Петата жена

15

Валандер остана в Нюбрустранд до късно следобед. Не прекара обаче цялото това време в дома на Улоф Хансел, на улица „Голям нирец“. Тръгна си от къщата в един часа. Когато след дългия разговор излезе навън и вдъхна есенния въздух, го обзе нерешителност. Каква трябва да е следващата му стъпка? Вместо да се върне в Юстад, подкара към морето и паркира колата. След известно колебание реши да се разходи. Може би точно от това имаше нужда, за да си събере мислите. Слезе до брега, но усетил пронизващия есенен вятър, размисли и се върна в колата. Седна отпред, на мястото на пътника, и спусна седалката назад, доколкото бе възможно. После затвори очи и започна да извиква в съзнанието си събитията, които се бяха разиграли след онзи предобед, преди две седмици, когато Свен Тюрен дойде в кабинета му и го уведоми, че Холгер Ериксон е изчезнал. Днес, дванайсети октомври, имаха още едно убийство, чийто убиец издирваха.

Валандер мислено прехвърли всичко, като се опитваше подборно да изследва хронологията на събитията. Едно от най-важните неща, които на времето научи от Рюдберг, бе, че събитията, които са се случили първи, невинаги са най-ранните в една поредица от нещастия. Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд са били убити. Но Валандер се питаше какво точно се беше случило. Дали са убити в изблик на мъст? Или престъпленията са извършени с користна цел, макар че не можеше да си представи каква би могла да бъде изгодата на убиеца?

Отвори очи и се загледа в едно протрито въже от знаме, което плющеше на буйния вятър. Холгер Ериксон е на бучен на кол в грижливо подготвен гроб. Йоста Рюнфелд е държан в плен и сетне удушен.

Имаше твърде много детайли, които тревожеха Валандер. Например демонстрираната жестокост. И защо Рюнфелд е бил държан в плен, преди да бъде убит? Опита се да формулира най-основните си предположения, от които следственият екип трябваше да изходи. Извършителят, когото издирваха, без съмнение трябва да е познавал както Холгер Ериксон, така и Йоста Рюнфелд.

Бил е добре запознат с навиците на Ериксон. Знаел е, че Рюнфелд ще заминава за Найроби. Всичко това бяха подробности, с които можеха да започнат. Освен това убиецът ни най-малко не го е било грижа, че жертвите ще бъдат открити. Имаше знаци, които сочеха тъкмо обратното.

Валандер се концентрира върху това. Защо човек демонстрира нещо?, запита се. За да може някой да забележи какво е направил. Дали убиецът не иска хората да видят деянията му? Ако е така, какво иска да ни покаже? Че точно тези двама мъже са мъртви? Не, не е само това. Също така иска всички ясно да видят, че те са били убити по преднамерено жесток начин.

Това също е възможност, мислеше си той неохотно. В такъв случай двете убийства са част от нещо много по-голямо. Нещо, чиито мащаби трудно можеше да си представи. Това не значеше непременно, че ще умрат още хора. Със сигурност обаче трябва да търсят Холгер Ериксон, Йоста Рюнфелд и този, който ги бе убил, сред по-широк кръг от хора. Някакъв вид общност. Като група наемници във война в далечна Африка.

На Валандер внезапно му се прищя да запали цигара. Макар че преди няколко години с лекота бе спрял да пуши, в единични случаи му се приискваше отново да се върне към стария навик. Точно сега бе един от тези моменти. Излезе от колата и се премести на задната седалка. Да смениш мястото е като да смениш гледната точка. Скоро забрави цигарите и продължи да размишлява. Това, което преди всичко трябваше да търсят, а още по-добре да открият, беше връзка между Ериксон и Рюнфелд. Имаше вероятност тази връзка въобще да не е очевидна. Ала беше убеден, че съществува някъде. За да намерят това свързващо звено, трябва да узнаят повече за двамата мъже. На пръв поглед те бяха различни. Много различни. Несходството започваше още с възрастта. Принадлежаха към различни поколения. Помежду им имаше възрастова разлика от трийсет години. Холгер Ериксон би могъл да бъде баща на Йоста Рюнфелд. Но някъде имаше точка, където следите им се пресичаха. От сега нататък търсенето на тази точка трябва да стане център на самото разследване. Не виждаше друг път, по който да тръгнат.

