Последният заложник

9.

Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 11:50

— Агент Бронски? Ако вдигнете слушалката и наберете линия 25, диспечерска служба „Приземяване“ моментално ще ви свърже с отвлечения самолет.

Кет се обърна към техника, който се занимаваше с телефоните на бюрото.

— Готов ли си?

Той кимна.

— Ще записвам разговорите и ще ги препращам във Вашингтон, както каза.

Тя седна, пое дълбоко дъх, взе слушалката и натисна съответния бутон.

— Тук агент Бронски.

— „Приземяване“, Солт Лейк Сити. Свързвам ви. С кого ще разговарям от онзи самолет?

— Доколкото знам, с един от пилотите. Преди малко му дадохме указания и отговорът беше професионален. Сигурен съм, че разговаряме с пилот. Готови сме да ви свържем.

Кет нагласи слушалките на главата си и попита:

— „Еърбридж“ 90, чувате ли ме?

Последва тишина, сетне предавателят изщрака.

— Тук „Еърбридж“ 90. Кой се обажда?

Гласът беше плътен и уравновесен.

— Командирът ли е?

— Кой се обажда? Коя сте вие?

— Кет Бронски. Агент съм от ФБР и разговарям с вас по радиопредавателя на диспечерска служба „Приземяване“ в Солт Лейк Сити. Намирам се на международното летище. С кого разговарям?

— С командира на полет 90. Ясна ли ви е ситуацията?

— Не съвсем, господине. Разбрах, че в пилотската кабина имате неканен гост, който слуша разговорите.

— Точно така. Подадохме сигнал „7500“ и той знае какво означава това.

— А вие командирът Кен Улф ли сте?

Минаха няколко секунди, докато Кет изчакваше пресметнатото въздействие върху похитителя и командира — реакцията от факта, че ФБР са си свършили работата по въпроса за екипажа.

— Да. Кен Улф.

— Командире, човекът до вас иска ли да каже името си?

— Чакайте малко. — След двайсет секунди предавателят отново се включи. — Не, не желае да ви каже името си.

— Добре. А иска ли да говори с мен?

Последва още една пауза със същата продължителност.

— Не. Аз трябва да предавам думите му.

— Разбрано. Първото, което ми е необходимо, за да помогна, е да имам ясна представа какво точно иска. Казаха ми, че желае да говори с различни представители на властта, и ние работим по въпроса, но трябва да знам какви са другите му искания, за да се опитаме да ги изпълним.

Отговорът последва чак след трийсет секунди.

— Попитах го. Отговори, че иска любов, милосърдие и мир, агент Бронски… Убийците да бъдат екзекутирани заради престъпленията си, педофилите — заключени там, където няма да нараняват малки момичета и момчета, прокурорите лъжци — разобличени и… Какво беше последното?… А, да. Иска глупавите съдии, които обичат престъпниците, да бъдат лишени от правото да практикуват професията си. Всичките му искания били изпълними. Безопасността на пътниците зависела от това дали инструкциите му ще бъдат изпълнени до една… Моля?

Чу се мърморене — командирът държеше бутона на предавателя натиснат.

„Браво, командире — помисли Кет. — Може би и аз ще чуя какво казва похитителят.“

Другият глас беше твърде неясен и далечен, но все пак се чуваше.

— Агент Бронски, той каза да ви предам, че няма какво да губи, и да го смятате за напълно безразсъден. Въоръжен е и държи електронен спусък на бомба. В багажното отделение има експлозив. Щял да дава нарежданията си едно по едно и ако не се съгласите да ги изпълните, ние… сме мъртви.

Кет кимна. Стандартната тактика. Още в началото похитителят заплашва с насилие, за да установи господство над ситуацията.

— Ще се постараем да изпълним всичките му указания и ще ви информираме точно какво правим. Стъпка по стъпка. Ще дадем на похитителя каквото иска, стига той да покаже добра воля постепенно да пусне пътниците и екипажа и никой да не пострада. Общото ни желание е да приключим с тази история бързо и без жертви. Мислите ли, че той разбира всичко това?

