Петата жена

3

Във вторник, на двайсет и седми септември, дъждът продължаваше да се сипе над Сконе. Метеоролозите бяха предсказали, че топлото лято ще бъде последвано от дъждовна есен. Засега нищо не опровергаваше прогнозите им.

Предната вечер, когато се прибра вкъщи от първия си работен ден след екскурзията до Италия, Валандер си стъкми на две на три вечеря, която изяде насила. Няколко пъти опита да се свърже с дъщеря си Линда, която живееше в Стокхолм. Упоритият дъжд спря да се лее за кратко и той разтвори балконската врата. Дразнеше се, дето самата Линда не се бе обадила да го попита как е минало пътуването. Опита се да се самозалъже, без особен успех, като си каза, че навярно е много натоварена. Тази есен съчетаваше едновременно следването в частна театрална академия и работата на сервитьорка в ресторант на Кунгсхолмен.

Към единайсет позвъни и на Байба в Рига. Отново заваля и задуха вятър. Вече все по-трудно си припомняше топлите дни, прекарани в Рим. И ако в Рим беше правил нещо друго, освен да се наслаждава на топлината и да придружава баща си, то бе да мисли за Байба. През лятото, само няколко месеца по-рано, докато Валандер все още бе изтощен и потиснат след мъчителното издирване на четиринайсетгодишния убиец, двамата отидоха в Дания. През един от последните им дни там той й предложи да се омъжи за него. Тя отговори уклончиво, оставяйки си вратичка за бягство. Не се опита да прикрие причините за колебанието си. Разхождаха се по безкрайния бряг при Скаген, където се срещат двете морета и където преди много години Валандер се бе разхождал и с бившата си жена, Мона, както и друг път години по-късно, когато, изпаднал в депресия, сериозно обмисляше да напусне полицията. Вечерите в Дания бяха топли, почти като в тропиците. Световното първенство по футбол бе приковало хората към телевизионните приемници и морските брегове бяха опустели. Бродеха наоколо, събираха камъчета и раковини и Байба сподели, че се колебае дали ще има сили отново да се обвърже с полицай. Предишният й съпруг, майорът от латвийската полиция, Карлис, беше убит през 1992-ра. Валандер я срещна именно тогава, през едно объркано, нереално време в Рига. В Рим Валандер се питаше дали самият той наистина, дълбоко в душата си, иска да се ожени отново. Трябваше ли изобщо да се женят? Да се обвържат със сложни, формални връзки, които в днешно време едва ли имаха някакво значение? Дълго време беше женен за майката на Линда. Докато един ден, преди пет години, тя внезапно заяви, че иска развод, и той се оказа в небрано лозе. Едва сега можеше ако не изцяло, то поне отчасти да разбере какво я е подтикнало да започне живота си наново, без него. Осъзна, че нещата са се случили така, както е трябвало да се случат. Вече от дистанция можеше да види и да признае, че с постоянните си отсъствия и нарастващата незаинтересованост към нещата, които бяха важни за нея, всъщност носеше най-голямата част от вината, ако изобщо можеше да става дума за вина. Част от пътя хората изминават рамо до рамо, после пътищата им могат да се разделят тъй бавно и незабележимо, че когато вече е станало твърде късно, разбират какво се е случило. Ала тогава вече са се отчуждили прекалено много.

Дълго мисли над това през дните, прекарани в Рим. И най-накрая стигна до извода, че иска да се ожени за Байба и тя да се премести в Юстад. След това реши, че е крайно време да си вдигне чукалата и да замени апартамента си на „Мариягатан“ за самостоятелна къща. Някъде в околностите на града. С цъфнала овощна градина. Евтина къща, но в достатъчно добро състояние, че да може да си я стегне. Мислил бе и дали да си вземе куче — нещо, за което си мечтаеше толкова отдавна.

Обсъди го с Байба през онзи понеделник вечер, когато дъждът отново започна да се излива над Юстад. Беше като продължение на диалозите, които бе водил в главата си, докато крачеше из Рим. Дори тогава й говореше, макар нея да я нямаше там. На няколко пъти започваше сам да си говори на глас. То се знае, това не убягна на баща му, който креташе редом в жегата. Язвително, но без да е груб, попита кой от двама им всъщност започва да остарява и му хлопа дъската.

