Последният заложник

11.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 12:20

Лявата ръка на Кен Улф трепереше върху контролния лост. Двата изтребителя трябваше да се отдалечат от боинга всеки момент. Болеше го главата, но той се стараеше да не обръща внимание на това. Нямаше смисъл да иска аспирин от Анет. Вече не й беше командир. Беше й станал враг.

Първият изтребител изведнъж се наклони, после се върна в хоризонтално положение. Кен видя как пилотът погледна надолу и притисна ръка към микрофона на шлема — неволна реакция при повикване по радиостанцията.

Внезапно двата изтребителя се наклониха наляво и се стрелнаха на северозапад, към Солт Лейк Сити.

„А сега какво ще правиш?“ — запита се той.

Представяше си уплашените пътници, ядосания екипаж и суматохата в управлението на „Еърбридж“. Сигурно вече се бяха обадили на Том Дейвидсън. Кен изпита угризения. Дейвидсън му бе осигурил длъжността в авиокомпанията, помогнал му бе да се съвземе и се грижеше за доброто му. Така ли му се отплащаше той сега?

Кен поклати глава и се съсредоточи върху предстоящите събития. ФБР щеше да се опита да измисли как да измами похитителя. Трябваше да предвиди всяка тяхна стъпка и да осуети опитите им — все едно игра на шах с високи залози и внезапен край. Налагаше се да го стори заради Мелинда.

„Тази година щеше да е в гимназията — помисли Кен. — Красива девойка, почти жена. Животът щеше да е пред нея.“ Вътрешният глас, който никога не го напускаше, отново не му даваше покой. Така беше всеки ден след убийството й.

„Съсредоточи се, по дяволите! Предвиди ходовете им, инак ще те измамят.“

Той намали тягата и продължи да се спуска. След няколко минути изтребителите щяха да кацнат и на пилотите несъмнено щеше да бъде наредено да излязат от кабините, както бе поискал похитителят.

Кен се замисли за приготовленията на ФБР и за капаните, в които се готвеха да го хванат — от психологически игри до изтощително чакане. Засега беше твърде зает да отправя заплахи и да управлява самолета, за да мисли какво ще прави по-нататък и как да довърши онова, което бе започнал.

Тази мисъл изведнъж го уплаши, сякаш не бе успял да предвиди някакъв съдбоносен техен ход. ФБР просто трябваше да задържат боинга на земята и да го убедят да се предаде. Нямаше да поемат инициативата да разобличат Бостич, нито да арестуват изрода, който бе убил Мелинда. Бяха твърде заети да кроят планове как да атакуват самолета.

Улф погледна на североизток, към планинската верига, граничеща с източния край на Солт Лейк Сити. Очертанията на хребета на север от Огдън бяха заострени и високи, върховете бяха покрити със сняг. Той изчисли височината на най-високия хребет и я запомни. Щеше да свърши работа.

Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 12:32

— Двата изтребителя са на земята — каза Франк Ботъл. — Пилотите слизат.

— Добре — кимна Кет. — А боингът?

— Приближава се към пистата. Всяко друго движение е преустановено.

— Има ли хеликоптери на медиите?

Франк каза няколко думи по телефона, после пак се обърна към нея и кимна.

— Два. Подчиняват се на указанията на диспечерската служба и кръжат на разстояние.

— Но предават на живо телевизионни кадри, нали?

— Предупредих те.

Кет се обърна към един от полицаите.

— Трябва да погледна през някой прозорец.

— В другата стая са Си Ен Ен, агент Бронски — отговори той. — Предават на живо от един от хеликоптерите. Предаването върви и по местните канали. Оттам най-добре ще видите онази част на летището.

Тя тръгна след него. Влязоха в добре обзаведен кабинет.

— На шефа е — обясни полицаят.

Един телевизор в ъгъла излъчваше на живо как боингът се приближава към летището. Вече беше на по-малко от километър и половина и постепенно се спускаше към пистата. И изведнъж самолетът сякаш задържа височината си.

— Какво прави? — попита полицаят.

— Ще прелети над летището, за да провери дали пилотите на изтребителите са слезли от самолетите — отговори Кет.

