Петата жена

22

Когато се върна в хотела, го чакаше съобщение. Беше от Роберт Меландер от Свенставик. Качи се в стаята си и набра номера. Вдигна съпругата на Меландер. Валандер се представи и не пропусна да й благодари за вкусния обяд, с който го бяха гостили предишния ден. После самият Меландер дойде на телефона.

— Цяла нощ съм си мислил — каза. — За какво ли не. Обадих се и на стария пощальон. Туре Емануелсон му е името. Потвърди, че Криста Хаберман редовно е получавала купища картички от Сконе. От Фалстербу, доколкото можа да си спомни. Не знам дали това е от значение. Ала си рекох за всеки случай да ви кажа. Получавала е огромна поща, свързана с птици.

— Как разбрахте къде съм отседнал? — учуди се Валандер.

— Обадих се в полицията в Юстад и попитах — отвърна Меландер. — Не беше трудно.

— Сканьор и Фалстербу са известни места, където любителите се събират да наблюдават птиците. Това е единственото логично обяснение защо е получавала толкова много картички оттам. Благодаря ви, задето си направихте труда да ми се обадите.

— Просто не спирам да си блъскам главата — продължи Меландер. — Защо онзи търговец на коли ще дарява пари на нашата църква?

— Рано или късно ще разберем отговора — обясни Валандер. — Ала това може да отнеме време. Както и да е, благодаря, че се обадихте.

След като разговорът приключи, Валандер остана седнал на стола. Още нямаше осем часа. Замисли се за внезапния пристъп на безсилие, който изпита на гарата. Чувството, че е в подножието на нещо непреодолимо. Замисли се и за снощния си разговор с Линда. Но най-вече мислеше за казаното от Меландер и това, което му предстоеше от тук нататък. Беше в Йевле заради конкретна задача. Оставаха шест часа до полета му. Колата под наем щеше да върне на летище „Арланда“. Взе някои книжа от пластмасовата папка в чантата му. Ан-Брит Хьоглунд бе написала, че като начало може да установи контакт с полицейски инспектор на име Стен Венгрен. В неделя щеше да си е у дома и да очаква обаждането на Валандер. По-нататък бе записала името на човека, публикувал обявите в легионерското списание. Казваше се Юан Екберг и адресът му беше в предградието Брюнес. Валандер застана до прозореца. Времето беше много мрачно. Валеше студен есенен дъжд. Зачуди се дали няма да обърне на сняг. И дали колата има зимни гуми. Но най-вече мислеше какво му предстои да свърши в Йевле. Струваше му се, че всяка измината крачка все повече и повече го отдалечава от същината, чийто център, макар и да не му беше известен, трябваше да съществува все някъде.

Докато стоеше до прозореца, отново го обзе усещането, че нещо му се изплъзва, че погрешно е разбрал или разтълкувал основен детайл в картината на престъпленията. Всичко се свеждаше до едни и същи въпроси. Защо тази демонстративна жестокост? Какво иска да ни каже убиецът? Неговият език. Шифърът, който още не бе успял да разгадае.

Разтърси глава, прозя се и си опакова багажа. Тъй като не знаеше за какво да говори със Стен Венгрен, реши да отиде направо при Юан Екберг. Ако не друго, то навярно би могъл да надникне в тъмния свят, където войници се предлагат за продан на онзи, който плаща най-много. Взе чантата и напусна стаята. Плати сметката на рецепцията и помоли да го упътят как да стигне до „Сьодра Фалтшерсгатан“ в Брюнес. После слезе с асансьора до подземия гараж. Когато се качи в колата, безсилието отново го обзе. Остана да седи, без да пали двигателя. Дали не се разболява? Не му беше зле, дори не беше и особено уморен.

Досети се, че е свързано с баща му. Беше реакция към всичко, което се случи. Може би това бе част от скръбта. Да се опита да се приспособи към един нов живот, който се е променил по драматичен начин.

Нямаше друго обяснение. Линда си имаше неин начин. Той посрещна кончината на баща си с непрестанни пристъпи на безсилие.