След миг Кен отговори:

— Да, но всякакви номера или опити за измама щели да бъдат фатални. Ако го свържете с някой друг вместо с главния прокурор, той ще задейства спусъка и ние… Не обичам тази дума, но се налага да я употребя… ще бъдем изпечени.

— Ясно. Уверете го, че няма да се отметнем от думата си, нито от споразумението, което постигнахме. Сделката си е сделка и пълното доверие в американското правителство ще я подкрепи. Но той трябва да се съгласи да чака и да каже, ако нещо го притеснява. Никой няма да ви преследва, но може да се случи нещо непредвидено, което да го уплаши, и ние трябва да имаме възможност бързо да му го обясним. Ще се съгласи ли първо да пита за всичко, което не разбира напълно?

— Каза, че да.

— Добре. Знам, че летите насам. Ще поговорим повече, когато кацнете, но бих искала да разбера какво точно иска да направим първо?

— Дайте ми някакъв телефонен номер при вас. Иска да ви се обадя от клетъчен телефон.

Кет погледна техника, който написа местния код и номера на телефона, после го прочете по микрофона.

— Ще ви се обадя.

След минута, която й се стори цяла вечност, съответната линия светна и Кет грабна слушалката.

— Агент Бронски.

— Значи сделката е следната. Първата инструкция е ФБР да отиде в един фургон в паркинг в южната част на Денвър и да арестува обитателя му.

Кет записа адреса.

— Добре. Но ако там намерят повече от един човек?

— Чакайте малко.

Тя сложи ръка на слушалката и се обърна към техника.

— Записваш ли?

Той кимна, а командирът отново се обади.

— И така, той казва да се молите да намерите там само един човек. Ще търсите едър набит мъж. Всеки друг би бил жертва на отвличане.

— Добре.

— Заподозреният трябва официално да бъде арестуван и да му бъдат предявени федерални обвинения в отвличане и убийство. След час и нещо да се свика федерален съд, който да издаде официална присъда. Да бъде гарантиран пълен процес. Ако искате хората на борда на този самолет да оцелеят, трябва да изпълните всичко това.

— Ще ни каже ли името на човека, когото иска да арестуваме?

Настъпи мълчание, което продължи няколко секунди.

— Каза ми да повторя, че в онзи фургон има само един човекоподобен организъм. Когато го арестувате, ще ви даде по-нататъшни обяснения и инструкции.

— Може ли да ни каже кого е отвлякъл и убил онзи мъж?

— Не. Когато го арестувате.

Кет погледна Франк Ботъл, който вече се бе обадил по отворената линия на ФБР. Той вдигна вежди и сви рамене — сигнал, който тя разбра много добре. Можеше да стане, можеше и да не стане. А през това време тя да увърта и да изчаква.

— Командире, кажете му, че веднага започваме. Щом кацнете и всичко е наред, пак ще говорим. Ще попитате ли дали ще позволи да инсталираме частна телефонна линия до самолета ви?

— Ще попитам и ще ви кажа, когато кацнем… Агент Бронски?

— Да?

— И през ум да не ви минава да стреляте в гумите, да препречвате пътя на самолета или да прибягвате до физическа намеса. Опитате ли се да го направите, ще взриви бомбата.

— Разбирам. Ще чакам тук, на вашата въздушна честота, в случай че ви потрябвам.

— Прието.

— Кет? — повика я Франк Ботъл.

Тя стана, даде телефона на полицая от летището и каза:

— Установи отново връзка с диспечерска служба „Приземяване“ в Солт Лейк Сити и не се отделяй от този телефон. Кажи на диспечера да ти съобщи веднага щом командирът поиска да говори с мен. Дръж отворена и другата линия, в случай че се обади по клетъчен телефон.

Полицаят кимна и зае мястото й. Кет се приближи до Франк.

— Какво става?

— На линия 23 са двамата мъже в Дуранго, с които искаше да разговаряш. От Ръководство въздушно движение в Солт Лейк Сити току-що ни съобщиха, че друг самолет е видял полет 90 да извършва въздушна акробатика няколко минути преди ти да започнеш да говориш с тях.

