Последният заложник

7.

Централата на Си Ен Ен, Атланта — 11:30

Секретарката на вицепрезидентката на новините стана от бюрото си и отвори вратата на кабинета на шефката си.

— Джули? Извинявай, че нахлувам така, но може ли да ти кажа нещо? Спешно е.

Джули Макнеър кимна и се извини на безупречно облечения млад мъж, с когото провеждаше интервю за назначаване на работа, последва секретарката си и затвори вратата.

— По-добре да си заслужава.

— Спомняш ли си кандидата от Финикс, който се яви на събеседване преди две седмици? — попита секретарката.

Джули се замисли за секунда.

— Някой си Крис, нали?

— Да, Крис Билингс. Той е на телефона и настоява веднага да го свържа с теб, защото…

— Това едва ли ще му донесе точки.

— Почакай. Каза, че е очевидец на истинска сензация. Намира се на някакъв самолет.

— Добре, ще говоря с него.

Секретарката й подаде слушалката.

— Какво има, господин Билингс?

— Отвлечен съм.

— Моля?

— Летя със самолет, който е отвлечен. Полет 90 на „Еърбридж“.

Той й разказа основното. Очите на Джули Макнеър се разшириха, тя се наведе над бюрото, грабна писалка и написа бележка: „Свържи се с контролната кабина. Кажи им да бъдат готови да предават на живо от тази линия“.

Секретарката я прочете, кимна и хукна към вратата.

— Добре, Крис, казваш, че се обаждаш от един от телефоните на седалките?

— Да, и това ще струва цяло състояние, но…

— Не се притеснявай, ние ще платим сметката. Ще предаваме думите ти на живо.

— Простете, госпожице Макнеър, но първо трябва да се споразумеем за нещо.

Тя се запита защо един кандидат за работа, който иска да стане кореспондент на Си Ен Ен, ще иска пари за репортажа си. Би трябвало да знае, че за доброволни репортажи не се плаща. Пък и това беше идеална възможност да го чуят на живо.

— Какво споразумение, Крис?

— Назначихте ли вече някого на новото място?

— Не.

— Хубаво. Искам тази длъжност. Бива ме. Аз съм най-добрият ви кандидат. Писна ми от Финикс и от местните новини. Назначете ме веднага на заплатата, която обявихте, и репортажът е ваш.

— Това е изнудване. Не…

— Моля ви, госпожице Макнеър. Това не е изнудване, а умение да се пазариш. Онзи ден не го притежавах, но вече го имам. Мога да се обадя на другите мрежи и да им направя същото предложение, но много искам да работя в Си Ен Ен.

— Другите мрежи ще ти кажат да вървиш по дяволите.

— Мисля, че не вярвате на това. Аз не продавам репортаж, а себе си. Вижте, аз съм адски добър репортер, но още не съм имал възможност да го докажа на национално ниво. Прослушахте ли записите ми?

Тя въздъхна.

— Откровено казано, не. Бях заета с интервютата.

— Добре. Назначете ме за шест месеца. Думата ви ще бъде достатъчна. Ако харесате сегашния ми репортаж, назначете ме на постоянно място. Само ми дайте възможност.

— В противен случай няма да кажеш нищо, така ли?

— Госпожице Макнеър, вие също сте професионален журналист. Какво бихте направили на мое място?

Джули обмисли предложението. Обичаше да взима решения под натиск. Какво пък, по дяволите? Дори да се провалеше, щеше да го изтърпи шест месеца и после да намери друг.

— Добре, споразумяхме се. Назначен си. А сега може ли да излъчим репортажа ти, преди новината да е остаряла?

— Готов съм, госпожице Макнеър.

Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 11:30

За двайсет минути главните изпълнителни директори на „Еърбридж“ сформираха екип за справяне с кризата и повикаха главния пилот, шефа и заместника по оперативната дейност. Неколцина от екипа оживено разговаряха по телефоните на бюрата, други двама използваха клетъчни телефони, а президентът на компанията говореше в ъгъла с главния юрисконсулт на корпорацията. Само главният пилот вдигна глава, когато шефката на „Ръководство въздушно движение“ влезе в стаята с бледо като восък лице.

Джуди Смит бързо се приближи до него и каза:

— Стив? Имаш ли свободна минутка?

