Последният заложник

28.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 17:20

Кен чу, че предпазният колан на Кет изщрака, и я видя, че става. Напрегна се и погледна вдясно, подготвяйки се за атака, но тя плъзна седалката напред и внимателно затвори компютъра на Бостич, сетне му даде клетъчния телефон.

— Извикай ме, когато се обади Роджър Матсън.

Той се вгледа за миг в очите й, после кимна.

— Къде отиваш?

Кет стана и сложи ръка на облегалката на седалката му.

— Ще направя онова, заради което се качих на борда — да разпитам Бостич.

Улф протегна ръка и натисна бутона за отключване на вратата на пилотската кабина.

— Щом се върнеш, почукай шест пъти. Три пъти, пауза, и още три пъти.

— Летим към Финикс на разумна височина просто за разнообразие, нали? — попита тя. Усмихваше се.

— Много разумна — отговори той. — Десет хиляди метра.

Анет разговаряше с млад мъж, който държеше телефон. Кет я докосна по рамото и стюардесата подскочи.

— Не исках да те стресна — извини се Кет.

— Няма нищо. — Анет се изправи и посочи мъжа. — Това е Крис Билингс от Си Ен Ен.

— А вие сте агентът на ФБР, нали? — попита мъжът. — Госпожица Бронски?

— Да. Предавате ли на живо?

Крис погледна телефона.

— В момента не. Има почивка от десет минути, после ще ме включат пак. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Съвсем набързо.

— Добре. Когато преди малко говорихте по вътрешната радиоуредба, имах чувството, че сте съгласна с командира за Рудолф Бостич. Но преди тълпата да започне да го заплашва, че ще го изхвърли през борда, аз говорих с него. Той се закле, че когато се е качил на самолета, в компютъра му не е имало порнографски снимки, и ако сте намерили нещо, това е защото командирът го е сложил там, за да го дискредитира.

Кет погледна Анет, после Билингс.

— Истината е, че командирът нямаше време да запише нищо в компютъра му, Крис.

После му разказа какво е станало и подчерта, че е била в пилотската кабина от мига, в който Улф е донесъл компютъра.

— И снимките… наистина ли са толкова гнусни? — попита Билингс.

Кет се вторачи в него, докато стана очевидно, че той се почувства неудобно.

— Крис, виждал ли си порнографска снимка с дете? Имам предвид ясна и откровена, на която се вижда всичко, от забранените?

Той поклати глава.

— Не. Не се интересувам от…

Тя вдигна ръка.

— Не казвам, че се интересуваш. Но като репортер, не си ли виждал такива мръсотии?

— Никога.

— Добре. След малко ще се върна в пилотската кабина и ако Улф се съгласи, ще те заведа да видиш доказателствата. Ще ти призлее, обещавам ти.

После отиде при Бостич, който седеше намръщен и гледаше през прозореца.

— Господин Бостич?

Той вдигна глава и я погледна подозрително.

— Да?

— Трябва да продължим разговора си. Аз съм агент Катерин Бронски от ФБР. Преди час и нещо разговаряхме по радиото.

Бостич я гледаше свирепо, без да мърда.

— Какво искаш?

— Моля ви, станете. Ще отидем отпред.

Той поклати глава.

— Няма да се върна в пилотската кабина при онзи маниак.

— Не, господине. Ще отидем в първа класа, където ще говорим, без никой да ни чува. — Тя огледа неколцината пътници, които се бяха обърнали, за да чуят разговора им. — Или предпочитате да разговаряме тук, където да ни слушат всички?

Бостич въздъхна и с нежелание стана. Влязоха в първа класа. Докато минаваше покрай редовете, хората го освиркаха. Кет му направи знак да седне на място 1-А и помоли жената от другата страна на пътеката да се премести назад.

Рудолф възвърна намусения си предизвикателен вид и я погледна.

— Е, какво искаш?

Кет се настани на облегалката за ръце на място 1-Б.

— Въпросът е, господин Бостич, какво искате вие? Забъркали сте се в голяма каша. О, момент. Забравих да ви прочета правата.

Рудолф изсумтя.

— Не съм извършил нищо нередно. Не е необходимо да ми четеш правата.

— Независимо от това, разпитът е официален. Заподозрян сте в притежаването на незаконни порнографски материали. Имате правото да мълчите…

Кет му прочете правата. Бостич се усмихна подигравателно.

