Последният заложник

21.

Регионално летище, Телърайд, Колорадо — 15:30

Няколко минути след като Улф излезе от пилотската кабина, Рудолф Бостич седя неподвижен. Стискаше ремъка и се опитваше да разгадае звуците, които достигаха до него. После чу вратата на самолета да се отваря, разнесоха се приглушени гласове и той реши, че командирът е слязъл на пистата.

Проблемът с електронния спусък изглеждаше лесен. Достатъчно беше непрекъснато да държи ремъка опънат. Нямаше значение къде се намира тялото му — копчето оставаше натиснато.

Бавно и внимателно Рудолф се измъкна от мястото си, приклекна до седалката и плъзна ръка към макарата в основата.

И изведнъж залитна и ремъкът се изплъзна от пръстите му, изплющя и автоматично се нави. Бостич стисна очи и зачака експлозията.

Нищо.

Той се хвана за облегалката на седалката на помощник-пилота и се изправи. Потърси малкия електронен спусък, но не го намери.

Изводът беше потресаващ, но неизбежен.

„Копеле! Спусъкът не е тук. Вероятно изобщо няма такова нещо.“

Няколко мига стоеше потресен. Сетне долепи око до малката шпионка. Дневната светлина струеше през отворената врата. Видя главите на неколцина от пътниците, но от Кен Улф нямаше и следа.

Бостич предпазливо се наведе над седалката на пилота и погледна през прозореца вляво. Улф стоеше на десетина метра, с гръб към самолета, и разговаряше с млада жена, която вървеше към него. Може би Рудолф щеше да успее да се измъкне и да отвори някоя от задните врати на боинга.

За миг през съзнанието му премина леко и далечно угризение, че ще остави самолет, пълен със заложници, но той бързо изби тази мисъл от главата си. Отказваше да повярва на Улф, че ще постигне целта си, ако взриви всички на борда. Това беше позьорство. Мина му през ум да обясни бягството си на хората, които бяха заложници заради него, но отхвърли и тази идея.

Ако Рудолф не беше на борда, Улф нямаше причина да продължи с отвличането, затова защо би наранил някого?

„Добро обяснение — реши той. — Ако нещо се случи, след като сляза от самолета, ще го кажа в своя защита.“

Открехна вратата на пилотската кабина и надникна към отворения изход. Улф беше там, с гръб към самолета.

Рудолф се наведе и влезе в първа класа. Изправи се и хукна към задната част на пътническия салон, без да обръща внимание на учудените погледи, които проследиха движенията му.

Стигна до помещението за екипажа и един мъж му препречи пътя.

— Господине? Да не сте се побъркали?

— Какво правиш тук, Руди? — попита и Анет.

Той я погледна като обезумял, приближи се до вратата и сложи ръка на дръжката.

— А ти какво мислиш, че правя? Ще избягам и така ще премахна причината за отвличането на този самолет.

Анет пристъпи към него.

— Не чу ли предупрежденията му?

Бостич изсумтя.

— Този престъпник е пълен с предупреждения, но от един час го наблюдавам и мога да ти кажа, че целта му съм единствено аз.

— Но в багажното отделение има бомба.

Рудолф видя непреклонния израз в очите й и си спомни блокчето пластичен експлозив, което му беше показал Улф. Нервно облиза устни и отмести поглед.

— Убеден съм, че бомбата е истинска, но той няма да я взриви.

— Той ли ти го каза? Даде ли ти основания да мислиш така?

Прокурорът се намръщи.

— По дяволите, умея да преценявам хората и ти казвам, че няма да го направи. Имай ми доверие.

— Защо да ти вярвам? Не знам кой е прав и кой крив в историята, която Кен разказа по радиоуредбата, но не мога да разчитам на мнението ти, защото е на човек, който се опитва да спаси кожата си и е изпаднал в паника.

Той се изсмя подигравателно и поклати глава.

— Да, така е. Спести ми аматьорската си психология и се дръпни от вратата, освен ако не искаш да станеш съучастник в похищение и въздушно пиратство.

Анет стисна дръжката на вратата, а Кевин се приближи до тях.

— Никъде няма да отидеш — заяви Анет. — Щом искаш, смятай ме за съучастник, но за мен ти си страхливец.

