Последният заложник

26.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 16:45

Транспортният С-130, превозващ специален отряд за борба с тероризма на ФБР, се насочи към единствената писта в Телърайд. Дългите прави криле на мощния турбореактивен самолет изведнъж отразиха светлината на следобедното слънце.

— Какво ще правиш, Кен? — попита Кет, приковала очи в огромния „Локхийд“, придвижващ се в последната фаза на завоя.

— Няма да им позволя да кацнат, Кет — тихо отговори той.

Увеличи тягата и боингът започна да се движи към средата на пистата.

С-130 се намираше на около километър и половина от края на пистата и се беше насочил право към тях.

— Докладвай скоростта, Кет — заповяда Улф.

Очите й мигновено се стрелнаха към индикатора за скоростта, а думите се изплъзнаха от устата й, преди да си напомни, че един обикновен човек едва ли знае как да направи това.

Той изведнъж намали тягата и остави самолета да рулира по пистата.

Ярките светлини на локхийда блеснаха в лицата им и големият турбореактивен самолет навлезе с рев в последния етап на подхождането към пистата, на по-малко от осемстотин метра.

Кен натисна спирачките и боингът намали.

С-130 продължаваше да се движи срещу тях. Боингът бе блокирал пистата, освен първите хиляда метра.

— Разкарай се, по дяволите! — измърмори Кен, приковал очи в приближаващия се локхийд.

— Може ли да кацне и да спре пред нас? — попита Кет.

— Няма начин. Трябва му много по-дълга писта.

— Ами ако опита? Ще можеш ли да се дръпнеш от пътя му?

Вдясно имаше писта за рулиране, водеща към изхода на летището — евентуален път за бягство, но Кен поклати глава. С-130 се понесе над подстъпа в западния край на пистата, снишавайки се над бетонната настилка.

— Не мога да повярвам! — извика Кен. — Ще опита да кацне. Иска да ни уплаши.

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“ — 16:45

Бейли извика Бил Норт веднага щом стана ясно, че С-130 ще се опита да кацне. Боингът започна да се движи по пистата в противоположната посока.

— Какво става, Дейн?

— Опасна игра. Улф вероятно ще блокира пистата.

— Няма ли да излети?

Пилотът поклати глава.

— Надявам се, че няма да опита.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 16:47

— Кен, те няма да се опитат да те обезвредят. Честна дума. Остави го да кацне.

— Не. Забрави ли, че вече не те слушат, Кет? Дошли са да атакуват.

— Няма да изложат на риск живота на пътниците, Кен.

— Вече го правят — отговори той, усили тягата и освободи спирачките.

Светлините на огромния „Локхийд 130“ се увеличаваха застрашително срещу тях. Самолетът беше на по-малко от хиляда метра от носа на боинга. Колесникът още не беше докоснал земята. Силуетът му се смесваше с ярките светлини за приземяване в озадачаваща смесица от образи, която скри внезапното избухване на пушек от четирите турбореактивни двигателя, когато главният пилот дръпна щурвала назад, увеличавайки скоростта, и С-130 се устреми нагоре във въздуха.

Кет, която бе затаила дъх, видя, че локхийдът започва да се издига, и дълбоко въздъхна. Кен отново натисна спирачките и „С-130“ профуча с оглушителен рев над главите им.

Боингът намали на безопасна скорост и Улф зави, после се насочи към срещуположния край на пистата. Локхийдът се издигна на около осемстотин метра и предприе десен завой, отправяйки се към долината на запад.

— Какво ще правим сега, Кен?

— Ти каза, че ще се обадиш по телефона. Моля те, направи го. Аз ще рулирам насам-натам, за да им преча да кацнат.

Тя взе клетъчния телефон и без да откъсва очи от локхийда, се замисли на кого да се обади. Франк бе отстранен от случая, но вероятно можеше да помогне. От друга страна, ако се обадеше във Вашингтон, може би щеше да ги убеди да не предприемат глупави усилия да атакуват.

Набра номера на Франк.

Гласът му се чу веднага и Кет му обясни какво става, като го помоли да се намеси в решенията на колегите им във Вашингтон.

