Петата жена

27

Едва когато вратата се затръшна зад него, той осъзна какво се беше случило. Измина няколкото крачки до колата си и седна зад волана. След това изрече високо на глас името си: Оке Давидсон.

Отсега нататък Оке Давидсон щеше да е един много самотен мъж. Не бе очаквал, че точно на него ще му се случи такова нещо. Че жената, с която имаше връзка от толкова много години, макар и да не живееха под един покрив, ще му каже, че й е дошло до гуша. И ще го изхвърли.

Разплака се. Болеше. Не можеше да го проумее. Ала тя беше категорична. Каза му да се маха и повече да не се връща. Била срещнала друг мъж, който искал да живее заедно с нея.

Беше почти полунощ. Понеделник, седемнайсети октомври. Взря се в мрака. Знаеше, че не бива да шофира, когато е тъмно. Зрението му бе твърде лошо. Можеше да управлява автомобил само на дневна светлина, и то със специални очила. Присви очи към стъклото. С трудност различаваше очертанията на пътя. Ала не можеше да стои тук цяла нощ. Трябваше да се върне в Малмьо.

Запали колата. Беше покрусен и още не проумяваше какво се бе случило.

Направи завой и излезе на пътя. Беше му много трудно да вижда. Може би ще стане по-лесно, когато излезете на главния път. Но първо трябваше да намери пътя, който да го изведе от Льодинге.

Обърка се. Отбивките бяха прекалено много и всички изглеждаха еднакви в мрака. След половин час разбра, че се е изгубил. В този момент се озова в някакъв двор, където пътят сякаш свършваше. Започна да обръща. Изведнъж в светлината на фаровете се мярна сянка. Някой вървеше към колата. Веднага изпита облекчение. Там отвън имаше някой, който ще му обясни как да намери пътя.

Отвори вратата на колата и излезе навън.

Сетне настана пълен мрак.

На Сведберг му трябваха петнайсет минути да намери листа хартия, който Валандер искаше да види. Когато Сведберг влезе в кабинета му точно преди десет, Валандер му каза много ясно:

— Може би стрелям напосоки, но издирваме жена с инициалите КА, която току-що е родила или й предстои да роди дете в Сконе. Смятахме, че е в Лунд. Но сгрешихме. Може вместо това да е тук, в Юстад. Ако не се лъжа, Родилното ни отделение се е прославило с добрите си резултати даже в чужбина. Една нощ там се случва нещо странно. По-късно се повтаря. Пак казвам, изстрелът може да е напосоки. Въпреки това искам да знам какво точно се е случило.

Сведберг намери листа със записките. Върна се в стаята, където Валандер чакаше нетърпеливо.

— Юлва Бринк — каза Сведберг. — Тя ми е братовчедка. Това, което хората обикновено наричат далечна братовчедка. Акушерка е в Родилното отделение. Дойде при мен и разказа как една нощ в отделението се появила непозната жена. Това я разтревожило.

— А защо?

— Чисто и просто нощем, в Родилното отделение, не е нормално да се появяват непознати хора.

— Ще трябва добре да проучим това — каза Валандер. — Кога се е случило за пръв път?

— Нощта между трийсети септември и първи октомври.

— Преди почти три седмици. И тя се разтревожила?

— Дойде тук на следващия ден. Падаше се събота. Поговорих с нея. Тогава си водих записките.

— И след това се е случило отново?

— В нощта срещу тринайсети октомври. По случайност Юлва била дежурна и през тази нощ. Тогава е била ударена и съборена на земята. Извикаха ме там на сутринта.

— Какво беше станало?

— Непознатата се появила отново. Когато Юлва се опитала да я спре, била повалена на пода. Каза, че било като да те ритне кон.

— Никога ли не е виждала жената преди?

— Не.

— И е носела униформа?

— Да. Но Юлва беше сигурна, че не работи там.

— Как е могла да бъде сигурна? Вероятно в болницата работят много хора, които тя не познава.

— Сигурна беше. Уви, не я попитах защо.

Валандер се замисли.

