Последният заложник

10.

Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 12:10

Агент Кет Бронски остави слушалките и се облегна на стола. В главата й още отекваше гласът на изоставения в Дуранго помощник-пилот. Тя чу разказа му за странното поведение на командира в Колорадо Спрингс и стомахът й се сви от страх.

Огледа помещението. Другите агенти се бяха навели над телефоните и компютрите. Полицаите влизаха и излизаха, изпълнявайки различни поръчки. Всички трескаво се готвеха за пристигането на боинга.

Разказът на помощник-пилота беше някак… Кет несъзнателно барабанеше с пръсти по бюрото, обмисляше положението и се опитваше да разбере защо всичко е толкова объркано. Беше се научила да се доверява на инстинкта си и интуицията рядко я подвеждаше. Но сега ставаше въпрос за живота на реални хора. Дали щеше да има смелостта да послуша вътрешния си глас?

Кет изведнъж се изправи, грабна телефона, набра номера на диспечерска служба „Приземяване“ в Солт Лейк Сити и помоли отново да я свържат с „Еърбридж“ 90, после се обърна към Франк Ботъл.

— Франк, сложи си слушалките. Пак ще разговарям с него.

Той кимна.

Кен отговори след трийсет секунди.

— Командире, тук агент Бронски. Шефовете ми заповядаха да говоря с похитителя. Бихте ли ме свързали с него?

Отговорът от пилотската кабина на „Еърбридж“ 90 дойде мигновено.

— Не.

Кет се замисли.

— Командире, от професионалната си подготовка знаете, че в ситуация, включваща отвличане на самолет от гражданската авиация, ние сме длъжни да потвърдим присъствието на похитителя и на оръжието. Засега чух само вашия глас. Щом похитителят седи до вас, ние трябва да говорим с него и да чуем гласа му, преди да започнем да изпълняваме исканията му. Това е задължително, разбрахте ли?

Минаха трийсет секунди, после Кен Улф каза:

— Да не сте полудели, Бронски? Не ви ли е ясно какво става тук? Този човек не дава пукната пара за вашите правила.

— Попитайте го дали наистина иска да изпълним условията му.

Пак настъпи мълчание. После се чу:

— Каза, че това е тъп въпрос. Разбира се, че иска, но не желае да разговаря с вас. Аз трябва да предавам думите му.

— Командире, знам, че той слуша, затова ще го кажа направо. Господине, ако отказвате да говорите с мен, в Колорадо никой няма да бъде арестуван и никой от американското правителство няма да си мръдне пръста, за да удовлетвори исканията ви въпреки заплахите, защото ние не вярваме, че вие съществувате. За да промените всичко това, трябва да разговаряте с мен. Кажете само няколко думи. Необходима ми е вашата помощ, за да ви помогна и аз.

Отговор не последва. Сърцето на Кет биеше силно. Тя съзнаваше риска, който поема, но трябваше да си изясни нещата.

Мина една минута, сетне две. Кет с нетърпение чакаше да чуе гласа на командира, за да се увери, че всичко е наред.

„Господи, дали не сбърках?“

Предавателят изщрака и този път се чу друг глас — груб, плътен и мъжествен.

— Слушай, тъпа кучко — изръмжа той. — Не искам да говоря нито с теб, нито с никого. Командирът ще предава думите ми. Ако още веднъж ме ядосаш, ще взривя този седем-три и вие, надути федерални ченгета, до края на живота си ще съжалявате, че не сте ме послушали.

Сетне отново настъпи тишина.

Кет се обърна към техника.

— Записа ли това?

Той кимна.

— Силно и ясно.

— Агент Бронски? — попита Улф и тя притисна слушалката до дясното си ухо.

— Кажете, командире.

— Надявам се, че сте доволна от този отговор, защото наистина го ядосахте. Съветвам ви да не го правите отново, ако искате да ни помогнете да оцелеем.

— Ясно, командире. От сега нататък ще разговаряме само с вас.

