Петата жена

23

Куфарът стоеше там, където го бяха намерили.

Беше точно до края на платното и много шофьори бяха спрели от любопитство при вида на групата хора и двете полицейски коли.

Нюберг снемаше отпечатъци от мястото на находката. Един от помощниците му държеше патерицата, а той бе коленичил и чоплеше нещо от земята. Вдигна очи, когато Валандер отиде при него.

— Как беше в Норланд? — поинтересува се той.

— Е, не намерих куфар — отговори Валандер. — Много е красиво, макар и студено.

— С малко късмет ще можем да кажем точно колко дълго е бил тук куфарът — каза Нюберг. — Предполагам, че това може да се окаже важна информация.

Куфарът беше затворен. Валандер не можа да види етикет за адрес. Нито пък реклама на „Спесиалресор“.

— Говорихте ли с Ваня Андершон? — попита Валандер.

— Вече беше тук — отвърна Мартинсон. — Разпозна куфара. Освен това го отворихме. Най-отгоре беше изчезналият бинокъл за нощно виждане на Йоста Рюнфелд. Това е неговият куфар.

Валандер се опита да разсъди. Намираха се на Шосе 13, на юг от Енеборг. Точно преди това беше отбивката за Льодинге. В другата посока се стигаше южно от езерото Крагехолмсшьон, недалеч от „Маршвинсхолм“. Валандер осъзна, че се намират приблизително по средата между двете местопроизшествия. Или в крайчеца на един ъгъл, чийто връх беше Юстад.

Намираме се много близо до всичко, помисли си той. Точно в невидимия център.

Куфарът стоеше на източната страна на шосето. Ако е бил поставен от някой, който е дошъл с кола, то вероятно колата се е движела на север от Юстад. Но е възможно и да е идвала откъм „Маршвинсхолм“, да е завила на кръстопътя при Сьовестад и после да е поела на север. Валандер се опита да претегли алтернативите. Освен това Нюберг беше прав, че щеше да им е от голяма полза да научат колко дълго куфарът е стоял там, където го бяха открили.

— Кога ще можем да го отнесем? — попита той.

— Ще бъде в Юстад до един час — отвърна Нюберг. — Скоро привършвам тук.

Валандер кимна на Мартинсон. Тръгнаха към неговата кола. По пътя от летището Валандер му разказа за пътуването, което му бе дало яснота около едно важно обстоятелство. Но не доведе до напредък по другия въпрос. Защо Холгер Ериксон бе дарил пари на църквата в Йемтланд си оставаше загадка. Затова пък сега знаеха, че Харалд Бергрен е мъртъв. Валандер не се съмняваше, че Екберг е казал истината. Знаеше, че той е наясно за какво говори. Бергрен не би могъл да е пряко свързан със смъртта на Холгер Ериксон. Разбира се, щяха да проверят дали е работил при Ериксон. Но не можеха да разчитат, че това ще ги отведе напред. Някои парченца от пъзела нямаха друга стойност, освен да са налице, за да могат да бъдат поставени правилно най-важните. Отсега нататък Харалд Бергрен бе точно такова парченце.

Качиха се в колата и потеглиха обратно към Юстад.

— Може би Ериксон е давал временна работа на безработни наемни войници? — предположи Мартинсон. — Може би е дошъл някой след Харалд Бергрен? Който не си е водил дневник? Но комуто внезапно е хрумнало да изкопае смъртоносен капан за Ериксон? Поради една или друга причина.

— И това е възможност — колебливо каза Валандер. — Но как да обясним случилото се с Йоста Рюнфелд?

— Все още не разполагаме с разумно обяснение. Може би трябва да се съсредоточим върху Ериксон.

— Ериксон е умрял първи — поясни Валандер. — Но това не означава, че е първото звено във веригата от причини. Проблемът е, че не само нямаме мотив, но и не разполагаме със същинска отправна точка.

Мартинсон известно време мълча. Минаваха през Сьовестад.

— Защо куфарът му се е озовал точно край това шосе? — попита внезапно. — Когато Рюнфелд е бил на път в съвсем друга посока? Към Копенхаген? „Маршвинсхолм“ е в правилната посока за „Каструп“. Какво всъщност се е случило?

