Последният заложник

25.

Фейт Колинс, Колорадо — 16:40

— Тук команден пост номер едно. Никой, повтарям, никой да не мърда, докато не кажа.

Гари Вилиас, шефът на полицията във Фейт Колинс, остави микрофона и отново вдигна бинокъла, оглеждайки познатия вход на супермаркета. Вътре беше дебелият мърльо, който изтезаваше деца, известен като Брадли Лумин, когото на Източния бряг бяха изпуснали два пъти и който изведнъж се появи в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпници. Един от дежурните полицаи го бе видял да си купува чорапи.

Вилиас погледна към седалката вдясно, за да се увери, че заповедта е там — смешен арест за няколко неплатени глоби за нарушения на правилника на движение в Кънектикът.

Полицаите бяха развълнувани, а това означаваше, че може да допуснат грешка. Лумин вероятно не беше въоръжен и може би бе опасен само за малки деца, но не можеха да рискуват. Задържането му в супермаркет, пълен с хора, не беше най-безопасният метод.

Оттам излязоха още двама клиенти — млада жена с две деца, следвана от съпруга си, който буташе количката с покупките.

— Команден пост едно, тук четвърти. Обектът плати на касата.

Вилиас свали бинокъла и хвана микрофона.

— Заемете позиция. Само цивилните. Ти, четвърти, и шести стойте на заден план.

— Прието.

Той запали двигателя на колата и включи на скорост. Потегли бавно към изхода на супермаркета и в същия миг вратата започна да се отваря. Зад нея се видя фигурата на немарливия заподозрян.

— Сега! — заповяда Вилиас, като мислено се прокле, че гласът му прозвуча развълнувано.

Отляво бавно тръгна млад мъж в сини джинси, а отдясно — човек в делови костюм. Във входа влезе цивилна полицайка, която носеше пазарска чанта. Без никакви усилия тримата обкръжиха дебелия мъж. Единият полицай се усмихна и каза нещо безобидно, а другият насочи зареден пистолет към главата на Лумин. Жената извади белезници.

— Господин Лумин?

— Да?

— Господине, аз съм Уолас от полицията във Фейт Колинс и ви арестувам със заповед от щата Кънектикът. Имате право да мълчите…

Мъжът мигаше учудено, докато му слагаха белезниците.

Шефът на полицията смени честотите и натисна копчето на микрофона.

— Диспечер, кажи на федералните агенти, че го хванахме. Не оказа съпротива.

На борда на „Сейдж 44“, С-130 на Националната въздушна охрана — 16:40

Командирът на „Сейдж 44“ отново наклони на запад големия четиримоторен товарен самолет. Погледът му беше съсредоточен върху боинга от гражданската авиация, който още стоеше в източния край на единствената писта в Телърайд.

Един мъжки глас го накара да погледне надясно. Агентът на ФБР се беше върнал и закопчаваше предпазния колан.

Командирът на полета отдалечи слушалката от дясното си ухо и се наведе към агента.

— Не чух какво каза.

— Попитах дали се е обаждала.

Майорът поклати глава.

— Само онова първо обаждане по аварийната честота, с което ни помоли да не се намесваме и да не кацаме.

— Говорих по телефона с Вашингтон. Заповедите са да кацнем колкото е възможно по-скоро и да се опитаме да попречим на боинга да излети. Дамата там е наш агент, но е заложник и от Вашингтон нареждат да не изпълняваме препоръките й. Когато до слепоочието ти е опрян пистолет, какво можеш да кажеш, нали?

Пилотът изглеждаше разтревожен.

— Вятърът се успокои и видимостта е добра, но на тази височина ще ни трябва по-дълга писта, за да се приземим и да спрем, отколкото ако бяхме на морското равнище. Затова предпочитам да го изчакам, докато започне да рулира и после да кацна. Той стои в източния край. Аз ще дойда от запад и вероятно ще успея да спра пред него, но ако стане нещо непредвидено, ще се сблъскаме.

— А не можеш ли да прелетиш над него и да се приземиш от изток?

Майорът отново погледна към летището.

— Само в краен случай. Ще е по-безопасно да кацнем от запад, защото инак ще трябва да бъда на трийсет метра от края на пистата, за да не го блъсна.

— В момента си на юг, нали?