— Тя е права — добави Кевин. — Дръпни се от вратата. Излагаш на опасност живота на всички ни.

Бостич се обърна към него и изръмжа:

— Стой настрана от тази работа, момче!

Кевин бързо протегна ръка и сграбчи дръжката.

— Момче, а? — подигравателно повтори той.

Няколко секунди очите на Рудолф се стрелкаха между двамата. Накрая той пусна дръжката.

— Добре. Вижте какво. Той е навън. Не знам какво прави, но моментът е идеален за…

— За какво? — изненадана го прекъсна Анет. — За да използваш аварийния изход и да избягаш, а той да те види? И да ни оставиш тук?

Бостич поклати глава.

— Щях да изчакам, докато се върне на борда и види, че ме няма. — Той им обясни за номера със спусъка и седалката на помощник-пилота. — Ще започне да ме търси и докато тича по пътеката между редовете, аз ще се измъкна.

— И ще отидеш да потърсиш помощ, нали?

Той кимна, после осъзна, че Анет му се подиграва.

— Не, само щях да премахна причината за похищението.

— Позволи ми да ти задам един въпрос, Руди — тихо каза Анет.

— Писна ми от въпроси… — Бостич гледаше в пода.

— Нищо. Отговори на още един. За онази заповед. Наистина ли се обади на детектива и поради някаква причина не искаш да го признаеш?

На лицето му мигновено се изписа насмешка.

— Сигурно се шегуваш!

— Така ли беше? — монотонно повтори тя.

— Защо да отговарям на този глупав въпрос? Та аз съм федерален прокурор, за бога.

— Кажи ми истината.

— Разбира се, че не съм се обаждал, но дори да беше така, нямаше да го призная, още повече пък на теб.

— Мисля, че… току-що отговори на въпроса ми — тихо и бавно каза тя.

Смущението на прокурора се засили.

— Ще ми помогнеш ли да се измъкна оттук, или не?

— Седни, Руди.

— Какво?

— Седни тук, на последния ред. Не можеш да мръднеш без нас и се страхувам, че и ние не можем да мръднем без теб.

В същото време Кет Бронски гледаше в дулото на оръжието, насочено към главата й. Думите на Кен Улф отекваха в съзнанието й като вибрации на гонг.

„Току-що стана заложник“ — бе казал той.

Тя го погледна в очите.

— Шегуваш се, нали?

Кен бавно поклати глава.

— Не, Кет.

Тя разпери ръце.

— Кен, каква полза има от това? Та аз водя преговорите.

— Тогава ще се качим на борда и ще преговаряме. Хайде, госпожице. Качвай се по стълбата.

— Не мога да повярвам!

— Преди малко водих същия разговор със стъписания заместник-шериф — изсумтя той. — Говоря сериозно, Кет.

Смутена, като насън, тя започна да се качва. Как щеше да обясни на Франк какво се беше случило?

„О, боже! От Вашингтон ще ми отнемат правата да преговарям. Ще побеснеят! Никога вече няма да ме приемат сериозно.“

Кет спря по средата на стълбата и се обърна към Кен.

— Как ще бъда връзка между теб и правителството и ще ти помогна да получиш онова, което искаш, след като съм тук, при теб?

Той се усмихна криво.

— Хайде, Кет! Не това беше първоначалната ти цел. И двамата го знаем. Освен това на борда имаме телефони. Щом накараш Бостич да направи самопризнания, можеш да говориш и с папата, ако искаш.

— Не съм католичка.

— Качвай се.

Тя се обърна и стигна догоре. Кен я следваше по петите.

— Спри за миг, Кет.

Той натисна едно копче. Механизмът забръмча и вратата се затвори.

— Стой тук. Не мърдай — добави Кен, отвори вратата на пилотската кабина и се наведе, после се обърна към Кет. На лицето му беше изписано странно изражение.

— Какво има? — попита тя.

— Изглежда, Бостич е разкрил малката ми хитрост и е изтичал отзад.

— Каква хитрост?

Той я погледна и поклати глава.

— Няма значение. Влез вътре и седни на седалката вдясно.

— На мястото на помощник-пилота?

— Да.

— Какво ще правим?

— Ние? Хайде да изясним ролите си, Кет. Аз съм похитителят. Държа револвер и бомба и издавам заповеди. Ти си заложник. Престани да говориш като мой съучастник.