Боингът идваше към пистата на сто и петдесет метра над земята. Камерата го следеше. После показа двата изтребителя Ф-16. Гласът на говорителя на Си Ен Ен придружаваше прелитането с непрекъснат разказ.

— На борда на този самолет има сто двайсет и двама души. ФБР и други представители на властта чакат командира да се приземи. Още не е известно кой ще поеме отговорността за този пиратски акт.

Неочаквано носът на боинга се вдигна нагоре и самолетът започна да набира височина.

— Ще се върне ли, или няма? — тихо прозвуча гласът на Франк.

Кет трепна. Не го беше видяла да влиза. После отново се вторачи в екрана.

— Убедена съм, че от кулата са му дали разрешение да кацне.

Боингът продължаваше да лети на север и равномерно да се издига. Кет го наблюдаваше със засилващо се мрачно предчувствие.

— Защо не обръща?

Един от телефоните на бюрото на шефа на полицията иззвъня. Някой вдигна слушалката и веднага се обърна към агентите на ФБР.

— Агент Бронски? Командирът се обажда. Иска да говори с вас.

Кет взе слушалката, а Франк се приближи до деривата.

— Бронски?

— Да, командире. Къде отивате? Двата Ф-16 са на земята, както поискахте. Пилотите са навън. Не ги ли видяхте?

— Видях ги, Бронски. Видях и другите превозни средства, дебнещи в засада.

— Какво говорите? Няма никаква засада. Удържахме на думата си.

— Арестуван ли е извергът от покрайнините на Денвър?

Кет погледна Франк, който поклати глава.

— Работим по случая, командире. Споразумяхме се за това само преди петнайсет минути. Трябва ни време.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 12:36

Докато боингът набираше височина, отдалечавайки се от международното летище в Солт Лейк Сити, ужасът, сковаващ сърцето на Рудолф Бостич, го накара да забрави за клетъчния телефон на коленете му. Анет седна до него.

— Още ли не си се свързал по телефона?

Тонът й беше напрегнат и настоятелен. Той изправи рамене и я погледна.

— Не… Откровено казано, забравих. Къде се намираме?

— Приближаваме се към планините и летим на север. Не знам защо. Опитай да се обадиш по телефона. Кен не иска да разговаря с мен.

— На кого да се обадя?

— На ФБР. Нали те действат по този въпрос.

Рудолф кимна, натисна бутона и поиска спешна връзка с най-близкото подразделение на ФБР.

Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 12:36

Новината, че ФБР „действа“ по искания арест в Колорадо, не се посрещна добре в пилотската кабина на полет 90 и Кет се подготви за нови заплахи.

Тя помоли за още време и гласът на командира отново се чу на същата честота. Звучеше изтерзано и настоятелно.

— Знам рутината, агент. Увъртай, увъртай и пак увъртай. Очаквах това, но този път номерът няма да мине. Наказанието, задето не изпълнихте точно указанията му, ще бъде взривяването на всички на борда. Разбирате ли, Бронски? Всеки мъж, жена и дете в този самолет, включително аз, ще умрем само след няколко минути, освен ако похитителят не получи уверението на главния прокурор на Съединените щати, че убиецът, когото ви каза да задържите, ще бъде арестуван, обвинен и осъден. Ясно ли е? Помогнете ми!

— Да, командире, разбираме. Почакайте.

Кет видя, че Франк набира някакъв телефонен номер, и се опита да си представи сцената в боинга. Обмисляше всяка дума, която бе изрекъл Кен Улф. Подозренията й трябваше да са верни. Сражаваха се с невидим противник, заобикаляха истинските въпроси и не стигаха доникъде, а Улф ставаше опасно безумен. Ако искаше да стигне до същността на нещата, Кет трябваше да остави преструвките.

Тя погледна Франк и направи гримаса.

— Какво има, Кет? — тихо попита той.

— Нямам друг избор, Франк. Ще го предизвикам.

Ботъл се приближи до нея. Лицето му беше разтревожено.

— Какво искаш да кажеш? Какво си намислила?