— Въпросната жена се е интересувала от Родилното отделение между трийсети септември и тринайсети октомври — обобщи той. — Прави две нощни посещения и без никакво колебание удря акушерка. Въпросът е какво всъщност е правила там?

— И Юлва се пита същото.

— Нямаше ли отговор?

— И двата пъти са обиколили отделението. Но всичко си било както обикновено.

Валандер погледна часовника. Скоро щеше да стане единайсет без четвърт.

— Искам да се обадиш на братовчедка си — каза той. — Няма как, може би ще се наложи да я събудим.

Сведберг кимна. Валандер посочи телефона си. Знаеше, че Сведберг, макар често да забравяше разни неща, имаше силно развита памет за телефонни номера. Той набра номера. Дълго дава свободно. Никой не вдигна.

— Щом не си е вкъщи, значи е на работа — рече той, щом остави слушалката.

Валандер бързо се изправи.

— Още по-добре — каза. — Не съм ходил в Родилното отделение, откакто се роди Линда.

— Старото отделение е разрушено — поясни Сведберг. — Всичко е построено наново.

Трябваха им само няколко минути, за да стигнат с колата на Сведберг от участъка до приемното на Спешното отделение на болницата. Валандер си спомни онази нощ преди много години, когато се събуди със силни болки в гръдния кош и реши, че е получил инфаркт. Тогава в Спешното се влизаше от друго място. Всичко в болницата изглеждаше променено. Натиснаха звънеца. Веднага дойде един пазач и им отвори. Валандер показа полицейската си карта. Изкачиха се по стълбите до Родилното отделение. Пазачът бе съобщил, че идват. На входа на отделението ги очакваше една жена.

— Моята братовчедка — представи я Сведберг. — Юлва Бринк.

Валандер поздрави. На заден план се мярна медицинска сестра. Юлва Бринк ги отведе в малка служебна стая.

— Тъкмо сега е много спокойно — каза тя. — Но това може да се промени за секунда.

— Ще говоря направо — поде Валандер. — Знам, че всяка информация за хора, които по различен повод се намират в болницата, следва да се третира като поверителна. Нямам никакво намерение да се противопоставям на това правило. Единственото, което засега искам да узная, е дали между трийсети септември и тринайсети октомври в отделението е имало родилка с инициали КА. К като Карин и А като Андершон.

Сянка на тревога пробягна по лицето на Юлва Бринк.

— Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна Валандер. — Просто ми е нужно да установя самоличността на едно лице. Нищо друго.

— Не мога да отговоря — отказа тя. — Чисто и просто това е поверителна информация. Освен ако родилката писмено не е декларирала, че данните за пребиваването й тук могат да бъдат предоставяни на други хора. По мое мнение това се отнася и за инициали.

— Рано или късно ще получа отговори на въпроса ми — настоя Валандер. — Проблемът е, че трябва да го науча сега.

— Въпреки това не мога да ви помогна.

Сведберг стоеше, без да се обажда. Валандер забеляза, че на челото му се е образувала бръчка.

— Има ли тоалетна? — попита той.

— Зад ъгъла.

Сведберг кимна към Валандер.

— Нали спомена, че ти се ходи до тоалетната. Най-добре се възползвай от случая.

Валандер разбра. Изправи се и излезе от стаята.

Изчака пет минути в тоалетната, преди да се върне. Юлва Бринк я нямаше. Сведберг стоеше надвесен над някакви документи на бюрото.

— Какво й каза? — полюбопитства Валандер.

— Да не излага родата — отвърна Сведберг. — Освен това й обясних, че би могла да получи една година затвор.

— Че за какво? — изненада се Валандер.

— Възпрепятстване изпълнението на служебните ни задължения.

— Такова престъпление не съществува!

— Тя откъде да знае? Ето ти тук всички имена. Мисля, че най-добре е да четем бързо.

Прегледаха списъка. Нито една от жените нямаше инициалите КА. Валандер осъзна, че опасенията му се бяха потвърдили. Изстрелът беше нахалост.

— Може би не са били инициали — вметна Сведберг замислено. — КА може би означава нещо друго?

— Какво би могло да бъде?