— Защо, обърквам ли те? — с престорена изненада попита тя.

— Да, объркваш ме!

— Добре — усмихна се Кет, макар че стомахът й се беше свил, докато си представяше неминуемата реакция на ФБР, когато разберяха, че техният агент е станал заложник.

— По дяволите, много те бива — неочаквано рече Кен.

— Само се опитвам да разбера какво искаш, Кен — невинно отговори тя.

Той посочи с револвера към вратата.

— Хайде, влизай в кабината и сядай на мястото на помощник-пилота. Бързо.

Тя го погледна в очите.

— Какво си намислил, Кен?

— Влизай!

— Не го убивай, Кен. Не прави глупости!

— Какво? — възкликна той възмутено. — Да застрелям единствения негодник, който знае нужната ми информация? Едва ли. Влизай вътре, Кет!

— Или какво? Ще ме убиеш ли?

Звукът от зареждането почти я оглуши, но тя не забеляза, че пръстът му не е на спусъка.

— Имам още един, последен шанс да хвана Лумин, като изтръгна самопризнания от Бостич. Няма да имам повече възможности. Попречиш ли ми, наистина ще те застрелям, Кет.

— Добре — тихо каза тя.

— Снощи имаше и други възможности с Лумин. Днес има само една.

Той внимателно освободи ударника.

Кет кимна.

— Добре, отивам.

Влезе в пилотската кабина и тромаво се намести на мястото на помощник-пилота, опитвайки се да овладее треперещите си крайници. Допреди няколко секунди беше почти сигурна, че ще може да го разубеди, но сега увереността й се бе изпарила.

Главата й още се въртеше. Сети се за чантата си, която бе останала в другия самолет. Пистолетът й беше там. Там бяха служебните й документи, кредитните карти и нещо, които Кен Улф не трябваше да вижда — разрешителното й за пилот.

Тя огледа бутоните, калъфа с картите и кабела на слушалките. Наведе се наляво и погледна през открехнатата врата. Кен сваляше от багажното отделение над седалките някакво куфарче.

Кет включи слушалките и натисна бутона на предавателя.

— Пет Лима Лима, чувате ли ме?

— Тук сме, Кет — отговори Джейсън. — Какво става?

Тя се поколеба за секунда — чудеше се дали да не излъже.

— Обадете се на Франк в Солт Лейк Сити и му кажете какво се случи.

— Видяхме револвера, Кет. Доброволно ли се качи на борда?

— Не… но ще се опитам да овладея ситуацията. Кажи му да информира Вашингтон и да чака на телефона.

Някакъв звук я накара да се обърне. Кен Улф стоеше на прага и държеше куфарчето.

— Успееш ли да изтръгнеш самопризнания от Бостич, ти гарантирам овладяване на ситуацията.

Тя се вгледа в очите му, но не видя гняв.

— Нали каза, че мога да използвам телефон.

— Това е радиопредавател, както много добре знаеш. Не прекъсвай връзката.

— Къде е Бостич?

— Отзад. Седи и трепери от страх.

— Да отида ли да поговоря с него?

Кен не обърна внимание на въпроса. Седна на пилотското място и плъзна лостовете напред.

— Кен?

Улф закопча предпазния си колан. Поглеждаше всеки няколко секунди през прозореца, после към уредите за горивото.

— Да? — рече накрая той.

— Кога да разпитам Бостич?

— Когато излетим.

Сърцето й пропусна един удар.

— Кен?

Той вдигна дясната си ръка, за да й направи знак да почака.

— Един момент. Трябва да свърша някои неща.

— Кен, ти обеща да освободиш пътниците.

Улф поклати глава.

— Не съм обещавал такова нещо, Кет. Казах, че искам, но ти и твоите хора от Вашингтон не изпълнихте вашата част от споразумението. Не мога да ги пусна, докато не арестуват Лумин.

Тя се наведе, за да види лицето му.

— Погледни ме в очите, Кен!

Лицето му беше безизразно.

— Да?

— Не можеш да излетиш с всички тези хора на борда. Трябва да ни дадеш нещо. Имаш мен и Бостич и те не ти трябват.

В очите му имаше нещо, което не бе забелязала досега — далечно, почти унесено изражение, сякаш гледаше през нея и тя не се броеше в уравнението, ръководещо мислите и действията му.