Той изглеждаше напрегнат. Беше главен пилот от една година — година на постоянно финансово напрежение и настоявания от страна на ръководството да поддържа компанията с минимален брой пилоти. Дори да работеха безплатно, те пак щяха да струват скъпо в очите на „Еърбридж“ и при всяка удобна възможност той се бе оплаквал от това. Работата го уморяваше и натрупващото се изтощение личеше от тъмните торбички под очите му.

— Какво има, Джуди?

Тя кимна към коридора.

— Може ли да… говорим там?

Стив Кобърг се увери, че всички в залата са заети, последва я и щом излязоха, попита:

— Какво става?

Джуди се вторачи в очите му, помълча, после каза:

— Стив, познаваш ли добре Кен Улф?

Кобърг подозрително наклони глава.

— Ами… той е един от пилотите. Какво имаш предвид?

— Мисля, че знаеш, Стив. И двамата сме наясно, че в случая имаме сериозни притеснения. Познавам Кен и го уважавам, но е факт, че той е много напрегнат и аз не разбирам защо.

Той разпери ръце.

— Джуди… Преди да го назначат тук, Улф мина през ада. Хайде да оставим това, а? Има неща, които не са свързани със случилото се, и те са причината за поведението му.

— Какви неща, Стив?

Кобърг вдигна очи към тавана, изсумтя, после я погледна.

— Неща, които ме помоли да не разпространявам в тази компания. Неща, причинили му огромна болка. Неща, които не са твоя работа.

Тя замислено се вторачи в обувките си, после изведнъж вдигна глава.

— Питам се дали тези неща, за които не знаем, могат да обяснят странното му поведение.

Кобърг отново въздъхна отчаяно.

— Знам, че е малко особен, но какво общо може да има това с… отвличането?

— Помощник-пилотите се оплакват от него, нали?

— Знаеш, че не мога да обсъждам подобна информация.

— Стив, разговарях с няколко пилоти, които са летели с Кен. Всички казват, че го бива и прави всичко като по учебник, но ги побърква. Ще ми кажеш ли, че не си забелязал това?

— Непрекъснато взимаме някакви мамини детенца, които се оплакват от командирите си. Не го ли знаеш?

— Знам го, но знам и че има постоянен поток разтревожени пилоти, които ти казват същото като на мен. Описват го като много сдържан, разсеян и непоследователен. Не отговаря на повикванията по радиото и изпада в различни настроения. Не може да се разчита на него, защото внезапно се обажда, че е болен. Това едва ли е нормална характеристика. Чувал си тези неща, нали, Стив?

Той въздъхна. Лицето му се натъжи.

— За бога, Джуди, той наистина е потиснат.

Кобърг се обърна, бръкна в джобовете си и се вторачи в дъното на коридора. Наведе глава, сетне погледна Джуди и тихо каза:

— Преди четири години Кен загуби съпругата си. При автомобилна злополука. Преди две години единственото му дете, единайсетгодишна дъщеричка, беше отвлечена, изнасилена, измъчвана и убита в Кънектикът. Оттогава той страда денонощно. Загубил е всичките си близки на този свят и има право да е такъв, какъвто е.

Джуди го гледаше с отворена уста и ококорени очи.

— Боже мой!

— Кен искаше да избегне точно такава реакция тук, сред колегите. Затова ме помоли да не казвам на никого.

— Знаеше ли това, когато го назначи?

Той кимна.

— Повечето. Той беше пилот в една източна авиолиния. Част от империята на Дейвидсън. Нали го познаваш?

Тя кимна. Дейвидсън беше известно име в света на авиационните линии, а освен това и един от най-големите акционери в „Еърбридж“.

— Господин Дейвидсън ми се обади лично и ми разказа историята. Обясни, че убиецът бил освободен заради техническа подробност. Притеснявал се, че Улф живее там, в Кънектикът. — Кобърг млъкна за миг, сетне продължи: — Помоли ме да намеря място за Кен Улф в „Еърбридж“ и ми изпрати служебното му досие. Не видях причини да откажа.

Джуди го погледна изпитателно.

— Ходил ли е при психиатър, Стив?

Той за пореден път въздъхна.

— Джуди, Кен е отличен пилот, а ние се нуждаем от такива. Винаги, когато анулираме някой полет, трябва да отговарям аз, защото не мога да назнача достатъчно пилоти заради жълтите стотинки, които плащаме. Не ме интересува дали някой от пилотите ходи при психиатър, щом върши работата си. Това е личен проблем.

