Петата жена

20

Петерш ги чакаше на Централната гара в Малмьо. Щом пристигнаха, Рюнфелд се извини и каза, че смята да остане няколко часа в Малмьо. Следобед щял да се върне в Юстад. Тогава заедно със сестра си ще прегледат имуществото на баща си и ще решат съдбата на цветарницата.

Докато пътуваха обратно към Юстад, Валандер седна на задната седалка на колата и започна да нахвърля бележки за събитията в Елмхулт. На гарата в Малмьо си бе купил химикалка и малко тефтерче, което сега балансираше върху коляното му, докато пишеше. Петерш, който и без това не беше от приказливите, като видя, че Валандер е зает, не отрони нито дума през цялото пътуване. Времето беше слънчево, ала и ветровито през целия път до Юстад. Денят бе четиринайсети октомври. Нямаше и седмица, откакто баща му лежеше в земята. Подозираше, или по-скоро се опасяваше, че още не е започнал да скърби и тепърва щеше трябва да се справя с това чувство.

Пристигнаха в Юстад и отидоха направо в участъка. Във влака Валандер изяде няколко безобразно скъпи сандвича и нямаше нужда да обядва. Спря се на пропуска и осведоми Ебба какво бе станало с колата. Както обикновено, нейното отлично поддържано „Волво“ стоеше вън на паркинга.

— Няма как, ще трябва да си купя нова кола — сподели той. — Не знам как ще мога да си го позволя.

— В действителност заплатите ни са безобразно ниски — подхвърли тя. — Но най-добре е човек да не го мисли толкова много.

— Не съм съвсем сигурен — възрази Валандер. — Ако просто забравим за това, положението никога няма да се промени.

— Ти сигурно имаш някой таен договор за „златен парашут“ за милиони — пошегува се Ебба.

— Всички имат договори за „златен парашут“ — отвърна Валандер. — Всички, с изключение на нас двамата.

На път към кабинета си надзърна в стаите на колегите. Всички бяха излезли. Единственият, когото намери, беше Нюберг, чиято стая се намираше в дъното на коридора. Много рядко се случваше той да е там. Една патерица бе подпряна на бюрото.

— Как е кракът ти? — поинтересува се Валандер.

— Каквото е — такова! — сопна се Нюберг.

— Не сте намирали куфара на Йоста Рюнфелд, нали?

— Във всеки случай не е в гората около „Маршвинсхолм“. Кучетата щяха да го надушат.

— Някакви други улики?

— Улики винаги има. Обаче после идва въпросът дали имат нещо общо със случая, или не. Сега сравняваме следите от гуми по черния път зад хълма, където е наблюдателницата на Ериксон, с тези, които открихме в гората. Съмнявам се, че ще можем да потвърдим нещо със сигурност. И на двете места беше много кално.

— Нещо друго, което смяташ, че би трябвало да знам?

— Маймунската глава — обясни Нюберг, — която се оказа не маймунска, а човешка. Пристигна дълго, изчерпателно писмо от Етнографския музей в Стокхолм. Разбирам половината от това, дето пишат. В общи линии, вече са сигурни, че идва от Белгийско Конго. Или Заир, както се нарича понастоящем. Предполагат, че е на около четирийсет или петдесет години.

— Връзва се — отбеляза Валандер.

— От музея проявиха интерес и искат да се грижат за нея.

— За това ще трябва да се произнесат властите, след като приключим разследването.

Неочаквано Нюберг впери настойчив поглед във Валандер.

— Дали ще заловим онези, които са го извършили?

— Длъжни сме да го направим.

Нюберг кимна, без да каже нищо повече.

— Каза „онези“. Преди, когато те попитах, ми отговори, че според теб извършителят е действал сам.

— „Онези“ ли казах?

— Да.

— Все още смятам, че престъпленията са дело на един извършител. Обаче не мога да обясня защо смятам така.

Валандер понечи да си тръгне. Нюберг го спря.