— Трябва да го принудя да разкрие картите си. Да спра представлението.

— Имаш предвид самоличността на похитителя?

Тя кимна.

— Ти си шефът, Кет — изсумтя Франк. — Ние те учим на процедурите, но сме те назначили заради интелекта и интуицията ти.

Кет се усмихна.

— Не забравяй да кажеш това на изслушването по време на вътрешното разследване.

Тя възобнови линията и вдигна микрофона до устата си. Гледаше в бюрото.

— Добре, командире, хайде да свалим картите. Вие държите всички козове и аз знам това. Трябва да знам какво всъщност искате и защо.

— Защо се обръщате към мен, Бронски? — незабавно отговори Улф. — Не става въпрос какво искам аз, а той. Нали го чухте.

— Не, командире, чух вас. Само вас.

Последва дълго мълчание.

— Какво означава това?

— Командире, вие сте сам в пилотската кабина. И двамата го знаем. През цялото време разговарям с похитителя, нали? Сигурно сте знаели, че ще се досетя.

Кет затаи дъх.

Най-сетне дълга въздишка наруши тишината.

— Как разбрахте, Бронски?

Тя усети как сърцето й пропусна един удар. Беше се усъмнила. Рискува. Но да чуе хладнокръвно, брутално потвърждение, беше силен шок.

— Имаше твърде много фрагменти, които не се вместваха в ребуса, командире. Но сега, когато и двамата знаем какво става и кой владее положението, можем да поговорим сериозно.

— За какво, Бронски? Аз съм разкрит. И какво от това? За мен и без това всичко е свършено.

— Какви са исканията ви, командире?

Изминаха трийсет секунди мълчание — като бавно мъчение.

— Вече ви казах — отговори той. — Арестувахте ли онзи боклук от Денвър? Нали чухте какво иска „похитителят“?

В гласа му прозвуча ирония. Плюс неподправен, чистосърдечен гняв и болка. Кет долови тези чувства и разбра, че бариерата между тях е станала почти непреодолима.

— Да, чух похитителя, или както там искате да наричате митичната личност, която сте измислили. Но истината е, че аз не го увъртам. Правим всичко възможно да удовлетворим желанията ви, но това изисква време.

— Ха, действате! Само ме мотаете и ме лъжете.

— Престанете, командире. Моля ви, върнете се в Солт Лейк Сити и се приземете, за да решим въпроса.

— Защо, Бронски? За да спукате гумите, да атакувате самолета и да се опитате да ме принудите да се предам?

— Наричайте ме Кет. Всичките ми приятели ми викат така. От Катерин.

— Вече ви станах приятел, така ли? Стъпка номер петнайсет. Прав ли съм, агент Бронски? „Преговарящият с похитителя преди всичко трябва да се опита да изгради лични взаимоотношения с него. Това постепенно ще се превърне в предимство на представителя на властта в опитите му да овладее положението“ — добави той с престорено назидателен глас. — Правилно ли цитирах?

В стомаха й пролази ледено чувство на страх. Улф наистина бе цитирал правилно инструкцията от наръчника и Кет мрачно осъзна, че играта драстично се е променила. Това не бяха преговори с обикновен похитител. Командирът бе обучен в същите похвати, които тя бе усвоила в академията на ФБР.

Обзе я хладът на безнадеждността. Съпротивляваше се, но чувството на поражение вече я теглеше надолу, сковаваше гласа й, смразяваше съзнанието й и пречеше на способността й да разсъждава ясно.

Изведнъж Кет вече не беше обученият професионалист, контролиращ играта, а само пионка.

— Командире…

— Щом ще бъдем приятели… Е, добре, Кет — каза той колкото можа по-подигравателно, — защо не ме наричаш Кен? След като ще се преструваме, че ни е грижа един за друг…

— Командире… Кен… всички предимства са на твоя страна.

— Кен Улф те притисна до стената, агент Бронски. Знам всеки твой ход. Аз съм най-лошият ти кошмар, както звучи изтърканата фраза от онзи стар филм, защото съм наясно с всичките ти процедури и номера.

— Ние не използваме номера, Кен.

