Петата жена

4

След няколко часа отново започна да гризе въжетата.

Чувството, че полудява, не го напускаше и за миг. Не виждаше, нещо покриваше очите му и потапяше света в мрак. Не можеше и да чува. Нещо бе напъхано в ушите му и притискаше тъпанчетата. Звуци имаше, но идваха отвътре. Като че ли нещо в него напираше да излезе навън. Ала най-силно го измъчваше неспособността да се движи. Именно това го докарваше до полуда. Макар да лежеше по гръб, през цялото време имаше усещането, че пада. Главозамайващо пропадане, което няма край. Навярно бе халюцинация, душевен образ на това, че вътрешно се разпада. Лудостта бе на път да разкъса съзнанието му на парчета.

Полагаше всички усилия да остане здраво вкопчен в действителността. Заповядваше си да мисли. Навярно разумът и способността да запази самообладание докрай можеха да му дадат обяснение за случващото се. Защо не мога да се движи? Къде се намирам? И защо?

Опитваше да пребори паниката и прокрадващата се лудост, като си наложи да запази контрол над времето. Отброяваше минутите и часовете, принуждаваше се да спазва един невъзможен режим, който нямаше нито начало, нито край. Тук мракът никога не се променяше и през цялото време, откакто бе дошъл в съзнание, беше еднакво тъмно, а той продължаваше да лежи, окован по гръб. Нямаше спомен как е бил преместен, нямаше и спомен за началото. Спокойно можеше да се е родил там, където лежеше.

Именно това чувство подхранваше лудостта. В кратките мигове, когато успяваше да държи паниката настрана и да разсъждава трезво, търсеше нещо свързано с действителността, в което здраво да се вкопчи.

Имаше ли нещо, за което да се залови?

Може би онова, върху което лежеше. То не бе плод на въображението му. Знаеше, че лежи по гръб върху нещо твърдо.

Ризата му се бе набрала над левия хълбок и кожата му допираше пода. Повърхността беше грапава. Усети, че се е одрал, докато се е опитвал да шава. Лежеше на циментов под. Но защо? Как се е озовал тук? Върна се към последния нормален момент, който си спомняше, преди внезапният мрак да се спусне над него. Ала още там всичко се размиваше. Като че ли хем знаеше, хем не знаеше какво се бе случило. Щом започнеше да се колебае кое е плод на въображението му и кое реалност, паниката го завладяваше. В такива моменти избухваше в плач. Отривистите и необуздани ридания секваха така бързо, както се появяваха — така или иначе, никой не можеше да го чуе. Има хора, които плачат само когато наоколо няма никого. Той не беше от тях.

И точно това бе единственото сигурно нещо. Тук никой не можеше да го чуе. Където и да се намира този циментов под, дори и да се носи свободно из някоя напълно непозната вселена, то наблизо със сигурност няма жива душа. Никой, който би могъл да го чуе.

Онова, което бе останало да го крепи, се намираше отвъд границите на все нарастващото умопомрачение. Всичко друго му беше отнето; не само самоличността му, но даже и панталоните. Случило се вечерта, преди заминаването му за Найроби. Наближаваше полунощ, когато затвори куфара и седна на стола при бюрото, за да провери за последен път документите за пътуването. Все още му бе пред очите. Без тогава да го съзнава, той вече се намирал в преддверието на смъртта, което някой непознат бе подготвил за него. Паспортът стоеше отляво на бюрото. В ръката си държеше самолетните билети. В скута му лежеше пластмасов джоб, пълен с долари, кредитни карти и пътнически чекове, които също чакаха ред да ги провери. Телефонът иззвъня. Отмести всичко и вдигна слушалката, за да отговори.

Беше последният жив човешки глас, който чу, затова се бе вкопчил в него с всички сили. Гласът представляваше последната му връзка с действителността, която му помагаше да държи лудостта настрана.

Гласът бе красив, много мек и приятен, и той мигновено разбра, че разговаря с непозната жена. С жена, която никога не беше срещал.