Запали двигателя и изкара колата от гаража. Рецепционистът му описа пътя много точно. При все това Валандер се загуби почти моментално. Типично за неделя, градът беше пуст. Имаше чувството, че блуждае из лабиринт. Трябваха му двайсет минути да намери верния път. Часът бе вече девет и половина. Спря пред един блок в онова, което според него бе старият квартал на Брюнес. Запита се дали наемните войници си поспиват до късно в неделя сутрин. А също и дали Юан Екберг изобщо е наемен войник. Това, че публикува обяви в „Терминатор“, не значи непременно, че е бил на военна служба.

Валандер седеше в колата и наблюдаваше блока. Дъждът се лееше. Октомври е месецът на безутешността. Всичко посивява. Цветовете на есента избледняват.

За миг беше склонен да се откаже от всичко и да се махне от там. Може да се върне в Сконе и да помоли някой от другите да се свърже с Екберг. А може да го направи и сам. Ако сега си тръгне от Йевле, навярно ще се прибере с по-ранен полет на „Стуруп“.

Естествено, не си тръгна. Валандер никога не би могъл да победи старшината, който носеше в себе си и който го надзираваше дали си изпълнява задълженията. Не пътуваше на разноските на данъкоплатците, за да си седи в колата и да зяпа дъжда. Излезе и пресече улицата.

Юан Екберг живееше на най-горния етаж. В сградата нямаше асансьор. От вътрешността на един апартамент се чуваше жизнерадостен акордеон. Някой пееше. Валандер се спря на стълбището и се заслуша. Беше полка. Усмихна се на себе си. Онзи, дето свири на акордеона, не си губи времето да зяпа безрадостния дъжд, помисли си той и продължи нататък.

Вратата на Екберг имаше вградени стоманени резета и допълнителна ключалка. Валандер натисна звънеца. Инстинктивно усети, че някой го наблюдава през шпионката. Позвъни отново, сякаш за да съобщи, че няма лесно да се откаже. Вратата се отвори. Имаше верига. В антрето беше тъмно. Мъжът, чийто силует се очертаваше вътре, беше много висок.

— Търся Юан Екберг — каза Валандер. — От криминалната полиция съм и идвам от Юстад. Ако вие сте Екберг, трябва са говоря с вас. Не сте заподозрян в нищо. Просто ми е необходима информация.

Гласът, който му отговори, беше рязък, почти писклив.

— Не говоря с полицаи. Независимо дали са от Йевле или от другаде.

Безсилието моментално изчезна. Валандер незабавно реагира на пренебрежителното отношение на мъжа. Не е бил толкова път само за да го изпъдят още на прага. Извади полицейската си карта и я показа високо.

— Работя по разкриването на две убийства в Сконе — обясни той. — Предполагам, че може и да сте чели за тях във вестниците. Не съм дошъл чак дотук, за да стоя пред вратата ви и да водя дебати. Вие сте в пълното си право да ме отпратите. Ала ще се върна. И тогава ще бъдете принуден да дойдете с мен в полицейското управление в Йевле. Можете да избирате.

— Какво искате да знаете?

— Или ме пуснете да вляза, или вие излезте — заповяда Валандер. — Няма да стоя да си приказваме през процепа на врата.

Вратата се затвори. После пак се отвори. Беше откачил веригата. В антрето светна силна лампа. Валандер се изненада. Беше нарочно разположена така, че да удря посетителя право в очите. Валандер последва мъжа, чието лице все още не беше видял. Влязоха във всекидневната. Пердетата бяха дръпнати, лампите запалени. Валандер се спря на прага. Бе като да прекрачиш в друго време. Стаята приличаше на реликва от петдесетте години. До стената имаше джубокс. Блестящите неонови цветове танцуваха под пластмасовия капак. Беше „Вюрлицер“. По стените имаше филмови афиши, на един от тях се мъдреше Джеймс Дийн, но останалите бяха предимно от различни военни филми. „Мъже в действие“. Американски морски пехотинци, които се сражават на японския бряг. От стените висяха и много оръжия. Байонети, мечове, револвери с дълги цеви. В стаята имаше диван и кресла от черна кожа.

Екберг стоеше и го наблюдаваше. Имаше късо подстригана коса и сякаш бе слязъл от някой афиш, като окачените на стената. Носеше шорти в защитен десен и бял потник. По ръцете си имаше татуировки. Мускулите му изпъкваха. Валандер разбра, че пред него стои културист. Погледът на Екберг го пронизваше.

— Какво искате?