— Приклещихме „Секур“, фирмата за търговия по пощата в Бурос, да ни кажат какво още е купувал Рюнфелд от там. Като изключим най-скорошната подслушвателна апаратура и магнитната четка, пазарувал е там три пъти. Фирмата съществува отскоро. Купил е бинокъл за нощно виждане, няколко фенера и куп други работи без особено значение. Нищо незаконно впрочем, фенерите намерихме на „Харпегатан“. Но бинокълът за нощно виждане не беше нито там, нито на „Вестра Валгатан“.

Валандер се замисли.

— Възможно ли е да го е сложил в багажа си за Найроби? Наблюдават ли се тайно орхидеи нощем?

— Във всеки случай още не сме го намерили — обясни Нюберг.

Валандер отиде в кабинета си. Смяташе да си сипе чаша кафе, но размисли. Седна зад бюрото и прочете бележките, които си беше нахвърлил, докато се возеше в колата от Малмьо. Търсеше прилики и разлики между двете убийства. И двамата мъже бяха описани като насилници, макар и всеки по различен начин. Холгер Ериксон се е отнасял лошо със служителите си, а Моста Рюнфелд е пребивал съпругата си. Определено имаше прилика. И двамата бяха убити според изкусно замислен план. Валандер все още беше убеден, че Рюнфелд е бил държан в плен. Нямаше друго логично обяснение за дългото му отсъствие. Ериксон пък сам бе вървял към собствената си смърт. Ето я и разликата. Ала според Валандер дори тук имаше някакво, макар неясно и изплъзващо се, сходство.

Защо Рюнфелд е бил държан в плен? Защо извършителят е изчакал, преди да го убие? За тези въпроси имаше безброй възможни отговори. По някаква причина извършителят е искал да чака, което на свой ред повдигаше нови въпроси. Дали пък извършителят просто не е имал възможност да го убие веднага? В такъв случай защо? Или пък да държи Рюнфелд в плен и да го омаломощи чрез гладуване е било част от замисъла?

За пореден път единственият мотив, който Валандер можа да види, бе отмъщението. Но отмъщение за какво? Все още не бяха открили надеждна следа.

Пренасочи мисълта си към извършителя. Вече бяха говорили, че вероятно става дума за сам мъж с голяма физическа мощ. Естествено, можеше да грешат и убиецът да е повече от един, но Валандер силно се съмняваше. Имаше нещо в цялата организация, което издаваше самотен извършител.

Доброто планиране е било една от предпоставките, мислеше си. Ако извършителят не бе действал сам, планът щеше да бъде значително по-прост.

Облегна си назад в стола. Опита се да разгадае разяждащата тревога, която не му даваше мира. Имаше нещо в картината, което все не успяваше да види. Може би тълкованията му са напълно погрешни. Само да можеше да се досети какво е.

След около час отиде да си вземе чашата кафе, от която се въздържа по-рано. Обади в оптиката, където напразно го бяха чакали да дойде. Не му определиха нов час. Можеше да отиде, когато поиска. След като два пъти прерови якето си, намери телефонния номер на автомонтьора в Елмхулт в един от джобовете на панталона си. Ремонтът щеше да излезе много скъп. Валандер нямаше друга алтернатива, ако искаше да получи нещо за колата, когато я продаде.

Приключи разговора с майстора и позвъни на вътрешния на Мартинсон.

— Не знаех, че си се върнал. Как мина в Елмхулт?

— Смятах да поговорим за това. Кои са тук в момента?

— Току-що видях Хансон — отвърна Мартинсон. — Уговорихме се да се срещнем за малко в пет часа.

— В такъв случай ще почакаме дотогава.

