Последният заложник

22.

Регионално летище, Телърайд, Колорадо — 15:50

Анет видя как и последното семейство свали ръчния си багаж и разтревожено тръгна напред. Съпругата се обърна да стисне ръката на възрастен мъж на съседната седалка.

— Вървете. Всичко ще бъде наред — каза той.

Едно момче стана и се огледа несигурно, после видя Анет.

— На колко години си? — попита тя.

— Ами, на четиринайсет… Всъщност този месец ще стана на петнайсет. Може ли да сляза?

Анет кимна и посочи към изхода. По лицето му пробягна лека усмивка. Обърна се и посегна да свали багажа си. Противният собственик на туристическата компания, който седеше до него, му каза нещо, което Анет не чу. Момчето се огледа уплашено, после кимна. Той грабна куфарчето си, изправи се и заедно тръгнаха по пътеката между редовете. Анет си спомни името му — Блайнхайм.

Бяха доста пред нея, но тя хукна и бързо ги настигна.

— Господине?

Той се престори, че не я чува.

— Господине! Спрете!

Пътниците в самолета ги гледаха.

Блайнхайм се обърна и се поколеба. Държеше момчето за рамото.

— Това вашият син ли е?

— Да не би да искате свидетелството му за раждане? — сърдито възкликна той.

Тя погледна момчето.

— Баща ли ти е този човек?

Момчето видимо се паникьоса.

— Това е смешно! Разбира се, че съм му баща.

— Не питам вас, господине.

Анет направи знак на момчето да се приближи до нея и прошепна:

— Трябва да ми кажеш истината. Твой баща ли е този човек?

Младежът поклати глава.

— Не, госпожице.

— Роднини ли сте?

— Не.

— Виждал ли си го някога?

— Не. Но нямам нищо против.

— Аз пък имам.

Тя се обърна към Блайнхайм, който създаваше неприятности от самото начало на полета, и рязко каза:

— Веднага се върнете на мястото си!

Момчето тръгна към изхода.

Кен наблюдаваше сцената.

— Какъв е проблемът, Анет?

Обзеха я противоречиви чувства. Той беше похитител, но и командир на екипажа. Анет можеше да помогне на някой друг пътник да избяга, но се бе въздържала. Тя се вторачи в противния тип, спомняйки си нахалството му и обидното му поведение в началото на полета, и решението изведнъж стана по-лесно.

Блайнхайм стоеше, широко отворил очи от ужас, и отстъпваше назад.

— Какво става, Анет? — пак попита Кен.

— Онзи гадняр, за когото ти казах в Колорадо Спрингс. Току-що опита да се измъкне, преструвайки се, че е баща на едно момче.

Улф помълча, после каза:

— Анет, сложи му предпазния колан, после включи радиоуредбата и кажи на всички пътници какво се е опитал да направи. Съобщи името му и името на компанията му.

Тя се усмихна за пръв път от няколко часа.

— С удоволствие, Кен.

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“ — 15:52

В пилотската кабина на гълфстрийма Бил Норт и двамата му пилоти напрегнато наблюдаваха пътниците, които излизаха от боинга. Надяваха се да видят повече хора, но когато стълбата започна да се вдига, на пистата бяха стъпили само четиринайсет.

— Дейн, ако си съгласен с онова, което обсъждахме, дай ми микрофона, ако обичаш.

— Разбира се — отговори Бейли и даде микрофона на Норт.

— Кет, тук е Бил Норт. Чуваш ли ме?

Последва кратко колебание. През страничния прозорец на боинга видяха как Улф сяда на мястото си.

— Тук съм, Бил. И Кен Улф също.

— Ясно. Искам да говоря с него.

Дейн погледна шефа си и отново кимна, сетне отмести очи към Джеф, който помагаше на пътниците да се качат на гълфстрийма.

— Тук е Кен Улф. С кого разговарям?

— С Бил Норт, командире. Аз съм собственикът на гълфстрийма и както знаете, вицепрезидент на авиокомпания „Еърбридж“. Имам едно предложение.

— Какво правите тук, господин Норт? — стъписано попита Кен.

