Последният заложник

29.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 17:25

Кет почука на вратата на пилотската кабина и Кен отвори. Тя седна на мястото на помощник-пилота и се обърна към него.

— Телефонът ти звъня — рече Улф, — но не беше Роджър Матсън, а Франк. Каза, че Лумин е арестуван и го карат в областния затвор в Денвър.

— Добре.

— Свърза ме и с един човек. — Кен затвори очи, потрепери и поклати глава. — Това беше най-тежкото от всичко, Кет.

— Не разбирам.

Той я погледна. Болката му беше осезаема.

— Том Дейвидсън. Човекът, който ми даде работа, когато отчаяно се нуждаех от нея. Да летя с частния му самолет. Преди две години той ме подкрепи и накара „Еърбридж“ да ме наемат.

— Как Дейвидсън е убедил Франк да го свърже?

Улф сви рамене.

— Може би се дължи на политическото влияние на Норт. Учудва ме, че той още лети след мен. Докато Том не се обади, не знаех, че… Норт е замесен. Вярно, милиардите му финансират авиокомпанията на Том, но…

— Норт не ми каза, че е собственик на „Еърбридж“, когато помолихме за помощ — обясни Кет.

— Не се изненадвам. Вероятно не е искал да мислиш, че защитава интересите на „Еърбридж“. Том се опита да ме убеди да кацна и да освободя всички, включително Бостич. Остана като поразен от гръм, когато чу какво сме намерили в компютъра на Бостич.

— Представям си — рече Кет. Изведнъж се почувства объркана от факта, че обаждането е било осъществено по средата на похищението. — Познава ли Бостич?

— От много години. Новината, че прокурорът харесва детска порнография, го накарала да се запита дали не е пряко свързан с Лумин. Много се зарадва, като чу, че Лумин е арестуван.

— Е, това беше една от главните ти цели, Кен.

— Да, но федералният съд в Денвър не е казал нищо за осъждането му, а това трябва да бъде направено.

— Провървя ни, Кен. С онова, което току-що изтръгнах от Бостич, мисля, че няма да са необходими федерални обвинения. Щатът Кънектикът също ще може да го осъди.

Той се вгледа изпитателно в лицето й.

— Искаш да кажеш, че Бостич е направил самопризнания?

— Не, но сам падна в капана. — Тя му показа касетофона на Бостич и го погледна в очите. — Изобщо не споменах, че си възстановил изтрити файлове, но той знаеше, че е имало такива.

— Това е нищо! Очевидно е!

По лицето му пробягна презрение. Кет вдигна ръка.

— Чакай. Бостич също знаеше, че снимката на Мелинда е там и точно какво има на нея. И това неволно признание беше направено пред свидетел и записано на магнетофонна лента.

— Нещо друго?

— Виж какво, Кен, това наистина не е неопровержимо доказателство, но ако се съди по реакцията му на въпросите ми и от извратения му интерес към детската порнография, убедена съм, че Бостич е задирял дъщеря си, когато е била малка.

На лицето му се изписа болка и възмущение и той възкликна:

— Как така?!

— След като излетяхте от Солт Лейк Сити, разбрах, че Бостич има дъщеря на име Ани, и когато го притиснах, реакциите му не бяха нормални.

— Нещо не ми е ясно. Как ще помогне всичко това да убедим съдията, че Бостич е излъгал за обаждането на Роджър Матсън?

— Ще разруши доверието му към него и съответно ще засили доверието към Матсън.

— Това не е достатъчно.

— Кен, досега Бостич винаги можеше да спечели срещу един обикновен детектив по отношение на доверието, заради поста, който заема. Но сега, след всичко, което открихме, вече не е така.

— Държавните съдии често са уверени в собствените си морални принципи. Тъпи копелета със слаба юридическа подготовка. И онзи не е изключение. Представяш ли си наглостта на един такъв идиот — да освободи убиец, само за да даде урок на полицията! Няма начин да промени решението си, защото се обаждаме от някакъв самолет с обвинения срещу Бостич. Само Бостич може да промени нещата.

