Петата жена

21

През тази нощ Валандер сънува.

Беше се върнал в Рим. С баща му вървяха по една улица. Лятото внезапно бе свършило и бе настанала есен, римска есен. Разговаряха за нещо, но не си спомняше за какво. Изведнъж баща му изчезна. Случи се така, изведнъж. В един момент бе редом с него, в следващия го нямаше, погълнат от човешкото множество по улицата.

Събуди се рязко. В среднощната тишина посланието на съня бе повече от ясно. Скърбеше за баща си, за това, че никога няма да довършат разговора, който бяха започнали. Не жалеше мъртвия си баща, не можеше. Оплакваше себе си, задето беше останал.

Не успя да заспи отново. Освен това щеше да става рано.

Когато предишната вечер се върна в участъка след посещението при Мария Свенсон в Сьовестад, там го очакваше съобщение, че има запазено място за полета в седем часа от летище „Стуруп“. След прекачване на „Арланда“ щеше да пристигне в Йостерсунд в 9:50 часа. Прегледа плана на пътуването и осъзна, че може да избира между това да прекара съботната вечер в Йостерсунд или в Йевле. Осигурена му бе кола на летището на остров Фрьосьон. После сам можеше да реши къде да пренощува. Загледа се в картата на Швеция, която висеше на стената, редом до една по-голяма карта на Сконе. Това го наведе на една идея. Отиде в кабинета си и се обади на Линда. За пръв път насреща му се обади телефонен секретар. Записа съобщението си: ще може ли да вземе влака до Йевле, пътуване, което едва ли отнема повече от два часа и нещо, и после да прекара нощта там. Потърси Сведберг и накрая го откри във фитнес залата, долу в мазето. Той имаше обичай в петък вечер да ползва сауната сам-самичък. Помоли го за услуга — да резервира две стаи в хубав хотел в Йевле за събота вечер. На следващия ден щеше да му се обади на мобилния телефон.

След това се прибра у дома. И когато заспа, го споходи сънят за баща му и римската есен.

В шест часа поръчаното такси стоеше и го чакаше долу. На „Стуруп“ взе билетите. Понеже беше събота сутрин, самолетът до Стокхолм бе едва наполовина пълен. Малко по-късно самолетът до Йостерсунд излетя по разписание. Валандер никога не беше ходил там. Рядко ходеше по на север от Стокхолм. Бе очаквал с нетърпение пътуването. Най-малкото така увеличи дистанцията между себе си и кошмара от изминалата нощ.

Утрото в Йостерсунд бе мразовито. Пилотът съобщи, че температурата е един градус над нулата. Студът се усеща другояче, си каза той, докато вървеше към сградата на летището. Няма го уханието на глина. Докато шофираше по моста от Фрьосьон, си помисли, че гледката е красива. Градът се бе сгушил край бреговете на езерото Стуршьон. Пое в южна посока и усещането, че седи в чужда кола и кара през непознатия пейзаж, бе освобождаващо.

В единайсет и половина пристигна в Свенставик. Докато пътуваше, Сведберг му се обади, за да му каже името на човека, с когото трябва да се свърже — Роберт Меландер. Той бил представителят на църковното настоятелство, с когото контактувал адвокат Бюрман. Меландер живееше в червена къща, разположена до старото кметство в Свенставик. Валандер паркира колата пред супермаркета в центъра на градчето. Трябваше му известно време, докато осъзнае, че старото кметство се намира от другата страна на новопостроения бизнес център. Остави колата и се разходи дотам. Беше облачно, но не валеше. Влезе в двора на къщата на Меландер. Едно норвежко лосово куче стоеше вързано с верига до колибата си. Входната врата беше отворена. Валандер почука. Никой не отговори. Стори му се, че чу звуци от другата страна на къщата. Заобиколи зад ъгъла на добре поддържаната дървена къща. Парцелът беше голям. Имаше лехи с картофи и храсти френско грозде. Изненада се, че расте толкова далеч на север. От задната страна на къщата, мъж с ботуши окастряше с трион клоните на положено на земята дърво. Щом видя Валандер, веднага преустанови работата си и разкърши гръб. Мъжът бе на годините на Валандер. Усмихна се и остави триона.

— Подозирам, че сте вие — посрещна го, като протегна ръка. — Полицаят от Юстад.

Наречието му е много изразително, помисли си Валандер, когато поздрави.