— Ето тук има една Катарина Таксел — каза Сведберг, като посочи. — Буквите КА може би просто са съкращение от Катарина.

Валандер погледна името. Отново прегледа списъка. Нямаше никое друго име с комбинацията КА. Никаква Карин, никаква Каролина.

— Може и да си прав — отвърна колебливо. — Запиши адреса.

— Не е посочен тук — обясни той. — Само името. Може би е най-добре да почакаш долу. Докато аз си поговоря още веднъж с Юлва.

— Ограничи се до това, че не бива да излага родата — посъветва го Валандер. — Не споменавай нищо за повдигане на обвинения. После може да си имаме неприятности. Искам да знам дали Катарина Таксел все още е в отделението, дали е имала посещения. Искам да знам дали има нещо специално около нея. Семейното й положение. Но най-вече къде живее.

— Това ще отнеме малко време — обясни Сведберг. — Юлва е заета с едно раждане.

— Ще чакам — отговори Валандер. — И цялата нощ, ако трябва.

Взе си бисквита от един поднос и напусна отделението. Когато слезе долу в приемната на Спешното, тъкмо бе пристигнала линейка с пиян, окървавен мъж. Валандер го позна. Казваше се Никласон и държеше гробище за стари коли в покрайнините на Юстад. Обикновено беше трезвен. Но се случваше да се запие и тогава често се замесваше в побоища.

Валандер кимна на парамедиците, които познаваше.

— Зле ли е? — попита Валандер.

— Никласон е държелив — отвърна по-възрастният от мъжете. — Ще се справи и с това. Сбил се в една вила в боровата гора.

Валандер излезе отвън на паркинга. Беше мразовито. Трябва да проверят дали няма някоя Карин или Катарина и в Лунд. Бирш щеше да се заеме с това. Часът бе единайсет и половина. Провери вратите на колата на Сведберг. Бяха заключени. Замисли се дали да не се върне и да помоли за ключовете. Чакането можеше да се проточи дълго. Не го направи.

Вместо това започна да снове напред-назад из паркинга.

Изведнъж отново беше в Рим. Баща му крачеше на известно разстояние пред него. Беше на тайното си нощно странстване, устремен към неизвестна цел. И синът, който следи и охранява баща си. Испанското стълбище, после фонтанът. Мокрият блясък в очите му. Самичък старец насред Рим. Дали е знаел, че скоро ще умре? Че пътуването до Италия е трябвало да се осъществи точно в онзи момент или иначе никога е нямало да се случи?

Валандер спря. В гърлото му се беше събрала буца. Кога изобщо ще може да преодолее скръбта от загубата? Животът го подхвърляше напред-назад. Скоро ще стане на петдесет. Сега беше есен. Нощ. А той обикаля, зъзнейки зад някаква болница. Това, от което най-много се страхуваше, бе, че светът ще стане толкова чужд и враждебен, че вече няма да може да се справя с него. Какво му остава при това положение? Предсрочно пенсиониране? Молба за по-лека работа? Нима ще свърши, като посвети следващите петнайсет години на обиколки из училищата, където ще говори за наркотици и опасността по пътищата?

Къщата, помисли си. И едно куче. А може би и Байба. Външната промяна е наложителна. Ще започна с нея. После ще видим какво ще се случи с мен. Натоварването в службата е винаги голямо. Няма да се справя с работата, ако в същото време трябва да се справям и със себе си.

Полунощ отмина. Той обхождаше паркинга. Линейката си беше заминала. Всичко бе замряло. Знаеше, че има да обмисля много неща. Ала беше твърде уморен. Единственото, за което имаше сили, бе да чака. И да се движи, за да не измръзне.

В дванайсет и половина дойде Сведберг. Крачеше бързо. Валандер разбра, че носи новини.

— Катарина Таксел е от Лунд — съобщи той.

Валандер усети как напрежението нараства.

— Още ли е тук?

— Родила е на петнайсети октомври. Вече е изписана.

— Имаш ли адреса?

— Имам повече от това. Тя е самотна майка. В документите не е посочен бащата. Освен това никой не е идвал на свиждане по време на престоя й тук.