— Кен… — отново почна тя, но той рязко се обърна към нея. Очите му блестяха, гласът му беше силен и гневен.

— По дяволите! Разбери, Кет! Или Бостич трябва да направи самопризнания пред съдията по телефона, при това през следващия един час, докато още летим, или аз няма да стигна доникъде и няма начин да осъдя Лумин, а с това не мога да се съглася!

Тя прехапа устни. Оптимизмът й се изпари, инстинктивното чувство, че е права, също. Беше необходимо нещо повече от липса на доверие към Бостич, незаконното притежаване на детска порнография и реакциите му на въпросите й. Дори връзката му с мръсния свят на детската порнография не беше достатъчна. Самият Бостич трябваше да даде показания, че се е обадил на детектив Матсън, за да му предаде информацията за убиеца на Мелинда.

— Правя всичко възможно, Кен.

— Знам — отговори той по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Тя въздъхна и взе клетъчния телефон.

— Надявах се, че Матсън ще се обади… По дяволите!

— Какво има?

— Извън обсега на сигнала съм.

— До Финикс ни остават още трийсет минути, Кет. Ще кръжа над земята, докато не се реши нещо.

— Това би било… — започна тя, после спря, защото не знаеше каква ще е реакцията му.

— Знам. Би било по-лесно, ако сме на земята, особено ако освободя всички. Но това няма да стане, Кет. Няма да зарежа всичко преди играта да е свършила.

— Кен, замислял ли си се върху факта, че справката за клетъчния телефон на Бостич може да е достатъчна, за да убеди съдията?

— Да, но не съм сигурен, защото онзи глупав съдия първо ще задава най-различни въпроси и Бостич ще има време да я оспори и да каже, че е фалшифицирана.

— А така ли е?

Той изсумтя.

— Не, по дяволите. Но справката няма да ги накара да издадат заповедта веднага, още днес.

— Тогава трябва да има друг начин.

— Няма. Само самопризнанията му!

— Кен, мислиш ли, че човек с такъв богат юридически опит ще признае ей така, че е дал лъжливи показания?

— Надявах се, Кет, но не очаквах много.

— Той е опитен прокурор и последното, което ще направи, е да пъхне врата си в примката и да признае престъпно деяние.

Улф се обърна към нея. Изражението му беше отчаяно.

— Позволи ми да ти задам един въпрос.

— Питай.

— Да предположим, че Бостич е изправен за разстрел. Пушките са заредени и насочени към гърдите му и тогава някой му дава последна възможност да признае. Ще го направи ли? Ще каже ли истината, за да спаси живота си?

— Кен, дори в мига преди екзекуцията Рудолф Бостич вероятно ще остане верен на лъжата си.

Той се усмихна и кимна.

— Много те бива, Кет. Разсъждаваш много бързо, но по очите ти разбирам, че отговорът ти не е откровен. Бостич е страхливец, а такива като него се огъват и изплюват камъчето. Трябва да узная какво би го накарало да го направи, а нямам много време.

— Ако до няколко минути успея да се свържа с Матсън…

— Ще трябва да направя нещо много по-заплашително, за да изтръгна самопризнания. Ще го заплаша с пистолета.

— Кен, тази идея не е разумна. Ако той разбере, че блъфираш, готов ли си да извършиш убийство?

— Сякаш едно углавно престъпление не е достатъчно…

— Искам да кажа…

— Кет, изобщо не се притеснявам за себе си. Не разбираш ли? С мен е свършено. Аз съм мъртъв. Единственото ми желание е Лумин да не се разхожда свободно по улиците. Сега, благодарение на теб, мисля, че професионалната кариера на Бостич е съсипана. Но всичко това е заради Лумин, а без признанията на Бостич той ще продължи да убива.

— Гълфстриймът! — неочаквано възкликна тя.

Той се обърна.

— Какво?