— Кога тръгнахте? — попита Меландер. — Снощи ли?

— Самолетът излетя в седем часа — отвърна Валандер. — Тази сутрин.

— Само като си помислиш колко бързо стават нещата! — отбеляза Меландер. — Бях в Малмьо някъде през шейсетте години. Въобразявах се, че няма да е лошо, ако сменя въздуха. А имаше и работа в голямата корабостроителница.

— „Кокумс“ — уточни Валандер. — Тя вече не съществува.

— Вече нищо не е същото — философски обобщи Меландер. — Тогава пътуването дотам отнемаше четири дни с кола.

— Но не сте останали — каза Валандер.

— Не — отвърна Меландер весело. — Хубаво е там на юг, красиво. Ала не е за мен. Ако ще пътувам някъде, то ще бъде на север. Не на юг. Та вие дори и сняг си нямате там, така поне казват.

— Случва се от време на време — отговори Валандер. — Завали ли, няма спиране.

— Вътре ни чака нещо за хапване — продължи Меландер. — Жена ми работи в поликлиниката. Но ни е приготвила нещо.

— Много е красиво тук — вметна Валандер.

— Да, така е — съгласи се Меландер. — И красотата трае. Година след година.

Седнаха на масата в кухнята. Валандер яде до насита. Храната беше изобилна. Освен това Меландер се оказа сладкодумен разказвач. Ако Валандер бе разбрал правилно, той си изкарваше прехраната, като съчетаваше множество различни професии. През зимата дори водеше курс по народни танци. Едва на кафето Валандер заговори за работата, която го бе довела.

— Естествено, и за нас дойде изненадващо — сподели Меландер. — Сто хиляди крони са много пари. Особено когато са дарени от непознат.

— Значи никой не знае кой е бил Холгер Ериксон?

— Напълно непознат е. Търговец на коли от Сконе, който бил убит. Много странна работа! Ние, дето се занимаваме с църквата, започнахме да разпитваме. Погрижихме се вестниците да публикуват обява, където се споменава името му. Вестниците писаха, че търсим информация. Но никой не се обади.

Валандер се бе сетил да вземе със себе си снимка на Ериксон — бяха я намерили в чекмеджетата на писалището му. Меландер изучаваше снимката, докато тъпчеше лулата си. Запали я, без да изпуска снимката от поглед. У Валандер се породи надежда. Ала Меландер най-сетне поклати глава.

— Човекът си остава непознат — заключи той. — Добър физиономист съм. Него не съм го виждал. Може би някой друг ще го познае, като го види, но не и аз.

— Бих искал да ви кажа още две имена — настояваше Валандер. — Едното е Йоста Рюнфелд. Това име говори ли ви нещо?

Събеседникът му се замисли. Този път за кратко.

— Рюнфелд не е тукашно име — отбеляза. — Прилича ми на измислено име или псевдоним.

— Харалд Бергрен — произнесе Валандер. — Още едно име.

Лулата на Меландер бе угаснала. Той я остави на масата.

— Може би — каза. — Нека да завъртя един телефон.

В широката ниша при прозореца имаше телефон. Валандер усети нарастваща възбуда. Това, което най-много желаеше, бе да може да установи самоличността на мъжа, който си бе водил дневника в Конго.

Меландер разговаряше с човек на име Ниле.

— Имам си гостенин от Сконе — каза по телефона. — Един човек, който се казва Курт и е полицай. Пита за някой си, дето се казва Харалд Бергрен. Жив човек с това име нямаме в Свенставик. Но нямаше ли един покойник в гробището?

Валандер посърна. Ала не напълно. Дори и един мъртъв Харалд Бергрен би могъл да им е от полза.

Меландер слушаше какво му отговарят. Преди да затвори, се поинтересува от здравето на човек на име Артур, който бе претърпял някаква злополука. Валандер се досети, че здравословното му състояние явно е без промяна. Меландер се върна на кухненската маса.

— Ниле Енман се грижи за гробището — каза. — А там има камък с името Харалд Бергрен. Но Ниле е млад. А онзи, дето отговаряше за гробището преди него, сега вече и той лежи там. Можем да отскочим дотам и да погледнем.

Валандер стана. Меландер се учуди от бързината, с която се движеше.

— Някой каза веднъж, че хората от Сконе са флегматични. Това май не се отнася за вас.