— Аз също бих искал да узная — отвърна Валандер.

— Успяхме да претърсим колата на Рюнфелд — добави Мартинсон. — Имал е място за паркиране от задната страна на кооперацията, в която е живял. Колата е „Опел“, модел от 1993-та. Всичко изглежда наред.

— Ключовете от колата?

— Бяха горе в апартамента.

Валандер се напомни, че все още не знаят дали Рюнфелд е поръчвал такси за сутринта, когато е трябвало да замине.

— Хансон каза, че е говорил с таксиметровата компания. Рюнфелд бил поръчал кола за пет часа сутринта. Щяла да го откара до Малмьо. Но във фирмата след това отбелязали поръчката като празен курс. Шофьорът чакал. После се обадили на Рюнфелд, защото сметнали, че се е успал. Никой не вдигнал телефона. Шофьорът си отишъл. Хансон каза, че човекът, с когото разговарял, бил много точен в описанието на случилото се.

— Изглежда като добре планирано нападение — каза Валандер.

— Това сочи за повече от един — отбеляза Мартинсон.

— Който също така е познавал плановете на Рюнфелд в подробности. Че е щял да замине рано сутрин. Кой би могъл да знае за това?

— Списъкът е ограничен. И всъщност вече го имаме. Мисля, че Ан-Брит Хьоглунд го състави. Анита Лагергрен от туристическата агенция е знаела, също и децата на Рюнфелд. Дъщерята е знаела само в кой ден е щял да заминава, не и че е било рано сутринта. Едва ли има някой друг.

— Ваня Андершон?

— Мислела си е, че знае, но не е така.

Валандер бавно поклати глава.

— Имало е и още някой, който е знаел — каза той. — В този списък липсва някой. Именно това е човекът, когото търсим.

— Започнахме да преглеждаме регистъра с клиентите му. Открихме различни данни, които сочат, че през годините се е занимавал с около четирийсет поръчки за следене. Или както там ги наричат. С други думи, не са толкова много. Четири годишно. Не можем да пренебрегнем възможността човекът, когото търсим, да се намира сред тях.

— Трябва да прегледаме регистъра внимателно — отвърна Валандер. — Ще е досадна работа. Но може и да се окаже, че си прав.

— Имам чувството, че целият този случай ще отнеме страшно много време.

Валандер си мислеше по същия начин. Напълно споделяше мнението на Мартинсон.

— Остава надеждата, че може и да грешиш — каза той. — Но едва ли е много вероятно.

Наближаваха Юстад. Часът беше пет и половина.

— Явно ще продават цветарницата — съобщи Мартинсон. — Децата са единодушни. Попитали са Андершон дали би искала да я поеме. Но се съмнявам, че има толкова пари.

— Кой ти каза?

— Бу Рюнфелд се обади. Попита дали той и сестра му могат да напуснат Юстад след погребението.

— Кога е то?

— В сряда.

— Нека си заминат — предложи Валандер. — Ще се свържем с тях отново, ако се наложи.

Завиха към паркинга пред участъка.

— Говорих с един автомонтьор от Елмхулт — отбеляза Мартинсон. — Колата ще е готова в средата на следващата седмица. Уви, ще се окаже много скъпо. Но ти сигурно вече знаеш? Обеща да се погрижи да докарат колата до Юстад.

Когато пристанаха, Хансон беше в стаята на Сведберг. Валандер накратко докладва за резултатите от пътуването си. Хансон беше сериозно настанал. Валандер му предложи да си отиде вкъщи.

— Лиса Холгершон също е болна — рече Сведберг. — Явно е хванала грип.

— Нима грипната епидемия вече дойде? — учуди се Валандер. — Може да си имаме големи проблеми.

— Просто съм настинал — увери Хансон. — Надявам се утре да съм се оправил.

— И двете деца на Ан-Брит Хьоглунд са болни — каза Мартинсон. — Мъжът й трябва да се прибере утре.

Валандер излезе от стаята. Помоли ги да му съобщят, като донесат куфара. Възнамеряваше да седне и да напише доклада за пътуването. Да събере квитанциите, които му бяха необходими, за да отчете командировъчните. Но на път към кабинета си размисли. Отново се върна.