Тя попита дали може да купи рози. Първо се извини, задето го безпокои в такъв късен час — въпросните рози й трябвали. Така и не каза защо. Той веднага й повярва. Кой би тръгнал да лъже, че му трябват рози? Не можеше да си спомни защо не я запита и дори защо самият той не се зачуди как така е разбрала толкова късно, че не разполага с нужните й рози, тъй като вече няма отворени цветарници.

Не се поколеба нито за миг. Живееше близо до магазина, още не бе толкова късно, че да си ляга. Щеше да му отнеме най-много десет минути, да й услужи.

Сега, докато лежеше в мрака и си припомняше, проумя, че имаше едно нещо, което не може да си обясни. През цялото време бе знаел, че жената, която се обади, се намира наблизо. Имаше някаква неизвестна за него причина тя да позвъни точно на него.

Коя беше тя? Какво се бе случило после?

Облече си палтото и слезе на улицата. Стискаше в ръка ключовете от магазина. Нямаше вятър, долавяше само мразовито ухание, докато крачеше по мократа улица. По-рано същата вечер бе валяло, ала силният порой изчезна така бързо, както бе започнал. Спря пред предната врата на магазина. Можеше да си спомни как отключва и влиза вътре. След това светът избухна.

Безброй пъти, в кратките проблясъци, когато паниката го отпускаше, мислено бе крачил по улицата, търсейки място за отдих от постоянната разтърсваща болка. Там със сигурност е имало някой. Очаквах пред магазина да стои жена. Но нямаше никой. Можех да се обърна ида си отида вкъщи. Можех да се ядосам, че някой си е направил лоша шега с мен. Обаче аз отключих магазина, защото знаех, че тя ще дойде. Каза ми, че розите наистина й трябват.

Никой не би излъгал за такова нещо.

Улицата беше пуста. Знаеше го със сигурност. Безпокоеше го само една подробност в цялата картина. Наблизо имаше паркирана кола със запалени светлини. Когато се обърна към вратата, за да намери ключалката и да отключи, колата беше там, зад него. Със светещи фарове. После светът изчезна в ярко бяло сияние.

Имаше само едно обяснение, което го докарваше до истеричен ужас. Бил е нападнат. Зад него в сенките някой се е спотайвал незабелязан. Ами жената, която се обади посред нощ да умолява за рози?

Не можеше да стигне по-далеч. Всичко разумно и понятно свършваше тук. Точно в този момент, със страхотно усилие, успя да извърти завързаните си ръце към устата си и започна да гризе въжетата. Отначало дърпаше и късаше като изгладнял звяр, нахвърлил се върху мъртва плячка. Почти веднага си счупи един зъб отляво на долната челюст. Проряза го силна болка, която после изчезна също толкова бързо. Отново започна да гризе въжето, вече по-бавно, представяйки си, че е пленено животно, което прегризва собствения си крайник, за да се освободи.

Да гризе сухите, твърди въжета го утешаваше. Даже и да не успееше да се освободи, гризането му помагаше да държи лудостта настрана. Гризеше и в същото време можеше да разсъждава що-годе ясно. Станал е жертва на нападение. Държат го в плен, проснат на един под. Два пъти на ден, или може би на нощ, съвсем близо до него се чува стържещ звук. Облечена в ръкавица ръка разтваря устата му и излива в нея вода. Студена вода и нищо друго. Ръката, която сграбчва челюстта му, е по-скоро решителна, отколкото брутална. После натиква сламка в устата му. През нея той изсмуква порция хладка супа и после отново бива изоставен сам в мрака и тишината.

Бяха го нападнали и оковали. Под него има циментов под. Някой го поддържа жив. Прецени, че лежи тук вече седмица. Опитваше се да разбере защо. Сигурно някой бе допуснал грешка. Но каква? Защо им е да зарежат човек, окован в мрака, върху циментовия под? Нещо му подсказваше, че лудостта извира от едно прозрение, което не се осмеляваше да изкара на повърхността. Нямаше грешка. Ужасът, който сега изживяваше, бе предназначен само за него и за никой друг. Как ли щеше да свърши всичко това? Кошмарът навярно щеше да продължи до безкрай, а той нямаше понятие защо.

