.

— Колко време е изминало оттогава?

— Около десет години. Тогава бях само на тринайсет.

Валандер забеляза, че е напрегната. Предпазливо продължи нататък.

— Можете ли да разкажете малко по-подробно за случилото се? Къде е станало?

— Това наистина ли има отношение към баща ми?

— Рутинна полицейска процедура е да питаме свидетелите за миналото им — рече Валандер, като се постара да звучи авторитетно. Хансон изумено се опули насреща му от мястото си при вратата.

— Не знам особено много — каза тя.

Грешка, светкавично си помисли Валандер. Знаеш, но предпочиташ да не говориш за това.

— Разкажете това, което ви е известно — подкани я.

— Беше през зимата. По някаква причина отидоха с колата до Елмхулт, за да си направят неделна разходка. Тя пропаднала в дупка в леда и се удавила. Татко се опитал да я спаси. Но не успял.

Валандер седеше неподвижно. Мислеше над това, което бе казала. Имаше нещо сходно с разследването, с което се занимаваха. После се сети какво беше. Отнасяше се не до Йоста Рюнфелд, а до Холгер Ериксон. Мъж, който пропада в дупка в земята и се набучва на колове. Майката на Лена Льонервал пропада в дупка в леда и се удавя. Всички полицейски инстинкти на Валандер му казваха, че тук съществува връзка, ала не бе в състояние да определи точно каква. Нито пък защо жената, седнала от срещуположната страна на бюрото, не желае да говори за смъртта на собствената си майка.

Той остави злополуката. Премина без заобикалки към основния въпрос.

— Баща ви е имал цветарница. Освен това запалено се е интересувал от орхидеите.

— Това е първото, което си спомням за него. Как разказваше на брат ми и на мен за цветя.

— Защо е бил толкова страстен любител на орхидеите?

Тя го изгледа с внезапно учудване.

— Защо у човек се поражда страст към нещо? Може ли да се отговори на този въпрос?

Валандер поклати глава, без да отговори.

— Знаехте ли, че баща ви е бил частен детектив?

Хансон потръпна при вратата. Валандер бе фокусирал погледа си неотклонно към жената отсреща. Изненадата й изглеждаше неподправена.

— Моят баща е бил частен детектив?

— Да. Знаехте ли за това?

— Не може да е вярно.

— Защо не?

— Не го разбирам. Не знам дори какво се има предвид под частен детектив. Има ли действително такива в Швеция?

— Това е друг въпрос, който човек може да си зададе — рече Валандер. — Ала баща ви съвсем очевидно е отделял време, за да упражнява дейност като частно практикуващ детектив.

— Като Туре Свентон? Това е единственият шведски частен детектив, който ми е познат.

— Оставете комиксите — нареди Валандер. — Говоря съвсем сериозно.

— И аз също. Никога не съм чувала баща ми да се е занимавал с нещо подобно. Какво е правил?

— Твърде рано е да се каже.

Валандер вече бе убеден, че тя не знаеше за тайните занимания на баща си. Естествено, съществуваше възможността да е сбъркал и предположенията му да са напълно погрешни. Но вътре в себе си знаеше, че не е така. Това, че откриха тайната стая на Рюнфелд, не означаваше, че са направили пробив в разследването, чиито последствия могат веднага да предвидят. Може би тайната стая на „Харпегатан“ само ще да ги отведе по-нататък, към други тайни стаи. Но Валандер имаше усещането, че този пробив бе разтърсил цялото разследване. Всичко отново се движеше.

Той стана от стола.

— Това беше всичко — заключи той, като протегна ръка. — Със сигурност пак ще се срещнем.

Тя го изгледа сериозно.

— Кой го е извършил? — попита тя.

— Не знам — отвърна Валандер. — Но съм убеден, че ще заловим човека или хората, които са убили баща ви.

Хансон го последва отвън в коридора.

— Частен детектив ли? — рече той. — Това някаква шега ли е?

— Не — отговори Валандер. — Открихме таен офис, който е принадлежал на Рюнфелд. Ще чуеш подробностите по-късно.

Хансон кимна.

— Туре Свентон не беше комикс — каза после. — А поредица от книги.

Валандер вече си беше отишъл. Взе си чаша кафе и затвори вратата на кабинета. Телефонът иззвъня. Пусна слушалката на вилката, без да отговори. Най-много му се щеше да избяга от пресконференцията. Имаше твърде много други неща, за които да мисли. С гримаса придърпа към себе си една тетрадка и записа най-важното, което можеше да съобщи на пресата.