Валандер постави слушалката на вилката и изведнъж се сети за Якоб Хословски и неговите котки. Зачуди се кога ли на него самия ще му остане достатъчно време, за да си търси къща. Обезсърчен заключи, че това едва ли някога щеше да се осъществи. Работата на полицията постоянно нарастваше. Преди винаги имаше периоди, когато интензивността на работата намаляваше. Сега това вече почти не се случваше. И по нищо не личеше, че отново ще се случи. Дали има ръст на престъпността — не беше сигурен. Беше сигурен обаче, че случаите на насилие се увеличават непрекъснато. Все по-малко полицаи бяха пряко ангажирани с оперативна работа. Повечето заемаха административни постове. Планираха повече, за по-малко работа. За Валандер бе непоносимо да си се представя седнал по цял ден зад бюрото. Когато сядаше там, както в момента, това бе само пауза в установената му практика. Никога нямаше да открият извършителя, ако само си седят зад стените на участъка. Новите технологии в криминалистиката постоянно се развиваха, но никога нямаше да заместят напълно полевата работа.

Мислите му се върнаха към Елмхулт. Какво ли се е случило на леда на Стонгшьон през онзи зимен ден, преди десет години? Дали Йоста Рюнфелд не е инсценирал злополуката, за да убие жена си? Имаше улики, които сочеха това. Имаше твърде много детайли, които не се вписваха в сценария за нещастен случай. Едва ли ще е много сложно да се изровят докладите от полицейското разследване, проведено навремето. Имаше голяма вероятност то да е било претупано, но му бе трудно да критикува полицаите, които са го провели. Какво са могли да заподозрат? Защо изобщо биха подозирали нещо?

Валандер взе слушалката и отново се обади на Мартинсон. Помоли го да се свърже с Елмхулт и да изиска копие от разследването на злополуката с удавянето.

— Защо ти самият не го направи? — изненада се Мартинсон.

— Изобщо не се срещнах с местните полицаи — отвърна Валандер. — Затова пък седях на пода в една къща, пълна с котки, заедно с мъж, който можеше да се направи безтегловен, когато си поиска. Би било добре да получим копие от онзи доклад колкото се може по-бързо.

Затвори, преди Мартинсон да успее да му зададе някакви въпроси. Беше станало три часът. През прозореца видя, че времето все още е хубаво. Реши, че нищо не пречи да отиде и незабавно да посети оптиката. Срещата им бе насрочена за пет часа. Едва ли щеше да свърши нещо полезно преди това. Освен това главата му бе натежала от умора. Усети тъпа болка зад слепоочията. Облече си якето и излезе от участъка. Ебба бе заета с разговор по телефона. Написа на бележка, че ще се върне в пет часа, и й я подаде. Спря на паркинга и по навик затърси с поглед колата си, преди да си спомни, че е в сервиза. Трябваха му десет минути да стигне пеша до центъра. Оптиката се намираше на „Стура Йостергатан“, в близост до „Пилгренд“. Казаха му, че ще трябва да почака няколко минутки. Разлисти вестниците, оставени на една масичка. В един от тях имаше негова снимка, направена сигурно преди повече от пет години. Самият той едва се позна. Големи статии за убийството се ширеха на двойни страници. „Полицията следва сигурни следи“. Точно каквото им бе казал Валандер. А то не беше вярно. Запита се дали убиецът чете вестници. Дали следи работата на полицията? Валандер прелисти нататък. Спря на една от вътрешните страници. Зачете с нарастващо изумление. Разгледа снимката. Излиза, че журналистът от все още несъществуващия вестник „Протестен глас“ бе имал право. Хора от цялата страна се събираха в Юстад, за да учредят Национална гражданска гвардия. Говореха без заобикалки. Ако стане необходимо, нямало да се поколебаят да нарушат закона. Подкрепят работата на полицията, но не и съкращенията. Преди всичко не приемат несигурност по отношение правата на човека. Валандер четеше с нарастваща смесица от неприязън и огорчение. Нещата наистина започваха да се случват. Поддръжниците на идеята за въоръжена гражданска гвардия вече не се криеха в сенките. Излизаха открито на показ. С име и лице на снимка. Събраха се в Юстад, за да учредят Национален съюз.

Валандер захвърли вестника. Ще трябва да се сражаваме на два фронта, помисли си той. Това е много по-сериозно от всички преекспонирани неонацистки организации, за опасността от които, винаги се бе преувеличавало. Както и за бандите от мотористи.