Два пъти на ден, или на нощ, получаваше храна и вода. Също така на два пъти биваше извличан за краката по пода до една дупка. Не носеше бельо — то беше изчезнало. Бе само по риза и щом станеше готов, отново го издърпваха до изходно положение. Нямаше с какво да се избърше. А и ръцете му бяха вързани. Усещаше, че около него мирише.

На нечистотия. Но също и на парфюм.

Имаше ли някой наблизо? Жената, която поиска да си купи рози? Или просто чифт ръце в ръкавици? Ръце, които го издърпваха до дупката в пода. И слабо, почти недоловимо ухание на парфюм, което витаеше след храненето и посещенията до тоалетната. Ръцете и парфюмът все трябва да идват отнякъде.

Естествено, беше опитвал да говори. Някъде трябваше да има уста. И уши. Който и да му бе причинил това, трябва да може да чуе онова, което иска да каже. Всеки път, щом усетеше допира на ръцете по лицето и раменете си, се опитваше да им говори. Бе умолявал, бе беснял, пробвал бе да е адвокат на себе си и да говори спокойно и въздържано.

Има едно право, увещаваше се той, ту плачейки, ту изпаднал в бяс. Едно изконно човешко право, което дори окованият притежава. Правото да знае защо е бил напълно обезправен. Ако отнемете на човека това право, то нищо на света вече няма смисъл.

Дори не молеше да бъде освободен. От самото начало искаше да узнае само защо е лишен от свобода. Нищо друго. Само това.

Не получи отговор. Ръцете нямаха нито тяло, нито уста, нито уши. Накрая вика и крещя в пристъп на пълно отчаяние — ръцете не реагираха. Само сламката в устата. И слабото ухание на силен, тръпчив парфюм.

Предусещаше гибелта си. Единствено упоритото дъвчене на въжето го поддържаше жив. След близо седмица бе успял да прегризе само твърдия горен слой на въжето. Въпреки това не можеше да си представи, че избавлението може да дойде от другаде. Беше оцелял благодарение на това. След още една седмица се предполагаше, че трябва да се е завърне от пътуването, което сега щеше да е преполовил, ако не бе отскочил до магазина, за да продаде наръч рози. Сега щеше да е в Кения, в дълбините на гори от орхидеи, и съзнанието му щеше да е изпълнено с най-прекрасни ухания. След седмица го очакваха да се завърне. А щом не се появи, Ваня Андершон ще започне да се безпокои, може би вече се тревожи. Това беше още една възможност, която не можеше да изключи. Туристическата агенция би трябвало да следи какво става с клиентите й. Беше си платил билета, но така и не се бе явил на „Каструп“. Трябва все на някого да липсва. Ваня Андершон и туристическата агенция бяха единственият му шанс за спасение. Междувременно ще продължи да гризе въжетата, за да не изгуби напълно разсъдъка си. Или поне това, което бе останало от него.

Знаеше, че е попаднал в ада, но не знаеше защо.

Страхът беше там, в зъбите му, които се забиваха отново и отново в твърдите въжета. Страхът и едничкото възможно избавление.

Продължаваше да гризе.

От време на време плачеше. Разтърсваха го спазми. Въпреки това продължаваше да гризе.

Беше подредила стаята като място за жертвоприношения.

Никой не би могъл да се досети за тайната. Освен ако не знае. А знанието носеше сама на плещите си.

Едно време помещението бе разделено на множество малки стаички. С ниски тавани, потискащи стени, осветени единствено от плахата светлина, процеждаща се през тесните отвори на прозорчетата, дълбоко загнездени в дебелите зидове. Така бе изглеждала къщата първия път, когато отиде там. Или поне в най-ранни спомени. Все още си спомняше онова лято, когато видя баба си по майчина линия за последен път. Рано през есента тя почина. Но през онова лято седеше в сянката на ябълковите дървета, сама превърнала се в сянка. Беше почти деветдесетгодишна и болна от рак. Прекара последното си лято, седейки неподвижно, недосегаема за света, а на внуците бяха дали указания да не я безпокоят. Да не викат, когато са близо до нея, да я доближават само когато тя ги повика.

