Последният заложник

20.

Регионално летище, Телърайд, Колорадо — 15:27

Кен Улф се пресегна и взе микрофона на вътрешната радиоуредба.

— Драги пътници, ще видите един човек да излиза от пилотската кабина. Не правете опити да го спрете, нито да се приближавате до него или да му говорите. Останете на местата си. Същото се отнася и за екипажа.

Той погледна през шпионката, после отвори вратата. Рудолф беше опънал ремъка и изобщо не подозираше, че спусъкът е в лявата ръка на Улф.

— Искам само да знаеш, че животът на всички зависи от теб, Бостич — подигравателно подхвърли Кен.

В пътническия салон на първа класа цареше тишина. Няколко чифта стреснати очи проследиха движенията му. Улф взе микрофона и се обади в отделението за екипажа отзад. Анет отговори веднага.

— И тримата ли сте там?

— Да — беше леденият отговор.

— Добре. Ще усетите промяна в налягането, когато предната врата се отвори. Останете по местата си. Не идвайте тук и не позволявайте на пътниците да стават.

— Разбрано.

— И още нещо. Спусъкът е у мен. Ако видя, че някой отваря врата или се опитва да слезе от самолета, ще взривя всички.

Той остави микрофона и слушалките и погледна през прозорчето на вратата. Заместник-шерифът стоеше с ръце на главата.

Кен освободи автоматичната ключалка и натисна копчето, което спускаше стълбата. Бръмченето на механизма спря и той отвори вратата. Застана за миг на прага, очаквайки да бъде повален от дъжд от куршуми.

Хладният ветрец го погали, когато излезе навън и вдигна лявата си ръка.

— Виждаш ли това черно пластмасово нещо, заместник-шериф? — извика той.

— Да — отговори Гарсия.

— Агентът на ФБР каза ли ти, че това е спусък?

Гари кимна.

— Добре. Сега ще сляза по стълбата. Ако някой чака с оръжие, по-добре го спри. Щом ме застрелят, всички ще отидем на небето с една-единствена ужасна експлозия.

— Наоколо няма никой. Казах на хората си да стоят надалеч. Какво искате?

Кен стигна до последното стъпало и стъпи на пистата, като веднага приклекна, за да погледне дали някой не се крие под самолета.

„Дотук добре“ — помисли той, изправи се и пак се обърна към помощник-шерифа.

— Искам револвера ти. Извади го с два пръста от кобура и го сложи на земята, после отстъпи назад. Видя ли внезапно движение, ще взривя бомбата.

— Не.

— Не? — изненада се Улф.

— Не мога да ви дам револвера си.

— Мисля, че ситуацията не ти ясна, помощник-шериф. Как се казваш?

— Гари Гарсия.

— Не се опитвай да се правиш на герой, Гари. Или ще ми дадеш револвера, или ще станеш причина за смъртта на сто и двайсет души.

— Не, господине.

— Защо?

— Защото вие сте пилот и аз не мога да повярвам, че един командир на полет може да направи такова нещо.

Кен поклати глава в почуда.

— Повярвай, Гари. Аз съм изключение. — Той посочи гълфстрийма. — Агентката на ФБР не ти ли каза, че съм отчаян и не ми пука от нищо?

— Не, господине.

— Виж какво, Гари, дали ще живея или ще умра, дали ще взривя пътниците или ще ги спася — изобщо не ме интересува. Тя не ти ли каза това? — Улф млъкна. Изведнъж му хрумна една идея. — А каза ли ти колко души убих снощи край Фейт Колинс?

Гарсия отвори широко очи. Не беше чувал за никакви убийства, но от друга страна, през последната седмица не бе слушал новините по радиото и телевизията.

— Искаш ли да изложиш на риск живота на всички, Гари? На непредсказуемите действия на маниак като мен?

— Защо… ви е револвер, след като имате бомба?

Кен видя, че от прозорците на гълфстрийма надничат лица. Изведнъж на стълбата се появи привлекателна жена. Държеше се за перилата и изглеждаше разтревожена.

Той измъкна радиостанцията от колана си.

— Виждаш ли това?

Заместник-шерифът кимна.

— Това е усилвател. Част от спусъчния механизъм. Спусъкът в лявата ми ръка няма часовников механизъм. Но на бомбата има. Такова нещо не са виждали дори във ФБР. Сам го измислих.

Кен завъртя копчетата на радиостанцията и я остави на земята до себе си. После бавно тръгна към заместник-шерифа.

— Какво правите?

— Ще поиграем на електронни пиленца, Гари. Настроих го да се задейства след по-малко от минута. Не забравяй, че трябва да продължавам да държа спусъка в лявата си ръка, инак бомбата мигновено ще се взриви. Но след около петдесет и пет секунди, ако не се върна при това устройство и не натисна дезактивиращия код, всичко ще свърши.

— Вижте, не мога да ви дам револвера си.

Тонът беше по-скоро умолителен, отколкото ядосан.

— Добре, тогава аз ще го извадя от кобура… Ако ме забавиш, оказвайки съпротива, ти ще си виновен, че си взривил заложниците, които искаш да спасиш.

Улф продължаваше да върви към Гари Гарсия.

— Спрете! Не се приближавайте!

Гласът на заместник-шерифа прозвуча пискливо и неуверено.

— Аз издавам заповедите тук, Гари, а ти само ме бавиш да се върна при часовниковия механизъм.

Между двамата оставаха само два метра.

— Вижте…

— Не е умно да рискуваш с един мъртвец, който няма какво да губи.

Метър и половина.

От стълбата на гълфстрийма се разнесе гласът на Кет:

— Кен?

Улф продължи бавно да върви към Гарсия.

— Какво избираш, Гари? Вероятно вече прахосахме двайсет секунди, а ми трябват най-малко пет, за да се върна да изключа онова нещо.