— Можете ли да ми заемете кола? — попита той. — Ще се върна до половин час.

Няколко автомобилни ключа се протегнаха към него. Взе този на Мартинсон.

Караше в тъмното към „Вестра Валгатан“. Небето беше безоблачно. Нощта щеше да е студена. Температурите сигурно щяха да паднат под нулата. Паркира пред цветарницата. Закрачи по улицата към кооперацията, където бе живял Рюнфелд. Видя, че прозорците светят. Предположи, че децата му преглеждат апартамента. Полицията им го беше предала. Можеха да започнат да опаковат и изхвърлят. Последен оглед на живота на един мъртвец. Внезапно се замисли за баща си. За Йертруд и сестра си Кристина. Дори не се бе вяснал в Льодеруп да им помогне, докато преглеждаха вещите на баща му. Макар и да нямаше много и помощта му едва ли е била необходима, редно бе да се отбие там. Сам не знаеше дали е постъпил така от неохота или просто защото не е имал време.

Бе спрял пред входа на Рюнфелд. Улицата беше пуста. Имаше нужда да си представи развоя на събитията. Застана точно пред входа и се огледа. После пресече на отсрещната страна на улицата и направи същото. Рюнфелд се е намирал на улицата. Точното време все още е неизвестно. Може да е излязъл през входната врата вечерта или през нощта. Тогава не е носил куфара си със себе си. Нещо друго го е накарало да излезе от апартамента. Но, ако е излязъл през входната врата на сутринта, трябва да е носил куфара със себе си. Улицата е пуста. Поставил куфара до себе си на тротоара. От коя посока идва таксито? Дали е чакал пред входа, или е трябвало да пресече улицата? Нещо се случва. Рюнфелд и куфарът му изчезват. Куфарът впоследствие е намерен край шосето за Хьоор. Самият Рюнфелд виси мъртъв на едно дърво близо до замъка „Маршвинсхолм“.

Валандер разгледа входовете и от двете страни на сградата. Никой не беше достатъчно голям, та да може да се скрие човек. Погледна уличните лампи. Тези, които осветяваха входа на Рюнфелд, работеха. Лека кола, помисли си. Кола, която е стояла тук, точно до входа. Рюнфелд се появява на улицата. Някой излиза от колата. Ако Рюнфелд е бил уплашен, би трябвало да е извикал. Тогава някой наблюдателен съсед е щял да го чуе. Ако човекът е непознат, Рюнфелд може само да се е учудил. Мъжът е пристъпил към Рюнфелд. Дали го е ударил и повалил на земята? Или го е заплашил? Валандер си спомни реакцията на Ваня Андершон в гората. Рюнфелд е отслабнал драстично за краткото време, докато бе изчезнал. Валандер беше убеден, че това се дължи на пленничество. Гладуване. С принуда, в безсъзнание или под заплаха, Рюнфелд е бил вкаран в колата. Отвлечен. Куфарът е намерен край шосето за Хьоор. Точно до пътното платно.

Първото впечатление на Валандер, щом пристигна на мястото, където е стоял куфарът, бе, че е сложен там, за да бъде намерен.

Отново елементът на показност.

Валандер се върна към входа. Започна отначало. Рюнфелд излиза на улицата. Ще започне пътешествие, което очаква с нетърпение. Ще ходи в Африка, за да разглежда орхидеи.

Мислите му бяха прекъснати от преминаващ автомобил.

Валандер започна да снове напред-назад пред входа. Замисли се и над теорията, че преди десет години Рюнфелд е убил съпругата си. Подготвил дупка в леда и я е оставил да пропадне. Бил е брутален човек. Пребивал е жената — майка на децата му. Докато повърхността е мил цветар със страст към орхидеите. И сега ще заминава за Найроби. Всички, които са разговаряли с него в дните, преди да замине, единодушно потвърждаваха огромното му вълнение. Един мил човек, който в същото време е бил чудовище.

Валандер продължи разходката си до цветарницата. Мислеше за взлома. За петната от кръв по пода. Два или три дни след като Рюнфелд е бил видян за последно, някой прониква с взлом. Нищо не е откраднато. Нито едно цвете. По пода има кръв.

