Последният заложник

15.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 13:46

Рудолф Бостич бършеше чело с носната си кърпа и мълчаливо наблюдаваше как Кен Улф намалява тягата и бавно започва да се спуска. Очите на командира бяха приковани в далечния хоризонт, където се намираше Гранд Джънкшън, Колорадо.

Тъй като нямаше слушалки, прокурорът чуваше само репликите на Улф.

Гласът на пилота стана по-унил след разминаването им на косъм със скалите и Бостич стигна до заключението, че командирът е потресен от тази почти фатална грешка.

Това означаваше, че Улф е уязвим и не съвсем ненормален. Вероятно щеше да разбере, ако му се говореше разумно. Бостич се запита дали Улф съзнава, че дните му като пилот и свободен човек са приключили.

И дали има представа колко е самотен. Враг на всички.

Командирът отново погледна към малките прозорчета на тавана на пилотската кабина. Правеше го, откакто се разминаха с хребета. Рудолф стигна до извода, че вероятно ги следят. Може би военновъздушните сили. Някой летеше над тях и говореше с Улф по радиопредавателя. Поне така се надяваше. Дори да не можеха да помогнат физически, беше успокояващо да знае, че някой ги наблюдава.

Сега Бостич се чувстваше претръпнал, а не парализиран от страх както преди. Засрами се от първоначалната си реакция, но въвеждането му в пилотската кабина му се бе сторило като предстояща екзекуция. Постепенно започваше да осъзнава, че главната цел на Улф е не да го убие, а да намери начин да осъди убиеца на дъщеря си. В това отношение стремежите им бяха еднакви.

Той отново погледна Улф, този път по-смело.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

Кен го стрелна с омраза и презрение, но изражението на Бостич не се промени. Внимаваше да не покаже нито страх, нито прекалена самоувереност.

— Питай.

Рудолф преглътна с усилие и осъзна, че е облизал устни — нервен сигнал, който трябваше да потисне.

— Не е ли възможно да грешиш?

Улф отново му хвърли един поглед — този път по-скоро любопитен.

— За какво?

— За мен. За онова, което мислиш, че съм направил.

— Знам много добре какво си направил, негоднико.

— Ти мислиш, че знаеш нещо във връзка със смъртта на дъщеря си, но…

— Не го увъртай, Бостич!

Гласът на Кен — рязък, гневен и силен — го накара да изтръпне.

Улф изведнъж докосна нещо на контролния лост, боингът рязко се наклони наляво и Рудолф залепна за седалката.

После също така бързо се върнаха към хоризонтално положение и Улф пак се обърна гневно към него.

— Казах, не го увъртай!

— Откровено казано, не знам какво мислиш, че съм направил. А дори един осъден трябва да знае какви са обвиненията срещу него.

На устните на Кен се появи иронична усмивка.

— Мислиш се за осъден, а?

— А не съм ли? Явно възнамеряваш да освободиш всички, с изключение на мен и искаш да призная нещо, което дори не разбирам. Освен ако всичко това не е, защото не предявих федерални обвинения срещу заподозрения.

— Добре, лайно такова, ще ти кажа онова, което вече знаеш. Съзнавам, че не си могъл да предявиш федерални обвинения. Няма ли доказателства, няма и обвинения. Но си виновен за прецакването на доказателствата. Съдията те е повикал с призовка и те е попитал дали ти си се обадил и си дал информация на детектива за човека, който е убил дъщеря ми. Знаел си, че заповедта за задържане и доказателствата зависят от твоя отговор. Съзнавал си, че ако кажеш не, убиецът ще бъде освободен. Убеден съм, че първоначалната информация за убиеца на Мелинда ти е дадена от някой негодник, включен в програмата за защита на свидетели, когото прикриваш и който познава престъпния свят достатъчно добре, за да посочи убиеца. Казал си на детектива да отиде да претърси дома на престъпника, да конфискува компютъра му и да намери експерт да прегледа файловете. Доказателствата щели да бъдат там. И наистина е било така, нали, Бостич?

Рудолф кимна.