— Имам си своите лоши навици — отвърна Валандер.

Тръгнаха пеш сред чистия есенен въздух. Меландер поздравяваше всички, които срещаха. Стигнаха до гробището.

— Би трябвало да е погребан ето там, до гората — осведоми го Меландер.

Валандер го последва между гробовете и се замисли за съня от миналата нощ. Фактът, че баща му е мъртъв, изведнъж му се стори нереален. Все едно не се е случвало.

Меландер се спря и посочи. Камъкът бе изправен, с позлатени инкрустации. Валандер прочете надписа и мигом разбра, че тук няма да намери нищо. Мъжът на име Харалд Бергрен, който лежеше погребан под краката му, бе починал още през 1949-а. Меландер видя реакцията му.

— Не е ли той?

— Не — отвърна Валандер. — Със сигурност не е той. Човекът, когото издирвам, е бил жив поне до 1963-та.

— Човек, когото издирвате — заключи Меландер. — Та човекът, дето полицията го издирва, е извършил престъпление?

— Не знам — отговори Валандер. — Освен това е много сложно за обяснение. Често полицията издирва хора, които не са извършили нищо незаконно.

— Тогава напразно сте били път до тук — рече Меландер. — Получихме солидно дарение за църквата. Не знаем защо обаче. Нито пък знаем кой е този Ериксон.

— Трябва да има обяснение — уточни Валандер.

— Искате ли да разгледате църквата? — внезапно попита Меландер, сякаш искаше да окуражи Валандер.

Той кимна.

— Прекрасна е — похвали я Меландер. — Там се венчахме.

Отидоха до храма и влязоха в църковната зала. Валандер забеляза, че портата не беше заключена. Светлината падаше на снопове през страничните прозорци.

— Красиво е — потвърди Валандер.

— Но ми се струва, че не сте особено религиозен — рече Меландер и се усмихна.

Валандер не отговори нищо. Седна на една от дървените пейки. Меландер остана прав на централната пътека. Валандер търсеше в съзнанието си път, по който да продължи. Отговор имаше, знаеше го. Холгер Ериксон не би направил дарение на църквата в Свенставик без причина. Основателна причина.

— Холгер Ериксон е съчинявал стихове — поясни Валандер. — Бил е това, което обикновено наричат местен поет.

— И ние си имаме такива — заяви Меландер. — Честно казано, писанията им невинаги са особено добри.

— Също така е обичал да наблюдава птиците — продължи Валандер. — Нощем стоял и търсел да зърне прелетни птици, отправили се на юг. Не е можел да ги види, но е знаел, че са там, над главата му. Навярно човек може да чуе плясъка на хиляди криле?

— Познавам неколцина, дето имат гълъбарници — допълни Меландер. — Орнитолог обаче сме имали един-единствен.

— Имали сте? — учуди се Валандер.

Меландер седна на пейката от другата страна на централната пътека.

— Беше странна история — каза. — История без край.

Засмя се.

— Почти като вашата. И вашата история си няма завършек.

— Е, ние ще намерим извършителя — категоричен бе Валандер. — Обикновено го правим. Що за история е това?

— Една полякиня пристигна тук някъде към средата на шейсетте — поде Меландер. — Никой не знаеше откъде е дошла. Работеше в пансиона. Взе си стая под наем. Странеше от хората. Макар че много бързо научи шведски, нямаше никакви приятели. После си купи къща. В посока към Свег. По онова време бях доста млад. Толкова млад, че често си мислех, че е красива. Нищо, че странеше от хората. И тя се интересуваше от птици. В пощата казаха, че получавала писма и картички от цяла Швеция. Пощенски картички с данни за бухали, на които са сложени халки и бог знае какво. Тя самата също пишеше купища картички и писма. Изпращаше най-много поща след общината. В магазина трябваше допълнително да поръчват картички заради нея. Не я беше грижа какво е изобразено на тях. Изкупуваше картички, залежали другаде.

— От къде знаете всичко това? — попита Валандер.

— В едно малко селце човек научава всичко независимо дали иска, или не — отвърна Меландер. — Какво да се прави?

— Какво се случи после?

— Тя изчезна.

— Изчезна ли?

— Как го казваха? Потъна вдън земя. Изпари се.

Валандер не беше сигурен дали е разбрал правилно.

— Замина ли си?