Веднъж баба й вдигна ръка и й помаха да отиде при нея. Тя се подчини със страх. Старостта бе опасна, изпълнена с болести и смърт, тъмни гробове и ужас. Ала баба й само я погледна с благата си усмивка, която ракът не бе успял да разяде. Може би й бе казала нещо, но не можеше да си спомни какво. През онова лято баба й беше все още там и бе щастлива. Трябва да е било 1952-ра или 1953-та. Безкрайно далечни времена. Нещастията бяха все още много далеч.

Тогава стаичките бяха малки. Чак когато получи къщата в края на шейсетте, започна голямото преустройство. Не беше сама, докато рушеше всички вътрешни стени, които можеха да бъдат пожертвани без риск постройката да се срути. Някои от братовчедите й се притекоха на помощ, млади мъже, кипящи от желание да покажат колко са силни. А и тя самата въртеше огромния чук тъй, че цялата къща се тресеше и мазилката се сипеше. От прахта изникна тази обширна стая и единственото, което запази, беше голямата фурна за печене, извисяваща се като причудлива скала насред стаята. Всички, които дойдоха да я посетят след голямото преустройство, щом прекрачиха прага на къщата, се заковаха на място от удивление, за да се полюбуват колко красиво беше станало. Хем беше старата къща, хем нещо съвсем друго. Светлината струеше от новите прозорци. Ако искаше да е тъмно, просто затваряше кепенците от масивен дъб, които бе поръчала да изработят и монтират от външната страна на къщата. Беше извадила старите подове и бе оставила покрива с открит гредоред.

Някой възкликна, че прилича на църква.

После и самата тя започна да възприема стаята като свой личен храм. Когато беше сама там, сякаш се намираше в центъра на света. Тогава я спохождаше усещането за абсолютно спокойствие, усещане, че е далече от опасностите, които дебнат.

Имаше времена, когато рядко посещаваше своята катедрала. Графикът, по който течеше животът й, често се променяше. На няколко пъти се бе питала дали не трябва да се отърве от къщата. Твърде много спомени, които дори чуковете не бяха успели да унищожат. Ала не можеше да остави стаята с огромната, надвиснала пещ, бялата скала, която бе запазила. Беше станала част от нея. Понякога я възприемаше като последния бастион, който й е останал да брани.

Докато не пристигна писмото от Алжир.

След това всичко се промени.

Никога вече не помисли да напусне къщата.

В сряда, двайсет и осми септември, малко след три часа следобед, тя пристигна във Волшьо. Шофира дотам от Хеслехолм и преди да се отправи към къщата си, разположена в покрайнините на селището, се отби до магазина да напазарува. Знаеше какво да вземе. Единственото, за което се поколеба, бе дали е взела достатъчно сламки. За всеки случай сложи още един пакет. Продавачката й кимна. Тя й се усмихна в отговор и каза няколко думи за времето. После заговориха за страшната катастрофа с ферибота. Плати и продължи пътя си. Най-близките й съседи ги нямаше. Те прекарваха само един кратък летен месец във Волшьо. Бяха немци, живееха в Хамбург и идваха на север, в Сконе, само през юли. Тогава си разменяха поздрави, но с това се изчерпваше общуването им.

Отключи входната врата. Спря в антрето, застина мирно и се ослуша. Отиде в голямата стая и се долепи неподвижно до пещта. Всичко беше тихо. Точно толкова тихо, колкото й се искаше да бъде и всичко останало.

Човекът, който лежеше вътре в пещта, не можеше да я чуе. Знаеше, че е жив, но не искаше да я безпокоят звуците, който той издаваше, докато диша. Или плаче.

Замисли се за импулса, който я доведе до този неочакван краен резултат. Първо, когато реши да задържи къщата, а не да я продаде и да вложи парите в банката. И после, когато запази старата пещ. Едва когато пристигна писмото от Алжир и тя осъзна какво трябва да направи, пещта разкри истинското си предназначение.