— Да, там бяха, но аз не бях информаторът.

— И още как. Съзнавал си, че няма начин щатският съдия да те принуди да разкриеш откъде ти имаш информацията. Ето, това не разбирам. Знаел си, че ако кажеш истината, няма да навредиш на никого, но си застанал там, пред съда, заклел си се в Библията и си излъгал. Ти, федералният прокурор, кандидатът за главен прокурор на Съединените щати. Много добре си съзнавал, че от начина, по който ще отговориш на този въпрос, зависи осъждането или освобождаването на убиеца на малки момиченца. И ти, боклук такъв, си излъгал.

— Не излъгах. Наистина не бях информаторът.

— Глупости! Имам доказателства, че ти си се обадил по телефона. Защо един детектив ветеран с трийсет години служба ще си измисля, по дяволите? Той е работил с теб. Познава гласа ти. Ти разчиташе на това, когато му се обади, нали?

— Не съм…

— Млъкни, негоднико! Ти си се обадил.

Рудолф поклати глава. Имаше чувството, че се бори с призрак или срещу обвинение, което няма начин да отхвърли. Какви доказателства си мислеше Улф, че има? Твърденията на детектива, че се е обадил Бостич? Но това не беше нещо ново. Този въпрос вече беше решен. Думата на щатски полицай, присъствал на местопроизшествието, срещу тази на уважаван федерален прокурор, който нямаше никакви причини да лъже. Да реши на кого да повярва, не беше особено трудно за съдията.

Кен Улф протегна ръка към уредите, показващи количеството на горивото, натисна едно копче, после нагласи нещо на таблото.

— Да предположим, че доказателството ти е фалшиво — почна Рудолф. — Доказателството често привидно потвърждава едно, а всъщност е точно обратното. Мислил ли си по този въпрос?

— Доказателството не лъже, освен ако нямаш навика да се обаждаш на разни детективи всяка нощ.

Бостич присви очи и се вторачи изпитателно в лицето му.

— Чакай малко. Мислиш, че имаш справки за телефонните ми обаждания?

— Не мисля, а ги имам.

Прокурорът поклати глава.

— Справките за телефонните обаждания могат да се фалшифицират. Откъде ги взе?

— Не е твоя работа.

— Роджър Матсън ли ти ги даде?

— Казах, че не е твоя работа, докато не започне процесът срещу теб за лъжесвидетелстване.

— Измамили са те, командире. Явно не знаеш, че детектив Матсън е неблагонадежден. Измислени операции и доказателства, за да изтръгне от съдиите заповеди за обиск. Не знаеше това, нали?

— И сега не го знам, Бостич. Не вярвам на нито една твоя дума. Ако кажеш, че слънцето е изгряло, няма да повярвам без писмено показание под клетва от астрофизик.

— Матсън наистина е неблагонадежден. Всичко е в досието му, но не го нося с мен, нали разбираш?

— Жалко. Млъкни за секунда.

Кен наклони самолета надясно и каза по микрофона:

— Кет? Още ли ме преследваш?

Чу отговора и кимна, приковал очи в хоризонта.

— Добре. Искам да видя на какво летиш. Веднага. Минете от лявата ми страна, на петстотин метра разстояние. Ще кацнете първи. Ясно ли е?

Сетне пак кимна и се обърна към Бостич.

— Имаш ли да кажеш още нещо?

— Да. Матсън сигурно ме познава, но ти изпитваш огромно нетърпение да ме обвиниш, затова не си проверил данните за него. Има ужасно много неща, които един федерален прокурор не може да каже на широката общественост и на медиите. Обикновените хора не ги знаят. Господи, защо не дойде първо при мен, преди да съсипеш всичко с тази… глупава постъпка.

— Направих го, копеле. Писах ти писма. Но ти не ми отговори.

Рудолф тъжно поклати глава.

— В онези писма ти не задаваше въпроси, а отправяше обвинения. Трябваше да дойдеш лично. А сега… виж какво направи.

Бостич не получи отговор, затова продължи:

— Чуй ме, Кен.

— Не ме наричай Кен, отрепко!