— Кет, те смятат, че си се компрометирала и не се интересуват от мнението ти. Опитах се да говоря с тях. Предполагам, че командирът също слуша.

— Да, Франк. Включил е телефона във вътрешната уредба на самолета. Имаш ли писалка и хартия?

— Всичко, което ти е необходимо, Кет.

— Къде си?

— Току-що се върнах в службата.

— Имаш ли неограничен достъп до обикновените канали?

Франк изсумтя.

— Разбира се, Кет. Аз не съм заложник, когото постоянно наблюдават. Само съм отстранен от случая.

— Вече си включен отново. Слушай внимателно. Трябва ми компютърно издирване. Има нова връзка между Бостич и Лумин.

Тя набързо описа порнографските снимки в компютъра на Рудолф, обясни, че не е увредила доказателствата и че фотографиите явно са получени по телефона.

— Господи! Смаян съм, а вече не се стъписвам толкова лесно.

— Франк, може ли да претърся базата данни в компютъра му, за да намеря информация? Ако попадна на адрес по електронната поща или на страница от Интернет, това може да се окаже ключова улика, но не искам да увреждам доказателствата, така че да не ги приемат в съда.

Кен я погледна изненадан.

— Разбираш ли от компютри?

Тя кимна.

— Можех да разбера паролата по-бързо и от теб, Кен. Обучена съм добре.

В ухото й прозвуча гласът на Франк.

— Не те чувам, Кет. Говори по-силно.

Тя доближи телефона до устата си и повтори въпроса.

— Кет, ако онова, което намериш сега, е само част от уликата, водеща до някъде другаде, не смятам, че нарушаваме закона. Имаше право за файловете със снимките. Но след като вече знаем за тях, все едно е да намериш част от тяло на задната седалка на кола, паркирана на видно място. Това е вероятна причина издирването да продължи. Давай!

— Страхотно!

— А аз мога ли да направя нещо?

— Най-важният въпрос е каква е връзката между Лумин и Бостич. Можеш ли да проучиш родните им градове, училищата, дали са живели наблизо и всичко, което ти хрумне? Дали Лумин не е работил за Бостич като градинар или нещо подобно. Може да са вършили бизнес с някоя странна компания и да проследим общото между тях чрез справките за кредитните им карти. Или мръсотиите, които са купували, да идват от източник в мрежата, приемащ кредитни карти. Направи всичко, който ти дойде наум, докато аз претърсвам базата данни.

— Убедена ли си, че има пряка връзка?

— Ако това е случайно съвпадение, тогава аз съм пълна глупачка.

— Ясно. Как да ти се обадя?

Тя му каза номера на клетъчния телефон.

— Ако не можеш да се свържеш, аз ще ти се обадя след петнайсет минути.

— Кет, тъй като командирът Улф слуша, би ли изчакал и докато не извършим проверката, да не предприема нищо? В края на краищата, ако намерим тази връзка, ще съумеем да докажем, че Бостич е излъгал, и няма да се налага да подписва самопризнания. Искам да кажа, че правим точно каквото той поиска, дори повече.

Гласът на Кен ненадейно се намеси в разговора и Кет се стресна.

— Вижте какво, Франк, не знам фамилията ви. Аз съм Кен Улф. С удоволствие ще изчакам, ако ме отървете от този проклет С-130, който се опитва да кацне тук. Знам, че на борда му има специализиран отряд, и няма да търпя номерата на командосите, докато чакам да заловите Лумин.

Отговорът от Солт Лейк Сити последва незабавно.

— Ще се опитам, командире, но пътниците трябва да бъдат в безопасност. Внимавайте да не нараните някой, дори случайно.

— Единствените, на които искам да сторя нещо лошо, са Лумин и Бостич. Но напомнете на онези от Вашингтон, че с едно помръдване на пръста си мога да взривя самолета. Нека да не го забравят нито за миг.

Кет обмисляше десетина вероятности едновременно.

— И още нещо, Франк — каза тя. — Обади се на онзи детектив от Кънектикът. Матсън. Кажи му какво съм намерила. Виж дали той ще предположи някаква връзка.