Дойде неговият ред. Валандер седна със странен апарат пред очите си и се втренчи в размазаните букви. Започна да се тревожи, че може би ослепява. Струваше му се, че вече няма да може да вижда нормално. След това обаче оптикът постави чифт очила на носа му и му подаде един вестник. Там също имаше статия за гражданската гвардия и бъдещия Национален съюз и той можа да прочете текста, без да си напряга очите. Това за миг изличи неудоволствието от съдържанието на статията.

— Имате нужда от очила за четене — любезно каза оптикът. — Нищо необичайно за възрастта ви. Плюс един и половина диоптъра ще ви е напълно достатъчно. С течение на времето ще се налага да увеличавате диоптъра през няколко години.

После Валандер отиде да разгледа рамките за очила. Изуми се, като чу цените. Щом разбра, че има и евтини пластмасови рамки, незабавно се спря на този вариант.

— Колко чифта? — попита оптикът. — Два? За да си имате един резервен.

Валандер се сети за химикалките, дето все губеше. Непоносима му беше и мисълта очилата да му се подмятат на връв около врата.

— Пет чифта — заяви.

Когато си тръгна от оптиката, бе едва четири часът. Без да го е обмислял предварително, отиде до кантората за недвижими имоти, пред чиято витрина се спря няколко дни по-рано, за да разгледа предлаганите имоти. Този път влезе, настани се на една маса и разгледа папките с обяви за къщи. Два от имотите го заинтригуваха. Взе си копия от офертите и обеща да се обади, ако пожелае оглед. Отново излезе на улицата. Все още разполагаше с време. Реши да се възползва от случая и да си отговори на един въпрос, който се въртеше в главата му, откакто бе умрял Холгер Ериксон. Отиде до книжарницата на градския площад. Казаха му, че книжарят, когото познаваше отпреди, е в склада на приземния етаж. Спусна се по половин ред стъпала и откри приятеля си да разопакова куп кашони с учебни помагала.

— Все още ми дължиш деветнайсет крони — посрещна го книжарят и се усмихна.

— За какво?

— Една сутрин миналото лято ме събуди в шест часа, защото на полицията й трябвало карта на Доминиканската република. Полицаят, който дойде да я вземе, плати сто крони, а тя струваше сто и деветнайсет.

Валандер бръкна под якето си, за да извади портфейла си. Книжарят го възпря с жест.

— Аз черпя — каза сетне. — Просто се пошегувах.

— Стиховете на Холгер Ериксон — поде Валандер. — Които е отпечатвал на собствени разноски. Кой ги четеше?

— Той беше аматьор, разбира се — обясни книжарят, — но не пишеше зле. Проблемът бе в това, че пишеше само за птици. Или по-скоро това бе единственото, за което му се удаваше добре. Когато се пробваше на други теми, никога не се получаваше.

— Кой купуваше стихосбирките му?

— Не е продал много чрез книжарницата. Сам разбираш, че голяма част от произведенията на местни автори не носят никаква печалба. Важни са по други причини.

— Кой ги купуваше?

— Честно казано — не знам. Навярно някой и друг турист, дошъл при нас в Сконе. Струва ми се, имаше и неколцина любители на птиците, които бяха открили книгите му. Или пък колекционери на местни автори.

— Птици — отбеляза Валандер. — Това означава ли, че никога не е писал за нещо, което би могло да обезпокои хората?

— Естествено, че не — учуди се книжарят. — Нима някой твърди ли, че е така?

— Просто се чудех — отговори Валандер.

Валандер излезе от книжарницата и тръгна нагоре по хълма към полицейския участък.

Първото, което направи, щом влезе в заседателната зала и зае обичайното си място, бе да постави новите очила на носа си. В стаята цареше ведра атмосфера. Но никой не каза нищо.

— Кой липсва? — попита той.

— Сведберг — отвърна Ан-Брит. — Не знам къде е.

Едва бе завършила изречението, когато Сведберг със замах отвори вратата на заседателната зала. Валандер веднага разбра, че нещо се е случило.