— Тук съм през цялото време. Подготвях се да излетя към нашето главно управление, когато вие се появихте на летището в Солт Лейк Сити.

— Вижте какво, господин Норт…

— Моля те, Бил — намеси се пак Кет.

Последва дълго мълчание.

— Добре. Съжалявам за всичко това, но нямам друг избор — рече Улф.

— Искам да ти предложа нещо, Кен.

— Не желая пари.

— Не предлагам пари, а сделка. Хайде да сменим самолетите. Остави пътниците в боинга и ела тук с Кет и с другия заложник. Моите пилоти доброволно изявиха желание да те закарат където искаш. Аз също ще остана като заложник.

— Не, благодаря, господин Норт.

— Хайде, командире. И двамата знаем, че боингът не може да излети оттук. Температурата над пистата се повишава, има видимост едва над три хиляди метра и ти излагаш на риск живота на всички. Пътниците са наши. Ти си отговорен командир на полет. Не можеш да ги изложиш на опасност с този безумен опит за излитане. Гълфстриймът ще успее, но боингът — не.

Дейн посочи към прозореца вдясно и прошепна:

— Вече зареди с гориво. Боингът изсмука две цистерни. Около петнайсет хиляди литра.

Бил Норт трескаво обмисляше друг подход.

— Кен, знаеш, че притежавам контролния пакет от акции в авиолинията на Том Дейвидсън, нали?

— Да.

— А знаеш ли, че лично аз помогнах на Том да те назначи в „Еърбридж“ и да те премести в Колорадо?

— Благодаря. Не знаех това.

— Така е. Искам да помогна и сега. Моля те, Кен, пусни хората и да се разберем на четири очи.

Гласът на Улф не беше нито груб, нито разтревожен.

— Въпросът е приключен, господин Норт. Ако искате да помогнете, дръпнете няколко струни в правителството, за да ги накарате да изпълнят исканията ми. Днес е последният ми ден като пилот и ваш служител. И двамата го знаем. Не мога да отстъпя, докато не изпълнят желанията ми.

— Защо не ми кажеш точно какви са исканията ти?

Отговор не последва.

Бил го повика още два пъти и на третия се обади Кет. Гласът й беше сдържан.

— Благодаря, Бил, но той отказва.

— Значи наистина ще се опита да излети, така ли?

Отговорът й беше колеблив.

— Не знам. Иска да прекъсна разговора.

— Кет, Дейн твърди, че опитът за излитане ще бъде самоубийствен.

Предавателят изщрака, но не се чу глас.

— Тук сме, Кет — добави Бил. — Ако можем да направим още нещо…

Норт и Бейли мълчаха около минута. Очите им бяха вторачени в боинга, а мислите — съсредоточени върху въпроса как да убедят Кен Улф да не излита.

— Можем да блокираме пистата с нашия самолет — каза Бил.

Дейн поклати глава.

— Няма начин. Той има бомба. Блокирането на пистата, спукването на гумите или нещо подобно би го накарало да прибегне до крайности. Това е… недопустимо за един пилот.

Норт се вгледа изпитателно в лицето му.

— Защо, Дейн?

— Шефе, ти си агресивен шахматист. Наблюдавал съм те. Не обичаш да губиш. Нито на шах, нито в бизнеса.

Бил се усмихна.

— Как се чувстваш, когато някой ти даде шах?

— Не следя мисълта ти, Дейн.

— Как се чувстваш в онзи момент, когато осъзнаеш, че си хванат натясно и няма къде да отидеш, нито имаш стратегия, която да използваш, и не ти остава нищо друго, освен да признаеш поражението? В един миг водиш битка с безброй вероятности, а в следващия, поради стратегическо или тактическо недоглеждане, загубваш всичко. Как се чувстваш в такъв момент?

Норт наклони глава на една страна.

— С една дума ли? Паникьосан.

Дейн кимна.

— Точно така. Една силна, владееща положението личност се паникьосва. „Не може да бъде! Сигурно има други начини.“ И когато осъзнаеш, че си в това състояние, изпитваш фаталистично желание да възвърнеш контрола си, оттегляйки се от играта при твоите условия.

— А пилотите контролират ситуацията.