Байба вдигна слушалката почти веднага. Гласът й прозвуча радостно. Разказа й за пътуването, а после повтори въпроса си от лятото. Няколко предълги секунди тишината сновеше напред-назад между Рига и Юстад. Отвърна му, че тя също е премисляла. Колебанията й оставаха: не бяха намалели, но и не се бяха увеличили.

— Ела тук — предложи й Валандер. — Това не е въпрос, който можем да обсъдим по телефона.

— Да — съгласи се тя. — Ще дойда.

Не определиха кога. Това щяха да го обсъдят по-късно. Тя имаше своята работа в университета в Рига. Отпуските й винаги трябваше да бъдат планирани предварително. Ала когато Валандер сложи слушалката на вилката, стори му се, че усеща сигурност, че е на път да прекрачи в нова фаза от живота си. Тя щеше да дойде. Той щеше да се ожени отново.

Тази нощ дълго не можа да заспи. На няколко пъти става от леглото. Постоя до кухненския прозорец, взрян в дъжда. Щеше да му липсва уличната лампа, която се олюляваше самотно под напорите на вятъра.

Във вторник сутрин стана рано, въпреки че спа съвсем малко. Още в седем паркира колата си пред полицейския участък и забърза през вятъра и дъжда. Когато влезе в кабинета си, беше твърдо решен веднага да се заеме с огромната документация около кражбите на коли. Колкото по-дълго отлагаше, толкова повече щеше да му тежи липсата на желание и стимул. Окачи якето си на стола за посетители, за да се изсуши. Свали високата почти половин метър купчина следствени материали, която отлежаваше на една етажерка. Тъкмо започна да подрежда папките, когато на вратата се почука. По звука позна, че е Мартинсон. Извика му да влезе.

— Когато теб те няма, аз винаги съм първи тук сутрин — отбеляза Мартинсон. — Ето че сега пак станах втора цигулка.

— Затъжих се за тези мои коли — отвърна Валандер, сочейки папките, които изпълваха бюрото.

Мартинсон държеше в ръка един лист.

— Вчера забравих да ти дам това — каза той. — Лиса Холгершон искаше да го видиш.

— Какво е това?

— Прочети сам. Както ти е известно, хората смятат, че ние полицаите трябва да се изказваме за какво ли не.

— Да не е някой проектозакон, разпратен за мнение?

— Нещо такова.

Мартинсон рядко даваше уклончиви отговори, затова Валандер го изгледа въпросително. Преди няколко години Мартинсон влезе в редиците на Шведската народна партия и навярно бе лелеял мечти за политическа кариера. Доколкото Валандер знаеше, тази мечта бе изтляла заедно с намаляващата популярност на партията. Реши да не коментира представянето им в изборите от предишната седмица.

Мартинсон си отиде. Валандер седна на стола си и се зачете в документа. След втория прочит се ядоса. Не можеше да си спомни кога за последен път е бил толкова възмутен. Излезе в коридора и с широка крачка нахълта в стаята на Сведберг, чиято врата беше открехната както обикновено.

— Видя ли това? — попита Валандер, размахвайки документа пред Мартинсон.

Сведберг поклати глава.

— Какво е това?

— Запитване от една новоучредена организация, която иска да знае дали полицията има някакви възражения срещу името й.

— И то е?

— Смятат да се нарекат „Приятелите на секирата“.

Сведберг изгледа Валандер недоумяващо.

— „Приятелите на секирата“ ли?

— „Приятелите на секирата“. И сега биха искали да знаят — предвид това, което се случи тук през лятото — дали името би могло да се изтълкува погрешно. Въпросната организация, видиш ли, няма за цел да тръгне да събира скалпове.

— А какво ще правят тогава?

— Ако правилно съм разбрал, това е нещо като дружество за запазване на народните занаяти, което иска да създаде музей за стари занаятчийски инструменти.

— Е, звучи добре. Защо си толкова бесен?