— Свърши ли?

— Не, господине, току-що започвам.

— Нима? Позволи ми да ти обясня каква е действителността, малката. Ти си вън от играта. Онзи глупак в пилотската кабина ще свърши с игла в ръката на масата в затвора „Левънуърт“, но ти… Ще се радваш дори ако си намериш работа като регулировчик, превеждащ деца и старци на кръстовищата.

Тя се усмихна.

— Винаги съм харесвала тази длъжност. Пък и обичам децата. Ако се съди по снимките в компютъра ви обаче, вие явно също ти обичате. Малки момиченца, за предпочитане голи и с разтворени крака.

— Глупости!

— Така ли? Нали чухте какво намери командир Улф в компютъра ви? Отричате ли, че компютърът е ваш?

— Нямам причина да мисля, че той дори го е докосвал.

— Нима? Ами тогава потърсете компютъра си горе, в багажното отделение, където сте го оставили.

Кет се дръпна и Бостич стана. Отвори капака и щом видя, че вътре няма нищо, го затвори с трясък.

— Седнете, господин Бостич — каза Кет. — Ще се върна веднага.

Тя отиде до пилотската кабина и тихо почука шест пъти, в последователността, която й бе казал Кен. Вратата се отвори и Кет изчезна зад нея. След няколко секунди отново се появи. Носеше компютъра на Бостич и малкия касетофон, който бе намерила в куфарчето му.

Седна от другата страна на пътеката и погледна прокурора.

— Господин Бостич, взех назаем… или конфискувах, ако желаете… вашия касетофон и сега ще го включа. Признавате ли факта, че ще записвам онова, което кажете?

Той изсумтя.

— Откраднала си касетофона ми, за да го използваш срещу мен? Разбира се, давай. Никога няма да приемат това в съда.

— На външната страна на този компютър е прикрепена визитната ви картичка, господин Бостич. Потвърждавате ли, че компютърът е ваш?

Рудолф кимна.

— На глас, ако обичате.

— Да, това е моят компютър, но след като е бил откраднат от онзи маниак, аз нямам контрол върху онова, което е било записано там.

— Нов ли беше, когато го купихте?

— Да.

— Откъде го купихте?

— Поръчах го по пощата от производителя в Тексас.

— Някой друг използвал ли е редовно този компютър?

— И други са имали достъп до него.

— Въпросът ми е друг, господин Бостич. Попитах дали това е личният ви компютър, използван обикновено само от вас.

— Да. Аз съм основният потребител.

— Останете на мястото си, господин Бостич.

Кет включи компютъра и подаде необходимите команди, за да извика на екрана списъка на възстановените файлове. Пусна една от първите снимки и обърна компютъра така, че прокурорът да може да вижда екрана.

— Дръжте ръцете си на коленете, господин Бостич, но гледайте екрана. Позната ли ви е тази снимка?

— Не! Разбира се, че не. Някой я е сложил там.

Тя затвори портативния компютър. Бостич посочи към него, после към пилотската кабина.

— Той е откраднал компютъра ми. Тези отвратителни снимки и всичко друго, което не би трябвало да е там, очевидно е сложено от Улф.

Кет наклони глава на една страна, сякаш беше озадачена.

— Ами, имате проблем с това обяснение, господин Бостич, защото аз съм свидетел на последователността на придобиване на доказателствата и командир Улф нямаше време да остане сам с компютъра, преди тези снимки да бъдат открити.

Лицето на Рудолф се изкриви в злобна усмивка.

— Ти си му помогнала! Без заповед или вероятна причина си започнала да ровиш в компютъра ми и си му съдействала да изфабрикува тези обвинения. Това означава, че онова, което мислиш, че си намерила, е неприемливо в съда.

Кет поклати глава.

— Грешите. Не съм докосвала компютъра, преди да бъдат открити тези файлове. Кен Улф ги намери без намесата на ФБР. Те са вероятна причина. Би трябвало да знаете това. Въпреки арогантното ви държане по радиоуредбата преди малко, аз нямах причина да подозирам, че харесвате детска порнография. Нито командирът.

— Не харесвам детска порнография!

— Тогава защо в компютъра ви има петдесетина подобни снимки? Те съществуват. Ще ви покажа една от тях.