Телефонът иззвъня. Беше Ан-Брит.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— Трябва да призная, че се обаждам от чисто любопитство — отвърна тя.

— Разговорът с капитан Хансел бе ползотворен — осведоми я Валандер. — Едно от нещата, които успях да науча, е, че Харалд Бергрен преспокойно може да живее днес под друго име. Наемните войници често са използвали фалшиви имена, когато са съставяли договорите си, или са правили устни договорки.

— Това ще усложни издирването му.

— Това беше първото, което си помислих и аз. Като да изгубиш иглата в купата сено. Но може би не е задължително да стане така. Всъщност колко хора си променят името? Дори задачата да се окаже трудоемка, можем да я разширим.

— Къде си?

— При морето. В Нюбрустранд.

— Какво правиш там?

— Всъщност седя си в колата и мисля.

Забеляза, че заговори с по-строг глас, сякаш изпитваше потребност да се защити. Зачуди се защо.

— В такъв случай няма да ти преча — каза тя.

— Не ми пречиш — отвърна той. — Сега тръгвам обратно за Юстад. Пътем мисля да се отбия в Льодинге.

— Има ли нещо специално?

— Трябва да си опресня паметта. После ще отида до апартамента на Рюнфелд. Смятам да бъда там в три часа. Ще е добре, ако Ваня Андершон бъде там по същото време.

— Ще го уредя.

Разговорът приключи. Валандер запали колата и подкара към Льодинге. Далеч не бе премислил нещата докрай, ала вече бе изминал част от пътя. В главата си имаше карта, от която да започне разследването. Беше погледнал в бездна, която се оказа по-дълбока, отколкото бе предполагал.

Това, което каза на Ан-Брит, че повторната му визита в къщата на Холгер Ериксон има за цел да опресни паметта му, не бе съвсем вярно. Валандер искаше да види къщата, преди да се върне в апартамента на Рюнфелд. Искаше да разбере дали има сходства. Искаше да знае къде са разликите.

Когато свърна по алеята към къщата на Ериксон, там вече имаше два автомобила. Учуди се кои ли бяха посетителите. Журналисти, посветили деня на това да направят мрачни есенни снимки на местопроизшествието? Научи отговора, щом влезе в двора. Там бе застанал един адвокат от Юстад, когото Валандер бе срещал и при други поводи. Освен него имаше и още две жени: едната по-стара, а другата на възрастта на Валандер. Адвокатът, който се казваше Бюрман, се здрависа с него и го поздрави.

— Натоварен съм със завещанието на Холгер Ериксон — разясни той. — Смятахме, че полицаите са привършили огледа в имението. Обадих се и попитах в участъка.

— Няма да привършим, докато не заловим извършителя — отвърна Валандер. — Но нямаме нищо против да прегледате къщата.

Припомни си, че в следствените материали бе прочел, че Бюрман е изпълнител на завещанието на Ериксон. Смътно си спомни и че Мартинсон се бе свързал с него.

Адвокат Бюрман представи Валандер на двете госпожи. По-възрастната пое ръката му подчертано хладно, сякаш беше под достойнството й да си има работа с полицаи. Валандер бе крайно чувствителен, когато ставаше прицел на хорската надменност. Мигом се ядоса, но се овладя. Другата жена беше дружелюбна.

— Госпожа Мортенсон и госпожа фон Феслер са от Културно-историческия музей в Лунд — рече Бюрман. — Холгер Ериксон е завещал по-голямата част от имуществото си на дружеството. Беше изготвил подробен инвентарен списък на движимото си имущество. Тъкмо се канехме да прегледаме всичко.

— Кажете, ако нещо липсва — вметна Валандер. — Иначе няма да ви преча. Ще остана само за малко.

— Нима полицията действително още не е открила убиеца? — попита по-възрастната, фон Феслер. Валандер възприе думите й като констатация и зле прикрита критика.

— Не. Полицията не го е открила.

Валандер реши, че трябва да сложи край на разговора, преди да се е ядосал. Обърна им гръб и тръгна към къщата, чиято входна врата зееше отворена. Затвори я след себе си, за да се изолира от разговора, който продължаваше да тече на двора. Едно мишле се стрелна покрай нозете му и изчезна зад стара ракла, поставена до стената. Есен е, каза си Валандер. Сега полските мишки се прибират зад зидовете на къщите. Зимата наближава.