Валандер затаи дъх.

— Тогава може да е тя — каза. — Трябва да е тя. Жената, която Йожен Блумберг е наричал КА.

Потеглиха обратно към участъка. Точно на входа Сведберг рязко закова спирачките, за да не прегази един заек, който се бе залутал из града.

Седнаха в лавката, която в момента бе пуста. Някъде слабо жужеше радио. Телефонът при дежурните полицаи звънна. Валандер си бе налял чаша горчиво кафе.

— Едва ли точно тя е натикала Блумберг в чувала — отбеляза Сведберг, като се почесваше с лъжичката за кафе по плешивото теме. — Трудно ми е да повярвам, че жена, която току-що е станала майка, ще тръгне да убива хора.

— Тя е връзката — рече Валандер. — Ако онова, което си мисля, е истина. Тя е звеното между Блумберг и човека, който точно в този момент е най-важен.

— Медицинската сестра, която е ударила Юлва?

— Тя и никой друг.

Сведберг се напрегна, за да следва мисълта на Валандер.

— Тоест искаш да кажеш, че онази сестра се появява в Родилното на Юстад, за да се срещне с нея?

— Да.

— Но защо е дошла през нощта? Защо не я е посетила в редовните часове за свиждане? Нали си има такива часове? И никой не записва нито имената на посетителите, нито при кого отиват?

Валандер осъзна, че Сведберг повдига важни въпроси. Трябваше да им отговори, преди да продължат нататък.

— Не е искала да я видят — установи той. — Това е единственото възможно обяснение.

Сведберг беше упорит.

— Кой да я види? Дали не се е страхувала, че някой ще я разпознае? Сигурно дори не е искала Катарина Таксел да я види? Посещавала е болницата нощем, за да се любува на една спяща жена, така ли?

— Не знам — каза Валандер. — Съгласен съм, че е странно.

— Има само едно приемливо обяснение — продължи Сведберг. — Идвала е нощем, защото денем е можело да я разпознаят.

Валандер обмисли думите му.

— Това може да означава, че е идвала нощем, защото някой, който работи там през деня е щял да я познае?

— Не можем да приемем, че е ходела нощем в Родилното без конкретна причина. Освен това се забърква в ситуация, при която й се налага да удари братовчедка ми, дето не е сторила никакво зло.

— Съществува още едно обяснение — поясни Валандер.

— Какво?

— Че има възможност да посещава Родилното само нощем.

Сведберг замислено кимна.

— Разбира се, може и така да е. Но защо?

— За това може да има куп обяснения. Къде живее. Работата й. Може да е искала да запази посещенията си в тайна.

Сведберг бутна настрана чашата си с кафе.

— Посещенията й трябва да са били важни — отбеляза той. — Ходила е два пъти.

— Можем да съставим разписание — каза Валандер. — За пръв път идва в нощта срещу първи октомври. В онези часове на нощта, когато всички, дето са на смяна, са най-уморени и с най-притъпено внимание. Остава само няколко минутки, после изчезва. Две седмици по-късно цялата история се повтаря. По същото време. Този път Юлва Бринк я спира и бива повалена на пода. Жената изчезва безследно.

— Детето на Катарина Таксел се ражда няколко дни по-късно.

— Жената не се връща повече. Затова пък Йожен Блумберг е убит.

— Да не би зад всичко това да стои медицинска сестра?

Спогледаха се, без да кажат нищо.

Валандер изведнъж се сети, че е забравил да помоли Сведберг да попита Юлва Бринк за една важна подробност.

— Спомняш ли си пластмасовата щипка, която открихме в куфара на Йоста Рюнфелд? — попита той. — От тези, дето се използват от болничния персонал?

Сведберг кимна. Спомняше си.

— Обади се в Родилното — нареди Валандер. — Питай Юлва дали може да си спомни дали жената, която я е ударила, е носела табелка с име.

Сведберг стана и използва един телефон, монтиран на стената. Отговори една от колежките на Юлва. Сведберг зачака. Валандер изпи чаша вода. После Сведберг заговори. Разговорът бе кратък.