— Личен проблем?

— Да, по дяволите!

— Но, Стив, в случай че не си забелязал, той кара нашите самолети. Вози нашите пътници. Някой проверил ли е дали Улф получава психиатрична помощ?

— Този разговор води ли донякъде? — изсумтя Кобърг.

— Да.

— Докъде?

— Как се е качил на борда похитителят, Стив?

Той се вторачи в нея, после сви рамене.

— Защо питаш мен, Джуди? Ти ни разказа какво се е случило.

Тя поклати глава.

— Казах ви само онова, което ми съобщиха. Самолетът неочаквано се приземил в Дуранго и явно е бил управляван от някого, докато помощник-пилотът е слязъл да изпълни странна поръчка. Пътник, който по една случайност е бил единственият друг пилот на борда, също е бил свален от самолета.

— Е, и?

— Кен Улф е най-проблематичният ни служител. Досието му с тревожните данни за непоследователно поведение вероятно е доста дебело.

Кобърг присви очи и изправи рамене.

— Намеците ти не ми харесват, Джуди.

— Стив, ако похитителят е дебнел в засада, откъде е знаел, че самолетът ще извърши принудително кацане в Дуранго? И кой би планирал отвличане в Дуранго? Оттам не минават много самолети. Задавал ли си си този въпрос?

— Вероятно похитителят е взел решението в момента. Кой би могъл да знае предварително, че двигателят ще се повреди?

— Не се е повредил. Улф го е изключил. После решава да кацне в Дуранго. Разбираш ли? Той е единственият, който би могъл да знае.

Очите на Стив Кобърг се присвиха под гъстите вежди.

— Може би похитителят вече е бил на борда.

— Може би. Но помощник-пилотът каза, че не е видял нищо подозрително преди командирът да го прати за зелен хайвер.

— За зелен хайвер? — Лицето му изразяваше неподправено изумление. — Господи, Джуди, за какво намекваш? Искаш да кажеш, че Кен Улф е съучастник на похитителя? По дяволите, той е просто потиснат. Не е престъпник.

— Не знам, Стив. Знам само, че в тази работа има нещо гнило. А и Върни Гарсия е забелязал колко разсеян е бил Улф тази сутрин.

Кобърг погледна наляво, сетне надясно, вторачи се в нея и съвсем тихо каза:

— Джуди, не бива да споменаваш пред никого тези неоснователни подозрения.

Тя настръхна.

— Ами щом нито ти, нито аз можем да ги обясним, трябва да кажем на някой друг.

— Но ти нямаш никакви доказателства!

— Имам разпокъсани данни, които не се вместват в нищо, и командир, който вероятно не бива да лети. Трябва да разберем какво става. И ако смяташ, че това ще ти навлече неприятности, поеми отговорността.

Кобърг облиза устни и тихо каза:

— Виж какво, Джуди, Кен има право да лети. Нямах причина да го оставям на земята. Назначението му е правилно, но ако продължаваш така, наистина ще ми причиниш неприятности. Не забравяй, че Том Дейвидсън лично ме помоли да назнача Улф.

— И какво означава това?

— Ами… ако изглежда така, че „Еърбридж“ е сбъркала, като е назначила Улф, това ще рефлектира върху господин Дейвидсън.

— Можеш ли да докажеш, че Дейвидсън ти се е обадил за него?

Той се изненада.

— Е, не…

— Стив, хора като Том Дейвидсън са твърде умни и влиятелни, за да се оставят да ги обвинят в нещо. Ако решението да се назначи Кен Улф бъде приписано на нас, можеш да се обзаложиш, че Дейвидсън няма да си спомни такова обаждане.

Кобърг отвори уста да възрази, но Джуди вдигна ръка и го спря.

— Не се опитвам да ти причиня неприятности, Стив, но или аз ще им разкажа за Кен, или ти. Или ще го направим заедно. Забрави Дейвидсън. Тази история засяга теб.

Отново настъпи неловко мълчание. Кобърг се вторачи в нея.

— Говориш сериозно, нали? — попита накрая той.

— Съвсем. Ще го направим още сега.

Стив преглътна шумно и пое дълбоко дъх. Потърка брадичка и погледна към залата за съвещания.

— Ще го направим заедно.