— Защото те си въобразяват, че полицията има време да се занимава с такива неща. Лично аз смятам, че „Приятелите на секирата“ е доста чудновато име за дружество за опазване на народните занаяти. А като полицай съм възмутен, че е необходимо да си губя времето с такива дивотии.

— Кажи го на шефката.

— Така и ще направя.

— Макар че тя едва ли ще се съгласи с теб. Сега всички ние отново ще ставаме квартални полицаи.

Валандер осъзна, че има голяма вероятност Сведберг да се окаже прав. През всичките тези години, откакто беше полицай, службата претърпя безброй радикални промени. Най-вече заради винаги сложните й отношения с мъглявата и заплашителна сянка, наричана „общество“. Обществото, което подобно на таласъм бе надвиснало както над ръководството на полицията, така и над редовия полицай, се характеризираше с една-единствена дума: непостоянно. Последният опит да се угоди на обществото се състоеше в преобразуването на цялата шведска полиция в „полиция на народа“. Никой не знаеше как точно ще стане това. Директорът на Националната полиция изградил тезите си колко е важно полицията да се вижда, и разлепваше манифеста си на всяка изпречила се врата. И понеже никой никога не бе мислил за полицията като за невидима, им бе трудно да разберат как да следват новата му литургия. Вече имаше пешеходни патрули. Както и велосипедни полицаи, които обикаляха в малки и бързи мини отряди. Директорът вероятно бе имал предвид по-нематериална видимост. Така се стигна до там, че поотупаха прахта от проекта за квартална полиция. Квартална полиция звучи дружелюбно, като мека възглавничка под главата. Как обаче тази идея щеше да се съчетае с все по-жестоката и ескалираща престъпност в Швеция — никой не знаеше. Новата стратегия предполагаше да се отделя време и на въпроси като този доколко е целесъобразно току-що сформирано местно етнографско дружество да се нарече „Приятелите на секирата“.

Валандер излезе от кабинета си, за да си вземе чаша кафе. Върна се, затвори вратата и започна наново да проучва огромния следствен материал. Отначало му бе трудно да се съсредоточи. В главата му през цялото време кръжаха мисли за снощния разговор с Байба. Наложи си отново да се върне към полицейската работа. След няколко часа бе „преговорил“ материала и отново стигна дотам, докъдето го бе оставил, преди да замине за Италия. Обади се на колега — криминалист от Гьотеборг, с когото работеха по случая. Съвместно обсъдиха някои от допирните точки. Когато разговорът приключи, часът вече беше дванайсет. Валандер усети, че е гладен. Все още валеше. Слезе с колата до центъра и хапна в ресторант, в който предлагаха обедно меню. В един часа се прибра. Тъкмо се настани на стола си, когато телефонът иззвъня. Беше Ебба на пропуска.

— Имаш посетител — каза тя.

— Кой е той?

— Някой си Свен Тюрен. Иска да говори с теб.

— За какво?

— За човек, който може би е изчезнал.

— Няма ли друг, който да го поеме?

— Настоява да говори точно с теб.

Валандер изгледа разтворените папки на бюрото. Нищо в тях не беше толкова спешно, че да не може да приеме сигнал за изчезнало лице.

— Прати ми го — склони той и остави слушалката.

Отвори вратата и започна да разчиства папките от бюрото. Щом вдигна поглед, на вратата стоеше един мъж. Валандер не го бе виждал преди. Мъжът беше облечен в комбинезон, с логото на верига бензиностанции „О.К.“. Когато влезе в стаята, Валандер го лъхна миризма на нафта и петрол.

Здрависа се с посетителя и го покани да седне. Мъжът беше около петдесетте, с рядка посивяла коса, небръснат. Представи се като Свен Тюрен.

— Искали сте да говорите с мен — започна Валандер.

— От туй, дето се говори, разбрах, че ви бива като полицай — каза Свен Тюрен. Сконското му наречие издаваше, че е от западната част на областта, тоест беше земляк на Валандер.

— Болшинството полицаи ги бива — отбеляза Валандер.

Отговорът на Свен Тюрен го изненада.