— Пак ще повторя, че когато сутринта се качих на самолета, в компютъра ми нямаше такива файлове, нито снимки! Улф ви е манипулирал по някакъв начин и е пипал компютъра. Не мога да се изразя по-ясно от това. Не знам защо снимките са там и не съм ги записвал.

Анет се бе приближила до тях и слушаше разпита. Кет помисли да я помоли да се отдалечи, сетне промени решението си и отново се вторачи в прокурора.

— Господин Бостич, не сте знаели, че в компютъра ви има порнографски снимки, така ли?

— Точно така. Никога не съм имал подобни неща. Та аз съм федерален прокурор. В твърдия диск на компютъра ми няма такива материали.

— Но сега има.

— Компютърът ми е бил откраднат от похитителя, който ме мрази, нали? Мислиш ли, че съдът ще приеме това като доказателство? Няма начин.

— Вероятно не ме чухте добре, господин Бостич. От мига, в който се качих на този самолет, аз съм в постоянен визуален контакт с Кен Улф и той нямаше никаква възможност да записва нещо в компютъра ви.

Рудолф се наведе напред и самодоволно се усмихна.

— Ами, госпожице начинаещ адвокат, не ти ли мина през ума, че това може да е станало преди да се качиш на борда?

Кет посочи с глава пътничката от място 1-Б, която се бе преместила назад.

— Сигурно ще се намери свидетел, който да даде показания, че от мига, когато компютърът ви е бил сложен в багажното отделение, никой не го е докосвал. После Кен Улф го взе и веднага го донесе в пилотската кабина. Аз го наблюдавах. Имате голям проблем, господин прокурор. Файловете действително съществуват, във вашия компютър са, незаконни са и не са инсталирани там нито от командира, нито от мен. И така, как ще обясните този факт?

— Виж какво, идиотко! Вече ти казах. Нямам никакви порнографски материали в компютъра си. Ясно ли е?

— Порнографските снимки, които бяха намерени в компютъра ви, са защитени с личната ви парола. Използвали сте я и за служебни файлове. Каза ли ви командирът Улф каква е паролата?

— Чух, че спомена нещо, но не го запомних.

— Паролата е 97883PSY.

— Е, и?

— Това личната ви парола ли е?

— Да, използвал съм я. Но не е единствената. Запазил съм я поради небрежност и Улф я е използвал.

— Какво означават числата и буквите?

— Произволно избрани числа.

— А буквите „PSY“?

— Не си спомням.

— Възможно ли е да са съкращение на някаква дума, господин Бостич?

— Не.

— И така, буквите нямат значение, избрани са произволно и по никакъв начин не са свързани с част от женската анатомия?

— Какво си мислиш? Че са съкращение от някаква мръсна дума? Ти си сексуална маниачка, Бронски.

Кет се усмихна и поклати глава.

— В моя компютър няма скрити порнографски снимки на деца.

Рудолф размаха ръце. Очите му блеснаха.

— Да те вземат дяволите! И в моя компютър нямаше детски порнографски снимки. Никога не съм притежавал такива и на твърдия ми диск нямаше изтрити файлове, доколкото си спомням. Ясно ли е?

Тя не каза нищо. Само го наблюдаваше. Рудолф се вторачи в нея — предизвикателно и без да съзнава какво е казал. Кет изчака още една минута, докато той примига и отмести поглед, после се прокашля.

— Господин Бостич, защо споменахте изтрити файлове?

— Какво?

— Ако файловете са изтрити, те просто изчезват, нали?

— Ами да — отговори Рудолф.

— Тогава защо смятате за необходимо да ме уверявате, че не сте изтрили никакви файлове? Любопитна съм, защото преди да повдигнете този въпрос, аз не съм споменавала пред вас факта, че такива файлове съществуват.

Бостич се облегна назад. Имаше вид на хванат натясно.

— Исках само да кажа, че никога не съм имал порнографски файлове. Не желаех да мислиш, че някога може да съм имал и после да съм се отървал от тях.

Кет поклати глава.

— И все пак не разбирам защо споменахте изтрити файлове… Щом никога не сте притежавали порнографски снимки на деца, тогава не е било възможно и да ги изтриете. Следователно този въпрос изобщо не би трябвало да ви вълнува. Има ли логика в това?

— Никога не съм имал подобни файлове, Бронски.