— И още как! Лъжите на правителството са ми известни, Бронски. От две години съм жертва на измамите им и на идиотщините на корумпирани прокурори и глупави съдии.

— Командире, какво се е случило с теб? Моля те, кажи ми защо си толкова ядосан? Не разбирам.

— Всичко с времето си, Бронски. Ще разбереш.

— Добре, тогава накъде си се отправил, командире? Ще се върнеш ли тук?

— О, какво пък, по дяволите! Наричай ме Кен. И без това повече няма да бъда пилот и командир на полет.

— Накъде си се отправил, Кен? Това е първият въпрос.

— Вероятно към ада. Но ще взема със себе си няколко наистина низши животни и около сто и двайсет невинни хора, ако не направиш онова, което искам.

— Все още ти предстои да постигнеш целта си, Кен. Не изпускай шансовете си. Не се отказвай от разговорите с мен.

Някой я потупа по рамото. Беше Франк. Държеше разтворена тетрадка, на която с големи печатни букви пишеше: ОТ ЛАБОРАТОРИЯТА КАЗАХА, ЧЕ ДВАТА ГЛАСА ПРИНАДЛЕЖАТ НА ЕДИН И СЪЩ ЧОВЕК. ТИ СЕ ОКАЗА ПРАВА.

Кет кимна и отново се съсредоточи върху разговора.

— Кен, изслушай ме много внимателно. Аз не съм президентът на Съединените щати, нито дори директорът на ФБР. Аз съм само обикновен агент и не мога да отменям закони или да формулирам политиката на правителството. Казвам ти, че ако кацнеш в Солт Лейк Сити, ще направим всичко възможно да приключим с тази история, като се заемем със злото, което се опитваш да поправиш. Но ако отлетиш някъде, не мога да ти обещая нищо.

Секундите минаваха. В коридора отекна глас:

— Диспечерска служба „Излитане“ казва, че боингът е завил към планината Уосач на височина две хиляди и седемстотин метра.

Кет въздъхна и попита:

— Кен, още ли си на линията?

— Да. Още няколко секунди.

— Какво… какво означава това?

— Не ми даваш никакви надежди, Кет. Човек не може да живее без надежда. Няма ли надежда, няма и спасение. Нито самолет. Довиждане, Кет. Съжалявам, че не ме послуша. Може би следващия път ще го направиш. Извинявай. Не исках да кажа това. Не желая да помагам на похитителите. Този случай е уникален. Ти току-що прецака една изключително необичайна ситуация.

— Какво съм прецакала, Кен? И как можем да го поправим?

— Твърде късно е, Кет. Кажи на онзи прославен главен прокурор, че причината са малодушието и отказът му да действа.

— Кен, пак се преструваш! Опитваме се да изпълним исканията ти. Направиш ли нещо прибързано, само ще помогнеш на бъдещите похитители да получават всичко, което искат. Ще ни принудиш да се съгласяваме незабавно с всяко тяхно искане. Ти си командир на полет. Искаш това да се превърне в обичайна практика? Всеки, който желае нещо, може да го получи, като отвлече самолет, само защото Кен Улф не може да почака? Не, ти не искаш това.

Кет усети, че челото й е изпотено.

Линията още беше отворена, но Улф мълчеше.

В коридора един глас бавно повтаряше съобщенията от служба „Излитане“:

— Сега се насочва към хребета и не е достатъчно високо, за да мине над него.

— Кен, моля те, кажи нещо. Обясни поне какво искаш.

— Обзалагам се, че не си омъжена, Кет — отговори той.

Тя кимна, после се сети, че трябва да говори.

— Да. Не съм омъжена.

— Моля се на Бога да не ти се случи да загубиш дете, Кет. Само тогава ще ме разбереш.

— Командире, завий на запад! Веднага!

— Не, Кет. Ти пропиля шанса си.

— Командире, ти не си убиец!

— Ти не знаеш какъв съм, Кет. Нямаше достатъчно време хората ти да разберат нещо за мен. Авиокомпанията не разбира какво става с мен. Сегашният президент на Съединените щати със сигурност не разбира, инак нямаше да предлага за главен прокурор лъжец и негодник като Рудолф Бостич.