Обходи къщата бавно и съсредоточено. Не търсеше нещо специално, а искаше да запамети всичко в нея. Отне му двайсет минути. Когато излезе, Бюрман и двете жени се намираха в едно от останалите две крила. Валандер реши да изчезне, без да им се обади. Докато вървеше към колата си, се загледа в полята. Нямаше ги враните, които гълчаха над рова. Точно стигна до колата, когато се спря. Имаше нещо, което Бюрман беше казал. Първо не се сети какво е. Отне му известно време да си го спомни. Пак се върна в къщата. Адвокатът и двете жени бяха вътре в бараката. Бутна вратата и с жест привика Бюрман при себе си.

— Какво беше това, дето казахте за завещанието? — попита го.

— Холгер Ериксон е завещал повечето на Културно-историческия музей в Лунд.

— Повечето ли? От това следва, че не абсолютно всичко ще отиде там?

— Има едно дарение от сто хиляди крони, което е предназначено за другаде. Това е всичко.

— За къде?

— За една църква в Бергска енория. Църквата в Свенставик. Дарение, което да бъде оползотворено по усмотрение на църковното настоятелство.

Валандер никога не бе чувал за това място.

— Свенставик в Сконе ли е? — попита той колебливо.

— Намира се в Южен Йемтланд — отвърна Бюрман. — На няколко десетки километра от границата с Херьедален.

— Какво общо е имал Холгер Ериксон със Свенставик? — учуди се Валандер. — Мислех, че е родом от Юстад.

— Уви, не е нещо, което ми е известно — отвърна Бюрман. — Ериксон бе много потаен човек.

— Не е ли дал някакво обяснение за дарението?

— Завещанието му представлява образцов юридически документ, кратък и ясен — обясни Бюрман. — Липсват обосновки от сантиментално естество. Според последната му воля църквата в Свенставик трябва да получи сто хиляди крони. И ще ги получи.

Валандер нямаше повече въпроси. Щом седна в колата, се обади в участъка. Вдигна Ебба. Тъкмо с нея искаше да говори.

— Искам да намериш телефонния номер на енорията в Свенставик — помоли я той. — Или може би е в Йостерсунд. Предполагам, че е в най-близкия град.

— Къде се намира Свенставик? — попита тя.

— Нима не знаеш? — учуди се Валандер. — В Южен Йемтланд.

— Ах, колко си образован — отвърна тя.

Валандер схвана, че тя е разбрала преструвката. Затова си призна истината. Не знаеше къде е, преди Бюрман да му обясни.

— Когато намериш номера, направи така, че да го получа — нареди той. — Сега тръгвам към апартамента на Йоста Рюнфелд.

— Лиса Холгершон държи да говори с теб — каза Ебба. — Тук през цялото време се обаждат журналисти. Пресконференцията е отложена за довечера, в шест и половина.

— Устройва ме идеално — каза Валандер.

— Сестра ти също се обади — продължи Ебба. — Държи да поговори с теб, преди да си замине за Стокхолм.

Напомнянето за смъртта на баща му го жегна силно и ненадейно. Ала не биваше да се поддава на чувствата. Поне не сега.

— Ще й се обадя — увери я Валандер. — Най-важното е енорията в Свенставик.

После потегли обратно към Юстад. Спря при павилион за наденички и изгълта един безвкусен хамбургер. Канеше се да се върне в колата, но вместо това отиде до щанда да си поръча наденица. Ядеше бързо, сякаш вършеше нещо нередно и се боеше да не го заловят на местопрестъплението. Сетне подкара към „Вестра Валгатан“. Старият автомобил на Ан-Брит Хьоглунд бе паркиран пред входа на Йоста Рюнфелд.

Вятърът все още брулеше.

На Валандер му стана студено. Сгуши се в якето си и бързешком пресече улицата.

Когато натисна звънеца на Рюнфелд, вратата отвори не Ан-Брит, а Сведберг.

— Наложи й се да си отиде у тях — обясни Сведберг. — Едно от децата й е болно. Колата й не запали, та взе моята. Скоро ще се върне.

Валандер влезе във всекидневната на апартамента и се огледа.

— Нюберг вече свърши ли? — изненада се.

Той го изгледа недоумяващо.

— Нима не си чул? — попита го.

— Какво да съм чул?

— Какво е станало с Нюберг. Че си е наранил крака.

— Нищо не съм чул — обясни Валандер. — Какво му е?