Валандер въпросително посочи един от столовете. Мъжът кимна. Валандер седна, а Екберг остана прав. Запита се дали Екберг изобщо е бил роден, когато Харалд Бергрен е водел отвратителната си война в Конго.

— На колко сте години?

— Това ли сте дошли да ме питате чак от Сконе?

Валандер усети, че мъжът го дразни. Не се и опита да го скрие.

— Да, измежду много други работи. Ако не отговаряте на въпросите ми, прекъсваме начаса. Ще се наложи да ви привикам в участъка.

— Заподозрян ли съм в някакво престъпление?

— А извършили ли сте такова? — върна му топката Валандер. Каза си, че в момента нарушава всички правила от полицейския кодекс.

— Не — отговори мъжът.

— Тогава да започнем отначало — продължи Валандер. — На колко години сте?

— На трийсет и две.

Оказа се, че не греши. Когато Екберг се е родил, Хамаршьолд вече е бил загинал година по-рано в самолетната катастрофа до Ндола.

— Дойдох тук, за да поговоря с вас за шведските наемни войници — обясни той. — Присъствието ми тук се дължи на това, че все едно сте си окачили табела. Публикувате обяви в „Терминатор“.

— Това едва ли е незаконно. Публикувам и в „Битка и оцеляване“ и „Войник на съдбата“.

— Не твърдя обратното. Разговорът ни ще протече значително по-бързо, ако отговаряте на моите въпроси, вместо да задавате ваши.

Екберг седна и запали цигара. Валандер забеляза, че тези, които пуши, са без филтър. Запали цигарата с бензинова запалка, каквато Валандер като че бе виждал в старите филми. Запита се дали Юан Екберг не живее изцяло в друга епоха.

— Шведските наемници — повтори Валандер. — Кога е започнало всичко? С войната в Конго в началото на шейсетте години?

— Малко по-рано — отвърна Екберг.

— Кога?

— Можем да опитаме с Трийсетгодишната война.

Валандер се запита дали Екберг не го взима на подбив. Сетне осъзна, че външният му вид и фактът, че изглежда вманиачен в петдесетте години, не бива да го подвеждат. Щом съществуваха страстни изследователи на орхидеите, то Екберг спокойно може да бъде човек, комуто е известно почти всичко за наемните войници. От ученическите си години Валандер имаше неясен спомен, че в Трийсетгодишната война една срещу друга са се сражавали армии, съставени от войници, които са воювали срещу заплащане.

— Нека се задоволим с периода след Втората световна война — предложи Валандер.

— Тогава ще започна от нея. Имало е шведи, които са се записвали доброволци във всички воюващи армии. Имало е шведи в немска униформа, в съветска, в японска, американска, английска и италианска.

— Аз пък си въобразявах, че да се запишеш доброволец не е същото като да си наемен войник.

— Говоря за готовността за битка — поясни Екберг. — Винаги е имало шведи, които са били готови да нарамят оръжие.

Валандер долови безпомощният ентусиазъм, който обикновено бележеше хората с изкривени представи за Велика Швеция. Бързо обходи с поглед стените, за да види дали не е пропуснал някакви нацистки символи, но не забеляза такива.

— Да зарежем доброволците — продължи. — Наемници. Хора, който продават услугите си.

— Чуждестранният легион — каза Екберг. — Това е класическата стартова точка. В него винаги е имало шведи. Мнозина са оставили костите си в пустошта.

— Конго — уточни Валандер. — Тогава започва нещо друго. Вярно ли е?

— Не е имало много шведи там. Неколцина обаче са се сражавали през цялата война на страната на Катанга.

— Кои са били те?

Екберг учудено го изгледа.

— Имена ли търсите?

— Все още не. Искам да знам какъв тип хора са били.

— Бивши военнослужещи. Хора, жадни за приключения. Други, които са били убедени в справедливостта на каузата. Някой и друг полицай, уволнен от служба.

— Убедени в какво?

— Борбата срещу комунизма.

— Та те са убивали невинни африканци?

Екберг отново застана нащрек.

— Не съм длъжен да отговарям на въпроси относно политически си възгледи. Знам си правата.

— Не целя да разбера възгледите ви. Искам да знам кои са били. И защо са ставали наемници.

Екберг го наблюдаваше със зоркия си поглед.

— Защо ви е да го знаете? — попита.