— Добре, добре. Внушил си си, че аз съм лошият, но грешиш. Безброй пъти се е налагало да разглеждам нарушенията на детектив Матсън, задето пречи на федерални разследвания. Той ме познава достатъчно добре, за да иска да ме дискредитира, и това му е предоставило идеална възможност. Матсън е бил на мястото. Явно някакъв информатор му е казал кой е… убил дъщеря ти и за да получи заповед за обиск, той е измислил, че аз съм се обадил, предполагайки, че ще кажа да. Но това щеше да бъде лъжа! Не разбираш ли? Аз бях под клетва. Знаех какъв е залогът, но не можех да излъжа. Истината е, че не съм се обаждал.

Улф се бе обърнал и мълчаливо го гледаше в очите.

Явно имаше радиовръзка, което Бостич не можеше да чуе. Кен погледна нагоре, каза нещо по микрофона, после наклони боинга няколко градуса наляво, намали тягата още малко и неочаквано се вторачи в Бостич.

— Опитваш се да ми кажеш, че справките на телефонните обаждания са фалшиви, защото съм ги получил от детектив Матсън?

— Точно това се опитвам да ти кажа. И двамата сме подведени. И през ум не ми е минавало, че Матсън ще постъпи така с теб, един опечален баща. Това показва какъв е боклук. Но стореното — сторено. Използвал е подправени справки, за да те настрои срещу мен, но нямам представа каква е причината. Може би просто за да ти причини болка. И със сигурност е успял.

Бостич го гледаше с нарастваща надежда. Спомни си гневните му писма, които граничеха с подсъдни заплахи. Беше ги отминал като истерични и не заслужаващи времето му.

Улф бавно поклати глава и сърцето на Бостич подскочи. Може би след няколко минути в Гранд Джънкшън всичко щеше да се реши мирно и тихо. Естествено, Рудолф щеше да препоръча предявяване на обвинения във въздушно пиратство. Това щеше да е в пълномощията на друг федерален прокурор, но който и да беше, щеше да го послуша.

Изражението на Кен Улф се променяше. На устните му заигра иронична усмивка. Бостич го гледаше озадачен. Накрая Улф се изсмя.

— Добър опит, Бостич, признавам ти го. Бива те да лъжеш и да увърташ. Жалко, че не знаеше една малка подробност, когато съчини такова гладко обяснение.

Увереността на Рудолф се изпари.

— За какво говориш? Нищо не съм съчинил.

— Детектив Матсън няма нищо общо със справките, които получих. Той дори не знае, че съществуват.

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“ — 13:58

Дейн Бейли намали тягата и самолетът забави скоростта си, изравнявайки се с боинга на височина от три хиляди метра. Кет още стоеше на колене зад централната конзола. Лявата й ръка беше вкопчена в облегалката на стола на Дейн, а очите — вторачени в боинга. После натисна бутона на предавателя.

— Кен, ние сме от лявата ти страна.

Последва мълчание. Тя виждаше очертанията на една глава в пилотската кабина на боинга, но не различаваше подробностите.

— Гълфстриймът едва ли е самолет, отпуснат от правителството — отговори Улф.

— Не съм казала такова нещо, Кен. Поискахме помощ от загрижен гражданин и той ни даде самолета и екипажа си. Цялата страна се притеснява за теб, Кен.

От другия край на линията се чу сумтене.

— Сигурно, Кет. Само че се притесняват за пътниците и че снайперистите на ФБР може да не ме уцелят. Цялата проклета страна няма представа за какво става въпрос.

Репликата беше подадена и Кет се хвана за нея.

— Да, но ние можем да поправим това, Кен. На земята ще те свържем с телевизионен екип и ще ти дадем време да разкажеш всичко на хората.

В съзнанието й отекна възмутеният вой на главното управление на ФБР, ако чуеха предложението й.

— Ще помисля по въпроса — отговори Кен. — Между другото, остават ни още петнайсет километра. Вие кацате първи.

— Има ли значение, Кен? Не сме въоръжени и не представляваме заплаха за теб.