Валандер отчаяно поклати глава. Има нещо, което му убягва. Всеки пласт криеше под себе си нов. Йоста Рюнфелд. Любител на орхидеите и насилник. Холгер Ериксон. Човек, който обича да наблюдава птиците, поет и търговец на коли. Около когото витае мълвата за брутални изстъпления към другите.

Жестокостта им е общият знаменател, каза си Валандер. По-точно казано, прикритата жестокост. В случая на Рюнфелд е по-видна, отколкото при Холгер Ериксон. Слуховете обаче бяха налице.

Закрачи обратно към входа. Рюнфелд излиза на улицата. Оставя куфара. При положение, че се е случило на сутринта. Какво прави след това? Чака таксито. Ала когато то пристига, той вече е изчезнал.

Валандер се спря насред крачката. Рюнфелд чака такси. Възможно ли е да е дошло друго такси? Фалшив таксиметров автомобил? Рюнфелд знае само, че е поръчал кола, не и коя точно ще дойде. Нито пък кой ще е шофьорът. Влиза в колата. Шофьорът му помага с куфара. Сетне потеглят към Малмьо, но не стигат по-далеч от „Маршвинсхолм“.

Възможно ли бе да е станало така? Възможно ли бе Рюнфелд да е бил държан в плен близо до горичката, където го откриха? Ала куфарът е намерен край шосето за Хьоор. В съвсем друга посока. Посоката към Холгер Ериксон.

Валандер забеляза, че не можеше да стигне по-нататък. Дори и на него му бе трудно да повярва, че се е появило друго такси. От друга страна, вече не знаеше на какво да вярва. Единственото сигурно нещо бе, че каквото и да се е случило пред входа на Рюнфелд, то е било добре планирано. От някой, който е знаел, че Рюнфелд заминава за Найроби.

Валандер се върна в участъка. Видя, че колата на Нюберг е лошо паркирана при входа. Значи куфарът бе дошъл.

На масата в съвещателната зала имаше постлан найлон, върху който бяха сложили куфара. Все още не го бяха отворили. Нюберг пиеше кафе заедно със Сведберг и Хансон. Валандер се досети, че са го изчакали да се върне. Мартинсон говореше по телефона. Вероятно с някое от децата си. Подаде му ключовете от колата.

— Колко дълго е стоял там куфарът? — попита Валандер.

Отговорът на Нюберг го изненада. Не беше каквото очакваше.

— Най-много два дни — отвърна Нюберг. — Във всеки случай не повече от три.

— С други думи, през повечето време е бил съхраняван на друго място — уточни Хансон.

— Тук изниква и друг въпрос — намеси се Валандер. — Защо извършителят се е отървал от него едва сега?

Отговор нямаше. Нюберг си сложи чифт найлонови ръкавици и отвори капака. Понечи да извади дрехите, поставени най-отгоре, когато Валандер го помоли да почака. Надвеси се над масата. Не знаеше какво бе привлякло вниманието му.

— Имаме ли снимка на това? — попита той.

— Не и на отворения куфар — отвърна Нюберг.

— Погрижи се — нареди Валандер. Беше убеден, че има нещо в начина, по който е подреден куфарът, което го накара да реагира. Само дето в момента не можеше да каже точно какво.

Нюберг излезе от стаята и се върна с фотоапарат. Понеже кракът го болеше, инструктира Сведберг да се качи на един стол и да направи снимките.

После извадиха съдържанието на куфара. Рюнфелд е смятал да пътува из Африка с малко багаж. В куфара нямаше нищо необичайно. В страничните джобове откриха пътните му документи. Имаше и значителна сума в долари. На дъното откриха няколко бележника, книги за орхидеи и фотоапарат. Стояха безмълвно и разглеждаха различните предмети. Валандер трескаво търсеше онова, което бе привлякло вниманието му, когато отвориха капака на куфара. Нюберг бе извадил несесера. Изучаваше надписа на шишенце с хапчета.

— Профилактика против малария — каза той. — Йоста Рюнфелд е знаел какво му трябва в Африка.

Валандер се вгледа в празния куфар. Откри, че нещо се е вклинило в подплатата на капака. Нюберг го изчовърка. Беше синя пластмасова щипка с табелка за име.