— Пътуваше доста, но винаги се връщаше. Когато изчезна, беше тук. Разходила се през селото в един октомврийски следобед. Тя често вървеше пеша. Разхождаше се. След този ден вече никой не я видя отново. Много се изписа навремето. Не си беше стягала багажа. Хората започнаха да се чудят защо не идва в пансиона. Отидоха в дома й. Нямаше я. Започнаха да я търсят, но от нея нямаше и следа. Има около двайсет и пет години, откакто се случи. Така и не откриха нищо. Тръгнаха какви ли не слухове. Че я били видели в Южна Америка или в Алингсос. Или че видели призракът й да броди из гората при село Ретансбюн.

— Как се казваше тя? — попита Валандер.

— Криста. Хаберман по фамилия.

Валандер осъзна, че помни случая. Какви ли не предположения се изказаха тогава. „Хубавата полякиня“, смътно си спомняше вестникарско заглавие.

Валандер се замисли.

— Та значи тя си е пишела с други любители на птиците — каза той. — И понякога ги е посещавала?

— Да.

— Запазена ли тази кореспонденция?

— Обявиха я официално за мъртва преди доста години. Някакъв роднина от Полша ненадейно изникна и всичките й вещи изчезнаха. А къщата после бе съборена, за да направят място за нови сгради.

Валандер кимна. Щеше да е цяло чудо, ако картичките и писмата са се запазили.

— Спомням си случая много смътно — обясни той. — Май хората подозираха какво ли не. Че се е самоубила или че е станала жертва на престъпление?

— Имаше много слухове, естествено. И мисля, че полицаите, които разследваха случая, си свършиха добре работата. Бяха тукашни хора, които можеха да различат празните приказки от смислените думи. Имаше слухове за мистериозни автомобили. Че била приемала тайни посетители нощем. Никой не знаеше с какво се е занимавала, когато е пътувала. Това така и не стана ясно. Тя изчезна. И така си остана. Ако е жива, значи е с двайсет и пет години по-стара. Всички остаряват. Дори и изчезналите.

Ето че отново се случва, помисли си Валандер. Нещо от миналото се завръща. Идвам тук, за да разбера защо Холгер Ериксон е завещал пари на църквата в Свенставик. Не получавам отговор на този въпрос. Затова пък научавам, че и тук е имало любител на птиците: жена, която е изчезнала преди повече от двайсет и пет години. Може би все пак ще получа отговор на моя въпрос. И така да е, все още нищо не разбирам.

— Следствените материали вероятно се пазят в Йостерсунд — рече Меландер. — Сигурно тежат доста килца.

Излязоха от църквата. Валандер се загледа в една птица, кацнала на стената на гробището.

— Чували ли сте да се говори за птица, която се нарича среден петнист кълвач? — попита той.

— Това е някакъв вид кълвач — обясни Меландер. — От името се разбира. Но не е ли изчезнал вид? Поне в Швеция?

— Застрашен вид е. На път е да изчезне — уточни Валандер. — В нашата страна не е забелязвана от петнайсет години.

— Може би съм я виждал едно време — колебливо каза Меландер. — Кълвачите вече се срещат рядко в днешни дни. Заедно със сечищата старите дървета изчезнаха. Кълвачите кацаха най-вече там. И по телефонните стълбове, разбира се.

Бяха стигнали до търговския център и спряха при колата на Валандер. Часът бе два и половина.

— Ще продължавате ли? — попита Меландер. — Или ще се прибирате в Сконе?

— Отивам в Йевле — отвърна Валандер. — Колко време отнема? Три-четири часа?

— По-скоро пет. Няма сняг, няма и заледявания. Пътищата са хубави. Обаче пак отнема толкова време. Дотам са почти четиристотин километра.

— Благодаря ви за помощта — каза Валандер. — И за вкусния обяд.

— Но не получихте отговорите, за които бяхте дошли.

— Може и да съм — отговори Валандер. — Времето ще покаже.

— Имаше един стар полицай, дето се занимаваше с изчезването на Криста Хаберман. Когато се случи, той беше на средна възраст. Продължи, докато се пенсионира. Казват, че това било последното, за което говорел на смъртния си одър. Какво й се е случило. Не му излизало от ума.

— Никой не е застрахован — подхвърли Валандер.

Сбогуваха се.

— Ако дойдете на юг, непременно се обадете — каза Валандер.