Облегна се назад и се загледа през прозореца. Вятърът вилнееше.

Ако убиецът говори на своя език, то ние можем да се опитаме да му отговорим, помисли си Валандер. Ако е така, както ми се струва, той е искал да покаже на другите какво е извършил. Тогава ние пък трябва да кажем, че сме видели. Но няма да се оставим да ни уплаши.

Нахвърли още няколко бележки. После стана и отиде при Лиса Холгершон. Изложи накратко това, което бе намислил. Тя внимателно го изслуша, сетне кимна. Щяха да постъпят така, както бе предложил.

Пресконференцията се състоя в най-голямата заседателна зала на полицейския участък. Валандер имаше усещането, че се е върнал обратно към лятото и към бурната пресконференция, която бе напуснал в изблик на неприкрита ярост. Разпозна много от лицата.

— Радвам се, че се нагърбваш с това — прошепна Лиса.

— Нещата са такива, каквито са — отвърна Валандер. — Някой трябва да го направи.

— Аз само ще открия — каза тя. — Останалото е твое.

Качиха се на подиума в единия край на залата. Лиса Холгершон ги приветства с „добре дошли“ и даде думата на Валандер, който усети, че е започнал да се поти.

Описа подробно убийствата на Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд. Съобщи няколко специално подбрани детайла, както и собственото си мнение — че това са едни от най-жестоките криминални престъпления, с които той и колегите му са се сблъсквали някога. Единствената важна информация, която премълча, бе откритието, че Рюнфелд вероятно тайно е работел като частен детектив. Не спомена нищо и за това, че издирват човек на име Харалд Бергрен, който си е водил дневник, докато е участвал като наемен войник в далечна африканска война.

Напротив, каза нещо съвсем друго. Това, което двамата с Лиса Холгершон бяха съгласували.

Съобщи, че полицията има ясни следи, по които да тръгне. Не можеше да разкрие подробности, но съществуваха следи и улики. Полицията има ясна хипотеза, която все още не може да бъде оповестена, от съображения да не попречат на оперативно-следствената работа.

Идеята се зароди, когато усети труса, който раздвижи разследването, движение от самите дълбини, почти невъзможно да бъде регистрирано, но което въпреки това се бе случило.

Идеята, която му хрумна, бе много проста.

Когато стане земетресение, хората се разбягват. В паническа бързина се отдалечават от центъра. Извършителят или извършителите искаха светът да види, че убийствата са били садистични и грижливо планирани. Следователите можеха да потвърдят, че са били наясно с това и че могат да дадат по-подробна информация. Че са видели повече, отколкото убийците са възнамерявали.

Валандер искаше да накара извършителят да се раздвижи. Бягащата плячка може да бъде видяна по-лесно от тази, която се е притаила неподвижно в собствената си сянка.

Естествено, съзнаваше, че могат да ударят на камък. Извършителят можеше да остане невидим. Въпреки това реши, че си заслужава да опитат. Имаше одобрението на Лиса Холгершон да каже неща, които не отговарят напълно на истината.

Нямаха никакви следи. Всичко, което имаха, бяха фрагменти, които никак не си пасваха.

Когато Валандер приключи, започнаха да валят въпросите. За повечето беше подготвен. Беше ги чувал и им беше отговарял и преди. Щеше да му се налага да ги чува отново, докато работи като полицай.

Едва към края на пресконференцията, когато Валандер бе станал нетърпелив и Лиса Холгершон му кимна, че е време да привършват, всичко се обърна в съвършено различна посока. Мъжът, който вдигна ръка и после стана прав, седеше най-отзад в ъгъла. Валандер не го видя и тъкмо щеше да закрие пресконференцията, когато Лиса му обърна внимание, че явно има още един въпрос.

— Аз съм от вестник „Протестен глас“ — каза мъжът. — Имам въпрос, който бих искал да задам.

Валандер затършува в паметта си. Никога не бе чувал за вестник на име „Протестен глас“. Нетърпението му нарасна.

— От кой вестник казахте, че сте? — зачуди се.

— „Протестен глас“.

През залата премина смущение.

— Трябва да призная, че досега не бях чувал за такъв вестник. Какъв беше въпросът, който искахте да зададете?

— „Протестен глас“ има стари традиции — невъзмутимо отвърна мъжът в ъгъла. — В началото на деветнайсети век е съществувал вестник с това име. Социално критично издание. Очакваме скоро да публикуваме първия си брой.

— Един въпрос — каза Валандер. — След като издадете първия си брой, ще отговоря на два въпроса.