Кет остави слушалката и се обърна към Франк Ботъл. Той изглеждаше разтревожен. Стана, приближи се до нея и тихо попита:

— Защо го направи, по дяволите?

Тя го погледна в очите.

— Послушах инстинкта си, Франк.

— Толкова много ли ти трябва запис на гласа му?

— Да — кимна Кет. — След малко ще ти кажа защо.

— Не пренебрегвай процедурите, Кет. Целият свят ни гледа, а ти си новак.

— Знам.

Франк се отдалечи, а тя отиде при техника.

— Лари, можеш ли да анализираш двата гласа?

— Анализ на акцента ли?

— Да. И да дигитализираш и да ги сравниш.

Той се вторачи изпитателно в лицето й — не разбираше какво е намислила.

— Трябва да изпратя записа по телефона в лабораторията във Вашингтон. Тук нямам необходимата апаратура.

— Добре. Направи го веднага.

— Но трябва да знам какво търсиш, Кет.

— Само ги помоли да сравнят гласовите отпечатъци и да анализират акцента, за да се уверя, че… става дума за два ларинкса.

Техникът се ококори невярващо.

— Искаш да си сигурна, че гласовете са на двама души?

— Да. Но не казвай на никого засега. Това е само предпазна мярка, а не теория.

Той кимна.

— Добре. Ей сега ще стане. Процедурата е лесна.

— Колко време ще отнеме?

— Десет минути. Най-много петнайсет.

— Кажи ми, когато получиш анализите.

Кет бързо отиде до Франк, който говореше с трима новодошли полицаи.

— Франк? Можеш ли да ми отделиш минутка?

Той посочи тримата мъже.

— Тези хора са екипът на специализирания отряд за борба с тероризма от полицията на Солт Лейк Сити, Кет.

Тя се усмихна.

— Извинете ме, господа. После ще се запознаем официално.

Хвана Франк за ръката и го отведе настрана.

— Искам едно бързо разследване, без да се повдигат въпроси. Имаме ли агенти в управлението на „Еърбридж“ в Колорадо Спрингс?

— Двама. На място са от пет минути. Защо?

— Как да се свържа с тях?

Той въздъхна и за миг наведе глава.

— Кет, кажи ми какво искаш и аз ще го направя. Но недей да увърташ. Трябва да знам какво мислиш.

— Не увъртам, Франк, просто действам предпазливо. В случая има нещо много смущаващо.

— Какво?

— Командирът. И всичко. Нещо не се връзва. Искам колкото е възможно повече информация за Кен Улф.

Франк потърка брадичката си. Гледаше я изпитателно.

— Хайде, Кет, изплюй камъчето. Какво подозираш?

— Съжалявам, Франк. Не искам да правя прибързани изводи, но преди малко говорих с помощник-пилота, който е бил оставен в Дуранго, както и с пътника. Тази сутрин в Колорадо Спрингс и в Дуранго Кен Улф се държал много странно. Имам причини да смятам, че може би е искал да се отърве от всички други пилоти на борда.

— Защо?

— И аз това се питам. На борда има някаква важна клечка, но не съм сигурна дали има нещо общо с цялата история.

Франк кимна.

— Да. Рудолф Бостич, федерален прокурор от Ню Йорк. Кандидат за главен прокурор на Съединените щати.

— Помощник-пилотът каза, че сутринта командирът се вкиснал, когато разбрал, че Бостич е в самолета. Реакцията му била много странна, после внезапно изключил двигателя и свалил от борда всички пилоти, които биха могли да приземят самолета.

— Какво искаш да кажеш, Кет?

— Мисля, че командирът може да е сам в пилотската кабина.

— Не те разбрах.

— Има вероятност командирът да е похитителят.

— Глупости!

— В момента Лари изпраща в лабораторията записа на гласовете. Трябва ми информация за този човек. Всякакво доказателство за нестабилност или връзка с някакъв странен случай.

— Искаш да кажеш, че вторият глас е бил подправен?

— Не съм сигурна, но има такава вероятност. Пък и похитителят познава самолетите. Чу ли думите му за боинга?