— Сам знаеш, че не е вярно — каза. — Навремето съм лежал в пандиза за едно друго. И съм срещал много полицаи дето, да си кажа правичката, и за чеп за зеле не става от тях.

Валандер се сепна от подбора му на думи. Предпочете да остави мнението му без коментар.

— Предполагам, че едва ли сте дошли, за да ми съобщите това — смени темата. — Става дума за изчезнал човек?

Свен Тюрен въртеше кепето на „О.К.“ между пръстите.

— Във всеки случай е странно — додаде той.

Валандер изрови бележник от едно чекмедже и го запрелиства, докато не стигна до празна страница.

— Да започнем от началото — предложи той. — Кое е лицето, което подозирате, че е изчезнало? И кое е толкова странно?

— Холгер Ериксон.

— Кой е той?

— Един клиент.

— Предполагам, че имате бензиностанция.

Свен Тюрен поклати отбранително глава.

— Доставям нафта за отопление — обясни той. — Държа района северно от Юстад. Холгер Ериксон живее между Хьогестад и Льодинге. Обади се в офиса и каза, че резервоарът му бил на привършване. Разбрахме се за доставка в четвъртък сутринта. Ала когато отидох на адреса, там нямаше никого.

Валандер си водеше бележки.

— Говорите за миналия четвъртък?

— За двайсет и втори.

— А той кога ви се обади?

— В понеделника.

Валандер се замисли.

— Възможно ли е да станало някакво недоразумение относно времето за доставката?

— Повече от десет години карам нафта на Холгер Ериксон. Никога досега не е имало недоразумения.

— Какво стана тогава? Когато открихте, че го няма в дома му?

— Капакът на резервоара му за нафта беше заключен, затуй си тръгнах. Оставих му бележка в пощенската кутия.

— Какво стана после?

— Нищо.

Валандер остави химикалката.

— Когато човек доставя нафта като мен, забелязва разни неща за привичките на хората — продължи Свен. — Това с Холгер Ериксон не ми излизаше от ума. Не се връзваше да е заминал. Та отидох дотам вчера следобед, като свърших работа. С моята си кола. Бележката си стоеше в пощенската кутия. Под всичката останала поща, дето се беше получила от миналия четвъртък. Влязох в имението и позвъних на вратата. Нямаше никой вкъщи. Колата си стоеше в гаража.

— Той сам ли живее?

— Ериксон не е женен. Забогатял е от търговия с коли. Освен това пише стихове. Веднъж ми подари своя книга.

Изведнъж Валандер се сети, че беше забелязал името на Холгер Ериксон на един рафт в книжарницата на Юстад, където стояха произведения на разни местни писатели. Тогава търсеше подходящ подарък за Сведберг по случай четирийсетата му годишнина.

— Имаше още нещо, дето не беше в ред — додаде Свен Тюрен. — Вратата не беше заключена. Рекох си, че може да е болен. Все пак той гони осемдесетте. Влязох в къщата. Беше празна. Въпреки че в кухнята кафеварката беше включена. Миришеше. Кафето беше загоряло, водата бе извряла. Тогава реших да дойда при вас. Има нещо, дето не е както трябва.

Валандер осъзна, че Свен Тюрен е искрено разтревожен. От опит знаеше, че повечето случаи с изчезнали хора се разрешават от само себе си. В извънредно редки случаи беше станало нещо сериозно.

— Никакви съседи ли няма? — попита Валандер.

— Стопанството е доста изолирано.

— Вие какво смятате, че се е случило?

Свен Тюрен незабавно отсече:

— Смятам, че е мъртъв. Смятам, че някой го е убил.

Валандер не каза нищо. Очакваше продължение. Такова не последва.

— Защо смятате така?

— Нещо не е наред — натърти Свен Тюрен. — Поръчал си е нафта. Винаги си беше у дома, когато идвах. Не би оставил кафеварката включена. Не би излязъл, без да заключи вратата даже и ако е отишъл да се поразтъпче из имота си.

— Направи ли ви впечатление дали в къщата е било проникнато с взлом?

— Всичко си беше както обикновено. С изключение на онова, с кафеварката.

