Последният заложник

32.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 18:03

Кет стисна клетъчния телефон и затвори очи, за да се съсредоточи. Идеята, че Бил Норт може да притежава компания, макар и непряко свързана с разпространението на мръсотии, беше обезпокоителна, да не говорим за неочакваната връзка с адреса SHRDLU2. Фактът, че предложението му за помощ в Солт Лейк Сити може да не е било толкова безкористно, я обърка напълно. Отначало мислеше, че Норт е само загрижен гражданин. После разбра, че отчасти притежава „Еърбридж“ и се грижи за вложенията си. Но това сега?

— Роджър, имаме ли улики кой от компанията на Норт може да е замесен? Бил Норт със сигурност не знае нищо за това.

— Нямам представа, Кет, нито време да говоря с шефа на Таурус. Компанията му в Чикаго е твърдо решена да не ни сътрудничи, разбира се.

— Това означава, че се нуждаем от помощта на Норт. Не знам нищо за неговите операции, освен че е спечелил парите си от издателска дейност. Какво знаеш за него?

От другата страна на линията последва дълго, издайническо мълчание. Матсън се прокашля, преди да отговори.

— Кет, останах изумен, когато ми каза, че Норт ти помага. Холдингът му включва огромно разнообразие от съмнителни публикации в чужбина. Така например, във Филипините от години разследват „Нортлайн Пъбликейшънс“ за контрол върху нелегалното производство на откровена порнография и публикуването на гнусотии. Норт притежава и три от най-долнопробните европейски таблоиди, онези, заради които папараците издирват като обезумели знаменитостите — също като в случая с лейди Даяна. Той има и легален бизнес, но голяма част от парите му смърдят.

— Не знаех това, Роджър.

— Не е имало причина, освен ако не разследваш международните порнографски списания, както правя аз. Къде е Кен? Слуша ли?

— В момента говори по радиоуредбата. Да го повикам ли?

— Не. Кет. Има още нещо, което трябва да знаеш. Само аз знам нещо за последните часове на Мелинда. Досега го крих, защото единствено убиецът знае тези подробности и винаги съм мислел, че това е Лумин. Виж какво, не знам защо… изпитвам толкова силно желание да ти го кажа, но е така. Сега, след като Лумин е невинен, информацията е изключително важна. Не казвай на никого, освен ако не го използваш за потвърждение на обвинение.

— Казвай.

— Ще ти стане лошо, Кет.

— И без това вече ми е лошо.

— И така, драги пътници, успокойте се, ако можете. Всичко ще свърши след по-малко от двайсет минути. И макар да знам, че никога няма да мога да изкупя вината си пред вас, нито да поискам прошка, моля да ме извините за онова, което ви накарах да преживеете.

Кен свърши да говори едновременно с Роджър Матсън. Кет затвори клетъчния телефон, опитвайки се да не показва погнусата, която изпитваше. Замисли се за секунда. Гневът й се засили. Отново посегна към компютъра на Бостич, твърдо решена да намери отговора. Отражението на ръката на снимката с Мелинда беше началото. Трябваше да я разгледа по-отблизо.

Нещо около тази ръка я безпокоеше, откакто я видя. Огледа всеки детайл на изображението, отбелязвайки факта, че ръката е на бял човек, очевидно мъж, и има някакви отличителни белези.

В компютъра на Бостич имаше сложна програма за работа с фотографии и Кет я използва, за да увеличи образа.

Изведнъж ръката изпълни целия екран и се появи с поразителна яснота, показваща отличителна странична извивка на кокалчето на малкия пръст.

Кен се беше върнал и седеше на мястото си. Тя го погледна, после отново насочи вниманието си към снимката.

Едно бе сигурно — ръката не беше нито на Брадли Лумин, нито на Рудолф Бостич.

— Какво каза Матсън? — попита Улф.

Очите му бяха приковани в уредите и той не виждаше стъписаното й изражение.

Кет се обърна и се вторачи в него, сетне отговори.

Повтори същината на разговора, плюс факта, че фирмата на търговеца на мръсотии от Чикаго е собственост на човека, който седи в гълфстрийма, летящ на неколкостотин метра вляво от тях.