— Добре, но ако не ми казвате истината и в действителност сте записали порнографски снимки на деца и по-късно сте решили да се отървете от тях, вие явно сте ги изтрили. Тогава за вас би било ужасен шок, ако някой отвори компютъра ви и каже: „Хей, Руди, намерихме порнографските ти снимки!“. Щяхте да знаете, че сте ги изтрили. Как тогава биха могли да бъдат намерени? Някой специалист в тази област би се досетил, че компютърът не ги е заличил напълно и по някакъв начин са били възстановени. Частично изтритите файлове в твърдия диск на един компютър биха били убедително доказателство, което би изобличило притежателя в лъжа.

— Не знам какво бръщолевиш, но файловете със снимки не са мои. Точка по въпроса.

— Логиката, господин Бостич, повелява следното: един невинен човек би извикал: „Тук няма файлове!“. Виновният, който се е опитал да се отърве от доказателствата, ще твърди същото, но ще добави: „Няма и изтрити файлове!“. Вие направихте второто.

Бостич изглеждаше смутен. По лицето му премина сянка на несигурност — точно онова, което Кет искаше да види. Той отново се наведе, този път сякаш за да предложи приятелско обяснение. Гласът му беше унил и угрижен. От доскорошната му арогантност нямаше и следа.

— Виж какво… ти ме разбра погрешно. Твърдиш, че в компютъра ми има ужасни снимки. Знам, че никога не съм имал такива неща, освен ако някой не ги е записал там, използвайки моята парола, и после… после е върнал компютъра в куфарчето ми, за да ме злепостави. И нямам представа кога може да е станало това.

— Файловете са били записани по телефонна линия, господин Бостич, както вече знаете.

— Но аз не знам. Не разбираш ли?

— Мисля, че знаете. Били са записани от определен адрес по Интернет, който някой безуспешно се е опитал да изтрие от файловете. Освен това аз намерих същия адрес в друга секция на вашия компютър.

— Това е част от инсценировката. В края на краищата смятат да ме назначат на много висок пост. Имам врагове.

— Защо споменахте изтрити файлове, господин Бостич?

Той въздъхна отчаяно, огледа се и вдигна ръце.

— По дяволите, ти ме притискаш. Намирам се в ужасно положение. Отвлечен и набелязан за изкупителна жертва от ненормален човек, който е успял да убеди агент на ФБР и всички пътници на борда, че съм някакъв извратен тип. Всичко това е лъжа.

— Значи споменахте за изтрити файлове, защото ви притискам?

Рудолф кимна.

— Допуснах грешка. Изтървах се. За пръв път ми хрумна мисълта за… изтриване.

— Това не е вярно! — неочаквано се обади Анет.

Гласът й изненада и двамата и Кет се обърна. Очите на старшата стюардеса пронизваха Бостич, който я гледаше стъписан.

— Анет — попита Кет, — знаеш ли нещо по този въпрос?

— Нищо не знае! — озъби се Бостич.

— Тихо! — сряза го Кет и се обърна пак към Анет. — Кажи ми.

— Преди малко, отзад, го чух да казва на един от пътниците, че ако командирът е намерил нещо, това ще са остатъци от файлове, изтрити преди да е купил компютъра.

Кет погледна прокурора. Лицето му бе пребледняло.

— Но вие сте купили компютъра нов. И това ли ваше твърдение беше грешка, господин Бостич? Неволно ли го казахте? Неправилно ли ви цитирам? Или думите ви наистина означават нещо друго, освен казаното?

— Да те вземат дяволите, Бронски! Хиляда пъти съм присъствал на манипулативни разпити, но ти си пълен аматьор.

— Може би. Но вие споменахте изтрити файлове и аз искам да знам защо. Изтривали ли сте някога файлове с порнографски снимки?

— Не! И повече няма да отговарям на въпросите ти.

— Ще ви задам още един въпрос, господин Бостич. Тъй като дълго и задълбочено сте гледали тези снимки, искам да ви попитам защо една от тях не ви е въздействала. — Тя се наведе и прошепна в ухото му. — Онази снимка, Руди… на малкото момиченце, завързано за стол, пребито и обезобразено. Снимката на Мелинда Улф, направена от убиеца й.

За миг Бостич се скова, после изръмжа:

— Махни се от мен!

— Откъде имате тази снимка в компютъра си? — настоя Кет вече с висок глас.