— Сигурна е, че е имала табелка с име — каза той. — И двата пъти.

— Успяла ли е да прочете името, което е било написано?

— Не беше сигурна, че е имало написано име.

Валандер се замисли.

— Възможно е да е изгубила първата — обобщи той. — Отнякъде се е сдобила с болнична униформа. По същия начин може да се сдобила и с нова щипка.

— Малко вероятно е да открием дактилоскопични отпечатъци в болницата — отбеляза Сведберг. — Там непрекъснато се чисти. Освен това не знаем дали изобщо е докоснала нещо.

— Във всеки случай не е била с ръкавици — вметна Валандер. — На Юлва щеше да й направи впечатление.

Сведберг се почука по челото с лъжичката за кафе.

— Най-вероятно — каза той. — Ако правилно съм разбрал Юлва, жената я е сграбчила, когато я е ударила.

— Тя е хванала само дрехите — поясни Валандер. — А по тях няма да намерим нищо.

За миг го обзе униние.

— Все пак ще поговорим с Нюберг — каза той. — Може пък да се е хванала за леглото, в което е лежала Катарина Таксел? Длъжни сме да опитаме. Ако можем да намерим дактилоскопични отпечатъци, които съвпаднат с някои от тези, открити в куфара на Йоста Рюнфелд, разследването ще направи голяма крачка напред. Тогава можем да започнем да търсим същите отпечатъци при Холгер Ериксон и Йожен Блумберг.

Сведберг побутна бележката, на която бе записал адреса на Катарина Таксел. Валандер забеляза, че е на трийсет и три години и се занимава с частен бизнес, но не пишеше точно какъв. Адресът й беше в центъра на Лунд.

— Утре сутринта в седем часа ще сме там — каза той. — Понеже тази нощ ние двамата се занимавахме с това, спокойно можем да продължим. Сега най-добре да поспим няколко часа.

— Странно е — вметна Сведберг. — Първо издирваме наемен войник. А сега издирваме медицинска сестра.

— За която предполагаме, че не е истинска сестра — уточни Валандер.

— Всъщност не знаем дали е така — изтъкна Сведберг. — Това, че Юлва не я е познала, не означава непременно, че не е истинска медицинска сестра.

— Имаш право. Не бива да изключваме тази възможност.

Валандер се изправи.

— Ще те откарам у вас — каза Сведберг. — Какво става с колата?

— Трябва да купувам нова. Но не знам откъде ще взема пари.

Един от дежурните полицаи се втурна в стаята.

— Знаех, че сте тук — рече той. — Мисля, че се е случило нещо.

Валандер усети топката в стомаха си. Не пак, каза си. Няма да се справим.

— Мъж с тежки наранявания лежи в крайпътната канавка между Сьовестад и Льодинге. Открил го е шофьор на камион. Не знаем дали е прегазен, или е станал жертва на насилие. Натам е тръгнала линейка. Помислих си, понеже е близо до Льодинге…

Така и не довърши изречението. Сведберг и Валандер вече излизаха от стаята.

Пристигнаха тъкмо когато парамедиците вдигаха ранения мъж на носилка. Валандер разпозна медицинския екип, който бе срещнал по-рано пред болницата.

— Като кораби, които се разминават в нощта — пошегува се шофьорът на линейката.

— Катастрофа ли е?

— Ако е така, този, който го е ударил, е избягал. Но изглежда по скоро като побой.

Валандер се огледа. Отсечката от пътя беше пуста.

— Кой би се размотавал тук посред нощ? — попита той.

Мъжът имаше жестоки наранявания по лицето. Едвам дишаше с хриптене.

— Тръгваме — каза шофьорът. — Нямаме време за губене. Може да има вътрешни разкъсвания.

Линейката изчезна. Огледаха местопроизшествието на светлината от фаровете на колата на Сведберг. Веднага след това пристигна нощен патрул от Юстад. Сведберг и Валандер не бяха открили нищо. Нямаше дори следи от спиране. Сведберг разказа на новопристигналите полицаи какво се беше случило. След това двамата с Валандер се върнаха в Юстад. Беше излязъл вятър. Датчик в колата на Сведберг показваше каква е температурата отвън. Три градуса над нулата.