— Пътниците ще останат, Кет.

— По дяволите, пусни поне неколцина. Например съпругата на онзи човек, когото прати за зелен хайвер в Дуранго. Той не е на себе си, защото тя е бременна и уплашена до смърт. Моля те, Кен! Освободи поне нея.

— И докато го правя, ще слязат и още неколцина, нали?

Кет усети, че той се колебае и обмисля предложението.

— Няма значение дали ще задържиш двайсет или сто и двайсет, Кен, освен че ако пуснеш сто, ФБР ще има причина да ти даде нещо в замяна.

— Първо беше една уплашена съпруга, сега станаха сто.

— И без това самолетът е твърде тежък, за да излети с всички тези хора и горивото.

Кен погледна през прозореца вдясно.

— Виждаш ли цистерната?

Кет погледна навън.

— Да.

— Щом свърши да налива гориво, се махаме оттук.

По гърба й полазиха ледени тръпки.

— Кен, със сто и двайсет пътници, багаж и пълен резервоар няма начин да излетиш от тази писта. Ще убиеш всички.

— Ще видим, Кет.

Тя се вторачи в него. Улф нагласи климатичната инсталация и налягането, после взе микрофона на радиоуредбата и натисна копчето.

— Драги пътници, ще има малко забавяне, докато ви освободя от самолета. Може да се наложи да го направим на друго летище. А през това време, за да не се изкуши някой, ще херметизирам самолета, така че не се опитвайте да отваряте вратите или аварийните изходи.

Той остави микрофона. Кет поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Какво?

— Ами децата?

Той я погледна озадачено.

— Какви деца?

— На борда има деца, които ти тероризираш от няколко часа. Те плачат, треперят и се притискат до родителите си. Така ли отмъщаваш за смъртта на Мелинда? Твоето момиче е било тероризирано, измъчвано и убито. Ти правиш същото с тези деца.

— Млъкни, по дяволите! — избухна той. — Как се осмеляваш да сравниш краткотрайното неудобство на хората отзад с онова, което направи Лумин? — Очите му искряха от гняв. — Искаш да говорим за деца, така ли? Добре тогава. Ето за това например.

Той бръкна в джоба на ризата си, извади нещо и със сила го стовари пред нея. Беше снимка на усмихнато момиченце.

— Мелинда ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Това е детето, което обичам. Освен това, откъде знаеш, че в самолета има деца?

— Има, и ти също го знаеш — тихо и настоятелно отговори Кет. — Ти искаш да хванеш убиеца на Мелинда и не те е грижа за въздействието от онова, което правиш, върху другите деца.

Кен прибра снимката в джоба си и поклати глава.

— Глупости. Няма деца.

— Обади се на стюардесите. Хайде, попитай ги.

Той изправи рамене, погледна я гневно и тресна с длан по ръба на контролното табло. Кет изтръпна.

— По дяволите, не ме ядосвай! Накарах те да дойдеш тук, за да пречупиш Бостич, а не да поемеш контрола върху ситуацията.

— Знам, Кен. Ти държиш всички карти. Имаш бомба и револвер. Готов си да отнемеш живота ми, за да получиш онова, което искаш, и да убиеш всички на борда. Но също така знам какво се опитваш да направиш и че в момента си смутен, понеже не си помислил за децата. Освен това знаеш, че имам право и…

— Стига! — изкрещя той.

— Не! — извика тя. Очите й блестяха. — Няма стига! Децата не ти трябват на борда, за да постигнеш целта си. Чуй ме, Кен! ФБР иска напредък под формата на освободени пътници, а и какво са виновни децата, за да изживяват този кошмар! Мислиш ли, че не са ужасени, като виждат родителите си уплашени? Мислиш ли, че не разбират заплахите ти?

Той вдигна револвера и я погледна. Дишаше тежко. Челюстите му бяха стиснати. Очите му горяха. Сърцето на Кет подскочи.

Кен обаче насочи револвера към слепоочието си. Показалецът му се плъзна към спусъка.

— Недей, Кен!

— Кет… — Той затвори за миг очи, после ги отвори и преглътна с усилие. — Може би трябва да свърша всичко сега и тук. Щом не мога да разоблича Бостич и Лумин, по-добре да го направя. И без това с мен е свършено.