— Открих госпожа Свенсон — съобщи той. — Последният клиент на Рюнфелд. Или поне така смятаме.

— Чудесно — зарадва се Валандер и усети как нетърпението му нараства.

— Помислих си, че може да е ходила в цветарницата по някакъв повод — продължи Сведберг. — Може да е търсила Рюнфелд. Взех със себе си снимката, която проявихме. Ваня Андершон си спомни по едно време, че снимка на същия мъж е стояла на масата в задната стаичка. А също и че госпожа с фамилното име Свенсон на няколко пъти е идвала в цветарницата. Веднъж купила цветя, които трябвало да бъдат доставени. Останалото беше фасул ска работа. Адресът и телефона ги имаше записани. Тя живее на „Бюабаксвеген“ в Сьовестад. Отидох дотам. Държи малка зеленчукова градина, където отглежда стоки за пазара. Взех със себе си снимката и й казах, както си беше, че според нас е използвала услугите на Йоста Рюнфелд като частен детектив. Тя незабавно потвърди.

— Добре — похвали го Валандер. — Какво още ти каза?

— Оставих я там. Беше заета, защото имаше майстори в къщата си. Помислих си, че е по-добре да подготвим заедно въпросите.

— Искам да говоря с нея още тази вечер — не се стърпя Валандер. — Нека съвещанието бъде колкото се може по-кратко.

Срещата продължи около половин час. По едно време в стаята влезе Лиса Холгершон и тихо седна на масата. Валандер докладва за пътуването си до Елмхулт. Завърши, като заяви това, което смяташе за най-важно — че не могат да изключат възможността Рюнфелд да е убил съпругата си. Щяха да изчакат копие от разследването, което е било проведено навремето. После щяха да вземат решение как да процедират по-нататък.

Валандер млъкна, но никой не каза нищо. Всички разбираха, че има вероятност да е прав. Но все още не бяха наясно по какъв начин това може да повлияе на разследването им.

— Това пътуване имаше смисъл — поясни Валандер след известно време. — Смятам също, че трябва да отидем и до Свенставик.

— Със спиране в Йевле — вметна Ан-Брит. — Не знам дали това има значение. Обаче помолих мой близък приятел от Стокхолм да отиде в една специализирана книжарница и да ми набави няколко броя от списание, озаглавено „Терминатор“. Пристигнаха днес.

— Какво е това списание? — попита Валандер, който и по-рано бе чувал да се говори за него.

— Публикува се в САЩ — продължи тя. — Може да се каже, че списанието е зле прикрито професионално издание. За хора, които търсят договори като наемни войници, телохранители или изобщо търсят поръчки като наемници. Неприятно четиво, между другото много расистко. Ала открих една малка обява, която би трябвало да ни заинтересува. Един мъж от Йевле е пуснал обява, че може да намери работа на, както ги нарича, „непредубедени мъже, готови да се сражават“. Позвъних на колегите в Йевле. Известен им е, но не са си имали работа директно с него. Смятат, че поддържа тесни контакти с хора в Швеция, които в миналото вероятно са били наемни войници.

— Може да се окаже важно — вметна Валандер. — На всяка цена ще се свържем с него. Сигурно ще можем да съчетаем пътуване до Свенставик и Йевле.

— Погледнах картата — продължи тя. — Човек може да отиде до Йостерсунд със самолет. После да вземе кола под наем. Или да получи помощ от колегите на север.

Валандер затвори тетрадката си.

— Погрижете се някой да организира пътуването — предложи. — Ако е възможно, искам да замина утре.

— В събота? — попита Мартинсон.

— Едва ли ще е от значение за хората, с които искам да се срещна — продължи Валандер. — Нямаме време за губене. Предлагам сега да прекъснем. Кой ще дойде с мен в Сьовестад?

Преди някой да има време да отговори, Лиса Холгершон почука с молив по масата.

— Само един момент — започна тя. — Не знам дали сте разбрали, че в града ни се провежда среща на хора, които са решили да учредят Национална гражданската гвардия. Според мен трябва възможно най-скоро да обсъдим каква ще е позицията ни по въпроса.