До нея се разнесе друг глас:

— Кет! Той лети право към върха!

На борда на „Еърбридж“ 90 — 12:45

Анет погледна вдясно и сърцето й подскочи. Положението на планината се бе променило. Бяха се движили успоредно на нея, а сега летяха право срещу хребета, под наклон четирийсет и пет градуса.

Тя скочи от мястото си и съобщи по уредбата:

— Всички да затегнат коланите и да наведат глави към коленете! Повтарям, заемете позиция за аварийно кацане!

Почувства, че ужасът на пътниците отразява собствената й паника, но нямаше какво друго да направи. Идеята да нахлуе в пилотската кабина и да удари по главата Кен Улф се връщаше на всеки няколко минути, но без пилот самолетът беше обречен. Сега животът на всички зависеше от похитителя — а никой не знаеше какво се опитва да направи той.

Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 12:45

Кет притисна слушалката до ухото си и затвори очи.

— Кен, дори да сложиш край на всичко това, дай ми достатъчно време да разбера какво искаш. Какво е направил Бостич? За какво е излъгал? Той ли е виновен, че си загубил детето си? Ако прекъснеш връзката и се блъснеш в планината, никой няма да узнае какви са били исканията ти.

Кен заговори отново. Гласът му беше тих, а думите — бавни и уморени, сякаш не проявяваше интерес.

— Човекът, когото трябва да арестувате, се казва Брадли Лумин. Той убива малки момичета. Отвлича ги, държи ги при себе си, изнасилва ги, върши ужасни неща с тях, после ги убива. Прави им снимки. Пуска ги по компютрите и вероятно по Интернет. И ще продължи да го прави, ако не го спрете. Две години се молих, но никой не ми обърна внимание. През това време той уби още две деца. Умолявах кого ли не, но напразно. И малките момиченца продължават да умират.

— Кет! — обади се Франк. — Остават му три километра до сблъсъка!

По гърба й полазиха тръпки. Между пътниците и планинския хребет стояха само думите й.

— По дяволите, Кен, чуй ме! Завий на запад и ми разкажи историята в основни линии. Не слагай край на всичко, преди да сме разбрали поне точно какво се е случило и какво можем да направим.

— Всичко е в полицейските архиви. Говорете с детектив Роджър Матсън от щатската полиция в Кънектикът. Той каза истината за Бостич. А Бостич излъга и потули всичко.

— Съвземи се, Кен. Ти си професионален пилот, а не убиец. Това, което си намислил, не прави чест на човека, когото си загубил.

„Той каза «малки момиченца». Престъпникът убива малки момичета, а Кен е загубил дете.“

— Става дума за дъщеря ти, нали? Как искаш да запомнят баща й? Като масов убиец ли? Това ли искаш?

— Остава му километър и половина — пак се обади Франк. — Намира се на сто и петдесет метра над хребета.

— Кен, как изглеждаше дъщеря ти? Как се казваше? Хубава ли беше?

На борда на „Еърбридж“ 90 — 12:47

Някаква прелитаща покрай прозореца вила привлече вниманието на Анет. Тя мина покрай жената с широко отворени очи на място 1-В и приклекна, за да вижда по-добре. Самолетът се бе устремил право към планинския хребет!

Бостич мънкаше нещо по телефона — търсеше някого и настояваше с треперещ глас да го свържат.

Нямаше да има достатъчно време. Вече никой не можеше да повлияе на съдбата. Бяха твърде близо до хребета.

Изведнъж я обзе неестествено спокойствие. Жената стисна ръката й и Анет отговори със същото. Щяха да се простят с живота заедно.

Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 12:49

Кет чу, че Кен Улф изключи клетъчния телефон и се вцепени. Погледна Франк обезумяло. Молеше се на Бога да не се случи онова, което очакваха всички.

Лицето на Франк Ботъл беше бледо като на смъртник.

— Диспечерска служба „Излитане“ казва… — заекна той, — че мишената се сляла с хребета… и изчезнала.

— О, боже!