Последният заложник

1.

Международно летище, Колорадо Спрингс, Изход 8 — 9:26

Командирът на полета закъсняваше. Анет Бакстър, старшата стюардеса на полет 90 на авиолинии „Еърбридж“ до Финикс, тръсна дългите си до раменете червени коси, погледна часовника си и се обърна към пилотската кабина. Помощник-пилотът проверяваше уредите. Мястото на командира беше празно.

Колкото и малка да беше „Еърбридж“, при всеки полет имаше нови пилоти. Анет спря и затвори очи, опитвайки се да си спомни името на помощник-пилота. Той беше на около двайсет и пет, работеше в компанията от две години, имаше пясъчноруси коси и беше твърде симпатичен, за да се държи като джентълмен. Но преди да се качи на борда, младият мъж тържествено се бе ръкувал с нея.

„Дейвид Гейтс, като музиканта.“ Тя се усмихна. Истинският Дейвид Гейтс беше по-близо до нейното поколение. Вероятно вече беше дядо. Помощник-пилотът беше още хлапе. Анет надникна в пилотската кабина и посочи празното място.

— Дейвид, кой днес е командир и смята ли да се качи, преди да излетим, или ще ни посрещне във Финикс?

Младият помощник-пилот се стресна и я погледна виновно.

Тя се засмя.

— Шегувам се. Имам странно чувство за хумор. Не свикна ли вече с него?

— Ще дойде всеки момент — предпазливо каза Гейтс. — Видях го при диспечерите.

— Добре. Помислих, че е попаднал в задръстване или нещо по-лошо. — Тя го потупа по рамото, като си напомни да не се държи твърде майчински. Не й беше приятно. — Не съм паникьосана. Съзнавам, че имаме още двайсет-трийсет секунди, преди да закъснеем и в резултат компанията ни да фалира.

Дейвид се усмихна боязливо.

Анет отново тръсна глава и се наведе още по-навътре в кабината.

— И кой е командир днес?

— Улф.

— Кен Улф?

— Познаваш ли го?

Анет кимна.

— Летели сме много пъти. А ти?

— Няколко.

Той я погледна изпитателно, но не добави нищо повече.

Тя се усмихна.

— Ами ако се вмъкне, без да го видя, кажи му, че днес на борда в първа класа имаме юридическа знаменитост. Много е капризен. Очаквам, че ще ни създаде неприятности.

— Искаш ли да поговоря с този човек?

Анет поклати глава, като се опитваше да не се разсмее, представяйки си как младият, висок едва метър и седемдесет помощник-пилот ще смъмри възрастния, много взискателен и самомнителен големец.

— Е, още не е направил нищо. Ще се оправя. Само трябва да кажа на командира.

— И коя е тази знаменитост?

— Изненада. После ще ти кажа.

— Каква е изненадата?

Плътният глас прозвуча точно над лявото й ухо. Анет се обърна и видя Кен Улф.

— Кен! Радвам се да те видя…

— За каква изненада говореше?

— Първо седни, сетне ще ти кажа.

Той се усмихна и влезе в пилотската кабина. Сложи чантата си вляво от командирския стол и преди да се настани, се ръкува с помощник-пилота.

Очите на Кен обходиха познатите уреди и мислите му се съсредоточиха върху задачата да управлява полета. Това беше успокояващ ритуал — инструктаж на екипажа, проверка на апаратурата и писмените нареждания. Дори в съобщението на Анет за някакъв недоволен бизнесмен имаше елемент на облекчение.

— Искаш ли да отида да поговоря с него? — попита той.

— Дейвид ми предложи същото. Не. Но нещо ми подсказва, че един от многострадалните ни пътници ще се почувства още по-нещастен, ако денят му наистина не е лош. Не иска фъстъци, а ядене. Не харесва кафето ни, нито седалките и се ядоса, когато му казах да изключи клетъчния си телефон. Освен това се разстрои, че не му позволих да държи куфарчето в краката си по време на излитането.

— И това ли е всичко? — попита Кен, като се усмихна насила. — Имаш ли представа кой е?

— Да. Туристически агент. Пребледня, защото не му разрешихме да пътува безплатно в първа класа. Но за да се балансират нещата, на борда има и една юридическа знаменитост. Той вече е истински джентълмен. Това е изненадата.

Командирът изглеждаше озадачен.

— Каква знаменитост?

— Ами…

Анет му подаде визитната картичка на пътника, сякаш беше трофей.

Кен погледна златния печат, който украсяваше горния ляв ъгъл. Беше емблемата на американското Министерство на правосъдието. Очите му се придвижиха към черните печатни букви в средата. Той примига и отново погледна.

— Рудолф Бостич.

— Четох, че бил най-сериозният кандидат за главен прокурор на Съединените щати — каза Анет. — След седмица президентът щял да го предложи пред Конгреса.

Тя се вторачи в Улф, озадачена от мълчанието му.

— Добре ли си, Кен?

Лицето му беше пребледняло, а ръката, която държеше визитната картичка, леко трепереше. Той преглътна с усилие.

— Добре съм, Анет. Само малко ме боли гърлото — напрегнато отговори Улф, сетне я погледна. — Къде е… господин Бостич?

Усмивката му не беше искрена, а очите му бяха безучастни и разсеяни.

— На място 1-А. Да му предам ли нещо?

— Не! — рязко тръсна глава Улф и й върна визитната картичка, сякаш беше паяк. — Недей.

Тя отвори уста да каже нещо, после отстъпи, защото Кен изведнъж разкопча предпазния колан и се втурна към тоалетната до пилотската кабина.

Ключът се превъртя и Анет го чу, че повръща.