Франк изглеждаше озадачен.

— Какво имаш предвид?

— Ами един обикновен човек би го нарекъл самолет или боинг. Той каза „седем-три“. Това е пилотски жаргон, Франк. Ако в пилотската кабина има втори човек, той или е пилот, или знае всичко за авиацията.

— Това не ти дава право да правиш подобен извод.

— Но освен това знаем, че похитителят не се страхува от летене.

Един от полицаите се приближи до Кет, но тя му направи знак, че е заета.

— Не сега, моля ви.

Франк въздъхна.

— Кет, ако това е истина…

— Агент Бронски, съжалявам, но ви търсят — каза полицаят. — Спешно е.

— Кой ме търси, за бога?

— Командирът на самолета. Иска да говори с вас. Направо крещи!

Кет хукна към телефона.

— Агент Бронски слуша.

— Разкарайте оттук проклетите Ф-16! — изрева гласът на Кен Улф. — Чувате ли, Бронски?

Франк вдигна слушалката на деривата.

— За какво говорите, командире?

— Казах ви: без номера, без изтребители, без нищо. Да се махнат! Този идиот ще ни убие.

— Защо, какво става?

— А вие какво мислите, че става, Бронски? Изпратили сте изтребители. Похитителят се ядоса и аз искам да престане да ни заплашва. Ясно ли е?

— Командире, кажете ми какво точно става.

— По дяволите, той заплашва, че ще ни убие заради изтребителите!

— Не сме изпращали изтребители, командире.

— Много хитро, Бронски. Уреждате с въздушната отбрана да прати два изтребителя да ме преследват и после се преструвате, че не знаете нищо. Изключително доверие, няма що! Той е ужасно ядосан.

Кет сложи ръка на слушалката и извика:

— Франк!

Той кимна и започна да натиска копчетата на телефона на бюрото си.

— Разбрах. Сега ще проверя.

Кет затвори очи и се опита да си представи сцената в пилотската кабина и какво мисли похитителят.

— Добре, командире, вижте какво. Всички знаем, че понякога дясната ръка не знае какво прави лявата. Давам ви честната си дума, че нямаме представа какви са изтребителите, за които говорите, нито откъде са дошли и какво правят там. Преследват ли ви?

— Точно така, Бронски. И не се правете, че не знаете. Вляво са. Той иска… Чакайте малко… Иска, преди да кацнем в Солт Лейк Сити да види пилотите на двата изтребителя на пистата, застанали до самолетите си.

— Прието, командире. Работим по въпроса.

Кет отново се обърна към съседното бюро.

— Франк?

Той отдалечи слушалката от ухото си.

— По дяволите! От Вашингтон са повикали въздушната отбрана, без да ни кажат. Изтребителите са от базата в Огдън… Обаждам се да ги върнат.

Тя поклати глава и повтори заповедите на Улф.

— Не, Франк. Той иска да кацнат тук, на международното летище в Солт Лейк Сити и пилотите да слязат.

Франк кимна и отново притисна слушалката до ухото си, за да даде спешни инструкции, а Кет каза на Улф:

— Командире, в момента предаваме съобщението. След няколко минути ще стигне до тях.

— По-добре да побързат, защото той размахва проклетия спусък!

Изведнъж се разнесоха трясъци и пак се чу гласът на Улф, но по-отдалеч:

— Нали ти казах… Престани. Моля те! Те се подчиняват. Недей!

После настъпи тишина.

— Още един такъв номер, Бронски, и той ще задейства спусъка. Моля ви, не му давайте повод!