— Нямам такава снимка.

— Но тя е там. Аз я видях.

— Не знам нищо за нея.

— Искате ли да я видите пак?

— Не! Никога не съм я виждал.

— Снимката е в компютъра ви, Руди! Защитена с вашата парола! Гнусната фотография, която току-що описах, е във вашия компютър. Същата!

— Там нямаше нищо такова, по дяволите!

Той затвори очи и стисна юмруци.

— Това можеше да бъде вашата дъщеря. Как е възможно да имате подобна снимка?

— Нямам!

— Аз мога да покажа на света, че я имате. Представете си вашата дъщеря в това състояние.

Бостич трепереше, зъбите му тракаха.

— Не знам… за какво говориш.

Кет се наведе още по-близо до ухото му, за да произнесе последната част от описанието.

— На снимката Лумин вече е използвал ножа си и е разрязал момиченцето. Знаете какво е загубила и на снимката сте го видели ясно. Представете си вашата дъщеря — окървавена и посечена.

Кет добави тези подробности, съзнавайки, че в компютъра на Бостич ги няма. Той също го знаеше.

— Какво? — извика прокурорът.

— Всичко е там, в компютъра ви.

— Не е вярно!

— И вие сте баща на момиче, което някога е било на единайсет години. Как сте могли да разнасяте насам-натам подобна снимка?

— Нямам такава снимка!

— Нима ще ми кажете, че това е файл с доказателства, Руди?

Той се поколеба, явно пресмятайки дали това твърдение ще му е от полза, но осъзна, че сам се е хванал в капана.

— Не! Нямам такава снимка.

— Вие виждате раздраната кожа, кръвта и агонията й…

— В моя компютър няма такова нещо.

— Снимката е там, във вашия компютър. Същата е, по дяволите! — неочаквано изкрещя Кет.

Бостич ококори очи и също извика:

— Моята снимка е друга!

Тя не каза нищо, за да не наруши тишината. Изражението на Бостич се промени от ядосано до ужасено.

Кет въздъхна и кимна.

— Да, така е, господин Бостич. Просто исках да се уверя, че и вие го знаете. Имате право. На снимката във вашия компютър Мелинда Улф не е обезобразена, но вие не сте знаели, че ще получите снимка на жертва на убиец, нали? Мислили сте, че купувате обичайния пакет от доставчика си.

Той я гледаше зяпнал.

— Вижте, Руди… Мъжете понякога изпитват доста странни чувства към жените. Притежаването на снимки, каквито има във вашия компютър, е нарушение на закона, но аз знам, че от време на време този ужасен интерес започва като извратено желание и се засилва, докато един ден човек дава воля на перверзното си въображение и купува нещо, до което не би трябвало дори да се докосва. Вашият снабдител ви е изпратил снимка на Мелинда като предупреждение да не го издавате, нали?

Той облиза устни. Дишането му се учести.

— Веднага се досетих, че доставчикът ви е съобщил информацията за Мелинда. Без да подозирате нищо, вие сте се обадили на детектив Матсън, опитвайки се да хванете един убиец, но когато съдията е поискал да разговаря за това с вас, снабдителят ви е предупредил да не казвате нищо за източника си, защото иначе ще разкрие гнусния ви навик да гледате снимки на деца, насилени да правят секс.

— Глупости! Не се интересувам от такива неща!

— Това, разбира се — продължи тя, — би съсипало кариерата ви, затова сте излъгали в съда. После сте открили снимката на Мелинда в последната пратка, уплашили сте се и сте изтрили всичко. Но не сте знаели как да заличите напълно файловете. Нямали сте представа, че снимките всъщност още са там и само чакат някой да натисне подходящите клавиши и да ги възстанови. Права ли съм дотук?

— Това са пълни измислици, Бронски.

— И не мога да докажа нищо от тях?

— Не, защото това не е вярно.

Кет погледна към Анет.

— Нали чу всичко, което каза господин Бостич?

Старшата стюардеса кимна решително.

— Мога да го напиша подробно.

Кет отново се вторачи в прокурора.