— Ще го направя, Кет. Ще се опитам да задържа и самолета на военновъздушните сили. Но ако не мога, моля те, накарай командира да разбере, че никой няма да атакува или да блокира боинга, освен ако Улф не извърши нещо необмислено.

— Той не вярва на това, Франк.

Тя прекъсна връзката. Кен вече бе в източния край на пистата.

— Къде е локхийдът? — попита Кет.

Очите на Улф претърсваха далечния хоризонт.

— Изчезна в долината на запад.

— Добре. Вероятно известно време ще ни остави на мира.

Той поклати глава.

— Съмнявам се. Вероятно търси широко пространство, където да обърне, без да го видя.

Тя бръкна под седалката и извади компютъра на Бостич.

Улф отново насочи боинга на запад.

— Вероятно го уплаших, Кет, но ако заповедта му гласи да кацне на всяка цена…

Кен млъкна и се наведе напред. Очите му бяха приковани в далечния край на пистата. Кет проследи погледа му. Нещо трептеше точно над тревата. Беше неясно, но се движеше. Изведнъж очертанията се съединиха в самолет, който изскочи над високото скалисто плато.

— По дяволите! — извика Кен.

Ръката му се стрелна към лостовете за тягата. С-130 се сниши. Този път светлините му за приземяване бяха угасени.

— Откъде се появи? — попита Кет.

— Направил е завой в долината, под нивото на пистата, и сега изскочи над хребета, за да ме изненада.

Боингът набра скорост. Улф запали светлините, а огромният транспортен „Локхийд“ изрева към тях с над двеста километра в час.

— Скоростта! — заповяда Кен.

— Четирийсет възела… петдесет…

— Кажи ми, когато стане осемдесет.

— Добре. Шейсет.

— Ако кацне, ще се сблъскаме — измърмори Кен и продължи да увеличава скоростта.

Локхийдът спусна колесника и намали тягата, готвейки се за кацане.

— Осемдесет възела! — извика Кет и погледна Кен, очаквайки да намали тягата, но той я увеличи още. — Деветдесет възела! Кен, това е ужасно бързо! Ще имаме ли достатъчно място да спрем?

Отговор не последва.

С-130 се показа застрашително близо. Колесникът му докосна пистата и огромният самолет се насочи към тях.

— Сто възела! Спри, Кен!

Той хвърли поглед на индикатора за скоростта и рязко върна очи към идващия локхийд — точно навреме, за да го види как изведнъж се издига.

— Вдигна се! Излетя! — извика Кет.

Изведнъж обаче осъзна, че клапаните на боинга работят с пълна тяга.

Тя отново погледна скоростомера.

Господи! Сто и десет възела!

Краят на пистата се видя под тромавия силует на С-130. Подстъпът беше много по-близо, отколкото мислеше Кет.

— Кен, той вече излетя. Какво правиш?

— Движим се твърде бързо, за да спра, Кет — спокойно отговори той.

С-130 сякаш изпълни цялото небе. Нямаше начин сблъсъкът да се предотврати.

Но огромният „Локхийд“ изрева над главите им и прелетя без произшествия.

Кет се вторачи в индикатора за скоростта.

— Сто двайсет и пет възела. Колко ни трябват, за да излетим?

— Сто четирийсет и осем е ротационната скорост.

До края на пистата оставаха по-малко от триста метра. Кет видя червените светлини, маркиращи западната страна, и тревистата площ зад тях — малко пространство, водещо към скалистия ръб. Дори Кен да опиташе да спре, щяха да паднат от скалата.

Времето сякаш спря. Мислите на Кет препуснаха към нереално измерение.

— Сто трийсет и пет възела — чу се да казва тя.

Това бяха петнайсет възела по-малко от скоростта за излитане, а бетонната настилка свършваше. Кет се запита дали колесникът на боинга ще счупи червените лампи, докато минава през тях.

Остатъкът от пистата изчезна и носът на боинга се вдигна. Ъгълът със земята бързо нарасна.

— Вдигни го, Кет! — викна Кен. — Лостът с формата на кормило. Дръпни го нагоре!

Тя го послуша. Земята изведнъж изчезна и щурвалът започна силно да вибрира.

— Какво е това?

— Предупреждение.