Централното управление на „Еърбридж“, Колорадо Спрингс, Колорадо — 12:10

Джуди Смит забеляза двамата мъже в черни костюми още щом влязоха в сградата, а когато главният юрисконсулт на компанията ги посрещна и ги придружи до втория етаж, разбра, че са агенти на ФБР. Главният пилот, който несъмнено се беше ровил из служебните досиета на персонала, щеше да им представи една промита версия на Кен Улф. Нямаше да спомене за неуравновесеност, за резки промени в настроението, за оплакванията на помощник-пилотите, нито за гнетящото я чувство, че похищението на самолета е последица от ада, през който е преминал Кен. Стив Кобърг щеше да се престори, че не знае нищо и че е разтревожен за най-добрия си служител. Надлъгването щеше да продължи около пет минути. Тя се запита дали агентите ветерани щяха да проумеят това. И отговорът беше очевиден: не навреме.

И наистина, след малко двамата мъже се върнаха, ръкуваха се с главния пилот, който стоеше в коридора пред диспечерския пункт, и тръгнаха към паркинга. И двамата държаха по една папка.

После се качиха в черния служебен автомобил и потеглиха към задния портал — единственият изход, където нямаше камери за наблюдение. Пушачите често се криеха там, за да не предизвикват гнева на колегите си непушачи.

Джуди бързо стана, излезе в коридора и хукна към другия му край.

Бутна вратата и изпита облекчение, като видя, че навън няма никого.

Стената над нея беше без прозорци и шефовете нямаше как да видят какво ще направи.

Щом черната кола зави зад ъгъла, Джуди й препречи пътя. Шофьорът натисна спирачките, а другият мъж отвори прозореца.

Тя пристъпи към колата и попита:

— От ФБР ли сте, господа?

Единият кимна, приковал очи върху служебната й значка.

— Да. Какво има?

Джуди се представи и посочи задната врата на колата.

— Бързо ме изведете оттук. Трябва да говорим насаме.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 12:12

Анет беше втрещена. Но щом усети, че двигателите на боинга намаляват оборотите, приготвяйки се за спускане, грабна микрофона на радиоуредбата.

— Госпожи и господа, говори старшата стюардеса. След малко ще кацнем на международното летище в Солт Лейк Сити, но поради несигурността на положението искам всички да бъдете нащрек. Събуйте обувките си, извадете от джобовете си всички остри предмети и слушайте внимателно указанията ми.

Камбанките от пилотската кабина иззвъняха. Анет не им обърна внимание и прочете списъка на процедурите, които пътниците трябваше да изпълнят.

— Наведете глави към коленете си, в случай че спрем внезапно. Така няма да се ударите в седалките.

Камбанките започнаха да звънят, без да спират.

— Ще повторя инструкциите малко преди кацането, но ако междувременно се случи нещо неочаквано, сами заемете тази позиция и изчакайте…

Изведнъж се намеси Кен и тя остави микрофона и взе слушалките.

— Какво има, Кен?

— Какво правиш, по дяволите?

— Грижа се за пътниците.

— Казах ти да седнеш.

— В такъв случай трябва да ме застреляш, защото ще направя всичко възможно хората да се чувстват в безопасност.

— Анет, предупреждавам те…

— Позволи ми да си върша работата, по дяволите! Не искаш да говориш с мен, не желаеш да ми обясниш нищо, само плашиш пътниците. Няма да седя със скръстени ръце и да ги оставя неподготвени.

— Неподготвени за какво, Анет?

— И аз това питам, Кен.

— Просто ще кацнем. После ще преговарям и ще отправям заплахи. Толкова ли е трудно да го разбереш?

Гласът му бе загубил част от язвителността си.

— Заплахи ли? Това ли е всичко?

— Не. Държа и спусъка на бомбата. Мога да я взривя. И ще го направя, ако не постигна онова, което искам.

— Но какво искаш, Кен?

— Правосъдие, Анет. Защото ако не успея, ще бъдат убити малки момиченца.

— Какви ги говориш? Опитваш се да предотвратиш убийство, като заплашваш със същото.

— Достатъчно, Анет! Седни на мястото си!

Слепоочията й пулсираха, ръцете й трепереха. Говореше твърде високо и видя тревогата в очите на жената от място 1-В — явно бе чула по-голямата част от разговора.