— Или кацате първи, или няма да кацна. Ясно ли е?

Тя погледна Дейн, който сви рамене и кимна. После се свърза с диспечера и започна ляв завой, за да се подготви.

— Добре, Кен — рече Кет. — Само ми кажи как искаш да подходим към въпроса, след като кацнем.

— Не забравяй, че ако долу има още някой, всички ще бъдат в опасност. Приближи ли се някой до този самолет без мое разрешение, ще го взривя.

— Никой няма да наруши заповедите ти — каза Кет, като се молеше на Бога командирът на екипа на земята да скрие всички превозни средства. Кен не трябваше да ги вижда.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 14:08

Гълфстриймът кацна и спря на пистата. Улф спусна колесника, намали скоростта и се сниши на триста метра височина, за да се увери, че няма посрещачи.

— Гранд Джънкшън, Кулата, тук е „Еърбридж“ 90. Ще мина бързо над пистата. После ще обърна срещу вятъра, за да се приземя.

— Прието, 90 — веднага отговори диспечерът, явно инструктиран да даде на похитителя каквото иска.

Нямаше съмнение какво повеляват стандартните процедури на ФБР — да подмамят похитителя да кацне, да измъкнат пътниците невредими и по някакъв начин да обездвижат самолета. Дори щяха да държат летището отворено, само за да го убедят, че всичко е нормално.

„Някъде там в тревите край пистата — помисли Кен — лежи снайперист и чака да спука гумите на самолета, щом му дадат знак.“

Той познаваше добре Гранд Джънкшън. През последната половин година „Еърбридж“ обслужваше тази линия и Кен много пъти бе кацал в този безводен район. Вляво се показа пистата. Сцената не изглеждаше заплашително, с изключение на една малка подробност, която може би не означаваше нищо. Вратите на големия хангар бяха открехнати. Обикновено бяха или плътно затворени, или широко отворени.

Кен отново погледна.

Пред хангара имаше зле паркиран самолет, сякаш някой набързо го бе опразнил. Обикновено пространството между пистата и сградата на летището беше празно. Улф се приготви да натисне бутона на предавателя, когато на същата честота се обади друг глас.

— Кулата в Гранд Джънкшън. „Еърбридж“ 46, разрешете визуално приземяване.

„Еърбридж“ 46? Да, разбира се. Обедният полет от Колорадо Спрингс. Беше странно, че полетите не бяха преустановени, но ако летището продължаваше да работи, за да го заблудят, добавянето на още един самолет на „Еърбридж“ беше убедителен щрих.

Кулата отговори веднага.

— Прието, „Еърбридж“ 46. Имате разрешение за кацане на писта 11. Вятър едно-седем-нула при дванайсет възела.

— Прието.

Кен зави на запад, отдалечи се на няколко километра от летището, после пак се приближи. Видя как другият боинг на „Еърбридж“ — съвсем същият като неговия — кацна и се насочи към хангара.

Улф се опита да си представи какво има в хангара, Полицейски коли и специализиран отряд за борба с тероризма?

Той натисна бутона на предавателя и промени гласа си, за да звучи сърдито. Другият боинг сигурно беше на честотата на наземния контрол и не го чуваше.

— Кулата, тук е „Еърбридж“ 46. Току-що чухме, че друг полет използва нашия сигнал. Какво става, по дяволите?

Насочи боинга надясно, за да огледа по-подробно подозрителния хангар, и си представи размяната на стреснати погледи между чакащите долу. Ако се окажеше прав и в хангара се криеха посрещачи, след няколко секунди щеше да закипи оживена дейност, защото щяха да помислят, че похитителят е кацнал под маскировката на редовен полет.

— „Еърбридж“ 46, ами… малко сме объркани — отговори диспечерът. — Казвате, че още сте във въздуха?

— Потвърдено, Гранд Джънкшън, и искаме разрешение за кацане — отговори Кен.

— Прието, 46, имате разрешение за кацане. Писта единайсет. Вятър едно-седем-нула при осем възела.