Веселие обхвана цялата зала. Ала мъжът в ъгъла си остана все така безучастен. От него струеше проповедничество. Валандер се запита дали все още неиздаденият вестник „Протестен глас“ не е религиозен. Крипторелигиозен, помисли си. Новата духовност е достигнала Юстад. Сьовестад е покорен, иде ред на Йостерлен.

— Каква е позицията на полицията в Юстад относно това, че жителите на Льодинге са решили да сформират гражданска гвардия? — попита мъжът в ъгъла.

На Валандер му бе трудно да види лицето му.

— Не съм чул жителите на Льодинге да смятат да извършат някоя колективна глупост — отвърна Валандер.

— Не само в Льодинге — продължи мъжът в ъгъла, без да трепне. — Съществуват планове за стартирането на национално движение в страната. Една организация „чадър“ за гражданската гвардия. Народна полиция, която да закриля гражданите. Която върши всичко онова, за което полицията не я е грижа или не успява да се справи. Една от изходните точки ще бъде в околностите на Юстад.

Залата внезапно замря.

— С какво Юстад е заслужил тази чест? — попита Валандер. Все още не беше сигурен дали да възприеме представителя на вестник „Протестен глас“ на сериозно.

— През последните няколко месеци бяха извършени голям брой брутални убийства. Трябва да се признае, че полицията успя да разкрие престъпленията, случили се през лятото. Но сега, изглежда, всичко започва отначало. Хората искат да живеят нормално. Не като спомен в паметта на другите. Шведската полиция е капитулирала пред престъпността, която в днешни дни изпълзява от дупките си. Поради това гражданската гвардия става единствената възможност да се реши проблемът със сигурността.

— Вземането на закона в свои ръце никога не е водило до разрешаване на проблемите — рече Валандер. — От страна на полицията в Юстад има само един отговор. Той е ясен и еднозначен. Никой не може да го тълкува погрешно. Всички частни инициативи за създаването на паралелна организация за поддържане на реда от наша страна ще бъдат посрещнати като незаконни действия, които ще преследваме.

— Да тълкувам ли това, че вие сте срещу гражданската гвардия? — попита мъжът в ъгъла.

Валандер сега можеше да види бледото му, изпито лице. Реши да го запомни.

— Да — отговори. — Тълкувайте го и по този начин: ние сме против всякакви опити да бъде сформирана гражданска гвардия.

— Не се ли питате какво ще кажат за това хората от Льодинге?

— Може би се питам — рече Валандер. — Но не се страхувам от отговора.

След това бързо закри пресконференцията.

— Мислиш ли, че този говореше сериозно? — попита Лиса, когато останаха насаме в заседателната зала.

— Може би — отговори Валандер. — Трябва да държим под око какво се случва в Льодинге. Ако хората започват открито да поставят искания за гражданска гвардия, то значи положението доста се е променило в сравнение с преди. Може да си имаме проблеми.

Беше станало седем часа. Валандер се раздели с Лиса Холгершон и отиде в кабинета си. Седна на стола. Имаше нужда да си събере мислите. Не помнеше кога за последно, при криминално разследване, му е оставало толкова малко време за размисъл и обобщение на случая.

Телефонът иззвъня. Веднага отговори. Беше Сведберг.

— Как мина пресконференцията? — попита той.

— Малко по-зле от обикновено. Как върви при вас?

— Мислех си, че трябва да дойдеш тук. Намерихме фотоапарат с филм в него. Нюберг е тук. Смятаме да го проявим.

— Можем ли вече категорично да твърдим, че е водел двойствен живот като частен детектив?

— Така мислим. Освен това има и още нещо.

Валандер напрегнато очакваше продължението.

— Според нас филмът съдържа снимки на най-скорошния му клиент.

Последният, мислено го поправи Валандер. Не най-скорошният, а последния.

— Идвам — каза той.

Напусна участъка в бурния вятър. Гонещи се облаци изпълваха небето. Докато вървеше към колата, се запита дали прелетните птици мигрират нощем при толкова силен вятър.

На път към „Харпегатан“ спря да зареди бензин. Чувстваше се уморен и празен. Кога ли щеше да има време и да огледа за къща. Да помисли за баща си. Питаше се кога ще дойде Байба.

Погледна ръчния си часовник. Времето ли отминаваше или животът му? Бе твърде уморен, за да реши.

Сетне запали двигателя. Часовникът показваше седем и трийсет и пет.

Малко по-късно паркира на „Харпегатан“ и слезе в сутерена.