— До дъното на душата си, Бил. Също както правиш ти в бизнеса. Ако препречим пътя на Улф, ние го натикваме в задънена улица и единственият начин да възвърне контрола си е като взриви бомбата.

Норт въздъхна.

— Може ли да се стигне до нея? Кет каза, че бомбата е в багажното отделение. Не може ли някой да го отвори и да извади всички чанти?

Дейн поклати глава.

— На таблото над главата на Кен ще светне сигнална лампичка и той ще разбере какво става.

— Не можете ли да изключите лампата отвън?

— Не — тъжно отговори Бейли.

— Тогава… Кет е съвсем сама. — Бил стана. — Да закараме пътниците до изхода на летището, после ще видим какво можем да направим.

— Бил.

— Да?

— Въпреки всичко, което казах, ФБР трябва да знае, че е по-добре да му попречи да излети. Решението трябва да е тяхно, защото това наистина е последен изстрел в мрака.

— Толкова ли е рисковано излитането?

— Ако Улф се опита да се вдигне от тази къса писта при видимост над три хиляди метра и товар повече от шейсет и пет тона, в края й ще видим огнено кълбо.

Норт поклати глава и погледна към боинга.

— Ако той беше единственият на борда, това може би щеше да е най-доброто решение.

Бейли се обърна към него и изпитателно се вторачи в очите му.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 16:01

— Кет, би ли взела онова куфарче зад мен?

— Какво има в него?

— И аз това искам да знам. На Рудолф Бостич е. Би трябвало да съдържа портативен компютър, така че ще направим малко разследване.

— Защо, Кен? Какво в компютъра му би могло да ти помогне?

Той нагласи електрическата, хидравличната и горивната системи и климатичната инсталация. Не отговори веднага. Вниманието му беше съсредоточено върху онова, което правеше. Сетне я погледна.

— Типовете като Бостич са безумно арогантни. Винаги носят твърде голямо количество важна информация в личните си компютри, но малцина от тях ги познават достатъчно добре, за да знаят, че паролата на даден файл лесно може да бъде разгадана. Там Бостич сигурно държи имена, номера, справки и какво ли още не и нещо може да се окаже неопровержимо доказателство.

Тя взе куфарчето и го сложи на коленете си. Ключалките бяха позлатени, а кожата — скъпа.

Вътре наистина имаше портативен компютър и няколко кафяви папки.

Кет веднага го затвори.

— Кен, ако намеря нещо, което може да е доказателство за твоя случай, ще го увредя, защото съм служител на ФБР.

Той я погледна.

— Искаш да кажеш, че ти е нужна заповед за обиск, за да претърсиш едно куфарче?

— Казвам ти, че ако тук случайно има нещо, вероятно няма да го допуснат в съда, защото съм го намерила без вероятна причина и без заповед за обиск.

— Ами ако аз съм ти заповядал да погледнеш вътре?

— Не съм адвокат. Не знам.

— Тогава аз ще се оправя.

— Кен, казвам ти, че не съм запозната с юридическите последици, за да предвидя какво ще стане. Само знам, че агентите на ФБР не могат да си пъхат носа навсякъде. Все още се ръководим от закони, при това много строги.

— Добре, Кет. Само го подръж, докато включа двигателите.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да.

— Ще се опиташ да излетиш?

Той кимна, без да каже нищо.

— Моля те, Кен! Недей! Знаеш, че това ще бъде равносилно на самоубийство, нали?

Улф натисна някакъв лост и климатичната инсталация спря да работи. Сетне протегна ръка към плота над главата си, завъртя едно копче и до слуха им достигна бръмченето на левия двигател.

— Кен, ти си опитен пилот. Защо поемаш този безумен риск?

— Защо не ми каза, че вицепрезидентът на „Еърбридж“ е в онзи самолет?

Кет се изненада.

— Не си ме питал. Пък и това няма значение… Кен, ще ме послушаш ли?

Той не отговори. Ръката му държеше стартовия лост. После включи и десния двигател.

Стомахът на Кет се сви. Тя наблюдаваше как Улф завърши предстартовата процедура, включи отново климатичната инсталация и протегна врат, за да се увери, че пистата е чиста.

