Последният заложник

31.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 17:46

— Не е възможно! — измърмори Кен. — Роджър, не мога да приема това! Лумин е единственият заподозрян. Доказателствата бяха там! Самият ти ги намери в компютъра му. Знам, че и в компютъра, и в проклетия му фургон нямаше други снимки на Мелинда, но той лесно може да е направил още и да ги е дал на някого, преди да го арестуват, а после да ги е изтрил напълно и да е изхвърлил негативите.

Гласът на Матсън беше предпазлив.

— Кен, мисля, че в това няма логика. Знаем, че Лумин се е отървал от негатива на снимката, която в момента гледам, защото във фургона му не намерихме нищо, освен един празен „Полароид“. И ти го знаеш. В дома му нямаше снимки. Сканирал е тази в компютъра си, защото записът е в програмата за сканиране. Но други снимки не са били сканирани, освен ако в продължение на дълги часове не е изтривал внимателно с една от онези програми, които използват военните, но не намерихме доказателства за това. Прегледахме и изтритите файлове, Кен. Повиках световноизвестен специалист, който провери информацията на твърдия диск. Нямаше нищо, което да прилича на изтрита снимка, а е много трудно напълно да се заличи всеки остатък от изтрита снимка. Моят извод е, че Лумин не е записвал повече от една снимка на Мелинда.

— Роджър, ако Лумин не е убиецът… защо в компютъра му ще има снимка, явно направена от убиеца? Нали каза, че сам я е сканирал? Това не доказва ли, че той е правил снимката или поне че е притежавал оригинала?

— Не е задължително, Кен. Във всеки компютър може да се сложи нещо. Някой може да се е промъкнал във фургона му и да е записал всичко онова, което намерихме на твърдия му диск. Това не е невъзможно.

— Роджър, имаш ли снимка или подробно описание на ръцете на Лумин? — намеси се Кет.

Отговорът беше бърз.

— Да. Ръцете му са огромни и на двете има еднакви големи и грозни татуировки. Мисля, че са дракони. Ако виждаш опакото на ръката на снимката, би трябвало да ги забележиш. Стигат чак до палеца.

Кет се вторачи в снимката, погледна Кен и поклати глава, сетне натисна бутона на предавателя.

— Роджър, на тази снимка се вижда ръката добре. Няма татуировки.

— Тогава… това със сигурност не е Лумин. И тъй като педофилите почти винаги действат сами, не виждам как Лумин може да е убиецът. Нещо не се връзва.

Кен погледна Кет. Нямаше желание да се отказва от омразата си към Лумин.

Но думите на Роджър продължаваха да отекват в съзнанието му, подсилвайки един и същ отговор — Лумин не бе убил Мелинда.

— Тогава — тихо каза той — снощи едва не убих невинен човек.

— Но не си го направил — побърза да каже Кет. — Това е най-важното. Ти не си убиец, Кен. Ето защо тези хора трябва да слязат на земята без произшествия.

— Но Бостич излъга!

Тя кимна.

— Да, но сега това не е съществено, нали?

— И още как! Да прекратиш процес срещу убиец за свои лични цели не е съществено, но е криминално деяние… дори заподозреният да не е виновен. — Той поклати глава, сякаш бе изпаднал в унес. — Сега… съм съвсем объркан.

Бостич бе отхвърлил доказателства, които биха осъдили невинен човек, но тогава откъде бяха дошли тези доказателства?

Улф натисна бутона на предавателя.

— Роджър? Чуваш ли ме?

— Да — въздъхна Матсън. — Нещата съвсем се объркаха. Лумин е педофил и негодник, но нали си спомняш, че не можех да си представя как се е измъкнал безнаказан от всичко това. Той не е достатъчно умен. Затова логичният отговор е, че Лумин не е скалъпил цялата история. Направил го е някой друг. И този човек е записал информацията в компютъра на Лумин, за да го натопи. Това е убиецът. У него трябва да са били и двете снимки и Лумин е бил идеалната изкупителна жертва. Глупав, отблъскващ и осъждан за примамване и малтретиране на деца. Освен това Лумин използва компютър, за да се самозадоволява, като гледа детска порнография.

— Ако не беше онова обаждане на Бостич… — започна Кет, после млъкна и пусна бутона.

— Явно е било фалшиво — добави Роджър. — Но защо Бостич ще посочва Лумин? Откъде изобщо е знаел за него?

— Има потресаваща вероятност човекът, проявяващ най-голямата инициатива да отвлича вниманието ни, да е виновният.