Пилотът кимна. Указанията на агента на ФБР на борда на отвлечения боинг бяха изрични. „737 се е насочил на север — бе казала тя. — Затова стойте на юг и на голяма височина, за да не ви забележи командирът.“

Засега тя се бе оказала права. Боингът не беше мръднал от мястото си.

Майорът се обърна към агента.

— Но и без това какво ще направите там долу? Ще му спукате гумите ли?

Мъжът поклати глава.

— Не съм сигурен. Ситуацията е много деликатна. Само искам да кацнеш колкото е възможно по-скоро. Можеш ли веднага да започнеш да се спускаш?

Пилотът въздъхна и се огледа.

— Ще се приготвя да подходя от запад. Ще извършим щурмово приземяване на първите трийсет метра от западния край на пистата и ще спрем по най-бързия начин. Затегнете коланите. Маневрата е сложна и опасна.

На борда на „Еърбридж“ 90, Гражданско летище, Телърайд — 16:40

Кет свърши да говори по радиоуредбата и Кен остави микрофона. Известно време и двамата мълчаха. Той се опитваше да проумее онова, което бяха намерили в компютъра на Бостич, а тя се питаше кога и откъде ще се появи С-130. Независимо дали й харесваше, или не, Вашингтон вероятно не обръщаше внимание на молбите й да не се намесват. С-130 щеше да опита да кацне въпреки риска и реакцията на Кен Улф щеше да е опасно непредсказуема.

Звънът на камбанките ги изненада.

Кен отговори веднага.

— Тук е Анет, командире. Толкова съм… поразена и втрещена, че едва ли ще говоря смислено, но имам една молба.

— Кажи, Анет.

— Преди малко ти включи телефоните и каза, че всички могат да се обадят на когото искат, но откакто кацнахме тук, вградените в седалките телефони не работят. Не знам… Но струва ми се, че ти искаш всички да знаят за какво става дума.

— Говори по същество, Анет.

— Добре, добре. На борда има кореспондент на Си Ен Ен, който всеки момент ще получи удар, защото мисли, че предава репортажа на века, а аз прибрах всички клетъчни телефони преди няколко часа. Сега телефоните на седалките не работят и той казва, че ще го уволнят и така нататък. Ако искаш репортерът да предава на живо, дай ми един-два клетъчни телефона.

Кен потърка чело и за миг затвори очи.

— Добре, Анет. Почукай четири пъти, но… не забравяй, че ако зад теб има някой, на когото му е хрумнало да се опита да се бори с мен, ще пусна спусъка.

Тя влезе и Улф посочи чувала с клетъчните телефони зад седалката си.

— Вземи четири. Кажи на репортера да разкаже историята силно и ясно и ако не вярва за снимките, да дойде тук. Ще му ги покажа.

Кет вдигна глава.

— Здравейте — рече Анет. — Аз съм… или поне бях… старша стюардеса Анет Бакстър.

— Още си старша стюардеса, Анет — каза Улф. В гласа му прозвуча умора.

Кет й протегна ръка.

— Аз съм Катерин Бронски. И нямам билет.

Анет се ръкува с нея и се наведе да вземе четири клетъчни телефона. После се изправи. Изглеждаше разтревожена. Кен я наблюдаваше, убеден, че разочарованието й е предизвикано от него.

— Знам, Анет, знам — тихо каза той. — Няма начин да се извиня…

— Не! Не мислех за това, а за… онези снимки. Сериозно ли говориш? Наистина ли са откровена детска порнография?

Кен и Кет Кимнаха едновременно.

— Защо питаш?

Анет въздъхна и погледна към тавана.

— Чувствам се омърсена, Кен. По едно време бях седнала до Бостич. — Тя затвори очи и потрепери. — Той ме докосна. Дръпна ме да седна. Тръпки ме побиха, като разбрах какви мръсотии са му в главата.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? — каза Улф. — Рудолф Бостич има голяма дъщеря, казва се Ани, и сигурно я помни като малко момиченце. Как може да бъде баща и да притежава такива снимки?

Кет въздъхна и изведнъж протегна ръка към клетъчния си телефон, който Кен бе свързал с вътрешната радиоуредба на самолета.

— Какво ще правиш? — попита той.

Тя натисна няколко бутона, сетне погледна него и Анет.

— Седя тук втрещена, вместо да докладвам какво съм намерила, Кен. Трябва да съобщя на другите агенти, които да започнат да задават уместни въпроси.

— Искаш да кажеш, да започнат разследване веднага?

