Последният заложник

17.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 14:48

Гласът на Кен Улф по радиоуредбата стъписа всички.

— Драги пътници, говори командирът на полета. След няколко минути ще кацнем и ще ви пусна… всички, с изключение на един. Рудолф Бостич ще остане тук, за да посрещне обвиненията. Време е да ви кажа истината. Това е трудно за мен, защото за последен път седя на пилотското място. Вашият похитител всъщност е един покрусен пилот, който тероризира всички, за да хване убиец. Напълно съзнавам, че онова, което ще ви кажа, не е нито законно, нито морално оправдание за постъпката ми, но все пак искам да го знаете.

Гласът на Улф беше тъжен, но спокоен. Разказа им в мъчителни подробности как е била отвлечена и убита Мелинда и историята с отхвърлената заповед за обиск. Анет гледаше втрещена, докато на лицата на пътниците се изписваха вълни на шок, скръб и гняв. Когато Кен свърши, мнозина едва сдържаха сълзите си.

— Федералният прокурор, който излъга за обаждането по телефона, е човекът, седящ сега до мен. Рудолф Бостич до днес беше основният кандидат за главен прокурор на Съединените щати. Както вече казах на господин Бостич, моят живот е свършил, но не мога да позволя на Брадли Лумин да убива отново, а смъртта на малката ми дъщеричка да остане безнаказана. Имам доказателства срещу господин Бостич и нямам друг избор, освен да направя така, че той да каже истината на съдията в Кънектикът. Бостич клати глава и отрича, че е излъгал. Аз обаче знам, че това не е вярно. Имам телефонните справки на компанията, които показват, че той се е обадил на детектив Матсън в същата нощ и в същия час. Бостич твърди, че детективът е лъжец и подлец и че по някакъв начин е принудил телефонната компания да фалшифицира справките. Но аз не съм чувал нищо лошо за детектив Матсън, който според мен е достоен и честен човек. От своя страна, Бостич е казал под клетва, че в онази нощ е бил сам вкъщи и не се е обаждал на Матсън за нищо. Полицията провери справката за телефона му, но те не знаеха, че той има неназован и невписан в указателя клетъчен телефон. Именно справката за този клетъчен телефон доказва, че Бостич е излъгал и заради него сега един сериен убиец е на свобода.

Внезапно движение привлече погледа на Анет. Пенсионираният полицай стана от мястото си и бързо се запъти към пилотската кабина.

Тя скочи да препречи пътя му.

— Господине? Къде отивате?

Той посочи високоговорителите.

— Неприятно ми е, че се наложи да замеся вас, пътниците, да ви заплашвам и да сложа истинска бомба в багажното отделение. Между другото, тук има още една и наистина държа спусъка.

Бившият полицай дишаше тежко и беше видимо развълнуван.

— Той спомена Роджър Матсън от Кънектикът.

— Да?

— Аз го познавам отдавна. Роджър е член на нашата полицейска асоциация.

— Добре, но…

— Искам командирът да знае това. Всеки, който говори лоши неща за Роджър, със сигурност е лъжец.

— Господине, ситуацията е много деликатна.

Гласът по радиоуредбата заглуши разговора им.

— Не искам никой от вас да мисли, че всичко е блъф. Държа действащ спусък и заплашвам живота ви. Съжалявам. Но явно няма друг начин да принудя властите да пристъпят към действие. Вече опитах всичко друго. За мен е важно да знаете защо правя това.

Пенсионираният полицай отново посочи към високоговорителите, ядосан, че Анет го е задържала.

— Разберете, трябва да говоря с него.

— Защо, господине? — попита тя. Любопитството й нарасна.

— Защото ако Роджър Матсън рече, че е дошло Второто пришествие, без да се поколебая дори за миг, ще тръгна към най-близката църква. Роджър е най-неподкупното и най-честното ченге на света.

Анет се вторачи изпитателно в лицето му.

— Пилотът е похитителят, господине.

— По дяволите, знам! Но когато споменава човека, когото познавам толкова добре, трябва да му кажа, че има право да вярва на Матсън. Вашият командир може да свърши на електрическия стол за онова, което прави, но се обзалагам на каквото искате, че има право. Спомням си, че Роджър много се измъчваше заради този случай и че репутацията му е опетнена заради онзи нагъл федерален съдия. Ужасно се обиди, че го нарекоха лъжец.

— И какво искате?

— Искам да говоря с командира. Веднага.

Тя кимна и посочи с глава пилотската кабина. Радиоуредбата отново изщрака.

— Драги пътници, преди известно време изключих телефоните на седалките. Сега ги включих. Можете да се обадите на когото желаете и да кажете какво става. Само ви моля да обясните защо. Разкажете им моята история. И за Рудолф Бостич. Ако не успея, ще бъдат убити още малки момиченца, само защото един прокурор с политически амбиции не иска да направи необходимото.

Кен изключи радиоуредбата, а Бостич поклати глава.

— Все още не искаш да разбереш, нали, Улф?

Командирът го погледна.

— Може би си измислил ново обяснение за телефонната справка?

— Тук пак е замесен Матсън. Той е детектив и вероятно има приятел в телефонната компания. Подправили са справката. Това не доказва нищо.

— Имаш ли оригиналната справка за клетъчния си телефон? Ще я сравним с тази, която е в мен, и ще видим дали има фалшификация.

Рудолф се замисли.

— Може би я пазя… но по-вероятно е да съм я изхвърлил.