— Добре.

— Аз ще им кажа за миналото му, а ти — какво е видял днес Върни.

— Добре.

— Но, моля те, само не казвай, че не бива да лети.

Тя бавно кимна.

— Стив, мисля, че ще се досетят сами.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:40

Анет спря на пътеката и погледна Бев и Кевин. Бев й се усмихна окуражително, но Кевин изглеждаше ядосан. Анет надзърна в найлоновия чувал за боклук, който носеше. Вътре вече имаше десетина клетъчни телефона. Щеше да събере още. Изпълняваше указанията на похитителя.

— Госпожице?

Тя се обърна, видя познатото лице на младия мъж, когото преди малко бе забелязала да говори по телефона, и се сепна, понеже той изведнъж бръкна в чувала.

Анет го дръпна.

— Какво правите?

— Трябва ми телефон. Аз съм репортер от Си Ен Ен. Предавах на живо, когато прекъснаха телефоните.

— Не! Господи, не чухте ли какво казах? Похитителят ще разбере. Не можем да си позволим да го ядосаме.

Не можеше да избие от главата си мисълта за разгневения психопат с пръст на спусъка и се запита дали пътниците усещат безпокойството й.

Крис Билингс й направи знак да се приближи и прошепна:

— Не ме разбрахте. Опитвам се да обясня на света какво точно става тук.

— Но защо? Защо да рискуваме да ни взривят?

— За да ни освободят в Солт Лейк Сити. ФБР трябва да знае подробностите, инак може да допуснат фатална грешка.

Тя се дръпна и поклати глава.

— Не можем да поемем този риск. Най-безопасният начин да се справим с похитителя е като изпълняваме желанията му.

Анет продължи към първа класа, взе още няколко клетъчни телефона и спря до Рудолф Бостич.

Той се усмихна и й подаде най-малкия клетъчен телефон, който бе виждала.

— Скоро ще ги правят микроскопични като хирургични импланти — каза той и го пусна в чувала.

Анет също се усмихна и пак се зачуди какво ли е направил Бостич, за да разстрои толкова силно Кен Улф.

Той се взря в уплашеното й лице и прочете табелката на блузата й.

— Добре ли сте, Анет?

Тя кимна и се помъчи да се усмихне. Изпълнението й не беше убедително и двамата го разбраха.

— Безпокоя се… като всички останали.

— Имате ли представа какво иска похитителят?

Анет поклати глава.

— Още не.

Той се намести по-удобно и вдигна пръст.

— Знаете ли, може би ще е по-добре да не казвате на командира и на похитителя, че аз съм на борда, след като не знаем какво става. Само като предпазна мярка. Един федерален прокурор може да се превърне в мишена.

— Разбирам — отговори тя, опитвайки се да запази безпристрастно изражение, и пак си припомни странната реакция на Кен, когато му даде визитната картичка на Бостич. — Ще се погрижа никой да не казва на похитителя.

Анет се прибра в отделението за екипажа, дръпна завесите и потрепери. Остави чувала в ъгъла и в същия миг си спомни за недовършения си разговор с диспечерите. Опитала се бе да разбере дали боингът е оставил пътник в Дуранго, но дали я бяха чули?

Вероятно не, но дори да имаха отговор на този въпрос, как щеше да го чуе тя?

„Младежът от Си Ен Ен има право — помисли тя. — ФБР трябва да знае какво става.“

Погледна към вратата на пилотската кабина и се помъчи да си представи какво ли ще направи похитителят, ако разбере, че някой говори със земята без негово разрешение. Имаше ли място в самолета, където би могла да използва клетъчния телефон, без да активира уреда?

„Ще накара Кен да ми се обади по вътрешния телефон — реши тя. — Ще се разкрещи да не се опитвам да се обаждам още веднъж. Това е всичко.“

Наведе се и извади от чувала клетъчния телефон на Бостич. Пусна го в джоба на престилката си, вдигна чувала и потърси Кен.

Той отговори веднага.

— Телефоните са тук, пред вратата. Искаш ли ги в пилотската кабина?

— Сега ще отворя вратата, Анет. Ще я открехна само колкото да хвърлиш чувала вътре и веднага ще я затворя. Той каза, че ако те види, ще стреля. Не иска да го разпознаваш, ясно ли е?

— Да. Но може ли да вляза и да поговоря с теб?