— Тоест и преди ви е канил вътре в къщата?

— Всеки път, когато му карах гориво. Обикновено ме черпеше с кафе. И ми четеше някои от стиховете си. Беше доста самотен и мисля, че с нетърпение ме е чакал да дойда.

Валандер се замисли.

— Казахте, че според вас е мъртъв. Но казахте също, че смятате, че е убит. Защо някой би го направил? Имаше ли врагове?

— Доколкото знам — не.

— Обаче е бил заможен?

— Да.

— От къде знаете?

— Всички го знаят.

Валандер подмина въпроса без коментар.

— Ще направим проверка — поясни той. — Със сигурност има логично обяснение за отсъствието му. Обикновено е така.

Записа адреса. За негово учудване имението се наричаше „Уединение“.

Валандер изпроводи Свен Тюрен до пропуска.

— Сигурен съм, че нещо се е случило — рече Свен Тюрен на сбогуване. — Не се връзва да не си е вкъщи, когато му карам гориво.

— Ще ви се обадя — обеща Валандер.

В същия момент през пропуска влезе Хансон.

— Кой, по дяволите, е блокирал входа на алеята с цистерна? — злобно просъска.

— Аз — обади се Свен Тюрен спокойно. — Тъкмо си тръгвах.

— Кой беше този? — попита Хансон, щом Тюрен изчезна.

— Искаше да подаде сигнал за изчезнал човек — отвърна Валандер. — Да си чувал за писател на име Холгер Ериксон?

— Писател ли?

— Или търговец на коли.

— Кое от двете?

— Изглежда, е бил и едното, и другото. И според шофьора на цистерната е изчезнал.

Отидоха да си налеят кафе.

— Сериозно ли? — попита Хансон.

— Във всеки случай човекът с цистерната изглеждаше обезпокоен.

— Стори ми се познат — продължи Хансон.

Валандер изпитваше голямо уважение към паметта на Хансон. Случеше ли му се да забрави, винаги се обръщаше за помощ към него.

— Името му е Свен Тюрен — каза Валандер. — Спомена, че е лежал в затвора за едно друго.

Хансон порови из паметта си.

— Струва ми се, че беше замесен в някакви побоища — проговори след малко. — Преди доста години.

Валандер слушаше замислено.

— Мисля, че ще отскоча до имението на Ериксон — рече след това. — Ще го включа в списъка с лицата, обявени за издирване.

Валандер се върна в кабинета, взе си якето и пъхна адреса на „Уединение“ в джоба си. Всъщност редно бе първо да попълни бланката, с която регистрираха обявените за изчезнали. Остави го за после. Беше два и половина, когато напусна участъка. Проливният дъжд бе намалял до ситен ръмеж. Потрепери от студ, докато вървеше към колата. Валандер подкара на север и не без затруднение намери стопанството. Както подсказваше името, то бе разположено много усамотено, на върха на едно възвишение. Склоновете на кафяви поля се спускаха надолу към морето, но водата не се виждаше. Ято свраки крякаха на едно дърво. Валандер повдигна капака на пощенската кутия. Беше празна. Предположи, че Свен Тюрен е внесъл пощата вътре. Валандер прекоси настлания с калдъръм двор. Всичко беше отлично поддържано. Спря и се заслуша в тишината. Стопанството се състоеше от три крила. Личеше, че някога е било завършен четириъгълник. Но едно от крилата вероятно е било разрушено или изгоряло. Валандер се възхити на покрития със слама покрив. Свен Тюрен имаше право. Човек, който може да си позволи поддръжката на такъв покрив, трябва да е заможен. Валандер отиде до входа и позвъни. После почука. Отвори вратата и влезе. Заслуша се. Пощата лежеше на една табуретка до стойката за чадъри. На стената висяха няколко бинокъла. Един от калъфите зееше празен. Валандер бавно обходи къщата. Все още миришеше от загоряло кафе от кафеварката. Спря пред писалище в просторната дневна на две нива с видим гредоред и се загледа в лист хартия, който се открояваше на кафявия плот. Тъй като светлината беше недостатъчна, хвана го с два пръста и отиде до прозореца.