— Анет, ако не ме послушаш, ти ще си виновна за загиналите пътници на борда. А сега се успокой! Подготви ги за кацане, щом си решила да се правиш на идеалната стюардеса, но повече не ме предизвиквай. Ясно ли ти е?

— Напълно — отговори тя, остави слушалките и влезе в първа класа.

Рудолф Бостич я хвана за ръката и я дръпна да седне до него.

— Заболя ме, Руди!

— Извинявай. Но ти говореше с пилотската кабина. Улф не знае, че съм на борда, нали? Не си му казала.

Тя се вгледа изпитателно в очите му и се поколеба, като видя, че лицето му е изкривено от неподправен страх.

— В Колорадо Спрингс му показах визитната ти картичка, Руди.

— Господи! Нали те помолих да не му казваш!

— Това беше преди да излетим. Не добавих нищо повече, но той вече знаеше. Похитителят също.

— О, боже!

— Виж какво, Руди, имаме голям проблем.

Той кимна, приковал очи в завесите на отделението за екипажа отпред.

— Знам. Той е сам там, нали? В пилотската кабина е само Кен Улф, нали?

Анет кимна. Дали Бостич бе чул разговора по вътрешния телефон, или сам бе стигнал до този извод?

— Каза, че ти си виновен за всичко това, Руди. Нямам представа какво има предвид.

Той се загледа през прозореца и започна да гризе кокалчетата на пръстите си.

— Руди?

Бостич не отговори. Тя се поколеба за момент, после стана. Пътничката от място 1-В я гледаше уплашено. Анет сложи ръка на рамото й, за да я окуражи, и каза:

— Ще се върна след минутка.

Жената кимна.

Освен Бостич в първа класа имаше още трима пътници. Всички бяха уплашени и се опитваха да уловят погледа й. Анет вдигна ръка, за да им направи знак да почакат, забърза към Нанси Бек и й прошепна:

— Съпругът ви е добре. Не мога да ви кажа нищо повече.

Възрастната жена на предната седалка ужасено бе закрила уста с ръката си и трепереше.

Анет отиде при Бев и Кевин и им разказа всичко.

— Господи, той се е побъркал! — ахна Кевин.

Анет поклати глава.

— Свързано е с Бостич, но и двамата не ми казват нищо, макар че прокурорът попита дали Кен е загубил дете и дали е от Кънектикът.

— Оттам е — рече Бев. — Но не знам дали е загубил дете.

— Вижте — каза Анет, — пътниците са ужасени. Трябва да направим нещо.

— Добре. Да отидем при тях — предложи Кевин.

Анет тръгна първа. Кевин и Бев я следваха по петите. Тя намери уплашената жена, която бе забелязала, и се наведе към нея.

— Добре ли сте?

Жената я гледаше втрещено.

Изисканият сивокос мъж, който седеше до нея, се обади:

— Ужасена е и не мога да я успокоя.

— Съпруга ли ви е, господине?

— Не, приятели сме. Ние сме от групата за лечение на страх от летене. Когато се записахме за този полет, мислехме, че ще надникнем във вашия свят, но сега смятам, че идеята не е много добра.

Анет се вторачи в него — не разбираше за какво става дума.

— Не е добра ли?

— Съгласен съм, че сте измислили много хитро учебно занимание, но ще ви бъда благодарен, ако приключите веднага. Джени мисли, че всичко е истина, и не мога да я разубедя… Да ни уплашите до смърт едва ли е най-добрият начин да ни накарате да летим с вашата компания.

— Господине…

— Кажете на командира да спре представлението. Някои от нас се разстроиха много.

— Господине, не ми я приятно да ви го кажа, но това не е представление. Наистина сме отвлечени.

Мъжът се дръпна, сякаш го бе ударила.

— Наистина?

Анет кимна.

— И в пилотската кабина наистина има похитител?

Тя пак кимна.

Мъжът погледна през прозореца, сетне се обърна към спътничката си, която бе притиснала юмрук до устата си и стискаше очи, и каза:

— Успокой се, Джени. Вече и мен ме е страх.