Меландер се засмя. Лулата му бе угаснала.

— Моите пътища водят най-вече на север. Но човек никога не знае.

— Ще съм ви благодарен, ако се обадите — рече Валандер накрая. — Ако тук се случи нещо, което да обяснява защо Холгер Ериксон е дарил пари на църквата.

— Странно е — поясни Меландер. — Ако е виждал църквата, човек би могъл да го разбере. Тя е толкова красива.

— Имате право — съгласи се Валандер. — Ако е бил тук, човек би могъл да го разбере.

— Може би някога е минал от тук? Без никой да разбере?

— Може би само определени хора — отвърна Валандер.

Меландер се вгледа в него.

— Имате нещо наум? — подхвърли.

— Да — потвърди Валандер. — Ала не знам какво точно.

Ръкуваха се. Валандер се качи в колата и потегли. В огледалото за обратно виждане Меландер стоеше и гледаше след него.

Шофира през безкрайни гори.

Когато пристигна в Йевле, вече се беше мръкнало. Намери хотела, чието име му бе дал Сведберг. Когато попита на рецепцията, го осведомиха, че Линда вече е пристигнала.

Въпреки че беше събота вечер, намериха едно тихо и спокойно ресторантче, където нямаше много клиенти. Радваше се, че Линда реши да дойде. Тъй като и двамата се намираха на непознато място, Валандер реши да сподели с нея идеите си за бъдещето.

Първо говориха за баща му и неин дядо, който вече го нямаше.

— Често съм се чудил на добрите ви отношения — започна Валандер. — Може би чисто и просто съм завиждал? Виждах ви двамата заедно и между вас имаше нещо, което си спомнях от собственото си детство и което после изчезна без следа.

— Може би е било добре да има едно поколение помежду ви — каза Линда. — Не е необичайно бабите и дядовците да се разбират по-добре с внуците си, отколкото децата с родителите си.

— Откъде знаеш?

— От собствен опит. Имам и приятели, които твърдят същото.

— Въпреки това винаги съм имал усещането, че пропастта помежду ни е излишна — продължи Валандер. — Така и не разбрах защо той не можа да приеме, че станах полицай. Поне да ми беше обяснил. Или да бе предложил алтернатива. Така и не го направи.

— Дядо си беше особняк — рече тя. — И с променливи настроения. А ти какво би казал, ако аз изведнъж дойда и съвсем сериозно ти заявя, че смятам да стана полицай?

Валандер се разсмя.

— Честно казано, не знам какво бих си помислил. И по-рано сме зачеквали темата.

След вечеря се прибраха в хотела. Термометърът до един железарски магазин показваше, че е два градуса под нулата. Седнаха във фоайето. Хотелът имаше малко гости, така че бяха сами. Валандер предпазливо започна да я разпитва как вървят нещата с актьорските й амбиции. Веднага забеляза, че хич не й се говори за това. Не и в този момент. Остави темата, но се разтревожи. За няколко години Линда многократно бе сменяла посоката и интересите си. Това, което държеше Валандер нащрек, бяха бързите обрати, които го оставяха с впечатлението, че са напълно необмислени.

Линда си наля чай от един термос и ненадейно го попита защо в Швеция се живее толкова трудно.

— Понякога си мисля, че има нещо общо с това, че престанахме да си кърпим чорапите — отбеляза Валандер.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Говоря сериозно — продължи той. — Когато растях, Швеция беше страна, в която хората си изкърпваха чорапите. Даже се научих как да го правя в училище. И след това един ден това свърши. Скъсаните чорапи се изхвърляха. Никой вече не си наплиташе скъсаните, ръчно плетени чорапи. Цялото общество се промени из основи. Хабенето и хвърлянето станаха единственото правило, което наистина важи за всички. Е, имаше и такива, които упорстваха и продължаваха да си кърпят чорапите. Ала те нито се виждаха, нито се чуваха. Докато се отнасяше само за чорапите ни, тази промяна не беше от голямо значение, но много бързо се разпространи. Накрая се превърна в невидим, вездесъщ морал. Смятам, че това промени гледището ни за добро и зло, какво е позволено да причиниш на околните и какво не е. Всичко е станало толкова по-жестоко. Все повече хора, най-вече тези като теб, младите, се чувстват ненужни или нежелани в собствената си страна. И как реагират те? С агресия и презрение. Впрочем най-плашещото според мен е, че се намираме едва в началната фаза и нещата тепърва ще се влошават. Сега расте ново поколение, деца, които са по-млади от теб, и те ще реагират с още по-голямо насилие. Няма да си спомнят, че е имало време, когато всички сме си кърпели чорапите. Когато не сме изхабявали и не сме захвърляли нито чорапите, нито хората.