— Да. Но съм притеснена от невероятното съвпадение, Кен. — Тя сложи телефона на коленете си, без да е довършила набирането на номера. — За теб тези снимки потвърждават, че Бостич е лъжец. Но може би пропускаш факта, че изведнъж между него и Лумин се появи връзка, за която никой досега не подозираше.

— Какво имаш предвид?

Анет стоеше на прага и слушаше.

— Знаем, че Лумин е педофил с дълъг списък от престъпления — обясни Кет. — Педофилите по природа извършват сексуални издевателства над деца и често са замесени в създаването и продажбата на детска порнография. Досега единствената връзка между Лумин и Бостич беше телефонното обаждане до детектива. И сега наистина мисля, че Бостич е излъгал.

Той кимна сериозно.

— Благодаря.

Кет наклони глава и продължи:

— Всеки предполага, че като федерален прокурор, Бостич може да е получил информацията за престъпленията на Лумин по служебен път, работейки по случая, и че не е лично свързан с гнусния подземен свят на детската порнография, нали?

— Точно така — каза Анет. — Също каквато беше първоначалната ми реакция, че той е изтънчен, почтен и уважаван в цялата страна федерален прокурор.

— И така — продължи Кет, — всички предполагат, че някой информатор от подземния свят, защитен от програмата за закрила на свидетели, с когото Бостич се среща само служебно, трябва да му е подшушнал в ухото шокиращата информация за Лумин, която после Бостич съобщава по телефона на детектива. В това има смисъл. Но няма логика, че после Бостич се опитва да скрие този факт. Особено след като разбира, че така ще спре процеса срещу Лумин. Прокурорите обвиняват, а не оправдават. Ако обаче има лична причина, тогава може би има логика в желанието на Бостич да не бъде разпитван под клетва от съдията по въпроса откъде е получил информацията, че Лумин е убиецът. Ако се закълне, че не е чувал подобно нещо, тогава ще избегне въпросите за източника. Но изведнъж се появява втора връзка между света на Бостич и този на Лумин. Снимките в компютъра.

— Искаш да кажеш, че Бостич може да е познавал Лумин, защото е купувал детска порнография? — обади се Кен.

Кет поклати глава.

— Съмнявам се, че е познавал лично гнусен тип като Лумин, но връзката е, че и двамата притежават детски порнографски снимки.

— Кет, ти може би не знаеш, но полицията в Кънектикът намери… снимка. Снимка на Мелинда, докато Лумин я е обладавал. Вероятно е смятал да я продаде, този извратен тип. Намериха и още подобни снимки с други момичета, но никое не беше разпознато. Всичко е в списъка на конфискуваните вещи.

Кет въздъхна и кимна.

— Не знаех, но това подкрепя теорията ми. Лумин е потребител, може би дори доставчик на същите мръсотии, които току-що намерихме в компютъра на Бостич. Някъде и по някакъв начин пътищата им се засичат. Компютърна мрежа, адрес по електронната поща… Нещо, а може би човек, когото и двамата познават.

— Искате да кажете — попита Анет, — че след като и двамата притежават едни и същи мръсотии, дори да не се познават, Бостич може да е научил за Лумин от… някой друг, свързан с детската порнография? Например че в мръснишките им кръгове някой му е казал: „Хей, Руди, един от клиентите ми е извършил онова убийство“ или му е предложил снимка на дъщерята на Улф. Той я е познал и е свързал историята с Лумин.

Кет се обърна и я погледна в очите.

— Точно така, Анет. Всъщност това е логична теория. Виждаш как подобна връзка лесно може да обясни защо Бостич е предпочел да няма процес срещу убиеца, отколкото да признае откъде има информацията.

Някакво движение вляво привлече вниманието на Кен. Огромен сив „Локхийд С-130“ завиваше, за да подходи към пистата от срещуположния край.

— Господи! — възкликна Кен, освободи спирачките и включи двигателите. — Анет? По-добре седни или се хвани за нещо. Ще трябва да преместя самолета.

Той протегна ръка и включи сигнала „Затегнете предпазните колани“.

— Излитаме ли? — попита тя.

— Не, само бързо ще рулирам.

Анет кимна и взе микрофона на вътрешната радиоуредба.

— Драги пътници, говори Анет. Командирът ще премести самолета. Няма да излитаме, но моля ви, подгответе се за аварийна ситуация.