Изборът й беше ограничен. Можеше да изключи двигателите, но той пак щеше да ги включи. Можеше да грабне спусъка от ръката му, но ако не успееше, бомбата щеше да убие всички.

— Кен… — започна Кет и вдигна ръка да го спре.

— Не сега. Трябва да изляза на пистата.

— Точно за това искам да поговорим. Не го прави.

— Ще говорим, когато излетим — грубо каза той, включи тягата и насочи боинга напред и после наляво, покрай спрелия Гълфстрийм. Увеличи скоростта и пое на изток. Взе вътрешния телефон и натисна бутона за повикване на екипажа.

Кет чу гласа на Анет в слушалките си.

— Къде е Бостич, Анет?

— Сложих го на последната седалка вляво.

Улф кимна.

— Добре. Накарай го да застане на пътеката между редовете. Искам да го виждам.

— Какво правим, Кен?

— Онова, което е необходимо, за да довърша всичко това, без никой да пострада. Направи ли съобщението за онзи нахалник?

— Да. Мислех, че си ме чул.

— Не. Но се радвам, че си го сторила. Още ли е седнал?

— Да, Кен. Ядосан е и невероятно уплашен, но благодарение на теб изпитах огромно удовлетворение.

— Накарай Бостич да стане, Анет. Така че да го виждам от вратата на пилотската кабина.

— Добре, Кен. Само че…

— Какво?

— Кен… не знаех подробностите за Мелинда. Много… съжалявам. Не мога да се съглася с онова, на което ни подлагаш, но… ти си преживял ужасно изпитание.

— Благодаря, Анет.

Последва неловко колебание.

— Добре, Кен. Ще го накарам да стане.

В края на пистата за рулиране Улф натисна спирачките, внимателно огледа небето вляво, после обърна самолета на сто и осемдесет градуса.

— Какво… правим, Кен?

— Пазя фланговете си. Убеден съм, че твоите хора ще изпратят екип да се справи с мен, след като те изпуснаха. Обзалагам се на каквото искаш, че след няколко минути ще видим военен самолет и аз нямам намерение да му позволявам да се приземи.

Той извади от джоба си лист хартия, поколеба се, после го разгърна и внимателно го прочете. По лицето му започнаха да се стичат сълзи.

— Какво е това?

Кен вдигна глава и без да я поглежда, й подаде листа.

— Един… от освободените пътници…

Той затвори очи. Не можа да продължи.

Кет прочете:

Кет избърса очи, сгъна бележката и погледна Кен.

— Хубаво е написана.

Той кимна. Очите му още бяха затворени.

— Този човек има право. Това не обяснява нищо, но… поне… разбирането помага.

Кет докосна ръката му и преплете пръсти с неговите, без да обръща внимание на предупредителния сигнал в съзнанието си. Стисна леко ръката му, очаквайки, че Кен ще се дръпне, но той не го направи.

— Благодаря ти, Кет. Оценявам… човещината ти.

Тя кимна.

— Знам, че би трябвало да ме спреш, ако можеш, да ме арестуваш и да ме застреляш, но това… ми помага да обуздая гнева си.

Улф дръпна ръката си и пое дълбоко дъх.

— Кен… — тихо каза тя.

Той кимна, вторачил очи в уредите.

— Знам, че не искаш да предприемам това рисковано излитане. Напълно те разбирам, Кет. — Кен изведнъж я погледна в очите. — Има нещо, което не знаеш. Нещо за възможностите на този самолет, за познанията ми като пилот и така нататък. Колкото и глупаво да звучи, похитителят моли агента на ФБР да му има доверие. Затова, повярвай ми. Нямаше да рискувам с това излитане, ако изпитвах съмнения, че не мога да се справя.

— Значи… ще се опиташ, така ли?

Улф продължаваше да я гледа в очите.

— Кет, знам, че във Вашингтон няма да седят със скръстени ръце и да чакат всичко това да свърши. Те смятат да се намесят. И двамата го знаем. Истината е, че в мига, в който някой се появи, за да се справи с мен… аз няма да имам избор. Трябва да излетим.