— Вероятно няма връзка с нашия случай — каза Валандер. — Ако ме оставиш в болницата, ще можеш да си идеш у вас да поспиш. Поне един от двама ни ще е малко по-бодър утре сутрин.

— От къде да те взема? — попита Сведберг.

— От „Мариягатан“. Да кажем, в шест часа. Мартинсон става рано. Обади му се и му разкажи какво е станало. Помоли го да говори с Нюберг за пластмасовата щипка. Кажи му, че заминаваме за Лунд.

За втори път тази нощ Валандер се озова пред входа на Спешното отделение. Когато пристигна там, на ранения вече му оказваха лекарска помощ. Валандер седна и зачака. Беше капнал от умора. Без да иска, заспа. Събуди се рязко, когато някой произнесе името му, и отначало не си спомни къде се намира. Беше сънувал. Рим. Бродил бе из тъмни улици и бе търсил баща си, без да може да го намери.

Един лекар стоеше изправен пред него. Изведнъж се разбуди напълно.

— Ще се оправи — съобщи лекарят. — Но е бил жестоко пребит.

— Значи не е катастрофа?

— Не. Побой. Доколкото можем да установим, няма вътрешни разкъсвания.

— Има ли документи у себе си?

Лекарят му подаде един плик. Валандер извади портфейл, който освен всичко друго съдържаше и шофьорска книжка. Името на мъжа бе Оке Давидсон. Валандер забеляза, че не е трябвало да шофира през нощта.

— Мога ли да говоря с него?

— Струва ми се, че е най-добре да почакате.

Валандер реши да помоли Хансон или Ан-Брит Хьоглунд да се заемат по-нататък. Въпреки че бяха нанесени тежки телесни повреди, засега трябваше да оставят случая на второ място. Нямаха достатъчно време.

Валандер стана да си ходи.

— Намерихме нещо измежду дрехите му, което мисля, че ще ви заинтересува — каза лекарят.

Подаде му лист хартия. Валандер разчете разкривените букви: „Крадец, обезвреден от нощните стражи“.

— Какви нощни стражи? — зачуди се.

— Нали писаха по вестниците — поясни лекарят. — За гражданската гвардия, която се сформира. Не е ли възможно да са се нарекли нощни стражи?

Валандер се вторачи невярващо в текста.

— Ето още нещо, което го потвърждава — продължи лекарят. — Листът бе прикрепен към тялото му. Беше защипан за кожата с телбод.

Валандер поклати глава.

— По дяволите, не може да бъде! — възкликна.

— Да — съгласи се лекарят. — Не е за вярване, че нещата са стигнали дотам.

Валандер не обичаше да се вози с такси. Тръгна пеш към дома през празния град. Мислеше за Катарина Таксел. И Оке Давидсон, който бе получил послание, защипано с телбод към тялото му.

Щом се добра до апартамента на „Мариягатан“ само си изу обувките и смъкна якето, след което се просна на дивана, заметнат с одеяло. Будилникът бе нагласен да звъни. Въпреки това не можеше да заспи. А и главата почна да го боли. Отиде в кухнята и разтвори няколко хапчета в чаша вода. Уличната лампа пред прозореца се полюшваше от вятъра. Отново си легна. Дрема неспокойно, докато будилникът иззвъня. Когато приседна на дивана, се почувства по-уморен, отколкото когато си легна. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. След това си сложи друга риза. Докато чакаше да се свари кафето, позвъни на домашния телефон на Хансон. Мина доста време, преди да отговори. Валандер разбра, че го е събудил.

— Не съм готов с архивните материали от Йостерсунд — каза Хансон. — Седях до два през нощта. Остават ми около четири кила.

— После ще говорим за това — прекъсна го Валандер. — Искам само да отидеш до болницата и да говориш с мъж на име Оке Давидсон. Снощи е бил нападнат някъде около Льодинге. От хора, които най-вероятно са част от някаква гражданска гвардия. Искам ти да се заемеш със случая.

— Какво да правя с книжата от Йостерсунд?