— Може би Йоста Рюнфелд е посещавал конгреси — подхвърли Нюберг.

— В Найроби е щял да ходи на фотосафари — обясни Валандер. — Разбира се, може да е останала тук от предишно пътуване. — Взе една хартиена салфетка от масата и хвана иглата от задната страна на щипката. Задържа я близо до очите си. Усети миризмата на парфюм. Това го накара да се замисли. Поднесе го към Сведберг, който стоеше до него.

— Усещаш ли как мирише?

— Афтършейв?

Валандер поклати глава.

— Не — отрече. — Това е парфюм.

Помирисаха един след друг. Хансон, който беше настинал, се въздържа. Съгласиха се, че ухае на парфюм. Дамски парфюм. Валандер още повече се озадачи. Щипката също му се стори позната.

— Някой да е виждал такава щипка преди? — попита.

Мартинсон знаеше отговора.

— Областната управа на Малмьо не използва ли такива? Всички, които работят в болницата, носят подобни щипки.

Валандер беше съгласен с него.

— Нещо не се връзва — отбеляза. — Пластмасова щипка, която мирише на парфюм, лежи в куфара, който Рюнфелд е стегнал за Африка.

В същия миг се сети какво го бе накарало да се замисли в мига, в който вдигнаха капака на куфара.

— Искам Ан-Брит Хьоглунд да дойде тук — рече. — Не ме интересува дали децата й са болни, или не. Може би чудесната й съседка ще може да помогне за половин час? Полицията ще поеме разноските.

Мартинсон набра номера. Разговорът бе много кратък.

— Идва — каза той.

— Защо искаш да дойде тук? — попита Хансон.

— Искам само да направи нещо с куфара — обясни Валандер. — Само това.

— Да върнем ли обратно съдържанието? — попита Нюберг.

— Точно това няма да направим — отвърна Валандер. — Заради това искам тя да дойде тук. За да подреди багажа.

Те го изгледаха въпросително. Но никой не каза нищо. Хансон се изсекна. Нюберг седна на един стол и изтегна болния си крак. Мартинсон изчезна в стаята си — вероятно за да позвъни вкъщи. Валандер излезе от заседателната зала и застана да разгледа една карта на полицейския окръг в Юстад. Проследи пътищата между „Маршвинсхолм“, Льодинге и Юстад. Някъде винаги съществува център, помисли си. Пресечна точка между различни събития, която има своето съответствие и в реалността. Това, че престъпникът се връща на местопрестъплението, много рядко е вярно. От друга страна, убийците често минават през определено място повече от веднъж.

Ан-Брит Хьоглунд забързано се зададе по коридора. Както обикновено Валандер изпита угризения, задето я накара да дойде. Сега разбираше по-добре проблемите й с това, че често остава сама с двете си деца. Този път обаче смяташе, че има много основателна причина да я повика.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Знаеш, че намерихме куфара на Рюнфелд.

— Чух за това.

Влязоха в заседателната зала.

— Това, което лежи на масата, беше в куфара — каза Валандер. — Искам да си сложиш чифт ръкавици и после да наредиш всичко вътре.

— По някакъв специален начин ли?

— По начина, който е естествен за теб. Споменавала си ми, че винаги ти подреждаш багажа на мъжа си. Че си имаш рутина.

Тя направи както й каза. Валандер й беше благодарен, задето не зададе никакви въпроси. Наблюдаваха я. Докато подреждаше куфара, избираше предметите с привични и решителни движения. После отстъпи крачка назад.

— Да затворя ли капака?

— Не е необходимо.

Стояха събрани около масата и наблюдаваха резултата. Точно както бе подозирал Валандер.

— Откъде знаеше как Рюнфелд е опаковал куфара си? — зачуди се Мартинсон.

— Нека отложим коментарите — прекъсна го Валандер. — Видях, че в трапезарията седи един пътен полицай. Доведете го.

Полицаят влезе в стаята. Казваше се Лаурин. Междувременно отново изпразниха куфара. Лаурин изглеждаше уморен. Валандер бе чул да се говори за голяма нощна хайка за проверка на пияни шофьори по пътищата. Валандер го помоли да си сложи чифт найлонови ръкавици и да подреди вещите от масата в куфара. Лаурин също не зададе никакви въпроси. Валандер забеляза, че не действа небрежно, а внимателно реди дрехите. Когато приключи, Валандер му благодари. Той излезе от стаята.