— Какво имаш предвид, Кет? — попита Матсън.

Тя пое дълбоко дъх и погледна Кен, обезпокоена каква ще е реакцията му след думите, които се готвеше да произнесе.

— Според мен трябва да смятаме Рудолф Бостич за заподозрян в убийството на Мелинда.

Кен се обърна рязко. Очите му се бяха разширили от изумление.

— Какво? Бостич? Но нали тъкмо той прекрати делото срещу Лумин. Ако е убил Мелинда, Бостич щеше да подкрепи заповедта и доказателствата, защото той ги е поставил. Щеше да иска да изпрати Лумин на електрическия стол вместо себе си.

Кет поклати глава.

— Помислете върху следното. Бостич накисва Лумин, слага доказателствата и после се обажда на теб, Роджър. Знаел е, че ще намериш доказателствата и ще го арестуваш. Обвиняването на Лумин въз основа на тези доказателства е сигурно, но тогава Бостич нарочно излъгва, за да оттегли заповедта, защото ако Лумин не застане пред съда, ще бъде още по-виновен в очите на обществеността. Бостич е знаел, че освобождаването на Лумин поради техническа подробност ще възпламени публичното възмущение и никой няма да се съмнява, че Лумин е убиецът. С други думи, на никого не би минало през ум, че човек като Бостич може да го е направил. Идеална димна завеса. Невероятно хитро!

— Имаш право, Кет — рече Матсън. — Никога не съм обмислял сериозно вероятността, че някой друг може да е убил Мелинда. Бях твърде разстроен, че отмениха заповедта.

— И сега знаем, че Бостич проявява извратен интерес към детска порнография — продължи Кет — и че има снимка, която би могъл да притежава само убиецът. Лумин няма такава. И ако сме прави, снимката в компютъра на Лумин е също и в дома или в кабинета на Бостич.

— Кет, ако всичко това е вярно — добави Роджър, — тогава адресът SHRDLU2 е на Бостич. Пръстовият отпечатък — също.

— Колко ни остава до Финикс? — попита тя Кен.

Той не отговори и Кет трябваше да повтори въпроса и да сложи ръка на рамото му. Едва тогава Улф я чу и провери компютъра.

— Малко повече от двеста километра. Ей сега ще започна да се подготвям за спускане.

— Ще кацнем ли?

— Вие, да.

— Какво означава това?

— Не си ли спомняш, че вече съм мъртъв?

— Престани вече!

Преди Кен да успее да отговори, по радиото се чу гласът на Матсън.

— Роджър — каза Кет, — моля те, обади ни се, когато получиш резултата от експертизата на отпечатъците. Наближаваме Финикс.

Връзката прекъсна и в същия миг се обади Анет:

— Бостич каза, че е готов да говори.

— Удивително — рече Кет и поклати глава. — Щом не ни трябва, пропява. Явно се е вслушал в съвета ми.

Улф благодари на Анет и остави слушалките и микрофона. Кет взе малкия касетофон и лист хартия.

— Имаш ли книга или нещо друго, което да си подложа? Не, чакай. Компютърът ще свърши работа.

Тя затвори капака и започна да пише.

— Какво е това? — попита Кен.

— Показанията на Бостич. Признава, че умишлено е подвел съда и се е обадил по телефона на Роджър Матсън в онази нощ, разчитайки, че детективът ще го познае по гласа и че няма да попита за името му.

Тя написа всичко, откопча предпазния си колан и се надигна.

— Ей сега ще се върна. Одобряваш това, което написах, нали?

Улф кимна.

Вратата на пилотската кабина се затвори след нея и Кен изведнъж се почувства самотен. Установи, че Кет му липсва.

Отново провери оставащото разстояние и изчисли кога да започне спускането и какво да направи, когато стигне във Финикс. Извади револвера и старателно го провери. Всички гнезда бяха заредени. Изпита облекчение, когато видя, че куршумите са от онези, които се взривяват при съприкосновение с нещо. Нямаше опасност да попаднат дълбоко в обшивката на самолета.

Трябваше да говори с Ръководство въздушно движение. Набра съответната честота и каза, че след сто и петдесет километра ще бъде готов за спускане.

— Както кажеш, „Еърбридж“ 90 — отговори диспечерът от кулата в Албакърки. — Само ни кажи и поддържай сигнала „7500“.

Улф протегна ръка и натисна бутона за повикване на екипажа. Анет отговори веднага.

— Анет, онзи инспектор от Федералното авиационно управление, който…

— Да?