— Да кажем, че това е единственият ми въпрос. И държа да получа отговор.

Валандер нямаше какво да губи и заговори без заобикалки.

— Възможно е някой, с минало сред шведските наемници, да е свързан поне с едно от убийствата. Затова задавам въпросите. Затова и вашите отговори могат да се окажат от огромно значение.

Екберг кимна. Беше разбрал.

— Искате ли нещо за пиене? — предложи.

— Какво например?

— Уиски? Бира?

Валандер съзнаваше, че часът е едва десет сутринта. Поклати глава. Макар всъщност да нямаше нищо против една бира.

— Ще се въздържа — каза.

Екберг се изправи и след момент се върна с чаша уиски.

— Какво работите? — попита Валандер.

Отговорът го изненада. Не знаеше какво бе очаквал. Ала не и това, което каза Екберг.

— Имам консултантска фирма, която се занимава с управление на човешки ресурси. Специализирал съм се в разработването на методи за разрешаване на конфликти.

— Звучи интересно — вметна Валандер. Все още не беше сигурен дали Екберг не си прави шега с него.

— Освен това имам портфейл от акции, които за момента се развиват добре. Ликвидността ми засега е стабилна.

Валандер реши, че Екберг казва истината. Върна се към наемниците.

— Защо се интересувате толкова много от наемни войници?

— Те олицетворяват толкова много от най-доброто в културата ни, което, уви, е на път да изчезне.

У Валандер незабавно се надигна неодобрение. Най-трудно му беше да преглътне това, че Екберг изглеждаше твърдо убеден. Запита се как е възможно това. Мина му през ума дали и другите от играчите на шведската борса нямат татуировки като Екберг. Дали това не предвещаваше, че финансистите на бъдещето и шведският бизнес елит ще се състоят от културисти, които си имат автентичен джубокс във всекидневната?

Валандер отново се върна към темата.

— Как са набирали хората за Конго?

— В Брюксел е имало определени барове. А също и в Париж. Всичко е ставало много дискретно. Впрочем, както и сега. Не на последно място и заради това, което стана в Ангола през 1975-а.

— Какво е станало тогава?

— Група наемни войници не се изтеглили навреме. Били заловени в плен след края на войната. Новият режим назначил съдебен процес. Повечето били осъдени на смърт и разстреляни. Всичко това било много жестоко. И напълно излишно.

— Защо са били осъдени на смърт?

— Защото са били наемници. Като че има някаква разлика! Войниците винаги са наети по един или друг начин.

— Но те не са имали нищо общо с тази война! Дошли са от другаде. Участвали са, за да спечелят пари.

Екберг пренебрегна коментара на Валандер. Сякаш беше под достойнството му.

— Щели да се изтеглят от зоната на сраженията навреме, но загубили двама от взводните си командири в битките. Самолетът, който е трябвало да ги прибере, се приземил на погрешното летище в пустошта. Преследвал ги лош късмет. Петнайсетина души били пленени. По-голямата група се измъкнала. Повечето продължили към Южна Родезия. В едно голямо имение до Йоханесбург днес се издига паметник на екзекутираните в Ангола. Наемни войници от цял свят се стекли там при откриването на паметната плоча.

— Имало ли е шведи сред екзекутираните?

— Били са най-вече англичани и немци. На роднините били предоставени четирийсет и осем часа да приберат телата. Почти никой не го направил.

Валандер се замисли за възпоменателния монумент до Йоханесбург.

— С други думи, съществува голямо единство между наемните войници от различните краища на света?

— Всеки отговаря за себе си. Но единството съществува. Трябва да съществува.

— Навярно мнозина стават наемници именно поради тази причина? Че търсят единство?

— Парите идват на първо място. После приключението. Сетне единството. В този ред.

— Тоест истината е, че наемниците убиват за пари?

Екберг кимна.

— Естествено, че е така. Наемните войници не са някакви чудовища, а човешки същества.

Неприязънта на Валандер се засилваше. Съзнаваше, че Екберг застава зад всяка своя дума. Отдавна не бе срещал човек с такива твърди убеждения. Нищо чудовищно няма у тези войници, които убиват когото и да е срещу точната сума пари. Напротив, това бе определение за тяхната човечност. Поне според Юан Екберг.

Валандер извади копие на снимката и я сложи на стъклената масичка пред себе си. После я бутна към Екберг.