— Не! Разбра ли какво трябва да направиш?

— Да, Кен.

Тя взе чувала с клетъчните телефони и електронната ключалка изщрака. Анет натисна дръжката и отвори вратата около двайсет сантиметра. С периферното си зрение видя гърба на Кен. Бързо протегна ръка и пусна чувала на пода. От мястото, където се намираше, не се виждаше седалката на помощник-пилота.

Аварийната брадва беше до вратата.

„Дали да я грабна? — запита се тя. — А после?“

Затвори и се приближи до вътрешния телефон. Краката й се разтрепериха при мисълта да нападне някого с брадва.

Взе слушалките и натисна копчето.

— Телефоните са вътре, Кен.

— Благодаря, Анет.

— Кен?

Отговор не последва.

— Кен, моля те, отвори ми.

Най-после бутонът на предавателя изщрака.

— Какво?

— Кен, той слуша ли?

— Да. Приближаваме се към Солт Лейк Сити. Нямаме много време. Трябва да се подготвят много неща, а аз дори не…

Гласът му за миг заглъхна.

— Какво, Кен?

— Нищо. Каза ми да затворя. Седни и си сложи предпазния колан. Така ще е по-безопасно.

По гърба й полазиха ледени тръпки.

— Кое ще е по-безопасно, Кен? Какво иска той?

Кен не отговори. Връзката прекъсна.

Анет седна и затвори очи.

Гласът по радиоуредбата я стресна.

— Отново е командирът на полета. Всички да седнат и незабавно да затегнат предпазните колани. Не ставайте от местата си, каквото и да стане.

Тя скочи и влезе в първа класа. Самолетът изведнъж се наклони надясно. Очите на уплашените пътници се приковаха в нея. Обраслите с дървета планини се извъртяха под тях. Завоят продължаваше!

Анет се хвана за багажното отделение.

Продължаваха да завиват. Самолетът се наклони почти на деветдесет градуса.

Дърветата започнаха да минават вертикално покрай десните прозорци. Сноп слънчеви лъчи проникна отляво.

„Какво прави той, по дяволите?“

Боингът се обръщаше наопаки! Покрай тях лудешки профучаваха дървета, скали и поляни. После се видя хоризонтът и Анет усети как краката й се отлепят от пода.

Летяха преобърнати!

От пътническия салон се разнесоха викове и писъци.

Анет установи, че е в състояние на безтегловност. Синьото небе, облаците, дърветата и планините продължиха да преминават покрай прозорците, но обърнати надолу. Бръмченето на двигателите се усили и самолетът увеличи скоростта.

След няколко секунди се върна в нормално хоризонтално положение.

Радиоуредбата пак изщрака и оглушителните викове на пътниците стихнаха. Гласът на Кен беше напрегнат и отсечен.

— Наредиха ми да ви кажа, че това беше само пример за онова, което ще се случи, ако някой не изпълни заповедите на този човек. Дори не помисляйте да се намесвате. Стойте на местата си. Запазете спокойствие. Не се бъркайте, инак той ще ви накара да преживеете много по-лоши неща.

Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 11:40

Щом Джуди Смит и Кобърг почнаха да обясняват на вицепрезидента по оперативната дейност и президента на компанията съмненията си, един от адвокатите на компанията се намеси, спря ги и ги изведе в съседното помещение, където се представи като вицепрезидент по юридическите въпроси на компанията и изпитателно се вторачи в главния пилот.

— Капитан Кобърг, нали?

— Да, господине.

После адвокатът се обърна към Джуди.

— И така, онова, което казвате… притесненията ви за реакциите на командира след ужасната му лична трагедия… няма да излязат от тази стая. Всяко не подкрепено с факти предположение или наблюдение за емоционалното състояние на някой от нашите пилоти е поверителна информация, дори опасна клюка.

Джуди отвори уста да каже нещо, но Стив Кобърг я изпревари.

— Нямаме намерение да разпространяваме този разговор, господин Уолас. Но мислим, че управата трябва да знае тези подробности.

Адвокатът изсумтя и се намръщи.

— Да, наистина трябва да знаем дали този командир се държи безотговорно в една финансово несигурна въздушна операция, в която са вложени милиони долари.

Кобърг погледна Джуди и озадачен разпери ръце.

— Смятате, че не трябваше да споменавам нищо? Това са само дребни притеснения, но не искам ръководството да остане неинформирано.