Заместник-шерифът погледна нервно към Кет, после отново Кен и облиза устни.

Кен вече беше на метър от него. Гледаше го в очите.

С периферното зрение видя, че Кет бързо слиза по стълбата на гълфстрийма.

— Вероятно ни остават двайсет секунди — каза Кен. — Искаш ли да продължим да спорим?

— По дяволите! — изруга Гарсия, поклати глава и погледна към кобура си. — Вземи го. Бързо го вземи. Само… се върни при проклетия си усилвател.

Кет бавно се движеше към тях.

Улф протегна дясната си ръка и извади револвера от кобура, после се обърна, бързо се приближи към радиостанцията и натисна едно от копчетата. Кет спря до Гарсия.

— Часовниковият механизъм е дезактивиран… Оставаха осем секунди — съобщи тя по предавателя, сетне извика: — Кен?

— Да, Кет? Намериха ли го?

Тя поклати глава. Улф погледна часовника си, после нея.

— Остават шестнайсет минути, Кет.

— До какво, Кен? Ами ако отнеме повече време?

Той поклати глава.

— Крайният срок не подлежи на преговори.

— Ти искаш Бостич, нали?

Внезапен повей на вятър развя косите й и Кет се опита да ги приглади. Улф се огледа, за да се увери, че никой не се промъква към него, после пак се обърна към нея.

— Знаеш, че искам Бостич. Искам да направи самопризнания, за да могат да осъдят Лумин.

— Ако ми дадеш малко време, аз мога да го накарам да признае. Съгласна съм, че вероятно лъже.

Кен отново погледна през рамо. Цистерната с горивото я нямаше. Осемте хиляди литра, които му бяха налели, щяха да стигнат за не повече от два часа и половина.

После погледна револвера на заместник-шерифа в ръката си. Гарсия стоеше зад агентката.

— Не се шегувам, Кен — продължи тя. — Знам за изслушването пред съдията и за детектива и мисля, че Бостич лъже. Но ако не говоря с него очи в очи, едва ли ще мога да го докажа.

Кет тръгна към него със същата бавна и равномерна крачка, с която Улф се бе приближил до заместник-шерифа.

— Какво предлагаш? — попита Кен.

— Дай ми време да се кача на борда на самолета и да разпитам Бостич. Той не ме харесва и аз не го харесвам, затова ще видим докъде ще доведе това. Ако не излезе нищо, ще си тръгна. Можеш да ме изриташ винаги когато поискаш. Ще се върна на гълфстрийма и ще продължим да говорим по радиовръзката.

Вятърът опъна блузата й, разкривайки женствените й очертания, и Кен видя, че не носи кобур под мишницата.

— Крайният срок още е в сила, Кет.

Тя кимна.

— Добре, но какво ще направиш после? Ще взривиш ли всички, докато все още има шанс за успех? Ще бъде много жалко.

— Имам по-добър план — каза Улф. — Не се ли питаш защо не те спирам?

— Не.

— Замисляла ли си се за собствената си безопасност? Въоръжен съм с бомба и с револвер и съм адски отчаян и опасен. Защо се приближаваш до мен? Толкова ли си смела?

Тя се изсмя и погледна встрани, после отново се вторачи в очите му.

— Смела ли? Шегуваш ли се, Кен? Коленете ми… треперят. Ти плашиш всички ни до смърт, но предпочитам да говорим лично, а не по радиопредавателя. Пък и не мога да разпитам Бостич по този начин. Въпреки онова, което мислиш за мен, аз искам да ти помогна да решиш случая с убийството на дъщеря ти, както и да приключа с това… похищение.

Той се усмихна. Тя направи още една крачка и спря.

— Винаги съм вярвала сляпо на пилотите — рече Кет. — Може и да ме помислиш за луда, но това е било усещането ми винаги, когато съм сядала в самолет. И през ум не ми е минавало, че командирът може да ме отвлече.

— Странно — каза Кен, погледна към небето и поклати глава. — Наистина странно.

— Ти поръчваш музиката. Аз само се опитвам да танцувам.

Той я погледна в очите. Усмивката му помръкна.

— Кет, не си помисляй дори за секунда, че не знам какво кроиш.

— И какво кроя, Кен?

— Ти си агент на ФБР, за бога, въпреки крехката си женствена фасада. Много добре знам, че си обучена да убиваш такива като мен.

Тя изведнъж се засмя — някак насила, но достатъчно неловко, за да го изкара от равновесие повече от всякога.

— С какво ще те убия, Кен? С голи ръце ли? Едва ли ще мога да те сграбча за врата.

— Въпреки това, дръж ръцете си скръстени.

— Добре. Имаш право. Те могат да бъдат смъртоносни оръжия.

Улф се усмихна неволно.

— Опитваш се да ме измамиш, млада госпожице.

— Не е вярно, Кен!

— Искаш да повярвам, че се съмняваш в Бостич, но всъщност не мислиш, че е излъгал. Нито че аз казвам истината.

Тя поклати глава. Изражението й беше сериозно.

— Не. В гласа на този човек има нещо, което издава не само страх.

— Да, преди всичко той е един надут задник.

— Позволи ми да опитам, Кен. Моля те! Ще се откажа веднага, щом решиш, че нищо не става.

Той пак се вторачи в очите й. Дали имаше начин да й позволи да опита, без да му се изплъзне контролът над положението? Ако й разрешеше да разпита Бостич, щеше да се отърве от безкрайните разтакавания.

Улф направи крачка назад, насочи револвера към главата й и кимна към боинга.

— Добре, Кет, можеш да се присъединиш към групата.

Тя се стресна и вирна глава.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо против да се кача на борда?

— Не, агент Бронски. Искам да кажа, че ти току-що стана заложник.