— Какви самолети може да пилотира?

— Не знам. Но едва ли може да пилотира. Той е инспектор по поддръжката. Защо питаш?

Улф преглътна и поклати глава. Това беше идеалното решение. В Дуранго нямаше намерение да оставя пилот на борда, но се надяваше, че инспекторът може да управлява боинг. Сега преминаваше към „План Б“ — всички да кацнат без проблеми, но без него.

— Благодаря, Анет. Кажи на хората, че след двайсетина минути ще кацнем във Финикс.

Рудолф Бостич държеше писалката и се колебаеше над самопризнанията, които бе подготвила Кет. Първоначалната му реакция беше да отрече всичко. В края на краищата държавата трябваше да докаже наличието на престъпление извън всякакво съмнение, а като прокурор той много добре знаеше колко е трудно да бъде осъден някой, който отказва да направи самопризнания, освен ако доказателствата не са непоклатими като скала.

Погледна Кет. Знаеше, че е безполезно да спори и да обяснява, че не се интересува от порнография. Нито пък че е бил потресен, че мръсникът, който му бе съобщил информацията за Лумин, е записал такива снимки на компютъра му и че се е опитал непохватно да ги изтрие.

Но нямаше начин да й каже какво всъщност се беше случило.

Тя имаше право за едно — притежаването на детски порнографски снимки би предизвикало буря, която не би потушило дори евентуално оправдаване.

Рудолф Бостич затвори очи и за последен път обмисли възможните варианти. Ако откажеше да задоволи исканията на Улф за самопризнания и някой пострадаше, вината му щеше да бъде двойна. От друга страна, ако подпишеше, щеше да признае нещо, което не бе извършил. Не бе имал нищо против пакета с порнографски снимки на млади жени — наистина бе мислил, че са такива — но щеше ли рангът му да го спаси от публично заклеймяване?

Не, президентът мигновено щеше да отхвърли кандидатурата му.

Бостич погледна думите, които бе написала Кет. „Признавам, че притежавам частично изтрити файлове, изобразяващи…“

Това беше истина.

Рудолф Бостич въздъхна и подписа. Можеше да каже, че самопризнанията са изтръгнати с принуда, и това може би беше най-доброто решение. Вече беше казал почти същото на собствения си касетофон.

Кет обаче имаше още едно задължение и стомахът й се сви. Сгъна листа и се вгледа изпитателно в Бостич. Касетофонът беше в ръката й. Обзе я вълна на отвращение, като си представи как е завързвал въжето около врата на измъчваното момиченце.

— Още един въпрос, господин Бостич. Снимката на Мелинда Улф във вашия компютър е направена от похитителя и убиеца, но този човек не е бил Брадли Лумин.

— Какво?

Прокурорът подскочи от изненада.

Тя кимна.

— Точно така, господин Бостич. Радвам се, че взехте правилното решение. Признахте, че сте излъгали съдията в Кънектикът, но що се отнася до убийството на Мелинда Улф, това е несъществено.

— Какво имаш предвид?

Кет го погледна внимателно.

— Онзи, който е убил Мелинда, се е опитал да натопи Лумин, но не е успял.

Бостич изглеждаше озадачен.

— Искаш да кажеш, че всичко това не беше необходимо? А аз седя тук и се мъча да измисля какво да направя, по дяволите! Накрая реших, че имаш право. Дадох на Улф онова, което искаше, независимо дали е истина, или не. А сега разбирам, че съм се самоуличил, за да сложа край на похищението, а това не е било необходимо?

Той се накани да добави още нещо, но изведнъж млъкна и започна да обмисля вариантите.

— Щом не е Лумин, кой е тогава?

— Стига вече, Бостич. Излъгахте, признахте си и това е всичко.

— Но кой е убиецът?

— Вдигнете дясната си ръка, господин Бостич. С дланта надолу.

„Не мога да кажа със сигурност, но ръката може да е същата“ — помисли Кет.

— Рудолф Бостич, вие ли отвлякохте Мелинда Улф?

— К-какво?

— Да или не?

— Боже мой, не!

— Рудолф Бостич, вие ли убихте Мелинда Улф?

На лицето му се изписа смесица от ужас и паника.

— Да не си полудяла? Не! Никога не бих извършил такова нещо! Защо мислиш, че…

— Защото, господин Бостич, вие притежавате снимка, която може да е направил само убиецът. Престъпникът е или Лумин, или сте вие. Тъй като сега знаем, че Лумин не е убиецът, това е единственото друго обяснение.