— Съвсем различно е — каза Сведберг.

— Целта ми не е да докажа нещо — оправда се Валандер. — Не смятам, че изобщо е възможно. Но когато Нюберг отвори капака на куфара, имах усещането, че нещо не се връзва. Винаги съм си мислил, че мъжете и жените редят багаж по различен начин. Сякаш този куфар бе опакован от женска ръка.

— Ваня Андершон? — подхвърли Хансон.

— Не — отвърна Валандер. — Не тя. Йоста Рюнфелд сам е опаковал багажа си. Можем да бъдем съвсем сигурни.

Ан-Брит Хьоглунд първа схвана накъде бие.

— Смяташ, че по-късно куфарът е бил пренареден? От жена?

— Не смятам нищо определено. Но се опитвам да разсъждавам на глас. Куфарът е стоял край пътя едва няколко дни. Рюнфелд беше изчезнал много по-рано. Къде е бил куфарът междувременно? А и това може да обясни една странна липса в съдържанието му.

Никой, освен Валандер не се беше сетил. Но сега всички тутакси разбраха какво има предвид.

— В куфара нямаше долно бельо — каза Валандер. — Струва ми се странно Йоста Рюнфелд да се приготви за пътуване в Африка, без да сложи в багажа си нито един чифт за смяна.

— Едва ли е го е направил — додаде Хансон.

— Което на свой ред означава, че някой е пренаредил куфара — поясни Мартинсон. — Предполагаме, че става дума за жена. И по време на пренареждането изчезва цялото долно бельо на Рюнфелд.

Валандер долови напрежението в стаята.

— Има още нещо — бавно произнесе. — По някаква причина гащите на Рюнфелд са изчезнали. Но същевременно едно чуждо тяло е попаднало в куфара.

Посочи синята пластмасова щипка. Ан-Брит Хьоглунд все още беше с ръкавиците.

— Помириши я — подкани я Валандер.

Тя направи каквото й каза.

— Дискретен дамски парфюм — беше реакцията й.

В стаята стана тихо. За пръв път цялото разследване затаи дъх.

Най-накрая Нюберг наруши мълчанието.

— Нима това доказва, че във всички тези гадости има замесена жена?

— Във всеки случай не можем да го изключим — отвърна Валандер. — Макар и да нямаме конкретни доказателства в подкрепа на това предположение. Като изключим куфара.

Настъпи дълго мълчание.

Часът бе седем и половина. Неделя, шестнайсети октомври.

Пристигна в подлеза малко след седем. Беше студено. През цялото време пристъпваше от крак на крак, за да се сгрее. Оставаше още доста време, докато мъжът се появи. Най-малко половин час, може би повече. Но тя винаги подраняваше. Потръпваше от ужас при спомена за случаите, когато беше закъснявала и се налагаше да я чакат. Когато влизаше в стаята, хората се вторачваха в нея.

Никога повече нямаше да закъснее, докато е жива! Организираше битието си според разписание, в което винаги имаше предвиден резерв от време.

Беше напълно спокойна. Мъжът, когото причакваше, не заслужава да живее. Не изпитва омраза към него. Да го мрази можеше жената, която бе наранявал. Тя само чакаше в мрака, за да свърши каквото бе необходимо.

Беше се поколебала единствено дали да не отложи нещата. Пещта беше празна, но работният й график за следващата седмица беше натоварен. Не искаше да рискува и той да умре в пещта. Накрая реши, че трябва да стане веднага. Дори за миг не се двоуми как да го извърши. Жената, която най-накрая разкри името му, й бе разказала за ваната, пълна с вода. Какво е усещането да те натискат под водата, докато почти престанеш да дишаш, сякаш нещо те разкъсва отвътре.