— Националната дирекция на полицията е разпратила купища циркуляри за тази гражданска гвардия — рече Валандер. — Те са напълно наясно какво казва шведското законодателство за раздаването на справедливост от частни лица.

— Със сигурност знаят — съгласи се тя. — Имам обаче силното чувство, че този път нещата са различни. Страх ме е, че много скоро ще почнат да се появяват случаи на крадци, застреляни от членове на подобни групи. А после ще почнат да се стрелят един друг.

Валандер съзнаваше, че е права. Но точно в този момент му бе трудно да се ангажира с нещо друго, освен двойното убийство, което разследваха.

— Нека оставим това за понеделник — предложи той. — Съгласен съм, че е важно. В по-дългосрочен план въпросът е решаващ, за да не се окажем обградени от граждани, които си играят на полицаи. Нека го обсъдим на срещата в понеделник.

Холгершон неохотно се съгласи. Прекратиха съвещанието. Ан-Брит и Сведберг щяха да придружат Валандер в Сьовестад. Когато тръгваха от участъка, вече бе станало шест часът. Навън се беше заоблачило и вероятно по-късно щеше да завали. Пътуваха в нейната кола. Валандер седеше на задната седалка. Зачуди се дали още не понамирисва след гостуването си в котешкото свърталище на Якоб Хословски.

— Мария Свенсон — каза Сведберг. — На трийсет и шест години, притежава малка зеленчукова градина в Сьовестад. Ако съм я разбрал правилно, търгува само с екологично отгледани зеленчуци.

— Не я ли попита защо се е свързала с Рюнфелд?

— Щом потвърди, че се е свързала с него, не я питах нищо повече.

— Ще бъде много интересно — подхвърли Валандер. — През всичките тези години, откакто съм полицай, никога не съм срещал човек, който да е искал помощ от частен детектив.

— Снимката беше на мъж — уточни Ан-Брит Хьоглунд. — Омъжена ли е?

— Не знам — отвърна Сведберг. — Казах всичко, което знам. Знаете толкова, колкото и аз самият.

— Еднакво малко — поправи го Валандер. — Не знаем почти нищо.

След двайсетина минути пристигнаха в Сьовестад. Веднъж, преди много години, Валандер бе дошъл тук, за да свали мъж, който се беше обесил. Беше го запомнил, защото това бе първото самоубийство, с което се сблъска. Спомни си случката с отвращение.

Сведберг спря колата пред къща с магазинче отпред и пристроена оранжерия непосредствено до него. „Зеленчукът на Свенсон“ пишеше на една табела. Излязоха от колата.

— Тя живее в къщата — обясни Сведберг. — Предполагам, че вече е затворила магазина.

— Цветарница и зарзаватчийница — отбеляза Валандер. — Дали това означава нещо? Или е чиста случайност?

Не очакваше отговор, а и не получи такъв. Бяха изминали половината път по настланата с чакъл пътечка, когато входната врата се отвори.

— Мария Свенсон — каза Сведберг. — Чакала ни е.

Валандер огледа жената, застанала на стълбите. Беше облечена с дънки и бяла блуза. Бе обута с дървено сабо. Имаше нещо странно във външния й вид. Забеляза, че не носи грим. Сведберг ги представи. Мария Свенсон покани всички да влязат. Седнаха във всекидневната. На Валандер му мина през ум, че дори в дома й имаше нещо чудато. Сякаш нехаеше в каква обстановка живее.

— Да ви предложа ли кафе? — попита Свенсон.

И тримата отклониха поканата.

— Както вече сте разбрали, това, което ни води, е, че искаме да научим малко повече за връзката ви с Йоста Рюнфелд.

Тя го изгледа учудено.

— Връзка ли е трябвало да имам с него?

— Като между частен детектив и клиент — поясни Валандер.

— Това е така.

— Рюнфелд е бил убит. Отне ни известно време да разберем, че не само е продавал цветя, но е упражнявал и дейност на частен детектив.