Тя извади пластмасовите белезници, които бе намерила в пилотската кабина.

— Рудолф Бостич, арестувам ви за лъжесвидетелстване и по подозрение за убийството на Мелинда Улф.

— Грешиш! — дрезгаво изграчи той. Гласът му беше неузнаваем.

Когато Кет влезе в пилотската кабина и седна на седалката вдясно, Кен държеше микрофона на вътрешната радиоуредба. Тя му даде подписаните самопризнания и той кимна, после натисна бутона.

— Драги пътници, Кен Улф говори за последен път. Ще кацнем във Финикс, там, закъдето бяхме тръгнали сутринта. Преживяхте истински ад и аз безкрайно съжалявам за всичко, което изтърпяхте. Не съм сигурен какво направих днес. Само разобличих Бостич, който призна, че е излъгал под клетва в съда. Брадли Лумин е арестуван, но се появи ново разкритие, според което той може да не е убиецът на дъщеря ми. Не знам кой е убиецът, но вярвам, че разследването ще продължи и престъпникът ще бъде заловен и наказан.

Улф остави микрофона.

— Какво точно смяташ да направиш, Кен? — попита Кет.

— Да кацна във Финикс.

— И да освободиш пътниците?

Той кимна.

— Никой няма да ги спре.

— Какво означава това?

— Кет, мисля, че се опитваш да скриеш факта, че си обучена да пилотираш. Знаеш твърде много.

— Седяла съм в тренировъчна кабина, Кен, но наистина не мога да управлявам боинг.

Той посочи два малки лоста.

— Това е автопилотът. Задейства се, като ги вдигнеш нагоре, както е сега. Има две независими автопилотни системи и за прецизно приземяване използваме и двете едновременно.

— Защо ми казваш това, Кен?

— Защото ще контролираш самолета, докато каца.

— А ти къде смяташ да бъдеш?

— Ще бъда… Един господ знае къде. При Мелинда… и майка й. Тялото ми ще бъде в тоалетната до пилотската кабина.

— Да не си полудял, Кен? Знаеш, че не можеш да стреляш в херметизиран самолет… без ужасни последици.

— Не е задължително, Кет. Това е погрешно схващане. Ако стреляш с щурмово оръжие, несъмнено ще предизвикаш хаос. Но един-единствен куршум няма да пробие обшивката на самолета, а и дори да го направи, няма да последва мигновена разхерметизация. Ще стане малка дупка. Само гледай никой да не влиза в тоалетната, докато пристигнат патоанатомите.

— Но това е абсурдно! Не мога да управлявам този самолет! Ако се самоубиеш, всички ще загинем.

— Няма. Слушай, защото трябва да направиш някои неща, като например да намалиш скоростта и да спуснеш колесника в подходящия момент.

— Престани, Кен! Това не е някакъв тъп сценарий за филм, в който зашеметяваща блондинка приземява самолет. Не мога да го направя! Ти ще ни смъкнеш на земята.

— Не искам да се връщам на земята. Направих всичко, което беше по силите ми. Заминавам.

— Като избиеш всички ни?

— Боингът може да се приземи сам, Кет. Само трябва да спуснеш колесника, щом светне ето тази лампичка. Вече се свързах с наземния контрол във Финикс и единственото, което остана, е да ти покажа как и кога да спуснеш колесника.

— Ами ако автопилотът се самоизключи?

— Ще го включиш отново.

— Ако не иска?

Кен въздъхна.

— Тогава решението е просто, Кет. Ето. — Той щракна едно копче на контролния лост и изключи автопилота. — Сложи ръце на лоста.

— Не! Няма да участвам в…

— Направи го, по дяволите!

Тя се подчини.

— Така. Боинг 737 се управлява лесно. Сега ще те оставя да усетиш…

Кет рязко завъртя лоста наляво, после надясно.

— Ясно. Разбрах — рече Кет, пое контрола и върна самолета във водоравно положение.

— Вече ти казах, Кен, не мога да го направя. Ще избия… Ти ще избиеш всички.

— Няма, стига да наглася уредите за автоматично приземяване.

— Още ли обсъждаме този въпрос?

— Не. Убедих се, че не можеш да пилотираш, затова ще подготвя всичко за кацането. Преди колесникът да докосне пистата, ще отида в тоалетната. Ти само трябва да намалиш тягата и когато самолетът намали скоростта, да натиснеш спирачките. Щом спреш, изключи двигателите, като дръпнеш към себе си тези лостове.