— Нюберг се подхлъзнал на петно от бензин пред участъка. Паднал толкова лошо, че си е разкъсал мускул или сухожилие на левия крак. Сега е в болницата. Обади се и каза, че може да продължи да работи, но трябва да ходи с патерица. И очевидно е бил бесен.

Валандер се сети за Свен Тюрен, който беше паркирал пред входа на участъка. Реши да не казва нищо.

Прекъсна ги звънецът на вратата. Беше Ваня Андершон. Цялата пребледняла. Валандер кимна на Сведберг, който изчезна в кабинета на Рюнфелд. Заведе Ваня във всекидневната. Изглежда, се плашеше, че е в апартамента. Поколеба се, когато той я покани да седне.

— Разбирам, че е неприятно — каза той. — Не бих ви повикал да дойдете, ако не беше абсолютно наложително.

Тя кимна. Обаче Валандер бе скептичен дали действително разбира. За нея случилото се беше толкова непонятно, колкото и фактът, че Рюнфелд не е заминал за Найроби, а вместо това е открит мъртъв в гората край „Маршвинсхолм“.

— Били сте в апартамента му и преди — каза Валандер. — И имате добра памет. Знам го, след като си спомнихте цвета на куфара му.

— Намерихте ли го? — попита тя.

Валандер осъзна, че дори не бяха започнали да го търсят. Куфарът се бе изпарил от съзнанието му. Извини се и отиде при Сведберг, който методично преглеждаше съдържанието на етажерка с книги.

— Да си чул нещо за куфара на Йоста?

— Имал ли е куфар?

Валандер поклати глава.

— Нищо — каза той. — Ще говоря с Нюберг.

Върна се в дневната. Андершон седеше безучастна на дивана. Валандер се досети, че желанието й е да се махне от тук колкото се може по-скоро. Сякаш с цената на върховно усилие на волята успяваше да си наложи да диша въздуха в помещението.

— Ще се върнем към куфара — предложи той. — Това, което смятам да ви помоля сега, е да огледате апартамента и да се опитате да установите дали нещо не липсва.

Тя го изгледа ужасено.

— Как бих могла да забележа? Не съм идвала тук често.

— Зная — рече Валандер. — Но въпреки това е възможно да забележите, ако нещо е изчезнало. Може да се окаже важно. Точно сега всичко е важно. За да можем да открием онзи, който го е извършил. А вие със сигурност го искате толкова силно, колкото и ние.

Валандер го бе очаквал. И все пак му дойде изневиделица.

Тя избухна в сълзи. Сведберг цъфна на вратата на кабинета. Както обикновено в подобни ситуации Валандер се почувства с вързани ръце. Дали днешните младши сержанти се обучават как да утешават плачещи хора в процеса на разследването? При първия удобен случай щеше да попита Ан-Брит Хьоглунд.

Сведберг се върна от банята с хартиена кърпичка и й я подаде. Плачът й секна така внезапно, както беше започнал.

— Моля за извинение — каза тя. — Но е толкова тежко.

— Знам — увери я Валандер. — Няма за какво да се извинявате. Смятам, че хората като цяло плачат твърде малко.

Тя го погледна.

— Отнася се и за мен — уточни Валандер.

След малко тя стана от дивана. Беше готова да започне.

— Недейте да бързате — успокои я Валандер. — Опитайте да си спомните как изглеждаше последния път, когато бяхте тук. За да полеете цветята. Не бързайте.

Следваше я от разстояние. Когато чу Сведберг да псува от вътрешността на кабинета, влезе и допря показалец до устните си. Сведберг кимна: беше разбрал. Валандер често си бе казвал, че преломният момент в сложните криминални разследвания настъпва или при разговори между хората, или в моменти на пълна тишина. Безброй пъти бе преживявал и двете. Точно сега мълчанието беше от значение. Личеше си, че тя наистина се старае.

Но усилията й останаха без резултат. Отново се върнаха до изходната точка, дивана в дневната. Поклати глава.

— Струва ми се, че всичко изглежда както обикновено — започна тя. — Не забелязвам нищо липсващо или променено.

Валандер не беше изненадан. Щеше да забележи, ако се бе поспряла, докато оглеждаше апартамента.

— И не се сетихте за нищо друго? — попита я.

— Смятах, че е заминал за Найроби — отговори тя. — Поливах цветята му и движех магазина.