— Въздушна акробатика?

— Ами лупинг. Това е…

— Знам какво е, Франк. И още какво са правели?

— Първо са летели ниско, после лупинг.

— Значи имаме незаконно прелитане над Монюмънт Вали…

— Летял е буквално над земята. Наврял се е между гигантските скали.

— Да, а сега самолетът се люшка. Сещаш ли се какво мисля?

— Ти си психологът, Кет. Аз съм само федерално ченге. Наклоните показват, че в пилотската кабина може да е имало схватка. Но не знам как да тълкувам изпълнението в Монюмънт Вали. — Франк се вторачи в очите й. — Но… ти мислиш нещо друго, нали?

Тя кимна.

— Не е схватка, а може би нещо много по-опасно. Той може да демонстрира чувство за свобода, несъвместимо със заповедите му дотук. Или се опитва да уплаши всички на борда. В едно съм сигурна, Франк. Трябва на всяка цена да го убедим да кацне и да го задържим на земята. Каквото и да става, летенето е опасно непредсказуемо. Издигнат ли се отново във въздуха, може да ги изпуснем.

— Какво искаш да кажеш?

— Похитителят каза, че е отчаян, и демонстрира физически контрол върху самолета. Това ми говори, че не се страхува от техниката. Нито от смъртта. И ако е склонен към самоубийство, може да ги взриви, без да му мигне окото.

— Умишлено предизвикана катастрофа, така ли?…

— От три хиляди метра се пада за по-малко от петнайсет секунди. Командирът може да не успее да го предотврати.

— Чудесно. И какво предлагаш?

— Да се молим да кацне.

Кет взе телефона и натисна бутона за връзка с Дуранго.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:50

Обилно потящият се Рудолф Бостич затвори клетъчния телефон. Изглеждаше уплашен и ядосан.

— Не можеш ли да се свържеш? — попита тя.

Той поклати глава.

— Вероятно връзката ще се подобри след няколко минути. В момента се издигаме над планината. Щом я прехвърлим, би трябвало да можеш да се свържеш.

Широко отворил очи, Бостич се бе вторачил във вратата на пилотската кабина и не й отговори.

— Руди?

Той мълчеше.

— Руди, има ли… нещо, което не ми казваш?

Прокурорът рязко се обърна към нея. Лицето му бе застинало в паника.

— Анет, ти каза, че командирът се казва Кен Улф, така ли?

— Да.

— И е от Колорадо?

Тя се вгледа изпитателно в очите му. В тях имаше паника. По гърба й премина ледена тръпка.

— Мисля, че живее в Колорадо, Руди. Не знам нищо за миналото му.

— Възможно ли е да е от Кънектикът?

— Защо питаш?

— Има ли… Имал ли е дъщеря? Да е споменавал, че е загубил дъщеря?

— Какво имаш предвид? Болна ли е била?

— Не.

— Явно нещо ужасно те притеснява, Руди. Кажи ми какво.

Той се бе вкопчил толкова силно в облегалката за ръце, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Виж какво — добави Анет. — Не го познавам достатъчно добре. Дори не знам дали е женен. Знам, че е преживял някаква трагедия и веднъж го чух да казва, че есента на Източното крайбрежие му липсва, но не съм сигурна.

— Спомням си гласа му. Той е.

— Кен Улф?

Бостич кимна.

— Но какво за него? Врагове ли сте?

— В известно отношение, да.

Анет седеше стъписана. През главата й минаваха различни вероятности. Какви бяха шансовете един похитител, който мрази Рудолф Бостич, да се качи на самолет, управляван от пилот, ядосан на същия човек?

— Анет?

Гласът на Бостич не проникна в калейдоскопа от мисли, които се въртяха в главата й. Тя стана, отиде да вземе чантата си и извади от нея ключа за пилотската кабина.

Усещаше погледа на прокурора, но не се обърна. Знаеше, че се е вцепенил на мястото си и че се страхува да се намеси.