Улф притисна нос до стъклото на страничния прозорец и се стресна от потока превозни средства, който изведнъж се изсипа от вътрешността на хангара. Всички се отправиха към истинския „Еърбридж“ 46, който невинно рулираше покрай чакащия Гълфстрийм.

— И така, какво планираш сега, за да влошиш нещата, командире? — неочаквано попита Бостич.

Кен го погледна, вдигна лявата си ръка и му показа електронния спусък.

— Затвори си устата и мисли как да оформиш самопризнанията си. Между другото, животът ти струва нещо само ако имаш желание да кажеш на съдията, че си излъгал. Не го ли направиш, не заслужаваш да живееш.

— Заплашваш със смърт федерален прокурор?

Кен го погледна с престорено изумление.

— Искаш да кажеш, че това не ти е пределно ясно? Господи! Тогава нека да изясним нещата веднъж завинаги. Или самопризнания, или смърт. Сега вече достатъчно ясно ли е?

Бостич кимна намусено.

— Напълно.

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“, летището в Гранд Джънкшън — 14:17

Джеф Джейсън бе спуснал стълбата на гълфстрийма и следвана по петите от Бил Норт, Кет слезе на пистата.

Погледна към хангара. Предполагаше, че полицията и отрядът за борба с тероризма чакат вътре.

След малко боингът кацна, мина покай тях и се отправи към сградата на летището.

От хангара изскочи дълга редица полицейски коли и тръгна след боинга, приближаващ се към сградата на летището.

— Готово! — възкликна Бил Норт.

— Не знам — отговори Кет, засенчи очи с ръка и се вторачи в рулиращия боинг, който продължаваше да се движи по пистата, следван от десетина превозни средства, в това число бронирана военна кола с оръдие.

Озадачен, Норт поклати глава.

— Знаеш ли, Кет, мисля, че той ще рулира, докато излезе на пистата за излитане. На какво ли се надява? Ще го спрат.

Тя напрегнато следеше движението на боинга. После в съзнанието й зазвуча тревога.

— Не. Това е твърде лесно. Няма да е така.

Някъде далеч на югозапад се чу бръмченето на още един самолет и тя обърна глава и огледа хоризонта.

— Какво има? — попита Бил Норт.

— Шшт! — отговори тя и посочи на югозапад. — Чуваш ли?

— По дяволите!

Кет се обърна към него. Той гледаше през малък военен бинокъл.

— Какво?

Бил бързо й подаде бинокъла.

— Погледни, Кет. Това е „Боинг 737“ на „Еърбридж“! Кацналият самолет е друг!

По тялото й полазиха смразяващи тръпки.

— Проиграхме коза си — каза тя. — По дяволите! Сега със сигурност ще избяга.

Вдигна бинокъла и нагласи фокуса. Очертанията на „Боинг 737“ бяха непогрешими, обозначението на опашката се виждаше ясно.

Тя поклати глава.

— Бил, мога ли да те помоля да…

Норт я хвана за лакътя и я повлече към вратата на гълфстрийма.

Дейн се втурна след тях, скочи в самолета и викна на Джеф:

— Излитай!

На борда на „Еърбридж“ 90 — 14:21

„Браво, госпожице Бронски. Нямало засада, а? Поне вече знам, че не бива да ти вярвам.“

Кен насочи боинга на север и заобиколи западната страна на Гранд Меса, огромна планина с плоско било, която стоеше като пост на изток от Гранд Джънкшън. Увеличи мощността на двигателите, издигна самолета на деветстотин метра и прелетя покрай скалите вдясно.

Съзнаваше, че Бостич седи с широко отворени очи и следи всяко негово движение. Но вниманието на Кен трябваше да остане съсредоточено върху летенето, докато изпълнеше плана, който му бе хрумнал, за да се измъкне.

Преди да заобиколи северозападната страна на високото плато, Кен включи транспондера, защото знаеше, че радарната система на диспечерската служба в Гранд Джънкшън ще засече кода за похищение, който още проблясваше на екрана. Внезапната поява на кода и на самолета плюс ниската височина на летене щяха да предизвикат пулсации в апаратурата на въздушния контрол, докато съобщаваха на ФБР, че „Еърбридж“ 90 лети на изток, от южната страна на магистрала 70, водеща към Гленуд Спрингс и Аспен.

