Последният заложник

8.

Централата на Си Ен Ен, Атланта — 11:40

Режисьорът се наведе над вътрешния телефон и каза на водещия:

— Връзката с Билингс прекъсна. Не можем да направим нищо, освен да чакаме да ни се обади отново. Имаме негов кадър от видеокасетата, която остави… и ще пуснем пак аудиозаписа.

Един глас отляво привлече вниманието му.

— Ето я снимката. Подходяща ли е?

— Да, пусни я.

В студиото говорителят вдигна глава и се вторачи в камерата, която предаваше на живо.

— Имаме изключителна новина, която започнахме да предаваме преди по-малко от петнайсет минути. Отвлечен е пътнически самолет на авиолинии „Еърбридж“, движещ се по маршрут Колорадо Спрингс — Финикс, със сто и трийсет пътници на борда. Там е и кореспондентът на Си Ен Ен Крис Билингс, който поддържаше връзка с нас по телефона, но преди пет минути линията прекъсна.

Екранът показа снимка на Крис и гласът му изпълни апаратната. Той разказа за непредвиденото отклонение в Дуранго, за странното и страшно ниско прелитане над Монюмънт Вали и за внезапното съобщение, че самолетът е отвлечен.

— Засега никой на борда не знае какво иска похитителят нито кой е той. Никой не видя нищо необичайно преди потресаващото съобщение. Командирът каза, че похитителят го заплашва с пистолет, а в багажното отделение има чанта с експлозиви. Ето част от съобщението на командира на полета.

Билингс пусна записа, който бе направил на портативния си касетофон.

— „Казва, че след малко ще съобщи какви са исканията му, но ми заповяда през това време да летя към Солт Лейк Сити…“

После отново се чу гласът на Крис.

— Преди всяко изречение командирът спира, за да чуе заповедите на похитителя. Най-интересното беше, когато спомена, че знае какви са исканията му.

— „… управата на щата Колорадо и правителството на Съединените щати да предприемат определени действия, за да се опитат да поправят едно ужасно зло. Знае, че постъпката му е наказуема, но престъплението, към което се опитва да привлече общественото внимание, е много по-лошо. Ще ви кажа повече, когато ми разреши. През това време запазете спокойствие и не се правете на герои. Това може да убие всички ни.“

— Засега знаем само, че летим към Солт Лейк Сити и похитителят се опитва да поправи някакво зло, свързано с…

Линията прекъсна и на екрана отново се появи лицето на водещия.

— Както вече казах, в този миг загубихме връзка с нашия кореспондент Крис Билингс. Си Ен Ен научи, че похитителят иска да разговаря с главния прокурор на Съединените щати и с федерален съдия. Това явно ще стане, когато самолетът кацне в Солт Лейк Сити. Според източници, близки до Белия дом, на борда на отвлечения боинг е и човекът, който тази седмица вероятно ще замени излизащия в пенсия главен прокурор на Съединените щати. Рудолф Бостич, областният прокурор на северен Ню Йорк, пътува за Финикс, Аризона, където трябва да присъства на конференция на американските юристи.

Международно летище, Солт Лейк Сити — 11:45

Когато агент Кет Бронски пристигна, малката заседателна зала до помещенията на полицията вече беше пригодена за команден пост. Франк Ботъл, служител на ФБР от трийсет години, вдигна глава, направи й знак да се приближи до него, приключи разговора си по телефона и каза:

— Това беше Вашингтон. Вече задвижих нещата. Ей сега ще ти кажа какво става.

Тя се усмихна и го потупа по рамото. Изпита облекчение, че той вече е тук. Докато караше към летището, Кет мислеше как най-дипломатично да овладее положението и да организира работата си за десетина минути — нали всички други служители бяха мъже. Сега можеше да разчита на солидна помощ. Непреклонен, но любезен, Франк Ботъл обичаше да работи с жени, макар и да не ги ценеше много като професионалисти.

— И така, Кет. Кажи какво ти трябва.

— Първо, йерархията. Кой командва тук?

— По отношение на цялото тактическо командване, аз. Ти отговаряш за преговорите с похитителя и стратегическото планиране. Основаваш се на личната си преценка. Ще ни помагат двама от нашите агенти. Те ще ми докладват координатите на самолета.