Вътрешно Валандер изстена от нескопосания начин, по който се изразяваше.

— Тогава първият ми въпрос е, как разбрахте за него?

— Видях обява в регионалния ежедневник. Беше миналото лято.

— Как установихте първоначалния контакт?

— Отидох в цветарницата. По-късно през същия ден се срещнахме в едно кафене в Юстад. Намира се на градския площад. Не помня как се казва.

— Защо се свързахте с него?

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

Беше категорична. Валандер се изненада, защото до този момент отговаряше прямо.

— Въпреки това смятам, че трябва да отговорите — напомни й той.

— Мога да ви уверя, че няма нищо общо със смъртта му. Аз самата също съм ужасена и шокирана от случилото се, както и всички останали.

— Полицията решава дали нещо има отношение към случая, или не — рече Валандер. — За съжаление трябва да отговорите на въпроса. Можете да го направите сега. Тогава всичко, което не касае пряко разследването, ще си остане между нас. Ако бъдем принудени да ви извикаме на по-формален разпит, ще ни е по-трудно да предотвратим изтичането на подробности към медиите.

Тя дълго седя, без да продума. Чакаха. Валандер извади снимката, която бяха проявили на „Харпегатан“. Свенсон я погледна с безизразно лице.

— Това мъжът ви ли е? — попита Валандер.

Изгледа го втренчено. После се засмя.

— Не — отвърна, — не ми е мъж. Но ми отне любимата.

Валандер не проумяваше връзката. Обаче Ан-Брит веднага схвана.

— Как се казва тя?

— Аника.

— И този мъж е застанал помежду ви?

Тя отново беше много овладяна.

— Започнах да я подозирам. Накрая не знаех какво да направя. Тогава ми хрумна да се обърна към частен детектив. Трябваше да узная дали се кани да ме напусне. Да се промени. Да отиде при мъж. Накрая осъзнах, че точно това е направила. Йоста Рюнфелд дойде тук и ми разказа всичко. На следващия ден писах на Аника, че не желая повече да я виждам.

— Кога се случи това? — попита Валандер. — Кога ви посети?

— На двайсети или двайсет и първи септември.

— И след това нямахте повече контакти?

— Не. Преведох му парите по пощата.

— Какво впечатление ви направи?

— Беше любезен. Много обичаше орхидеите. Мисля, че се разбирахме добре, защото и той изглеждаше сдържан като мен.

Валандер се замисли.

— Имам само още един въпрос — додаде. — Имате ли някакви предположения защо е бил убит? Нещо, което е казал или направил? Нещо, което сте забелязали?

— Не — отвърна тя. — Нищо. А в интерес на истината, много мислих по този въпрос.

Валандер погледна колегите си и стана.

— В такъв случай няма повече да ви безпокоим — каза. — И нищо от това, което казахте, няма да излезе наяве. Имате думата ми.

— Благодаря ви за това — отвърна тя. — Не бих искала да загубя клиентелата си.

Сбогуваха се на прага. Тя затвори вратата, преди още да са стигнали до улицата.

— Какво искаше да каже с последното? — попита Валандер. — Че се страхува да не си загуби клиентелата?

— Хората в провинцията са консервативни — обясни Ан-Брит. — Хомосексуалността за мнозина все още е нещо гнусно. Мисля, че тя има всички основания на света да не иска това да се разчуе.

Седнаха в колата. Валандер си помисли, че скоро ще завали.

— И докъде ни доведе това? — попита Сведберг.

Валандер даде единствения възможен отговор.

— Доникъде. Ни напред, ни назад — отвърна. — Истината за разследването на тези две убийства, е следната. Нищо не знаем със сигурност. Разполагаме с няколко неясни улики, но нито една истинска следа, по която да тръгнем. Не разполагаме с нищо.

Седяха смълчани в колата. Валандер за момент се почувства виновен. Сякаш бе забил нож в гърба на цялото разследване. И все пак знаеше, че е казал истината.

Не разполагаха с нищо, за което да се заловят.

Абсолютно с нищо.