— Ще се наложи да свършиш и двете неща едновременно. Сведберг и аз отиваме в Лунд. Ще научиш повече по-късно.

Затвори, преди Хансон да успее да зададе някакви въпроси. Нямаше сили да им отговори.

Точно в шест сутринта Сведберг спря пред вратата му. Застанал с чаша кафе до кухненския прозорец, Валандер го видя как пристига.

— Говорих с Мартинсон — осведоми го Сведберг, когато Валандер се качи в колата. — Ще помоли Нюберг да се заеме с щипката.

— Наясно ли е до какви изводи стигнахме?

— Струва ми се, че да.

— Да потегляме тогава.

Валандер се облегна назад и затвори очи. Най-доброто, което можеше да направи на път за Лунд, бе да поспи.

Сградата, в която живееше Катарина Таксел, се оказа жилищен блок, разположен на площад, чието име Валандер не знаеше.

— Може би ще е най-добре да се обадим на Бирш — каза Валандер. — Та да си нямаме разправии след това.

Сведберг се свърза с Бирш на домашния му телефон. Подаде слушалката на Валандер, който набързо обясни какво беше станало. Бирш обеща да дойде до двайсет минути. Чакаха, седнали в колата. Небето беше сиво. Не валеше дъжд. Но вятърът се бе засилил. Бирш спря колата си зад тяхната. Валандер подробно обясни какво са разбрали след разговора с Юлва Бринк. Бирш слушаше внимателно, но Валандер виждаше съмнението, изписано на лицето му.

Влязоха в сградата. Катарина Таксел живееше на втория етаж вляво.

— Аз ще стоя настрана — поясни Бирш. — Ти ще трябва да водиш разговора.

Сведберг позвъни на вратата. Тя се отвори почти мигновено. Пред тях стоеше жена по халат. Имаше тъмни кръгове от умора под очите си. Валандер си помисли, че му напомня на Ан-Брит Хьоглунд.

Поздрави я и се опита да звучи колкото се може по-любезно. Ала забеляза реакцията й, щом каза, че е полицай от Юстад. Влязоха в малък и тесен апартамент. Навсякъде имаше признаци, че е родила наскоро. Валандер си спомни как изглеждаше собственият му дом, когато Линда току-що се бе родила. Влязоха във всекидневна със светли дървени мебели. Една брошура върху масата привлече вниманието на Валандер. „Продукти за коса Таксел“. Това даваше отговор на въпроса какъв е частният бизнес, с който се занимава.

— Моля да ни извините за ранното идване — каза той, щом седна. — Но работата ни не търпи отлагане.

Той се поколеба как да продължи. Жената седеше срещу него и не сваляше поглед от лицето му.

— Наскоро сте родили в Родилното отделение на Юстад — каза той.

— Момченце — потвърди тя. — Роди се на петнайсети, в три часа следобед.

— Да ви е живо и здраво — честити й Валандер. Сведберг и Бирш се присъединиха към пожеланията му и смотолевиха по нещо.

— Две седмици по-рано — продължи Валандер — или, ако трябва да съм по-точен, в нощта между трийсети септември и първи октомври, някъде след полунощ сте имали посещение, нали?

Тя го погледна недоумяващо.

— От кого?

— Медицинска сестра, която може би не сте виждали преди?

— Познавах всички, които работеха нощна смяна.

— Тази жена се е върнала две седмици по-късно — уточни той. — И смятаме, че е била там, за да види вас.

— През нощта?

— Да. Някъде след два часа.

— Никой не ме е посещавал. Освен това спях.

Валандер бавно кимна. Бирш стоеше зад дивана, Сведберг на един стол до стената. Изведнъж се възцари гробна тишина.

Чакаха Валандер да продължи.

И той възнамеряваше да го направи.

Но първо искаше да се вземе в ръце. Все още беше уморен. Всъщност би трябвало да попита защо е лежала толкова време в Родилното отделение. Дали бременността й е имала усложнения? Обаче не го направи.

Нещо друго беше по-важно.

И то не му беше убягнало — тя не казваше истината.

Беше убеден, че е имала посетител. И че знае коя е жената.