Радиоуредбата мълчеше, от пилотската кабина не се чуваха никакви звуци. Полетът сякаш протичаше нормално и атмосферата направи опасенията й да изглеждат още по-абсурдни.

Анет безшумно се приближи до вратата на пилотската кабина и сложи ръка на валчестата дръжка.

После с хирургическа точност пъхна ключа.

„Ако греша, ще получа куршум в лицето.“

Тази мисъл я накара да спре и да се върне към логиката.

„Знам, че съм права. Но трябва да видя с очите си.“

Ключът изгаряше пръстите й.

„О, господи, как да го направя? Дали да се втурна вътре, или само да открехна вратата?“

Отвореше ли бавно, щяха да се чуят поредица от изщраквания. Единственият начин да изненада похитителя беше да отвори рязко.

Боингът се разтресе и тя се подпря с рамо на вратата на тоалетната.

Сега!

Превъртя ключа и блъсна вратата.

Кен Улф се обърна. На лицето му се изписа ужас и стъписване.

Анет стоеше втрещена, с отворена уста. Кен седеше отляво, както бе предполагала.

Мястото вдясно беше празно.

— Какво правиш, по дяволите? — викна той. Лицето му почервеня.

Тя преглътна с усилие.

— Въпросът е какво правиш ти, командире?

Той погледна уредите, сетне пак нея.

— Дай ми ключа, Анет. После излез, затвори вратата и ми се обади по вътрешния телефон.

Анет дишаше тежко. Главата й се въртеше. Гласът й звучеше сякаш някъде отдалеч.

— Кен, каквото и да си намислил да правиш, плашиш всички до смърт…

— Прави каквото ти казвам! — изрева той. — Не се шегувам за експлозивите.

И вдигна лявата си ръка. Държеше някакъв малък черен предмет, който приличаше на дистанционно управление за алармена система на кола.

— Това е спусък, Анет. В чантата ми в багажното отделение отпред има пакет пластичен взрив. Ако се опиташ да ме обезвредиш и го пусна за секунда, всичко е свършено. Ще гръмнем. Пък и на борда няма други пилоти. Опиташ ли да се бориш с мен, всички ще умрат. Излез оттук!

— Защо, Кен? Защо правиш това?

— Излез, по дяволите! Обади ми се по вътрешния телефон.

Тя му даде ключа, излезе и затвори.

Цялата трепереше.

Спря, после се приближи до вътрешния телефон.

— Добре, Анет, сега се успокой.

— Не разбирам… Ти… отвличаш самолета, който управляваш. Защо, Кен? А кариерата ти?

— Анет, ти искаш отговори, а аз не съм готов да ти ги дам. Но и аз имам един въпрос. Знаеш ли кой е онзи боклук в първа класа?

— Какво?

— Знаеш ли кой е Рудолф Бостич?

— Да. Той е… Вероятно ще бъде следващият главен прокурор на Съединените щати.

— Не и ако успея да му попреча.

По гърба й полазиха тръпки.

— Какви ги говориш, Кен?

— Бостич е причината за всичко това, Анет. Каквото и да стане, не го забравяй.

Тя не разбираше нищо. В думите на Кен нямаше никаква логика.

— Какво имаш против господин Бостич?

— Не наричай това животно „господин“, ясно ли ти е? Бостич е причината за това. После ще обясня… на всички. А през това време не изпускай от очи това копеле. Той е замесен в тази история. Бостич е проклет престъпник! Нищо не му сервирай. Не му казвай нищо. Само го предупреди това лайно да седи на мястото си, защото иначе похитителят ще го застреля!

— Но похитителят си ти, Кен.

— Точно в това е въпросът, нали?

— В какво е въпросът? Нищо не разбирам. Не знам какво искаш.

По лицето й потекоха сълзи.

На пилотите можеше да се има доверие. Те никога не предаваха екипажа си. Четвърт век бе поверявала живота си в ръцете им и сега не можеше да приеме онова, което ставаше.

Това не можеше да е истина!