Прекъсна я алармата на ръчния й часовник. Гостите й щяха да пристигнат след час. Преди това трябваше да нахрани мъжа, който лежи долу в пещта. Днес ставаха пет дни, откакто го беше затворила. Скоро ще е толкова изнемощял, че няма да може да окаже съпротива. Извади графика от дамската си чанта и видя, че е в почивка от следващата неделя следобед до вторник сутрин. Ще го направи тогава. Ще го изведе на разходка и ще му разкаже какво се е случило с него.

Все още не беше решила по какъв начин да го убие. Съществуваха различни възможности, а тя разполагаше с време. Щеше да премисли отново нещата, които бе извършил, и тогава щеше да разбере каква смърт заслужава.

Отиде в кухнята и притопли супата. Тъй като беше чистница, изми затворената пластмасова чаша, която използваше да го храни. В друга чаша наля вода. Всеки ден намаляваше количеството, което му даваше. Получаваше само колкото му беше необходимо да го поддържа жив. Когато приготви храната, си сложи чифт гумени ръкавици, пръсна няколко капки парфюм зад ушите си и влезе в стаята, където беше пещта. От задната й страна имаше отвор, скрит зад няколко разхлабени камъка. Приличаше на тръба, дълга почти метър, която можеше да се издърпва. Преди да го затвори вътре, сложи мощна колона и затвори отвора. Пусна музиката докрай — отвън не се просмука нито звук.

Наведе се напред, за да може да го види. Сложи ръка на единия му крак, но той не се помръдна. За миг се уплаши, че е умрял. После чу тежкото му дишане. Слаб е, помисли си. Скоро чакането ще свърши.

Щом се нахрани, го придърпа, за да използва дупката, после пак го върна на мястото му, и я затвори. След като изми съдовете и разтреби кухнята, седна на масата да изпие чаша кафе. От чантата си извади ведомственото списание и бавно го разлисти. Според новата таблица на заплащането щеше да получи месечно увеличение от сто седемдесет и четири крони със задна дата от първи юли. Отново си погледна часовника. Рядко минаваха повече от десет минути, без да хвърли поглед към циферблата. Това беше част от нея. Животът й, работата й се основаваха на прецизно планирани графици. Нищо друго не я разстройваше както когато разписанията не можеха да бъдат спазени. Тогава не помагаха никакви обяснения. Въпреки всичко винаги го приемаше като своя лична отговорност. Знаеше, че доста от колегите й се присмиват зад гърба. Болеше я от това. Но никога не казваше нищо. Тишината също беше част от нея. От нейния механизъм. Макар че невинаги беше така.

Спомняше си собствения си глас. Когато беше дете. Силен — без да бъде писклив. Мълчанието дойде впоследствие. Когато видя всичката кръв. И майка си, която умираше. Тогава не изпищя. Скри се в собствената си тишина. Там сякаш стана невидима.

Случи се именно тогава. Докато майка й лежеше на една маса през сълзи и кръв, я лиши от сестричката, която тъй отдавна чакаше.

Отново погледна часовника. Скоро щяха да дойдат. Беше сряда, вечерта на срещата им. Ако зависеше от нея, сбирките винаги щяха да се провеждат в сряда. Така щеше да се постигне нужният ред, но служебният й график не го позволяваше. Добре съзнаваше, че няма как да повлияе на това.

Беше наредила пет стола. Не искаше при нея наведнъж да се събират повече хора. Така задушевността помежду им можеше да се изгуби. И без това беше достатъчно трудно. Да създаде атмосфера на доверие, достатъчна, че тези смълчани жени да се осмелят да говорят. Отиде в спалнята и съблече униформата си. За всяка дреха, която сваляше, казваше молитва. Споменът я пренесе в миналото. Нейната майка й беше разказала за Антонио — мъжа, когото някога на младини, много преди Втората световна война, срещнала в един влак от Кьолн за Мюнхен. Нямало свободни места и по случайност се озовали един до друг в претъпкания, задимен коридор. Пътували през нощта и светлините от корабите по Рейн проблясвали през мръсните прозорци; Антонио й разказал, че ще става католически свещеник. Обяснил й, че литургията започва още докато свещениците се преобличат. Като прелюдия на свещения ритуал духовниците трябвало първо да се пречистят. За всяка дреха, която събличали или обличали, имали молитва. Всяка одежда ги доближавала с една крачка към свещената им мисия.