— Справили сте се чудесно и с двете — каза Валандер. — Благодаря ви, че дойдохте. Ще се свържем с вас отново.

Изпрати я до вратата. Сведберг излезе от тоалетната тъкмо когато си бе отишла.

— Като че нищо не липсва — съобщи Валандер.

— Изглежда, е бил сложна личност — отбеляза Сведберг замислено. — Кабинетът му е белязан от странна смесица от хаос и педантичен ред. Що се отнася до цветята, редът сякаш е безупречен. Никога не съм подозирал, че съществува толкова богата литература за орхидеите. Ала що се отнася до личния му живот, документите се търкалят безразборно. При счетоводните книги от цветарницата за 1994-та намерих данъчна декларация от 1969-а. Впрочем за въпросната година е декларирал умопомрачителния приход от трийсет хиляди крони.

— Чудя се колко ли изкарвахме ние по онова време — рече Валандер. — Едва ли е било много повече. Най-вероятно доста по-малко. Струва ми се, че получавахме около две хиляди крони месечно.

Във възцарилото се мълчание те се замислиха за предишните си доходи.

— Продължавай да търсиш — посъветва го Валандер.

Сведберг се върна към работата си. Валандер застана до прозореца и се загледа към пристанището. Входната врата се отвори. Сигурно беше Ан-Брит Хьоглунд, понеже ключовете бяха у нея. Посрещна я в антрето.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Есенна простуда — отвърна. — Мъжът ми е на онова място, което някога са наричали Източна Индия. Съседката ме спасява.

— Често съм се чудил — сподели Валандер. — Смятах, че услужливата съседка е изчезнал вид в края на петдесетте.

— О, определено е така. Но имам късмет. Тя е на петдесет години и няма деца. Естествено, не го прави безплатно. А понякога се случва и да откаже.

— Какво правиш тогава?

Тя примирено сви рамене.

— Импровизирам. Ако е вечерно време, може и да успея да намеря детегледачка. Често и аз самата се питам как връзвам положението. Както знаеш, случва се и да не успея. Тогава закъснявам. Не мисля, че мъжете наистина разбират какви сложни операции се налагат, за да се справяш с работата си, когато имаш болно дете например.

— Сигурно е така — съгласи се Валандер. — Може би трябва да издействаме на съседката ти някакво отличие.

— Спомена ми за преместване — въздъхна Ан-Брит. — Не смея да си помисля какво ще стане тогава.

Разговорът замря.

— Тя беше ли тук? — попита Хьоглунд.

— Ваня Андершон дойде и си отиде. Изглежда, нищо не липсва от апартамента. Обаче ми напомни за нещо друго. Куфарът на Йоста Рюнфелд. Трябва да призная, че напълно бях забравил за него.

— И аз — рече тя. — Но доколкото знам, не са го открили в гората. Говорих с Нюберг точно преди да си счупи крака.

— Толкова ли е сериозно?

— Най-малкото е лошо изкълчен.

— Тогава през следващите дни ще е в много лошо настроение. Което хич не е добре.

— Ще го поканя на вечеря — весело каза Ан-Брит. — Той обича варена риба.

— От къде знаеш? — учуди се Валандер.

— И преди съм го канила на вечеря — отвърна тя. — Много приятен сътрапезник е. Говори за абсолютно всичко, с изключение на работата си.

Валандер се запита дали самият той попадаше в категорията „приятен събеседник“. Знаеше, че и той се опитва да не говори за работата си. Кога за последно са го канили на вечеря? Беше толкова отдавна, че изобщо не можеше да си спомни.

— Децата на Рюнфелд са пристигнали — каза Ан-Брит. — Хансон се зае с тях. Дъщеря и син.

Влязоха във всекидневната. Валандер се загледа в снимката на съпругата на Йоста Рюнфелд.

— Би трябвало да разберем какво се е случило — каза той.

— Удавила се е.

— По-подробно.

— Хансон ги разбира тези работи. Обикновено провежда грижливо разпитите си. Ще ги попита за майка им.

Валандер знаеше, че е права. Хансон си имаше своите слаби страни. Затова пък една от най-силните му бе да разговаря със свидетели. Да събира данни. Да разпитва родители за децата им. Или обратното, както сега.