Това беше планът.

Щом боингът заобиколи северната страна, Кен изключи транспондера и наклони носа на самолета надолу, докато стигна на по-малко от шестстотин метра от планината.

„Господи, дано да не ударя още птици с тази скорост. Предните стъкла може да не издържат.“

Неочаквано отпред се появи малко възвишение и Улф дръпна щурвала към себе си, за да минат безпрепятствено над него.

„Скорост! Точно така.“

Погледна нагоре и вдясно към скалата, покрай която минаваха.

„Сега!“

Увеличи тягата и издърпа щурвала постепенно и равномерно, докато боингът изправи нос на около двайсет и пет градуса.

— Какво правиш? — разтревожено попита Бостич.

Улф не му обърна внимание, а постепенно намали скоростта. Издигнаха се на около две хиляди метра и планините изчезнаха вдясно. Кен зави точно преди самолетът да изскочи над върха на скалистото плато, после го насочи на юг и задържа височина шейсет метра над дърветата, езерата и уплашените летовници.

След две минути боингът изведнъж изрева над южния край на скалистото плато и носът му се заби надолу, после рязко се насочи да следва релефа, криейки се от радара на въздушния контрол. Кен се приготви да профучи над широката долина на юг. Пресметна наум колко време може да остане във въздуха. Летенето на ниска височина изискваше много гориво. Мислеше, че има повече запаси, но уредите показваха, че му остават по-малко от три хиляди литра.

„Може би ще е добре да налея гориво в Монтроуз.“

Лявата му ръка потърси малката книжка със списъка на летищата за частни пилоти на запад. Не трябваше да пуска електронния спусък и боравеше само със свободните си пръсти, но накрая я намери и без да спира да наблюдава показанията на уредите, прелисти страниците за Колорадо и намери Монтроуз.

Протегна ръка и натисна съответните клавиши на компютъра, който показа, че дотам остават шейсет километра.

На юг се появиха великолепни заснежени планински върхове. Кен спусна боинга на сто и петдесет метра и се стрелна над една междущатска магистрала, насочвайки самолета към широката долина, която познаваше добре — там минаваше шосето, водещо към Черния каньон на река Гънисън и към планините Сан Хуан. Имаше три минути да реши дали да отиде в Монтроуз, или да завие на изток, над Гънисън.

За разлика от Юта, той познаваше този район от годините пилотиране над Скалистите планини. Този път нямаше да сгреши и да влезе в някой задънен каньон.

„И така, какво да направя сега — запита се Кен. — Изплъзнах им се, имам някакъв план, но как да изтръгна самопризнания от Бостич?“

Той потърка чело с дясната си ръка. Лявата стискаше електронния спусък и щурвала. Рудолф продължаваше да мълчи, но Улф внимателно го наблюдаваше с периферното си зрение.

„Бронски ще ме потърси веднага щом разбере, че кацналият боинг е друг. Може би… трябва да й позволя да ме намери или поне да се опитам отново да поговоря с нея.“

Идеята да говори по националния ефир и да разобличи Бостич го завладяваше все по-силно, макар че това вероятно беше опасно. Имаше твърде много начини, по които можеха да го измамят, докато говореше пред камерите.

Кен рязко наклони боинга надясно и се спусна над магистралата. Отново провери горивото. Имаше най-много за четирийсет минути. Само толкова, за да изтръгне самопризнания от Бостич или да измисли начин да се снабди с гориво. Пътниците вече не му трябваха. Необходим му беше само Бостич, но как да свали хората от самолета, без да изложи на риск цялата операция?

Ами ако Рудолф продължеше да се опъва? Ако нямаше начин да арестуват Брадли Лумин? Още колко момиченца щяха да му позволят да убие?