— Забравих, че са след нас. Кой радиопредавател мога да използвам?

— Вторият още е настроен на същата честота.

Кен натисна бутона и Кет повика „Пет Лима Лима“.

— Тук сме, Кет. Говори Дейн.

Тя поиска да я прехвърлят на сателитния телефон и каза номера на Роджър Матсън.

Връзката се осъществи и се чу разтревоженият глас на детектива:

— Звънях на клетъчния телефон, но не работеше. Побърках се.

— Съжалявам. Сега сме в сателитна връзка чрез частен самолет. Собственикът Бил Норт и екипажът му прехвърлят разговора.

— Кой?

— Бил Норт. Няма значение. Какво откри?

Той замълча за миг, после отговори:

— Ами, не много, Кет. Първо проследих снабдителя в другия край на онзи адрес, SHRDLU2, по Интернет. Компанията е малка. Уплашиха се да не са направили нещо нередно и изразиха желание да помогнат. Адресът бил действащ от около три години и не проследяват нищо друго, освен часа на използването. Докато разговаряме, справките им пристигат по електронната поща. Както подозирах, името на потребителя на SHRDLU2 е псевдоним, което не води доникъде. Адресът е пощенска кутия и се сменя на всеки три месеца. Не само номерът, но и градът и щатът, макар че се движи предимно по Източното крайбрежие.

— Значи се опитваме да намерим господин Х, без да залагаме на пощата?

— Може и да ни провърви.

— Обясни ми.

— Плащанията на SHRDLU2 са извършени в брой. Парите се изпращат в плик на всеки две седмици. Току-що е пристигнала нова сума. Помолих един приятел от полицията в Рочестър… там, където се намира доставчикът, спешно да провери пръстовите отпечатъци. Намериха няколко отлично запазени отпечатъка и се готвим да ги сканираме в компютъра на ФБР през модема за спешна проверка на самоличността.

— Браво, Роджър. Справяш се страхотно.

— Е, чак пък толкова. Просто всички разбират какво става горе при вас и искат да помогнат.

— Знам как работи новата апаратура. След петнайсет минути ще разберем дали отпечатъците фигурират в компютъра.

— Кет, почти сигурно е, че SHRDLU2 е на господин Х.

— Преди малко яко притиснах Бостич. Знаел е, че файловете са били в компютъра му и са били изтрити. Освен това го излъгах за господин Х. Казах му, че сме го задържали и че е готов да предаде господин Бостич срещу сделка. Още не е признал, че е излъгал съдията, но съм го оставила да мисли по въпроса.

— Добре. Какви средства използва?

— Ами… снимката на Мелинда. Вместо да опиша какво наистина има на нея, съчиних няколко ужасяващи допълнения, които Бостич знаеше, че не са там. Не можа да устои и каза, че снимката в неговия компютър е различна.

— Отлично, Кет. Сигурен съм, че е запомнил всеки детайл.

— Убедена съм, че е така.

— Пак имаме компания — прекъсна ги гласът на Кен.

Кет го погледна разтревожена.

— Къде? Какво виждаш?

— Е, предполагам, че трябва да се почувствам поласкан.

— Защо?

— Привлякъл съм цял военен изтребител „АУАКС“.

Той кимна към прозореца от своята страна. Кет се вгледа и видя издайническата радарна антена във формата на чиния на самолета в далечината.

— Убедена съм, че не ни заплашва.

— Естествено — изсмя се Кен. — Просто не искат пак да им се изплъзна.

— Кет? Още ли си на линията? — попита Роджър Матсън.

— Да.

— Искам да те питам две неща. Първо, онзи Бил Норт, когото спомена, президентът на „Нортлайн Индъстриз“ ли е?

— Да. Той и екипажът му ни оказаха неоценима помощ. Познаваш ли го?

Детективът се поколеба.

— Само по име. Обади ми се след десетина минути. Всеки момент очаквам да ми съобщят за отпечатъците, а работя само с тази телефонна линия от дома си.

— Добре.

