Последният заложник

3.

Областно летище Дуранго-Ла Плата, Колорадо — 10:14

Гейтс завърши проверката по изключването на двигателя, погледна командира, който четеше дневника за поддръжката, и попита:

— Ще слезеш ли да говориш с диспечерите?

Кен не откъсна очи от дневника.

— След малко. Но имам една бърза задача за теб.

— Добре.

Улф вдигна глава и го погледна в очите.

— В южния край има малка ремонтна работилница. Познавам механика и му имам доверие. Казва се Гюс Уилсън. Намери го и му кажи да дойде да прегледа двигателя, преди да сме се отказали от този полет.

— Искаш да кажеш, че той може да подпише официално разрешение, макар да не е от нашите механици?

Командирът кимна.

— Може. Ако уредите ни дават грешни показания.

— Но нали каза, че уредите показват…

— Дейвид, просто го доведи. Тогава ще обсъдим подробностите.

Помощник-пилотът се поколеба, сетне разкопча предпазния колан.

— В южния край ли каза?

— Да. Гюс Уилсън. Едър мъж. Кажи му да побърза. Вероятно греша, но искам да опитам преди компанията да е докарала тук друг самолет за пътниците.

Дейвид стана, отвори вратата и излезе. Размина се с Анет Бакстър, която се бе запътила към пилотската кабина. Тя се обърна и го погледна. Личеше, че е притеснен.

„Странно“ — помисли Анет. Може би само реагираше на моментното напрежение. В края на краищата самолетът беше пълен с разгневени пътници.

Тя влезе при Кен и попита:

— Какъв е планът? Пътниците седят на местата си, както им нареди.

— Дай им храна и напитки. — Гласът му беше настоятелен, спокоен и лишен от чувства. — Погрижи се да бъдат доволни, докато помощник-пилотът доведе механиците от поддръжката. Има вероятност да е фалшива тревога и да продължим.

Анет вирна глава.

— Наистина ли? А изключването на двигателя?

— Показанията на уредите може да са неверни.

Тя се усмихна.

— Ако решиш да продължим, ще обясниш това на нервните ни пътници, нали?

— Много ли са нервни? Ей сега ще им кажа нещо.

Анет кимна. Кен бавно вдигна микрофона към устата си, внимателно обмисляйки думите си, после натисна бутона.

— Драги пътници, отново говори командирът на самолета. Чакаме механиците да проверят какъв проблем имаме. Ако на борда има други пилоти, които биха желали да хвърлят един бърз поглед на уредите, моля да заповядат. Ако някой откликне на молбата ми, моля натиснете бутона и повикайте някоя от стюардесите. Тя ще ви придружи до пилотската кабина.

Анет го гледаше изненадана.

Не бе характерно за Кен да не я предупреди.

Тя нервно огледа пътническия салон. Кевин вече водеше един млад мъж, който се бе отзовал на поканата на командира. В същия миг Рудолф Бостич привлече вниманието й.

— Да?

— Простете, мога ли да помогна с нещо? Да подам оплакване за неизправността на двигателя или да издам съдебна заповед да се разчисти летището?

Тя се засмя и поклати глава.

— Още не.

— Признавам, че предложението ми се основава на личен интерес. След два часа трябва да произнеса реч във Финикс и започнах да се притеснявам.

— На официална церемония ли, господин главен прокурор?

— Благодаря, но малко прибързано ми дадохте титлата. Не, на юридически семинар. Е, светът няма да свърши, ако не се появя.

— Ами, в момента чакаме механик и не можем да напуснем самолета, докато не дойде. Не знам колко време ще отнеме.

Рудолф Бостич се усмихна.

— Добре. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо.

Диспечерски център на „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 10:25

Джуди Смит, ръководител „Полети“, се приближи до Върни Гарсия и сложи ръка на рамото му. Той не я бе видял и леко подскочи при допира.

— Върни, след десетина минути трябва да пуснем друг самолет на мястото на полет 90. Разговаря ли с Улф?

Той поклати глава.

— Трябваше да ми се обади веднага щом кацне в Дуранго. Току-що говорих с управителя там. Преди десет минути помощник-пилотът е слязъл от самолета. Не знам какво е станало после.

Тя сви устни и се замисли.

— Добре. Когато се обади, кажи му, че тежката артилерия идва. Ще му изпратим двама механици.

Гарсия се огледа дали някой не слуша разговора им и я хвана за ръката.

— Джуди, преди няколко минути реагира странно, когато ти казах, че командир на полета е Кен Улф. Има ли нещо, което не знам?

Тя не отговори веднага.

— Защо питаш?

Той сви рамене.

— Ами, когато сутринта му дадох документите за полета, ми се стори, че изглежда странно. Погледът му беше някак отнесен и блуждаещ. Но аз работя тук едва от август и не познавам добре служителите.

Джуди несъзнателно барабанеше с пръсти по бюрото му. Вдигна глава и го погледна в очите.

— Изглеждал е отнесен, така ли?

— Много. Това има ли някакво значение?

Тя поклати глава бавно и неубедително.

— Кен Улф е загадка за нас, Върни. Той е приятен човек и способен пилот, но има странната способност да притеснява помощник-пилотите. В него сякаш живеят три-четири различни личности — единият Кен е весел и дружелюбен, другият — мрачен и необщителен, третият — уплашен и подозрителен. Не съм сигурна как да го възприемам, но независимо от промените, Кен винаги е бил играч от екипа, що се отнася до диспечерския контрол.