Франк я представи на Бил Липски, единият от агентите, сетне продължи:

— Ти ще се оправяш с онези, които са в пилотската кабина, Кет. Ще ми казваш какво ти е нужно и кога, и ще ми даваш указания какво да правя. Ще сторя всичко възможно нещата да бъдат така, както ти искаш.

Тя прехапа устни и кимна.

— Добре.

— Но ако поискаш да атакуваш самолета, ще трябва да получа одобрение от Вашингтон. Повикал съм местния специализиран отряд за борба с тероризма.

— Трябва да вляза във връзка със самолета колкото е възможно по-скоро. Как ще се осъществи това?

Бил Липски въздъхна.

— След малко ще дойде човек от Федералното авиационно управление. Когато боингът се приближи, да речем, на сто и петдесет километра, ще те свържем с радиопредавателя му. Ще инсталираме специален телефон, ако похитителят ни позволи, или ще се включим във вътрешната радиоуредба в самолета и така ще говорим с тях.

Кет кимна.

— Или ще им подадем клетъчен телефон през прозореца. Или портативен предавател. Дигитален клетъчен телефон ще е по-добре, ако не можем да инсталираме обикновена линия, защото не искам медиите да подслушват и да предават разговора ни.

— Добре. — Бил Липски махна на един полицай от летището. — Ще го накарам да потърси телефон.

— Франк, какво знаем за похитителя? — попита Кет.

— Още нищо. Поискахме авиокомпанията спешно да ни изпрати списък с имената на пътниците и на екипажа. В окръг Колумбия имаме екип, готов да ги провери. Чу ли, че Си Ен Ен има репортер на борда?

Тя поклати глава и Франк й разказа за съобщението му и за безумния полет през Монюмънт Вали.

— Репортерът беше прекъснат по средата на изречението. Или са излезли от обсега на клетъчните телефони, или…

— Или похитителят им е заповядал да ги изключат — довърши мисълта му Кет. — Това може да се окаже важно.

— Знаеш ли, че похитителят иска да говори с главния прокурор, с федерален съдия и с още няколко важни клечки?

— Да, чух. — Тя се вторачи в старшия агент. — Имаш ли чувството, че въпросът може да е политически?

— Засега всичко е загадка. Но съм съгласен с теб, че намирисва на политика.

Кет успя да запази равнодушно изражение. Ако ставаше въпрос за политически искания и похитителят беше склонен към самоубийство…

Изведнъж я обзе страх. Преговорите с психически разстроени хора бяха едно, но пазарлъците с безумни политически фанатици — съвсем друго. Тя се помоли наум да не е второто.

После бързо огледа лицата около себе си. Франк Ботъл беше спокоен и сдържан. Бил Липски, високият млад полицай със слънчев загар, наглеждаше разтревожен, но неколцината други ченгета в стаята явно бяха готови да действат.

„И всички гледат теб, момиче“ — помисли Кет.

Тя се обърна към Бил Липски и колкото можа по-авторитетно каза:

— И така, моля някой да ми каже колко гориво има на самолета и какъв е пробегът му. Трябват ми авиационни карти и списък на летищата, които биха могли да се използват в различните щати. Донесете ми и наръчник за този модел боинг.

— Имаш ги — рече Липски.

— Франк, би ли ги накарал да побързат да ме свържат със самолета? Трябва да знаем за какво става дума. И веднага щом разбереш къде ще спрат, ми кажи.

— Защо, Кет?

Тя се усмихна.

— Защото не мога да спечеля доверието на похитителя, като се крия в кабинет без прозорец. В един момент трябва да изляза, та той да ме вижда.

— Предполагаш, че негодникът е мъж?

— Повечето негодници са мъже.

— Уби ме, Бронски.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:45

— Разбери, Анет — каза Кен по вътрешния телефон. — Трябва да правя каквото ми нарежда. Седни и се моли на Бога.

— Той слуша ли в момента, Кен?

— Да.

— Добре. Господин похитител, бихте ли ни казали какво искате?

— Анет! Господи, какво правиш? Слава богу, че това му се стори забавно. Виж какво, седни и наблюдавай Бостич.

Тя пое дълбоко въздух и притисна слушалката до ухото си.

— Защо Бостич?

— Моля?

— Защо да наблюдавам Бостич? Какво общо има той с цялата тази работа? Нещо лично ли е?

Последва дълго мълчание.

— Чакай малко…

Гласът на Кен затихна, докато разговаряше с похитителя.

— Да й кажа ли? Всъщност защо да държа в неведение екипажа си?