— И още нещо, Кет. Ти си агент на ФБР, а аз съм само обикновено ченге. Не можеш ли да получиш федерална заповед за обиск в дома и кабинета на Бостич? Като се има предвид онова, което си намерила, поне всичките му компютърни файлове и материали би трябвало да бъдат конфискувани.

Тя незабавно се съгласи, помоли Дейн да прекъсне връзката и набра номера на Кларк Робъртс в централата на ФБР.

— Изчакай, Кет — рече Бейли.

След миг се чу гласът на Робъртс — студен, сдържан и подозрителен.

— Какво има, агент Бронски?

Тя му обясни какво е разкрила за Рудолф Бостич и за съмненията си за съществуването на господин Х.

— И какво искаш?

— Необходими са ми заповеди за обиск на кабинета, дома и колата на Бостич, колкото е възможно по-скоро, и по-специално за компютърните му файлове и всичко, свързано с плащанията, особено самоличността на човека с електронния адрес, за когото споменах.

Преди да отговори, Кларк Робъртс дълго мълча.

— Това са исканията на похитителя, нали, агент Бронски?

Кет усети, че се изчервява.

— Не, това са мои препоръки.

— Ти си отстранена от случая, агент Бронски. Мислех, че изяснихме това.

— Все още имам значка и пълномощия и съм действащ агент, затова няма да затворя очи пред фактите.

— Този разговор е безсмислен, агент Бронски. Ако нямаш да предадеш нещо от командира, по-добре да прекъснем.

— Кой взима решенията по случая?

— Вече ти казах, че не отговаряш за случая. Ти си заложник. Затова престани!

Кен вдигна дясната си ръка и натисна бутона на предавателя.

— Господин Робъртс? Говори похитителят, командирът Улф. Чувате ли ме?

— Силно и ясно, командире. Какво мога да направя за вас?

— Преди малко разговарях с главния прокурор Мартин Спрингфийлд. Искам незабавно да ме свържете с него.

— Почакайте.

След по-малко от две минути се чу гласът на Спрингфийлд.

— Господин Спрингфийлд — каза Улф. — ФБР отказва да изслуша агент Бронски, която се справя отлично, за да удовлетвори исканията ми и да сложи край на всичко това. Сега ще ви свържа с нея. Ще чуете какво препоръчва на Бюрото и ако те откажат да го изпълнят, вие ще се разпоредите да бъде направено. Разбрахте ли?

— Зависи какви са исканията, командире. Знаете, че едва не убихте пътниците в Телърайд.

— В момента не обсъждаме този въпрос, господин Спрингфийлд. Говорете с агент Бронски.

Той кимна на Кет, която натисна бутона и повтори молбата си.

В гласа на главния прокурор прозвуча недоумение.

— Сигурно се шегувате, агент Бронски! Искате да повярвам, че Рудолф Бостич притежава незаконна детска порнография? Глупости!

— Видях снимките с очите си и доказателствата са приемливи в съда. Имам и магнетофонен запис, на който Бостич признава това.

— Магнетофонен запис?

— Прочетох му правата и го разпитах с негово знание.

— И той призна, че притежава такива неща?

— Не пряко. Но онова, което каза и е записано на лентата, е достатъчно, за да му бъде предявено обвинение.

Последваха няколко секунди мълчание и Кет отново натисна бутона.

— Господин Спрингфийлд, вие споменахте Телърайд. Още летим и командирът Улф е единственият пилот, който може да приземи боинга без произшествия. Той има оръжие, държи стотина заложници и положението е адски отчаяно. Успешният завършек зависи от това дали ще изпълним исканията на командира Улф, преди да се случи нещо трагично. Знаем какво сме открили. Имайте ми доверие, за бога! Издайте заповедите и се погрижете да бъдат изпълнени. Ако греша — а аз съм убедена, че не е така — ще освободим Бостич от обвиненията.