Кен бутна щурвала напред. Боингът заби нос и леко се наклони наляво. Издигна се над стръмното скалисто плато и се отправи към тясната долина, бавно набирайки скорост.

Вляво се видя магистрала и още едно високо скалисто плато, а отпред — скала.

Предупредителната система още тресеше контролните лостове. Скоростта беше твърде ниска, за да задържи боинга на повече от няколко метра. Прелетяха над скалистото плато и самолетът пропадна в долината.

Кен зави леко наляво, опитвайки се да лети над магистралата, и увеличи скоростта.

Вибрациите спряха.

Но боингът губеше височина и шосето застрашително се приближаваше.

Кет изпитваше някакво неестествено спокойствие. Петдесеттонният реактивен самолет се носеше над магистралата на около хиляда метра под тях. Вдясно се появи скала, а вляво — още едно скалисто плато. Върховете им се извисяваха на много по-голяма височина, отколкото тази, на която летеше боингът.

„Ще следва магистралата и ще набере скорост в това дефиле“ — помисли Кет и погледна скоростомера. Сто и осемдесет възела. Скоростта равномерно се увеличаваше, двигателите приглушено бръмчаха.

По пътя се движеха много коли и тя си представи изумлението на шофьорите, които виждаха боинга над главите си.

Двеста възела!

Когато Кен започна да се издига, гравитационните сили за пореден път я притиснаха към седалката. Скалите от двете им страни постепенно се смалиха, после изведнъж изчезнаха и боингът се извиси над планините.

Кет се отпусна на седалката.

— Благодаря за помощта — каза Кен. — Добре се справи.

— Мисля, че аз трябва да ти благодаря.

— Управлявала си самолет, нали?

В съзнанието й прозвуча предупредителен сигнал.

— Е, била съм в няколко пилотски кабини. Самолети на ФБР. Някой ден бих искала да се науча да пилотирам, но се съмнявам дали ще мога.

Кен огледа хоризонта, после се вторачи изпитателно в нея. Тя бе сигурна, че вижда, че го лъже.

— Ще ти хареса — каза накрая той и пак се обърна към уредите. — Знам, че на мен ужасно ще ми липсва.

Кет обмисляше какво трябва да направи първо. Допреди три минути очакваше, че ще останат в Телърайд. Неочаквано отново се понесоха във въздуха, а тя трябваше бързо да реши загадката заради един разгневен мъж, който искаше невъзможното, и то незабавно. Тя погледна Улф и не устоя да зададе въпроса.

— Просто късмет ли беше, Кен?

— Какво? — озадачен попита той.

— Каза, че трябва да ти вярвам за излитането, но едва не се разбихме.

Кен поклати глава.

— Не. Точно това очаквах. Да издигна самолета на няколко метра над пистата, да мина над скалата и да увелича скоростта. Стана идеално.

— И какво смяташ да направиш сега?

Той изсумтя, без да отмества поглед от уредите.

— Основното уравнение е същото, Кет. Въпреки онова, което намерихме в компютъра на Бостич. Лумин трябва да бъде арестуван и осъден, а Бостич да направи самопризнания или да бъде разобличен заради лъжата си, така че заповедта да бъде издадена повторно.

— Вече изминахме половината път, Кен.

Улф я погледна. Очите му бяха уморени. На лицето му бе изписана тъга и решителност.

— Кет, половината не е достатъчно за човек, който няма време.

Тя въздъхна дълбоко.

— Виж какво, Бостич вече е разобличен след онова, което намери в компютъра, а Лумин ще бъде арестуван всеки момент. Няма причина да продължаваш с похищението. Кацни и пусни хората. Наказанието ти ще е жестоко, но ако спреш сега, без никой да пострада, има надежда за теб.

Той бавно поклати глава.

— Няма надежда за мен, Кет.

— Не можеш да си сигурен.

— За мен всичко свърши.

— Не бъди фаталист и не мисли, че животът ти е свършил. Могат да се случат много неща. Само трябва да почакаш и ще видиш.

— Нямам такова намерение.

— Но какво друго ти остава?

— Кет, трябва да разбереш нещо. Не взех револвера на заместник-шерифа, за да застрелям Бостич.