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“ — 14:28

— „Гълфстрийм Пет Лима Лима“, тук диспечерска служба „Приземяване“, Гранд Джънкшън. Няколко от радарите ни го засякоха на северозапад от Гранд Меса, на около сто и петдесет километра на североизток от равнината. На около две хиляди метра височина, преди четири минути. Изгубихме го, когато се отправи на изток от южната страна на междущатската магистрала.

Кет погледна Дейн, който се бе съсредоточил върху уредите. Гълфстриймът зави на север и се издигна на позволената височина от четири хиляди и петстотин метра.

Дейн натисна бутона на предавателя.

— Благодаря, диспечер „Приземяване“. Тук Пет Лима Лима.

— Защо ли отново е включил транспондера? — учуди се Кет.

Очите й бяха приковани в централното табло, но мислите й бяха в пилотската кабина на полет 90.

Дейн поклати глава.

— Може да го е забравил или да го е включил, без да иска. А може и изобщо да не го е изключвал, а ние да не сме чули.

„Или пък го е включил, защото иска да потвърди посоката си към Гленуд Спрингс, което би направил, ако се опитва да изчезне“ — помисли Кет.

— Дейн — рече тя и го дръпна за ръкава.

Той се обърна.

— Да?

— Той ще се плъзне над платото и ще се отправи на юг. Транспондерът е за заблуда.

Пилотът изглеждаше обезпокоен.

— Сигурна ли си? Звучи много странно.

— Сигурна съм. Моля те, насочи се на юг, колкото е възможно по-скоро, и ми дай да погледна някоя карта на района. Не му е останало много гориво, а там има само няколко летища, на които може да зареди.

Дейн поклати глава.

— Ако ние се отправим на юг, а той — на изток, ще го изгубим. Помежду ни има доста високи планини.

— Имай ми доверие, Дейн.

Кет взе клетъчния телефон, свърза се с Франк и му обясни теорията си.

— Във Вашингтон беснеят, че сме го изпуснали в Гранд Джънкшън, Кет. Решението да се разреши на другия боинг на „Еърбридж“ да кацне беше катастрофално.

— Франк, това решение не беше мое.

Той изсумтя в знак, че е съгласен.

— Знам. Беше мое. Но стореното — сторено. Сега се е отправил на изток.

— Не, ще лети на юг.

— Кет, нали гледам картата. Сутринта дойде от юг, от околностите на Дуранго, Фор Корнърс и Монюмънт Вали. Не мисля, че ще се върне там. Освен това ти каза, че радарът го е засякъл да се движи на изток.

— Това е заблуда. Той е умен, Франк. Отчаян и умен. Съобщи какво става на всяко летище в западния район на Колорадо, което има писта, по-дълга от хиляда и двеста метра. Освен това, ако можеш, накарай да не обслужват никакъв боинг в тази част на щата, докато не разберем къде се намира.

— Ще го направя, но искам да се отправиш на изток.

— Не, Франк. Това е инстинкт, но започвам да разбирам този човек. Онова, което иска той, изисква време. Време и гориво. Повярвай ми.

— Кет, обаждат се от Вашингтон. Лети на изток и говори с него. Опитай се да го следиш.

Тя се замисли за няколко секунди, после стисна зъби и каза:

— Франк, по линията има много атмосферни смущения.

— Какво? Какви смущения, Кет? Чувам те идеално.

— Не те чувам, Франк. Ако ти ме чуваш, отправяме се на юг, за да го пресрещнем. Моля те, алармирай летищата. Пак ще се обадя.

Тя остави телефона и вдигна глава. Бяха се издигнали на две хиляди и петстотин метра и летяха на юг. Плоското било на Гранд Меса остана зад тях, а широката долина — отдолу.

— Може би се е отправил към Монтроуз, Кет.

Тя поклати глава.

— Ще си го помисли, но като имам предвид колко гориво му е останало, според мен ще се спусне в Черния каньон на река Гънисън, предполагайки, че ние няма да се досетим за това. Ще се насочи към летището в Гънисън.

Дейн се обърна да я погледне.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че не съм сигурна. Просто рискувам и разчитам на интуицията си. Може и да греша, но ако ме свържете по радиопредавателя, ще се опитам да го предизвикам.