Никога не можа да забрави майчиния спомен за срещата с Антонио във влака. Сега, след като бе прозряла, че и тя самата е жрица, чиято велика мисия е да провъзгласи, че справедливостта е свещена, също бе започнала да гледа на преобличането си като нещо повече от проста смяна на дрехи. Но молитвите, които отправяше, не бяха част от разговор с Бога. В един хаотичен и абсурден свят Бог беше най-абсурдното от всичко. В този свят, Той отсъстваше. Молитвите отправяше към самата себе си. Към детето, което бе някога. Преди целият й свят да рухне. Преди майка й да я лиши от това, което бе желала най-горещо от всичко. Преди онези мъже зловещо да се извисят над нея, с очи като на заплашително гърчещи се змии.

Преоблече се и молитвите я върнаха в младостта й. Сложи на леглото униформата. После се облече в меки тъкани с нежни цветове. Нещо се случваше вътре в нея. Сякаш кожата й се преобразяваше и също се връщаше към детската си свежест.

Перуката и очилата сложи най-накрая. Последната молитва заглъхваше вътре в нея. Ринги-ринги-рае, наш петел играе, чужд петел го гони…

Първата кола спря на двора, позна по звука. Погледна лицето си в голямото огледало. Не Спящата красавица се беше събудила от своя кошмар. А Пепеляшка.

Беше готова. Сега беше някой друг. Прибра униформата си в найлонов плик, изглади кувертюрата на леглото и излезе от стаята. Макар че никой друг не влизаше вътре, тя заключи вратата и после натисна бравата за всеки случай.

Малко преди шест се бяха събрали. Една от жените не беше успяла да дойде. Предната вечер била откарана в болница, защото получила контракции. Подранила била с две седмици. Детето сигурно вече се бе родило.

Реши да я посети в болницата още на следващия ден. Искаше да я види. Искаше да види лицето й след всичко, през което бе преминала.

Започна да слуша техните истории. От време на време правеше жест, все едно отбелязва нещо в бележника, който държеше в едната си ръка. Всъщност пишеше само цифри. През цялото време съставяше разписания. Беше игра, която неизменно я съпътстваше, игра, която все повече се превръщаше в заклинание. Не й беше нужно да записва нищо, за да запомни. Всички думи, които изричаха тези подплашени гласове, всяко изтезание, което сега се осмеляваха да изповядат, се запечатваше в съзнанието й. Виждаше как на всяка една от тях й поолеква. Навярно само за миг. Но какво бе животът, ако не един миг? Отново разписанието. Часове, през които се срещат и поемат щафетата един след друг. Животът бе като махало, което се люлее между болката и облекчението. Без да спира, завинаги.

Седеше така, че да може да вижда голямата пещ зад жените. Светлината беше слаба и приглушена. Стаята почиваше в мек сумрак, който смяташе за особено женствен. Пещта бе като скала: неподвижна, няма, насред пуст океан.

Беседваха два-три часа. После пиха чай в кухнята. Всички знаеха кога ще е следващата им сбирка. Никой не възразяваше за часовете, които им насрочваше.

Часът беше осем и половина, когато ги съпроводи отвън. Ръкува се с тях, прие благодарността им. Когато изгуби от поглед и последната кола, влезе обратно в къщата. В спалнята се преоблече, свали перуката и очилата. Взе плика с униформата и излезе от стаята. В кухнята изми чашите за чай. После изгаси всички светлини и взе дамската си чанта.

За миг остана неподвижно до пещта в сумрака. Всичко беше много тихо.

После си тръгна от къщата. Ръмеше. Седна в колата и подкара към Юстад.

Преди полунощ лежеше в леглото си и спеше.