Той я погледна озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Бил Норт притежава компанията, Кен. Трябва да разберем кой в организацията му е поръчал плащанията за адреса SHRDLU2. Не забравяй, че собственикът на този адрес вероятно е убиецът или може да ни заведе до убиеца. Разбира се, не очаквам да стигнем до компанията.

Звънът на клетъчния телефон я накара да подскочи. Обаждаше се Франк.

— Кет, искам да ти съобщя някои нови неща. Обискът на дома на Лумин във Фейт Колинс е бил много интересен. Намерили са таен склад с порнографски видеокасети, всички с участието на малолетни момичета. Били са предназначени за нелегално разпространение. Няма деца, фигуриращи в списъците като изчезнали или мъртви.

— Той е… произвеждал такива неща?

— „Произвеждал“ е твърде официална дума, но това е идеята. Намериха счетоводна книга, показваща, че Лумин ги е примамвал вътре, плащал им, правел записите — понякога включващи групов секс — на някое отдалечено място, после продавал резултата.

— Значи няма доказателства, че ги е убивал или изтезавал?

— Не. Изглежда са били доброволни участнички, макар че вероятно са били дрогирани с наркотици, които им е давал. Намерили са във фургона и кокаин. Но едно от момичетата е заснето на видеокасета в хижа, която много прилича на снимката у Матсън.

— Искаш да кажеш на същото място като Мелинда? — Кет погледна Кен, който слушаше разговора. Той й направи знак да продължи. — Че прилича на хижата, в която е била държана Мелинда?

— Да. Вдигнах скандал на централата и ме върнаха на случая. Изпратих на Матсън кадър от лентата за потвърждение. Но такава лента няма. След целия шум, който се вдигна около отвличането и убийството на Мелинда, лайнар като Лумин би се паникьосал и би изхвърлил доказателството.

Тя му благодари и затвори. Вторачи се през предното стъкло и се замисли. Опитваше се да подреди фрагментите на ребуса. Лумин записваше видеокасети с детска порнография, но не убиваше жертвите, нито ги изтезаваше. Но защо при обиска на къщата му в Кънектикът преди две години такива записи не са били открити? Защо? Това засилваше извода, че Лумин не би убил малко момиче, което внимателно е омотал в порнографската си мрежа. Но дали не бе направил изключение?

Очите й бяха приковани в хоризонта на запад.

— Кен, полицията установи ли как е била отвлечена Мелинда? На публично място ли е станало?

Той бавно поклати глава. Лицето му бе обляно в сълзи.

— Не. Явно е отишла да се срещне с тринайсетгодишния приятел, с когото си пишеше. В последното писмо по електронната поща той й определя среща в търговския център. Аз не бях в града. Полицията предполага, че е била отвлечена там. Или че доброволно е тръгнала с убиеца. Незабавно се обадих, че е изчезнала, но намерих писмото едва след два дни.

— Нямаше ли искане за откуп?

— Не. Явно не беше този вид отвличане. Извършителят е искал да я използва и после да я захвърли.

Дали Лумин не бе предал Мелинда на някой друг, който я бе убил? Кет се замисли. После изведнъж се обърна към Улф.

— Кен, ако наистина искаш да хванеш убиеца на Мелинда, трябва да се откажеш от намерението да пръснеш черепа си.

Той я погледна. Изражението му беше неразгадаемо. Безмерна болка и гняв изостряха чертите му.

Кет опита отново.

— Разбираш ли, Кен? Ключът трябва да е у Бил Норт!

— Норт?

— Да. Той може да принуди шефа на компанията в Чикаго да отговори на съдбоносния въпрос кой е използвал онзи адрес в електронната поща, SHRDLU2. Вече го познавам добре. В твое отсъствие Норт няма да го направи, ако това заплашва деловите му интереси. Но той иска да бъде героят, сложил край на похищението, и ще го направи заради теб, Кен.

Улф се вторачи в гълфстрийма, после внезапно зави надясно, увеличи тягата и настрои радиопредавателя.

— Какво правиш, Кен?