— Разбирам. Само помислих, че трябва да ти кажа.

Джуди се усмихна разсеяно и се накани да тръгне, после изведнъж се обърна.

— Върни…

— Да?

— Я се обади пак на управителя. Кажи му веднага да се качи на самолета, да изведе Улф и да го накара да ми се обади.

На борда на „Еърбридж“ 90, Областно летище Дуранго-Ла Плата, Колорадо — 10:28

Докато поднасяше храна и напитки на пътниците, Анет изведнъж чу, че вратата на пилотската кабина се тресна. Ехото отекна в целия самолет. После гласът на Улф изпълни пътническия салон.

— Драги пътници, говори командирът. Имам добри новини. Механиците установиха, че една елементарна верига ни давала грешни показания. Неизправността е отстранена и получихме разрешение да излетим. Извиняваме се за непредвиденото спиране. Моля стюардесите да затворят вратите и да подготвят пътниците за излитане.

Левият двигател започна да работи.

Анет отиде в първа класа и за миг застана там. Притесняваше я нещо, което не можеше да определи. Вероятно защото спомените й от Дуранго бяха лоши. Преди няколко години имаше неприятно преживяване с един приятел, който се оказа женен.

Разбира се, че командирът трябваше да бърза, но скоростта, с която стана всичко, я изненада. Кога се бяха качили на борда механиците?

„Сигурно съм била с гръб по-дълго, отколкото мислех.“

Да, сигурно се беше залисала със сервирането и удовлетворяването на разнообразните желания на пътниците.

Воят на двигателите се усили, после бръмченето стана равномерно. Тя изведнъж се сети, че не е предложила кафе и безалкохолни напитки на пилотите. Самолетът започна да рулира на пистата. Анет се опита да отвори вратата на пилотската кабина.

Беше заключена.

Боингът рязко зави надясно и тя трябваше да се подпре, за да не падне.

Звънът на вътрешния телефон прекъсна мислите й и Анет погледна към тавана. Червената светлина показваше, че я викат в нишата за екипажа отзад.

— Анет, обажда се Кевин. Къде е пътникът от място 18-Д?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, няма го и съпругата му се тревожи.

— Кой беше той?

— Командирът попита дали на борда има други пилоти и той изяви желание да отиде в пилотската кабина. Спомняш ли си?

— Да. Да не е в тоалетната?

— Тук, отзад го няма. Проверихме.

— Чакай малко.

Тя се наведе към вратата на тоалетната. Боингът се наклони наляво и Анет едва не загуби равновесие. Видя, че тоалетната е свободна, и каза:

— И тук го няма. Ще се обадя в пилотската кабина.

След малко чу гласа на Улф.

— Пилотска кабина.

— Кен? Обажда се Анет. Може ли да вляза?

Той се поколеба, преди да отговори, после гласът му стана странен и напрегнат.

— Виж, предпочитам да не ме безпокоиш. Тук е… малко тясно. Реших да дам възможност на нашия гостуващ пилот да опита да лети.

Тя се усмихна с облекчение.

— Добре. Точно затова ти се обаждам. Съпругата му се притеснява.

— Предай й, че ще се върне след малко. Тук му е интересно.

— Добре. Какво искаш да пиеш?

Отново последва мълчание.

— Кен?

— Нека да освободим линията. Много съм зает.

— Разбира се. Извинявай.

Анет остави слушалките и микрофона с ясното чувство, че без да иска, е заела линията и е задала твърде много въпроси. В това нямаше логика, но тя изпита вина.

От пилотската кабина се разнесоха два камбанни звука — сигналът, че са готови да излетят. Анет седна на сгъваемия стол и инстинктивно закопча предпазния колан.

„Защо е пуснал пътник в пилотската кабина, без да ми каже? При това непосредствено след аварийно кацане?“

Може би това беше причината за безпокойството й.

Не, изпитваше го и по-рано, още преди Кевин да се обади за мъжа от място 18-Д.

Един паникьосан човек изскочи от предната врата на летището в Дуранго и хукна към пристигащия пикап. Очите му бяха широко отворени.

— От „Еърбридж“ ли сте? — обърна се той към униформения мъж, който слезе от пикапа.

— Да, господине. Какво…

— Трябва да ми помогнете! Съпругата ми е на самолета, който излита!

— Какво говорите?

— Самолетът беше отклонен тук. А сега излита. Командирът ме помоли да свърша нещо и докато бях на земята, потегли.

— Чакайте малко. За полет 90 ли става дума?

— Да.

— Той не отива никъде, господине.

— Как да не отива? Погледнете. Вече излита.

Изведнъж ги блъсна вълната от шума на двата турбореактивни двигателя и иззад сградата се появи един самолет.

Човекът от пикапа се завтече към площадката встрани от сградата на летището, където очакваше да види познатите очертания на „Боинг 737“.

Площадката беше празна и в това нямаше никаква логика. Самолетът бе кацнал там с изключен двигател. Не можеше да замине никъде, без да бъде проверен от механиците.

Мъжът погледна на север. Един реактивен самолет тъкмо набираше скорост, за да излети.

Емблемата на опашката беше на „Еърбридж“.

Дейвид Гейтс стоеше стъписан и гледаше как самолетът му излита без него.

За миг си помисли, че командирът просто е забравил, че помощникът му не е на борда. Но само за миг.