— Имате афиши от филми по стените. Ето ви тук една истинска снимка. Направена в онова, което навремето се е наричало Белгийско Конго. Преди повече от трийсет години. Още не сте бил роден. Представлява трима наемни войници, единият от които е швед.

Екберг се наведе и взе снимката. Валандер чакаше.

— Познавате ли някого от тримата? — попита после.

Назова две от имената. Тери О’Баниън и Симон Маршан.

Екберг поклати глава.

— Не е нужно това да се истинските им имена. А имената им като наемници.

— В такъв случай това са имената, които са ми известни. Мъжът, застанал в средата, е швед — продължи Валандер.

Екберг се изправи и изчезна в една съседна стая. Върна се с лупа в ръка. Отново започна да изучава снимката.

— Името му е Харалд Бергрен — уточни Валандер. — И заради него дойдох тук.

Екберг не каза нищо. Продължи да гледа снимката.

— Харалд Бергрен — повтори Валандер. — Водил си е дневник по време на войната. Познавате ли го? Знаете ли кой е?

Екберг остави снимката и лупата.

— Разбира се, че знам кой е Харалд Бергрен — отговори.

Валандер подскочи на стола. Не знаеше какъв отговор е очаквал, но определено не и този.

— Къде е той сега?

— Мъртъв е. Умря преди седем години.

Това бе възможност, която Валандер вече бе разглеждал. Въпреки това изпита разочарование, задето се бе случило преди толкова време.

— Какво е станало?

— Самоуби се. Нещо, което не е рядкост сред хората с голям кураж. Които са имали опит при боеве в тежки условия.

— Защо се е самоубил?

Екберг сви рамене.

— Смятам, че му беше дошло до гуша.

— До гуша от какво?

— От какво му е дошло до гуша на човек, когато отнеме живота си? От самия живот. Скуката. Умората, която те обзема, когато видиш лицето си в огледалото всяка сутрин.

— Какво се случи?

— Живееше в Солентуна, северно от Стокхолм. Една неделна сутрин пъхнал пистолета в джоба си и се качил на автобуса до последната спирка. Там отишъл в гората и се застрелял.

— Откъде знаете всичко това?

— Знам го. И това означава, че той едва ли има нещо общо с убийствата в Сконе. Освен ако не е възкръснал. Или е заложил мина, която чак сега се е взривила?

Валандер бе оставил дневника в Сконе. Може би беше грешка.

— Харалд Бергрен си е водил дневник в Конго. Открихме го в сейфа на единия от мъжете, които бяха убити. Търговец на коли, на име Холгер Ериксон. Това име говори ли ви нещо?

Екберг поклати глава.

— Сигурен ли сте?

— Паметта ми е без грешка.

— Можете ли да си обясните някак как дневникът се е озовал там?

— Не.

— Можете ли да предположите дали по някакъв начин тези двама мъже не са се познавали преди повече от седем години?

— Срещал съм се с Харалд Бергрен само веднъж. Беше в годината, преди да умре. Тогава живеех в Стокхолм. Една вечер дойде при мен. Беше превъзбуден. Разказа ми, че докато чака нова война, пътува из страната и работи един месец тук, друг там. Нали си имаше професия.

Валандер осъзна, че не е проучил тази възможност. Въпреки че го пишеше в дневника, на една от първите страници.

— Имате предвид, че е бил автомонтьор?

За пръв път Екберг се изненада.

— Откъде знаете?

— Пишеше го в дневника.

— Помислих си, че един автотърговец може понякога да се е нуждаел от още един монтьор. Може би Харалд е минавал през Сконе и е влязъл във връзка с този Ериксон.

Валандер кимна. Естествено, това бе една възможност.

— Беше ли е Бергрен хомосексуалист? — попита Валандер.

Екберг се усмихна.

— И то какъв! — отвърна.

— Това обичайно ли е сред наемниците?

— Не е задължително, но не е и необичайно. Предполагам, че се среща и сред полицаите?

Валандер не отговори.

— А сред консултантите по разрешаване на конфликти? — попита вместо това.

Екберг се бе изправил и стоеше до джубокса. Усмихна се на Валандер.

— Да, среща се — отговори.

— Публикувате обяви в „Терминатор“ — продължи Валандер. — Предлагате си услугите. Но не пише какви са въпросните услуги.