Той не обърна внимание на въпроса и натисна бутона на предавателя.

— Господин Норт, тук е Кен Улф. Чувате ли ме?

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“

— Да, командире? Къде отивате?

— Трябва да поговорим. Веднага — очи в очи. Нуждая се от вашата помощ, за да сложа край на всичко това. Искам да кацнете след мен в Глоуб, Аризона.

— Нали се бяхте насочили към Финикс.

— Да, но сега отиваме в Глоуб. Моля, последвайте ме. Ако го направите, ще освободя пътниците и ще се кача на вашия самолет, ще поговорим и ще се предам.

— Добре. Браво, командире. Ще ви следвам по петите.

— Слава богу! — рече Дейн и наклони гълфстрийма, за да завие след боинга. — Какво ли е го е накарало да промени решението си?

Бил Норт обикновено отговаряше бързо, но този път не каза нищо. Бейли се изненада, когато видя колко са дълбоки бръчките на челото му.

Летище „Сан Карлос“, Глоуб, Аризона — 18:21

Единствената писта на летище „Сан Карлос“, дълга хиляда и седемстотин метра, не беше достатъчно голяма, за да побере боинг 737, затова видът на самолета, който се спусна от запад след краткото обаждане до диспечерската служба, привлече вниманието на неколцината служители, които още не се бяха прибрали вкъщи.

Боингът кацна и рулира до края на пистата, където обърна и се придвижи към по-широкото бетонно пространство. Моторите му постепенно заглъхнаха. След минута един лъскав Гълфстрийм кацна и спря до него.

Двама любопитни механици стояха до пикапа си и гледаха. Към тях се присъедини един от служителите на летището.

— Какво става? Да не би да искат да заредят?

— Някой да те е повикал, Джим? — попита единият от механиците.

— Не.

— Ами ако им потрябваш, ще ти се обадят.

— Вратата на боинга се отваря — отбеляза Джим.

— И на гълфстрийма… А бе това да не е…

— Какво?

— Онзи боинг от „Еърбридж“, отвлеченият.

— Вярно, сигурно е той.

— И какво ще правим сега?

— Ще се обадим на шерифа. Хайде, Джим, бързо!

Кен мълчаливо провери уредите, взе револвера и го затъкна в колана си. После стана и отвори вратата на пилотската кабина. Кет усети промяната в налягането, когато Улф отвори и външната врата, и чу бръмченето на спускащата се стълба.

— И така, драги пътници, тук ще свърши всичко. Съжалявам, че ви оставям в Глоуб, вместо във Финикс, но транспортът скоро ще бъде уреден. Искрено се извинявам. Моля, изчакайте, докато се кача в другия самолет. После можете да слезете. Всички без господин Бостич. Той е арестуван и всеки опит да бъде освободен е престъпление.

Кен остави микрофона и се наведе към пилотската кабина.

— Хайде, Кет, излизай.

Тя се подчини и се изненада, когато лявата му ръка обгърна раменете и врата й.

— Извинявай, но в случай че някъде там се крият снайперисти, трябва да изглеждам опасен.

Лицето му бе сериозно. Бутна я леко по стълбата и се огледа във всички посоки, после допря дулото в тила й.

— Спокойно, Кет. Върви близо до мен.

Гълфстриймът беше на стотина метра. На вратата нямаше никой. Двамата бавно се качиха по стълбата.

— Кой е най-близо до вратата? — извика Кен.

На входа се показа едно лице и Кет позна командира на полета.

— Дейн Бейли — каза тя през рамо.

— Не съм въоръжен, командир Улф — рече Дейн, вдигна ръце и влезе заднишком в самолета.

— Къде е господин Норт?

Бейли посочи с глава към пътническия салон.

— А помощник-пилотът?

— На седалката вдясно в пилотската кабина.

— Забележа ли внезапно движение, ще стрелям.

— Никой няма да прави резки движения, командире. Господин Норт ви чака. Не е въоръжен.

— По-добре да е така. Къде смятате да стоите?

Бейли сви рамене.

— Където няма да ви пречим.

— Добре — каза Улф. — Стойте в пилотската кабина.