— Това е глупаво, Кен.

— Вече ти казах, че не искам да слизам на земята.

— Докъде може да стигне егоизмът ти, Кен? — изведнъж се озъби тя. — Донякъде разбирам онова, което направи днес, но да изложиш на опасност живота на всички тези хора, като се самоубиеш, е глупаво! И егоистично до крайност.

Той нагласи автопилота и честотата на диспечерската служба. После взе микрофона на вътрешната радиоуредба и в същия миг се обади Бил Норт:

— Роджър те търси, Кет. Свързвам ви.

Кен натисна бутона на вътрешната радиоуредба.

— Драги пътници, искам да ви кажа още нещо. Въпреки по-раншните ми твърдения тази сутрин, когато се качвах на борда, аз не знаех, че Рудолф Бостич ще бъде на самолета, и не съм планирал предварително всичко това.

— Кет? — попита Матсън. — Къде сте?

— Готвим се да се приземим във Финикс. И се опитвам да разубедя този идиот Кен да не се самоубива, преди да кацнем. Научи ли нещо?

— Снощи беше втората годишнина от смъртта на дъщеря ми. Реших, че законът никога няма да възтържествува. Сам трябваше да направя така, че Лумин да не се разхожда по улиците. Ето защо взех пушка и отидох във Фейт Колинс, за да го ликвидирам. Бях убеден, че Лумин е убил още две момичета след Мелинда.

— Имаш ли клетъчен телефон подръка, Кет?

— Да. Защо?

— Знаеш номера ми, нали?

— Да. Но защо?

— Обади ми се. Веднага!

Линията прекъсна.

— Но се случи нещо странно. Установих, че не мога да натисна спусъка и да застрелям Лумин.

Кет бързо набра номера на Матсън, който отговори мигновено.

— Чувам те, Роджър. Защо…

— Бил Норт подслушваше по сателитния телефон, Кет.

— Не разбрах защо, но сега знам, че Господ ме е възпрял да не убия този, когото не трябва.

— И какво от това? Той чу всичко останало.

— Не искам да чуе това, Кет. Отпечатъкът не е на Бостич. Имаха истински проблем, докато намерят собственика му, но накрая откриха някакъв дребен престъпник от Чикаго.

— Сутринта, когато неочаквано разбрах, че Бостич е в самолета, сякаш Господ ми даде последна възможност… и макар да знаех, че ще наруша закона, аз поех този риск. След смъртта на Мелинда за мен животът свърши, но трябваше да съм сигурен, че престъпникът няма повече да убива.

— Какво говориш, Роджър?

— Името му е Хосе Таурус. Криминалното му досие не е богато, но работи за сенчеста организация, която произвежда порнографски филми и списания. Интерпол я разследва по подозрение, че се занимава с филми, показващи убийства на живо. Онези, в които жените мислят, че се снимат в порнографски филм, а всъщност ги убиват пред камерата.

— Чувала съм за тях. Отвратително!

— Таурус не е убиецът, а посредникът, който изпраща месечната такса за невписания адрес в електронната поща, SHRDLU2, вероятно използван от убиеца.

— Драги пътници, за мен е много важно да знаете и още нещо. Макар цял ден да ви заплашвах, за да съм сигурен, че никой няма да ме спре, в самолета няма бомба. Никога не бих… поел риска да сторя зло на моите пътници. Съжалявам, че трябваше да ви убеждавам в обратното.

Кет премести телефона на другото си ухо.

— Продължавай, Роджър!

— Накарах един мой приятел от полицията в Чикаго да намери Таурус и да го притисне здравата. Онзи тип се ужасил, но явно не знаел нищо повече. През това време друг мой приятел провери компанията и няма да повярваш какво изскочи.

— Какво?

— Знам, че ви уплаших до смърт, но всъщност нито за миг не бяхте в истинска опасност. Полетът беше непрекъснато контролиран, включително аероакробатиката. Дори излитането в Телърайд беше внимателно пресметнато, макар да не знаех, че ще се наложи да го направя толкова бързо.

— Долнопробната фирма на Таурус е клон на швейцарска компания, която публикува порнографски списания на различни езици в Европа. Тя, на свой ред, е собственост на частна, адски богата издателска империя със седалище в Солт Лейк Сити.

Кет изведнъж се почувства объркана. Малко ли издателски компании имаха седалища в Солт Лейк Сити?

— Как се казва?

— „Нортлайн Пъбликейшънс“. И познай кой е собственикът.

— Бил Норт?

— Точно така.