— И не забравяйте, Спрингфийлд — намеси се Кен, — че държа спусъка на бомбата. Изпълнете исканията ми, иначе всички тези невинни хора ще хвръкнат във въздуха.

Улф се обърна към Кет и се усмихна. Сетне посочи радиопредавателя и вдигна пръст към устата си. Кет се вторачи в таблото с уредите. Съзнанието й трескаво се бореше с етичното задължение, което знаеше, че вече е решила да пренебрегне.

Сложи пръст на бутона, но не намери сили да го натисне.

От другия край на линията се чу възмутена въздишка.

— През всичките си години на работа в правосъдната система не съм виждал ситуация, която дори да се доближава до тази. Агент на ФБР, заложник, да издава заповеди на главния прокурор на Съединените щати. Господи! Отговорът е не, и пак не, по дяволите!

— Господине… — започна Кет.

В честотата се намеси друг глас.

— Кет, тук е Бил Норт. Слушах разговора и за миг ще прекъсна връзката, за да поговоря с главния прокурор. След малко ще се чуем.

— Добре — каза Кет. Очакваше, че предавателят ще бъде изключен.

Но собственикът на гълфстрийма не затвори канала. Представи се и наблегна на връзките си с настоящия обитател на Белия дом — факти, които Кет не знаеше. Бил разказа накратко за съпричастността си към случая и къде се намира.

— Господин Норт, оценявам факта, че сте съвестен гражданин, но в момента не виждам причина за намесата ви.

— Много е просто, господин Спрингфийлд. Само бих искал да ви попитам дали сте изгубили разсъдъка си?

Думите бяха произнесени спокойно, сякаш не означаваха нищо.

— Моля?

— Слушайте внимателно, господин Спрингфийлд. Агентът на ФБР в боинга днес спаси живота на пътниците най-малко два пъти, като разсъждаваше и действаше бързо и се държеше смело. Докато вие седите там, на сигурно място, и поучавате как се преговаря с похитители, вашият боец на фронтовата линия Кет Бронски прави всичко това сама, без да има никаква подкрепа от шефовете по време на един от най-скандалните и политически непростими примери на бюрократичната глупост, на които съм бил свидетел. Гарантирам ви, че следващото ми обаждане ще бъде до президента на Съединените щати, независимо в коя точка на света се намира. А следващото обаждане до вас ще бъде от него със заповед да направите онова, което агент Бронски основателно иска и което здравият разум повелява да се стори. Затова престанете да се перчите, Спрингфийлд, и издайте заповедите! Тя знае какво говори. Бостич е боклук и с нещата, които е намерила Бронски, няма да изкара вечерта като федерален прокурор, още по-малко като главен прокурор на Съединените щати. Аз следя развоя на събитията. Вие не. Действайте.

— Господин Норт, като се има предвид, че не знам кой сте, бих могъл да се обидя от тона ви.

— А аз, господин Спрингфийлд, мога да превърна в своя главна политическа цел отстраняването ви от администрацията. Или ще предпочетете да сложите край на похищението и да не намесвате президента в тази история?

— Защо да ви вярвам, че имате връзки с администрацията му?

— Обадете се в Белия дом. Аз знам номера на вътрешния телефон, ако вие го нямате. Поискайте да говорите с Хари Ричардсън, между другото, заместник-шеф на канцеларията.

— Знам кой е Ричардсън.

— Ще изчакам три минути. Съветвам ви да му се обадите. Попитайте го кой е Бил Норт, по дяволите, и дали да послушате един от основните спомоществователи в последната президентска кампания.

Мартин Спрингфийлд мълча няколко секунди, после отговори:

— Добре, господин Норт. Постигнахте своето. И като размислих, по-добре е да подкрепя препоръчания от вас ход на действие.

— Разберете, господин Спрингфийлд, препоръката не е моя, а на агент Бронски.

— На когото и да е. Свържете ме с нея, ако обичате.

— О, това никак няма да е трудно. Всъщност мисля, че забравих да прекъсна линията. Агент Бронски чу разговора ни.