Беше си мислила за неделното училище. За адския огън, който очаква грешника. Страхът все още бе загнезден в нея. Никой не знаеше как се измерват греховете. Никой не знаеше кога се раздава правосъдието. Така и не се осмели да говори с майка си за своите страхове. Мислила беше и за последните мигове от живота на майка си. Алжирската полицайка Франсоаз Бертран й беше написала, че всичко е станало много бързо. Не е страдала. Едва ли е могла да осъзнае какво й се случва. Но какво ли би могла да знае полицайката? Дали не бе премълчала онази част от истината, която бе твърде непоносима?

Един влак премина над главата й. Преброи вагоните. После всичко отново утихна.

Не с огън, помисли си тя. А с вода. Грешникът във водата ще погине.

Погледна си часовника. Забеляза, че една от връзките на маратонките й се е разхлабила. Наведе се и я завърза. Здраво. Имаше силни пръсти. Мъжът, когото очакваше и когото бе наблюдавала през последните дни, беше нисък и дебел. Нямаше да й създаде никакви проблеми. Всичко щеше да свърши за миг.

Мъж с куче премина от другата страна на подлеза. Стъпките му отекнаха по тротоара. Напомни й за старите черно-бели филми. Направи най-лесното — престори се, че чака някого. Сигурна беше, че впоследствие мъжът с кучето няма да си я спомня. През целия си живот се учеше да бъде незабележима, да става невидима. Едва сега разбираше, че това е било приготовление за онова, което предстоеше.

Човекът с кучето вече не се виждаше. Колата й беше от другата страна на подлеза. Макар че се намираше в центъра на Лунд, движението беше слабо. Мъжът с кучето беше единственият минувач, като се изключи един колоездач. Усети, че е готова. Нищо не можеше да се обърка.

После видя мъжа. Вървеше откъм същата страна на тротоара, на която стоеше и тя. В далечината се чу кола. Тя се сви, сякаш я боли стомах. Мъжът спря до нея. Попита я дали е болна. Вместо да отговори, тя се свлече на колене. Той направи точно каквото бе очаквала. Застана плътно до нея и се наведе. Каза му, че внезапно й е прилошало. Дали би могъл да й помогне да стигне до колата си? Била съвсем наблизо. Той я прихвана под ръка. Тя отпусна тежестта на тялото си. Наложи му се да се напъне, за да я държи изправена. Както и очакваше. Не беше много силен. Завлече я до колата. Попита дали се нуждае от още нещо. Но тя отказа. Той й отвори вратата. Тя бързо мушна ръката си там, където беше оставила парцала. За да не изветрее етерът, го беше увила в найлоново пликче. Трябваха й само няколко секунди, за да го извади. Улицата бе все така пуста. Рязко се обърна и притисна парцала плътно към лицето му. Той опита да се бори, но тя беше по-силна. Започна да се свлича към земята, но тя го задържа с едната си ръка, докато отвори задната врата. Лесно го натика вътре. Седна на предната седалка. Премина кола, а веднага след нея още един колоездач. Наведе се към задната седалка и притисна парцала към лицето му. Скоро той изпадна в безсъзнание. Нямаше да се събуди, докато не стигнат езерото.

За да стигне до езерото, трябваше да мине по пътя през Сванехолм и Брода. Зави при малкия къмпинг, който стоеше изоставен до брега. Изгаси фаровете и излезе от колата. Ослуша се. Всичко беше много тихо. Караваните стояха празни. Изтегли изпадналия в безсъзнание мъж на земята. После извади чувала от багажника. Тежестите издрънчаха върху камънака. Отне й повече време от предвиденото, докато успее да го напъха и завърже в чувала.

Още не беше дошъл на себе си. Завлече чувала на малкия кей, издаден в морето. В мрака наоколо някаква птица размаха криле. Остави чувала на края на кея. Сега оставаше само да почака малко. Запали цигара. На светлината на огънчето се вгледа в дланта си. Тя дори не трепна.

След двайсетина минути мъжът в чувала започна да се съвзема. Взе да мърда.

Мислеше за банята. За разказа на жената. И за котетата, които давеха, когато беше дете. Водата ги отнасяше в чували, докато бяха все още живи, и отчаяно се бореха за глътка въздух, за да оцелеят.

Той започна да вика. Ето че задърпа чувала. Хвърли цигарата на кея.

Опита се да мисли, но главата й беше празна. После побутна чувала с крак във водата и си отиде.