— Мислите ли, че командирът трябваше да остане на земята? — грубо го прекъсна Уолас.

— Не, разбира се. Ако мислех така, Кен Улф щеше да е на земята.

Уолас се намръщи още повече.

— Точно за това става дума. Официално този човек няма проблеми, които биха оставили съмнение в способностите му, защото… ако вие подозирахте нещо такова, щяхте да го отстраните от летене.

— Господине… — започна Кобърг, но адвокатът вдигна ръка и го прекъсна.

— Да се направи нещо по-малко, отколкото да се забрани да лети на един официално съмнителен командир на полет, би било грубо недоглеждане, дори ако проблемите му нямат нищо общо с отвличането на самолета. Не забравяйте, че страната е пълна с побеснели адвокати на ищци, които веднага ще ни дадат под съд само заради предположението, че командирът не е идеален. Ще представят в съда мастилено петно в бордовия му дневник отпреди трийсет години. Ние трябва да знаем всичко за него и не можем да говорим за необосновани притеснения, защото не се е усмихнал достатъчно широко на някоя готина диспечерка, когато сутринта е взел документите за полета.

— Господин Уолас, тези думи ме обиждат! — рязко възрази Джуди.

— Кое, мила? Че си готина ли? Та това е факт.

Джеймс Райдър, президентът на авиокомпанията, дръпна Уолас за ръкава на сакото.

— Достатъчно, Джак. В днешно време момичетата са много чувствителни.

— Ние сме жени, господине! — отговори Джуди. — Но не очаквах сексуални намеци, особено от висши служители.

— Извинете, госпожице Смит — въздъхна Райдър. — Жени, разбира се. Точно това исках да кажа. Естествено, че няма да търпим сексуални обиди тук.

Джак Уолас сви рамене. Джуди започна да барабани с пръсти по масата, сетне каза:

— И така, господин Уолас, казвате, че информацията, която имаме от наблюденията върху екипажа, не трябва да се докладва, следователно…

Той удари с юмрук по масата и я прекъсна.

— По дяволите, госпожице Смит, няма информация, след като не сте реагирали официално. Разбирате ли? Ако сте знаели, че командирът има истински, не спекулативни, емоционални проблеми, които несъмнено се отразяват върху способността му да управлява самолета, би трябвало веднага да го оставите на земята. Така ще каже съдът. И съдебните заседатели. Това ще раздухва и пресата, дори ако всичко завърши благополучно и от главите на пътниците не падне и косъм. Щом не можете да решите какво в командира ви се струва достатъчно смущаващо и не сте предприели официални действия, значи не сте видели нищо и няма какво да докладвате. Ясно ли е? Тук всичко е черно и бяло. Няма място за сиво.

— Но ако някой официално ни попита как е изглеждал тази сутрин? — попита Джуди, като го погледна враждебно.

— Кой?

— Например от Федералното авиационно управление. Или от ФБР. Или в съда, докато сме под клетва.

Уолас се вторачи в нея със смесица от враждебност и презрение, сетне бавно, като внимателно подбираше думите си, каза:

— Никога не бих ви посъветвал да лъжете, госпожице Смит. Не забравяйте това. Но ще настоявам да бъдете абсолютно, твърдо сигурни, че онова, което казвате под клетва, се основава на солидни факти, а не на различни мнения или на случайни наблюдения.

Стив Кобърг неспокойно се размърда и рече:

— А писмените доклади от други пилоти?

Уолас го погледна замислено, усмихна се, наведе глава, после се вторачи в него с такава съсредоточеност, че главният пилот трепна.

— Какви доклади, командире?

— Ами… — започна Кобърг, но Уолас веднага го прекъсна:

— Ще бъда много изненадан и обезпокоен, ако вие или шефката ви допуснете подобни доклади да бъдат намерени сред официалната документация на авиокомпанията. Убеден съм, че ако следобед се кача в кабинетите ви, няма да намеря такива доклади, нали?

Уолас прикова с поглед Стив Кобърг, който след няколко неловки секунди преглътна и кимна.

— Добре — продължи адвокатът. — С това въпросът е приключен. Имаме самолет, контролиран от неизвестен похитител, който явно със сила е преодолял разумната съпротива на един от най-добрите ни пилоти. Трябва да се съсредоточим единствено върху това.