— Кен, за бога, поне първо дезактивирай бомбата!

Той погледна електронния спусък и кимна.

В главата й се блъскаха противоречиви мисли. Ако го оставеше да дезактивира бомбата и да се застреля, всичко щеше да свърши, но това не решаваше въпроса с Бостич и Лумин. Ако го разубедеше, щеше ли да стане съучастничка в похищението? Щеше ли да бъде отговорна, ако после се случеше нещо ужасно?

— Кен, дезактивирай бомбата, преди пръстът ти да е изпуснал спусъка. Освободи пътниците и ми позволи да разпитам Бостич.

Той я погледна в очите.

— Кет… недей да…

— Какво, Кен? — тихо попита тя. — Да не се меся ли? Хайде. Съзнаваш, че не си помислил за децата. Пусни ги! Освободи онази бременна жена и прибери револвера. Не си помисляй да се застреляш, преди всичко това да е свършило, но поне дезактивирай проклетата бомба. Ами ако се спънеш и изпуснеш спусъка?

Той бавно кимна, отпусна револвера и взе микрофона на радиоуредбата.

Кет не откъсваше очи от него.

— Анет, има ли деца на борда?

Женският глас от другата страна на линията беше хладен и монотонен.

— Разбира се.

— Колко са?

— Не съм ги броила, Кен, но има едно бебе, няколко под десет години и вероятно две-три на единайсет-дванайсет. Защо?

Улф гледаше Кет в очите, но в погледа му нямаше присмех.

— Всички деца, техните родители и жената, чийто съпруг оставихме в Дуранго, ще слязат. Другите остават. — Кен разкопча предпазния си колан и отново погледна Кет. — Затегни колана си и не ставай от това място.

После взе револвера, затъкна го в колана си и излезе.

Кет веднага натисна бутона на предавателя и прошепна:

— Дейн, чуваш ли ме?

— Да — мигновено отговори той.

— Той ще освободи децата и родителите. Можеш ли да ги вземеш на борда си, или да ги уредиш да останат на летището?

— Няма проблеми.

— Говори ли с Франк?

— Да. Каза, че сега Вашингтон ръководи операцията и че са тръгнали подкрепления да обездвижат похитителя.

— Не, Дейн! Обади му се да им каже, че не могат да рискуват! Обработвам Улф. Не трябва да докарват нищо, защото ще го уплашат.

— Ще им предам, Кет, но твоят приятел Франк мисли, че е твърде късно.

— Тогава се свържи с Вашингтон. Франк ще ти каже номера. Обясни им, че имам напредък, но искам всичко, което могат да намерят за Бостич.

— Как да говорят с теб?

— Още не знам. Чакай малко.

По радиоуредбата Кен каза на всички семейства с деца да вземат багажа си и да се приготвят да слязат от самолета.

— Вратата се отваря, Кет — рече Дейн.

— След малко ще излязат. Кажи на Вашингтон, че ще използвам или клетъчен телефон, или ще говоря чрез теб.

— Имаме сателитен телефон. Бил каза, че можем да го включим, когато ти потрябва.

Тя надникна през открехнатата врата и видя пътниците, които се бяха наредили да слязат. После отново се чу включването на радиоуредбата.

— Знам, че всички искате да слезете, и бих желал да мога да ви пусна. Но страхливецът, когото преди известно време видяхте да бяга по пътеката между редовете, Рудолф Бостич, прокурорът, който пусна на свобода убиеца на дъщеря ми… Докато Бостич не подпише самопризнания, не мога да освободя никой от вас. Мелинда… така се казваше дъщеря ми…

Чу се сподавено ридание и радиоуредбата млъкна. През отворената врата Кет видя, че лявата ръка на Кен е отпусната до тялото, а пръстите още стискат бутона на малкия електронен спусък. После Улф се прокашля.

Радиоуредбата отново изщрака.

— Мелинда не би искала да плаша деца. Затова искрено се извинявам на младите хора на борда. След около пет минути ще спусна стълбата и можете да слезете. Искам да освободя и госпожата, чийто съпруг оставихме в Дуранго. Само… моля ви… не забравяйте какво ви казах. Помнете дъщеря ми. Знам, че нарушавам закона. Но законът не помогна, затова нямам друг избор.