Беше стихотворение, посветено на птица. На кълвач.

Най-долу имаше написана дата: 21 септември 1994-та. 22:12 часът.

Същата вечер Валандер и баща му бяха вечеряли в един ресторант близо до „Пиаца дел Пополо“.

Сега, насред безмълвната къща, всичко му изглеждаше като далечен, нереален сън.

Валандер върна листа на писалището. В десет вечерта в сряда Ериксон пише стихотворение и отбелязва часа с точност до минутата. На следващия ден Свен Тюрен трябва да му достави гориво. Но него го няма. А вратата не е заключена.

Валандер излезе навън и намери резервоара за гориво. Датчикът показваше, че е почти празен.

Върна се обратно в къщата. Седна на един старинен стол в стил „Уиндзор“ и се огледа.

Нещо му подсказваше, че Свен Тюрен има право.

Холгер Ериксон действително беше изчезнал. Не беше просто извън къщи.

След малко Валандер стана и претърси няколко шкафчета, докато не откри чифт резервни ключове. Заключи и напусна къщата. Дъждът отново се беше усилил. Малко преди пет се прибра в Юстад. Попълни бланка, с която регистрира Холгер Ериксон като изчезнал. Рано на следващия ден щяха да започнат да го издирват вече напълно сериозно.

Валандер се отправи към къщи. По пътя спря да си купи пица. После се настани пред телевизора и хапна. Линда още не се беше обадила. Веднага след единайсет си легна и заспа почти незабавно.

Към четири часа в сряда сутринта силен пристъп на гадене внезапно го изтръгна от прегръдките на съня. Не успя даже да преполови пътя до тоалетната. Едновременно с това имаше диария. Май бе някакво стомашно разстройство. Можеше да е от пицата или пък вирус, който беше донесъл от Италия. В седем сутринта беше така изтощен, че се обади в участъка да съобщи, че няма да ходи на работа. Попадна на Мартинсон.

— Нали знаеш какво е станало? — съобщи Мартинсон.

— Знам само, че повръщам и дрискам — отвърна Валандер.

— Нощес е потънал ферибот — продължи Мартинсон. — Близо до Талин. Стотици хора са загинали, повечето от тях шведи. Казаха, че на ферибота е имало и доста полицаи.

Валандер усети, че пак му се повдига, но остана при телефона.

— Полицаи от Юстад ли? — попита разтревожено.

— Не са от нашите. Случилото се обаче и така е достатъчно ужасно.

Трудно му беше да вникне в думите на Мартинсон. Неколкостотин жертви при инцидент с ферибот? Такива неща не се случваха. Във всеки случай не и в близост до Швеция.

— Не мога да говоря повече — рече той. — Пак ми се повръща. На бюрото ми има един формуляр за човек на име Холгер Ериксон. Изчезнал е. Ще се наложи някой от вас да се заеме.

Тресна слушалка на телефона и успя да стигне тоалетната точно навреме, преди отново да повърне. Връщаше се в леглото, когато телефонът пак иззвъня.

Този път беше Мона, бившата му съпруга. Веднага се разтревожи. Тя никога не му се обаждаше, освен ако не беше за нещо, свързано с Линда.

— Говорих с Линда — рече тя. — Не е била на ферибота.

Измина малко време, преди Валандер да разбере за какво му говори.

— Имаш предвид ферибота, който е потънал?

— Какво друго бих могла да имам предвид? Когато стотици хора са загинали при катастрофа, аз като майка поне се обаждам на дъщеря си, за да се уверя, че е добре.

— Права си, естествено — съгласи се Валандер. — Моля те да ме извиниш, че схващам бавно. Но съм болен. Повръщам. Имам стомашен грип. Може ли да си поговорим някой друг път?

— Исках само да не се тревожиш — уточни тя.

Разговорът приключи. Валандер се върна в леглото.

Беше разтревожен за Холгер Ериксон. И за нещастието с потъналия ферибот от тази нощ.

Имаше температура. Скоро заспа.

Почти едновременно с това дъждът спря.