— Посреднича при осъществяването на контакти.

— Какви контакти?

— С различни работодатели, които биха представлявали интерес за някого.

— Военни мисии?

— Понякога. Телохранители, охрана при транспорт. Разнообразието е голямо. Ако искам, мога да захранвам шведските вестници с изумителни истории.

— Обаче не го правите?

— Ползвам се с доверието на клиентите си.

— Аз не съм от журналистическите среди.

Екберг отново бе седнал на стола.

— Тер-Бланш — каза Екберг. — Лидерът на Нацистката партия сред бурите. Има двама телохранители шведи. Само като пример. Но ако го кажете официално, аз, естествено, ще отрека.

— Нищо няма да кажа — обеща Валандер.

Нямаше повече въпроси. Все още бе рано да се каже дали информацията, която Екберг му даде, ще им свърши някаква работа.

— Мога ли да задържа снимката? — попита Екберг. — Имам малка колекция.

— Задръжте я — предложи Валандер и стана на крака. — Оригиналът е при нас.

— У кого е негативът?

— И аз се питам същото.

Валандер вече бе прекрачил прага, когато се сети, че има още един въпрос.

— Защо всъщност правите всичко това?

— Така получавам пощенски картички от цял свят — отговори той. — Няма друго.

Валандер разбра, че друг отговор няма да получи.

— Не ми се вярва — каза. — Но може да се случи да ви позвъня. Ако имам още въпроси.

Екберг кимна. После затвори вратата.

Когато Валандер излезе на улицата, дъждът се бе примесил със сняг. Часът беше единайсет. Нямаше какво повече да прави в Йевле. Качи се в колата. Харалд Бергрен не беше убил Холгер Ериксон, нито пък Йоста Рюнфелд. Това, което можеше да се окаже следа, се бе разпаднало в небитието.

Ще трябва пак да започнем отначало, помисли си Валандер. Ще трябва да се върнем до изходната точка. Зачеркваме Харалд Бергрен. Забравяме за мумифицираните глави и дневниците. Какво остава тогава? Сигурно има начин да открием дали Харалд Бергрен е бил сред бившите служители на Холгер Ериксон. И дали Ериксон е бил хомосексуалист.

Най-горният пласт от разследването не беше дал никакъв резултат.

„Трябва да дълбаем по-дълбоко.“

Валандер запали двигателя. Подкара право към „Арланда“. Когато пристигна, с известно затруднение успя да открие мястото, където трябваше да върне колата под наем. В два часа седеше на една пейка в залата за заминаващи и чакаше самолета си. Разсеяно прелистваше един вечерен вестник, който някой бе оставил. Мокрият сняг бе спрял на север от Упсала.

Самолетът излетя от „Арланда“ навреме. Валандер седеше до пътеката. Заспа почти веднага щом се издигнаха. Събуди се, когато до слуха му достигна съобщение да се приготвят за приземяване на „Стуруп“. До него седеше една жена и кърпеше чорапи. Валандер я зяпна с изумление. После се сети, че трябва да обади в Елмхулт и да попита какво става с колата. Щеше да се наложи да вземе такси до Юстад.

Слезе от самолета и се запъти към изхода, когато изведнъж видя там Мартинсон. Разбра, че нещо се е случило.

Не още един, помисли си. Каквото и да е. Само не и това.

Мартинсон го беше забелязал.

— Какво е станало? — попита Валандер.

— Трябва да си държиш мобилния телефон включен — каза Мартинсон. — Човек не може да се свърже с теб.

Валандер чакаше, затаил дъх.

— Намерихме куфара на Йоста Рюнфелд — каза.

— Къде?

— Лежеше скрит на две на три край шосето за Хьоор.

— Кой го е намерил?

— Някакъв човек, който спрял да се изпикае. Видял куфара и го отворил. Там имало документи на името на Рюнфелд. Човекът бил чел за убийството. Веднага се обади. Нюберг сега е там.

Добре, помисли си Валандер. Това все пак е следа.

— Тогава да отиваме там — предложи той.

— Нямаш ли нужда първо да се отбиеш вкъщи?

— Не — отвърна Валандер. — Ако има нещо, от което нямам нужда, то е именно това.

Запътиха се към колата на Мартинсон.

Валандер изведнъж трябваше да се разбърза.