Валандер преразказа разговора си с Улов Хансел. Тя слушаше внимателно. Пропусна много детайли. Най-важен беше изводът, че днес Харалд Бергрен преспокойно може да живее под съвсем друго име. Споменал го бе и в телефонния им разговор. Забеляза, че и тя е мислила за това.

— Ако е регистрирал смяната на името си, то можем да го проследим чрез Ведомството за патенти и регистрации — подхвърли тя.

Той разказа и за срещата си с дамите от Лунд и адвокат Бюрман в имението на Ериксон.

— Един път с мъжа ми шофирахме през вътрешността на Норланд — рече тя. — И ми е останал ясен спомен, че минахме през Свенставик.

— Ебба трябваше да ми се обади, за да ми даде номера на енорията — сети се Валандер и извади телефона от джоба си. Устройството беше изключено. Изпсува заради немарливостта си. Тя се опита да скрие усмивката си, но без успех. Валандер осъзна, че се държи детински и незряло. За да излезе от положението, сам набра номера на участъка. Ан-Брит му подаде химикалка и записа номера в ъгълчето на един вестник. Ебба неколкократно се беше опитала да се свърже с него.

В същия миг във всекидневната нахлу Сведберг. Държеше куп хартийки в ръка. Валандер видя, че са квитанции.

— Това може и да се окаже нещо важно — каза Сведберг. — Изглежда, че Йоста Рюнфелд държи помещение на „Харпегатан“ в града. Плаща наем веднъж месечно. Доколкото мога да видя, държи го съвсем отделно от всички други плащания, свързани с цветарницата.

— „Харпегатан“ ли? — попита Хьоглунд. — Къде е това?

— Близо до площад „Натмансторг“ — отвърна Валандер. — В центъра на града.

— Ваня Андершон споменавала ли е, че той държи още едно помещение?

— Въпросът е дали е знаела за него — каза Валандер. — Ще проверя незабавно.

Валандер излезе от апартамента и мина по прекия път до цветарницата. Сега вятърът шибаше безмилостно. Приведе се и затаи дъх във виелицата. Андершон беше сама в магазина. Ароматът на цветя беше много силен, както и предния път. За миг Валандер си спомни за пътуването до Рим и за баща си, който вече го нямаше, и се почувства като дърво без корен. Побърза да отпъди тези мисли. Беше полицай. Щеше да скърби, когато му останеше време за това. Не сега.

— Имам един въпрос — каза. — На който, предполагам, ще можете веднага да отговорите с „да“ или „не“.

Тя го изгледа с бледото си, ужасено лице. Валандер си каза, че някои хора постоянно оставят впечатление, сякаш очакват всеки момент да се случи най-лошото. Ваня Андершон, изглежда, спадаше към този вид. Помисли си и че точно сега едва ли можеше да я кори.

— Знаехте ли, че Йоста Рюнфелд държи под наем помещение на „Харпегатан“? — попита.

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте?

— Йоста нямаше друго помещение, освен това тук.

Валандер внезапно усети, че няма никакво време.

— Това беше — каза той. — Няма друго.

Когато се върна в апартамента, Сведберг и Ан-Брит бяха събрали всичките ключове, които успяха да намерят. Отправиха се с колата на Сведберг към „Харпегатан“. Беше обикновен жилищен блок. Вътре във входа не можаха да открият името на Йоста Рюнфелд на таблото с имената на наемателите.

— На квитанциите пише, че става дума за приземно помещение — осведоми ги Сведберг.

Слязоха по половин ред стълби до сутерена. Валандер усети стипчивия аромат на зимни ябълки. Сведберг започна да изпробва ключовете.

Дванайсетият се оказа правилният. Влязоха в един коридор, където боядисани в червено стоманени врати водеха до различни складови помещения.

Ан-Брит Хьоглунд откри каквото търсеха.

— Струва ми се, че е тук — каза тя и посочи вратата.

Валандер и Сведберг застанаха до нея. На вратата имаше лепенка с флорален мотив.

— Орхидея — рече Сведберг.

— Тайна стая — отвърна Валандер.

Сведберг продължи да изпробва ключовете. Валандер забеляза, че на вратата бе монтирана допълнителна ключалка.

Най-накрая едната ключалка изщрака. Валандер усети как нетърпението му нараства. Сведберг продължи да изпробва ключове. Бяха му останали само два, когато погледна другите и кимна.

— Да влизаме тогава — предложи Валандер.

После Сведберг отвори вратата.