Валандер не се сещаше какво повече да каже, макар да му беше ясно, че тя очаква продължение.

— Може би не се изразявам много ясно — рече той.

— Така е — потвърди тя. — Но въпреки това ми се струва, че знам какво се опитваш да кажеш.

— Възможно е и аз да разсъждавам погрешно. Навярно всяко време изглежда по-лошо от предишното?

— Никога не съм чувала дядо да казва нещо такова.

Валандер поклати глава.

— Той живееше в свой собствен свят. Рисуваше картините си, където имаше власт над хода на слънцето. То неизменно виси на едно и също място, над пъна, със или без глухар, вече почти половин век. Понякога ми се струваше, че не знае какво се случва извън къщата. Беше начертал невидима стена от терпентин около себе си.

— Грешиш — възрази тя. — Той знаеше много.

— В такъв случай го е криел от мен.

— Понякога той дори пишеше стихове.

Валандер я изгледа недоверчиво.

— Нима е съчинявал стихотворения?

— Веднъж ми показа няколко. Сигурно после ги е изгорил. Обаче пишеше стихове.

— Ти също ли пишеш поезия? — попита Валандер.

— Може би — отвърна тя. — Не знам дали е поезия, но понякога пиша. За самата себе си. Ти не го ли правиш?

— Не — отговори Валандер. — Никога. Аз живея в свят на калпаво написани полицейски рапорти и съдебномедицински експертизи, пълни с нелицеприятни подробности. А пък да не говорим за всички писма, дето ги пращат от Дирекцията на полицията.

Тя смени темата толкова бързо, че впоследствие се зачуди дали не го е планирала предварително.

— Как е Байба?

— Благодаря, добре е. Как вървят нещата между нас обаче не зная. Надявам се, че ще дойде и ще поиска да заживее тук.

— Какво ще прави тя в Швеция?

— Ще живее с мен — заяви Валандер изненадано.

Линда бавно поклати глава.

— Защо мислиш, че няма да го направи?

— Не се засягай — каза тя. — Надявам се да осъзнаваш, че си човек, с когото трудно се живее под един покрив.

— Защо?

— Помисли за мама. Как смяташ — защо пожела да започне наново?

Валандер не отговори. Почувства се като жертва на огромна несправедливост.

— Ето че се ядоса — отбеляза тя.

— Не — отговори той. — Не съм се ядосал.

— Как тогава се чувстваш?

— Не знам. Много съм уморен.

Тя се премести от стола и седна до него на канапето.

— Това не означава, че не те обичам — каза тя. — Става въпрос за това, че се превръщам във възрастен. Разговорите ни ще стават различни.

Той кимна.

— Може би още не съм свикнал — отвърна. — Това ще да е.

Разговорът замря и те изгледаха един филм по телевизията. Линда трябваше да се върне в Стокхолм рано на следващия ден. На Валандер му се стори, че е зърнал частица от това, което им предстоеше. Щяха да се срещат, когато и двамата имаха време. Освен това от сега нататък тя щеше да казва онова, което действително мисли.

Малко преди един си пожелаха „лека нощ“ в коридора на хотела.

След това Валандер дълго лежа, опитвайки се да реши дали е загубил, или спечелил нещо. Детето го нямаше. Линда беше пораснала.

В седем часа се срещнаха за закуска в трапезарията.

После той я изпрати по краткия път до гарата. Докато стояха на перона и чакаха влака, движещ се с няколко минути закъснение, тя внезапно се разплака. Валандер стърчеше, без да знае какво да стори. Само допреди миг не даваше никакви признаци, че е разстроена.

— Какво има? — попита той. — Случило ли се е нещо?

— Липсва ми дядо — отвърна тя. — Сънувам го всяка нощ.

Валандер я прегърна.

— И аз също.

Влакът пристигна. Той чака на перона, докато замина. На гарата съвсем опустя. За миг се почувства като забравен и загубен, напълно безсилен.

Запита се дали силите му щяха да му стигнат.