Пак настъпи тишина, после отново се чу гласът на Улф.

— Каза само, че всичко е заради Бостич. Той не е почтеният човек, за какъвто се представя.

— Не разбирам, Кен. Щом става въпрос за Бостич, защо ще отвлича всички нас?

— Достатъчно, Анет. Той има пистолет и бомба и не бива да му противоречим. Млъкни и седни.

— Кен…

— Веднага, Анет!

— Добре, добре.

Тя окачи слушалките и тръгна към първа класа. Неочаквано радиоуредбата се включи.

— Моля всички членове на екипажа незабавно да седнат на най-близките до тях места. Това е заповед. Веднага.

Една голяма мъжка ръка се протегна и внимателно дръпна Анет на плюшената седалка до пътеката.

— Благодаря, господин Бостич.

Той се усмихна едва-едва.

— Няма защо. Похитителят сигурно наблюдава през шпионката.

Анет потрепери.

— Мога ли да направя нещо за теб, Анет? Между другото, бих желал да ме наричаш Руди.

Очите й бяха приковани във вратата на пилотската кабина. Тя въздъхна и кимна, после каза:

— Трябва да се свържем с ФБР и с авиокомпанията.

Той я погледна озадачен.

— Но как?

Анет извади от джоба на престилката си миниатюрния клетъчен телефон и му го подаде.

— Нали каза…

— Да, той вероятно има детектор. Но, предполагам, че няма да ни взриви само заради едно-единствено неподчинение.

Рудолф Бостич погледна телефона в ръката си така, сякаш му бяха дали ръчна граната.

— Не мислиш ли, че ФБР вече знае?

Тя се обърна и го погледна в очите. Решителността й закръжи на тънкия ръб на мимолетното колебание. Бяха й наредили да наблюдава Бостич. Това включваше ли и разговори с него? Защо да не предупреди бъдещия главен прокурор на Съединените щати, че е мишената на похитителя? Винаги имаше престъпници, които твърдяха, че са обвинени несправедливо. Може би Бостич знаеше за какво става въпрос.

В края на краищата не той бе отвлякъл самолета.

— Убедена съм, че са разбрали. Но трябва да знаят какво точно става тук. А и на мен ми е нужна информация от тях.

— Какво имаш предвид?

Анет му обясни за притесненията за младия пилот от място 18-Д.

— В Дуранго го видях да отива към пилотската кабина — каза Бостич. — Стори ми се, че го чух и да слиза по стълбата, но не съм сигурен.

— Ако не е слязъл от самолета, той е похитителят.

Руди поклати глава.

— Не, не. Огледах го добре. Той е твърде млад. Едва ли има трийсет години. Не съм го виждал. Не мога да си представя защо би имал проблем с мен. Трябва да е някой друг.

— Имаш ли врагове?

Бостич изсумтя, после се засмя и я погледна.

— Е, нали работата ми е да предявявам обвинения срещу хората и да им съсипвам живота заради онова, което са извършили. Вероятно има стотина закоравели престъпници, които ще сметнат за чест да ме убият бавно и мъчително.

— Говори ли ти нещо името Кен Улф?

Бостич поклати глава.

— Не. Кой е той?

— Нашият командир. Само се питах… дали го познаваш. Това е всичко.

— Не мога да си спомня. Откъде е?

— Мисля, че от Колорадо.

— Името не ми е познато.

Тя посочи клетъчния телефон.

— Ще опиташ ли, Руди?

Той отново го погледна и сякаш се стъписа, че още е в ръката му.

— Да, но как да се свържа с ФБР?

Анет се изненада от въпроса. Та той беше федерален прокурор!

— Набери 911 и поискай да те прехвърлят.

Бостич преглътна и бавно кимна. Очите му още бяха вторачени в малкия телефон.

— Добре. Ще опитам.

Тя се надигна.

— Къде отиваш? — попита той.

— Да видя как са пътниците.

— Но той каза…

— Аз отговарям за всички вас. Ще рискувам.

— Ами какво ще стане, ако той разбере, че говоря по телефона, и изскочи от кабината?

— Щом чуеш вратата да се отваря, скрий телефона. Няма начин да разбере откъде е дошъл сигналът.

Рудолф кимна и неохотно започна да набира. Анет стана и тръгна по пътеката между редовете, опитвайки се да потисне разочарованието си от неговото малодушие.