— И благодарение на вашия касетофон, с който ни услужихте, имаме всичко и на запис. И така, Руди, положението е следното. И двамата сме заложници тук, както и пътниците. Заради кашата, в която сте се забъркали, може да умрем, ако исканията на Кен Улф не бъдат удовлетворени — а той иска вашите самопризнания, че сте излъгали съдията в Кънектикът. — Тя започна да изброява на пръсти. — Първо, разполагаме с доказателствата от вашия компютър. Това е достатъчно, за да ви подведат под съдебна отговорност. Второ, знаем кой е снабдителят ви. Той вече е арестуван и се съгласи да даде показания, че е бил информаторът, защото и Лумин е бил негов клиент.

— Това е лъжа! — неубедително възрази Бостич.

„Разбира се, че е лъжа, боклук такъв — помисли Кет. — Но не можеш да си сигурен, нали?“

— Хванахме го, и той ще ви предаде за нула време, за да уреди себе си. Трето, имаме много свидетели на противоречивите ви твърдения и на интересното ви поведение на борда на този самолет. Мисля, че няма да влезете в Главна прокуратура като шеф, Руди. Ако оцелеем след това изпитание без вашата помощ и по-късно ви осъдят, съмнявам се дали някой ще се интересува дали бихте могли да направите самопризнания и да сложите край на похищението.

— Върви по дяволите! — тихо каза той.

— Всичко свърши, Руди. Приемете фактите. Възползвайте се от тях. Имате възможност да постъпите правилно поне веднъж. В края на краищата Лумин все още е на свобода, а дъщеря ви също е уязвима.

— Дъщеря ми е голяма и аз дори не знам къде е.

Кет се престори на загрижена.

— Защо? Не иска да има нищо общо с вас ли?

— Не.

— А майка й?

— Разведени сме.

— И след развода дъщеря ви живее с майка си?

— Не. Избяга, когато беше шестнайсетгодишна.

Лицето му беше изтерзано. Кет пресметна риска от предоверяването на инстинкта си.

— Вие знаете, Руди, нали?

— Какво?

— Защо е избягала.

— Не. Не знам.

— Напротив. Това ви измъчва отдавна. Вие знаете за заболяването си… всъщност това е психически проблем… Болестта ви е виновна.

— Какви ги дрънкаш? Че съм алкохолик или нещо подобно?

— Иска ви се да е толкова просто, Руди, но знаете, че не е така.

Бостич я погледна гневно.

— Ти не знаеш нищо за мен, по дяволите!

Кет тъжно поклати глава.

— Наистина не разбирате, нали?

— Какво?

— Синдромът, който ви държи във властта си. — Тя въздъхна. — Аз съм психолог, Руди. Мъжете с вашия проблем минават по предсказуем поведенчески път. Много ми е тъжно, че не сте го знаели, инак своевременно сте можели да получите помощ.

— Глупости!

— Перверзните желания, Руди. Среднощните пристъпи, странните образи във въображението ви и извращенията, които си представяте, че правите с жени. Тези ненормални фантазии са в главата ви, откакто сте били момче и не сте казвали на никого, нали?

Бостич поклати глава с престорено възмущение, а Кет се наведе към него и продължи със спокоен, настоятелен глас:

— Пред мен може да отричате, Руди, но не и пред себе си. Цял живот се борите с това.

Бостич гледаше през прозореца и слушаше.

— Тези ужасни фантазии са неприлични, но в същото време непреодолими. Винаги е така. Те включват съпругата ви, майка ви и реакция към всички жени. Когато са потиснати, те намират отдушник по предсказуеми начини, особено при мъж, който не знае, че е болен от това страдание, и се грижи за красивата си малка дъщеря.

Той я погледна с широко отворени очи.

— Не разбирам за какво говориш.

— Напротив, Руди, много добре разбирате. Ако не сте закачали дъщеря си, когато е била малка, тя е нямало да избяга на шестнайсет години.

Експлозията настъпи бавно, но избухна с очаквана ярост. Бостич се надигна от седалката, пелтечеше и пръскаше слюнки.

— Да ти го начукам, кучко! Винаги мъжете са виновни, нали? Никога жените!

Рудолф се обърна към прозореца, а Кет тъжно кимна и остави тишината да натежи, сетне продължи:

— Руди, това не беше отговор на невинен баща.

Тя стана, пое дълбоко дъх, погледна потресената Анет, после пак се обърна към прокурора.

— Помислете върху това. След малко ще се върна и ако не сте готов да разговаряте със съдията от Стамфорд, за да изясним въпроса, ще ви арестувам.