— Само след две години? Телефонните сметки и справките за разговорите? Не и ако не си искал нещо да излезе на бял свят.

— По дяволите, това е опит да се докаже положителното с нещо отрицателно. Изхвърлил съм справките, следователно те подкрепят фалшивата, която имаш, така ли?

— Интересно — отбеляза Кен.

Гледаше списъка на летищата в Колорадо и набираше нова честота на втория радиопредавател.

— Кое?

— Интересно. Първо каза „може би я пазя“, после веднага — „изхвърлил съм я“. Това би направил един виновен човек. Невинният би се вкопчил в сламка и поне би ми казал, че оригиналната справка вероятно още е в бюрото му вкъщи или в кутия на тавана и в нея няма да фигурира обаждане на номера на Матсън. Можеше да се хвана на това, но ти за пореден път проигра картите си.

Камбанките за повикване от екипажа иззвъняха. Обаждаше се Анет.

— Командире, при мен има един човек, който иска да говори с теб. Приятел е на Роджър Матсън, детектива, когото спомена. Самият той е пенсиониран полицай.

— Какво иска? — попита Кен.

— Да ти каже, че Матсън е изключително надежден човек.

— Свържи ме с него.

На борда на „Гълфстрийм 5 ЛЛ“ — 14:50

— Но къде е той? — попита Кет.

Дейв Бейли поклати глава.

— Мисля, че е някъде зад нас, но след като транспондерът му е изключен… Това е малкото устройство, което връща информацията за идентификация всеки път, когато радарният лъч попадне върху…

Кет вдигна ръка и се усмихна.

— Знам какво е транспондер, Дейн.

— Извинявай. Както и да е. Без него центърът в Денвър наблюдава само радарното отражение на самолета.

— Наричат го „боя за кожа“, нали?

Дейн кимна. Натисна бутона на предавателя и попита кулата в Денвър дали са засекли боинга.

— Не, Пет Лима Лима. Беше зад вас, после се сля с вашия самолет. Вероятно още е там, но е твърде близо и радарът не може да ви различи.

Джеф Джейсън посочи на запад.

— Вдясно е Телърайд, Кет.

Тя проследи погледа му и през прозореца вдясно видя зрелищна падина сред покрити със сняг планини.

— Летището?

— Да, и градът.

— Има ли шанс да опита да се приземи там?

И двамата пилоти поклатиха глави.

— Твърде високо е, пък и пистата е дълга само две хиляди метра. Може и да се приземи, но не съм сигурен дали ще може да излети.

— Предупреди всички летища в Колорадо, на които може да кацне боинг — каза тя на Франк, който отговори, че това вече е направено.

Кет въздъхна и посочи на запад, където трябваше да е Телърайд.

— Щом летището не е подходящо за боинг, той едва ли ще се насочи натам. Мисля, че се е отправил към Дуранго и ще се опита да го направи, без да го забележим. Е, ще му позволим да си мисли така.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 14:54

Кен нагласи клапаните за тягата така, че да задържи позицията си зад и под гълфстрийма, и протегна ръка да натисне бутона на комуникационния плот, убеден, че Кет Бронски не подслушва тази честота.

— Телърайд, регионално летище, тук чартърен полет на „Еърбридж“ 72–20.

Рудолф Бостич се обърна, озадачен от повикването, но без слушалки не можеше да чуе отговорите.

— „Еърбридж“, какво, чартърен полет ли?

— Да. 72–20, от Колорадо Спрингс. Имаме малък проблем и трябва да кацнем за гориво.

— Добре. Колко ви трябва, „Еърбридж“? Предполагам, че сте „Сааб 340“.

Образът на по-малкия турбореактивен пътнически самолет пробяга в съзнанието на Кен. Авиокомпания „Еърбридж“ ги използваше за обслужване на по-кратки полети. Но ако отговореше утвърдително, когато кацнеше, щеше да има усложнения.

— Не. Боинг седем-три-седем. Трябват ми дванайсет-тринайсет тона.

Гласът от кулата прозвуча изненадано, но отговорът беше такъв, какъвто Кен искаше да чуе.

— Имаме само една осемтонна цистерна. Ще ви заредим на два пъти.

— Колко време ще отнеме?

— Двайсетина минути.

— Добре. Моля, пригответе цистерната. Не безпокойте диспечерите. Вече съм дал координатите си и те искат всичко да приключи бързо.

— Прието. Кога ще бъдете тук?

Кен погледна надясно, към планините Сан Хуан, и пресметна оставащото разстояние.

— След дванайсет минути.

— Ще бъдем готови, но сигурни ли сте, че ще можете да кацнете и отново да излетите от нашата писта?

— Проверих плътността на въздуха и товара. Ще се справим.

Кен изключи предавателя и отново провери местонахождението на лъскавия Гълфстрийм, който трептеше на екрана на по-малко от сто метра пред него и беше едва петнайсет метра по-високо. Улф повиши тягата и намали още разстоянието. Опашката на гълфстрийма беше точно над носа на боинга.

— Ако това е поредната демонстрация, за да ме уплашиш, по-добре не си прави труда — изсумтя Бостич. — Вече съм достатъчно ужасен.

— Този път не е.

— Къде ще кацнеш?

Улф тихо изсумтя.

— В Телърайд. Най-високото пътническо летище в Северна Америка. Всички го смятат за неподходящо за Боинг 737.

— Така ли? Искаш да кажеш, че е неизползваемо?

Кен кимна.

— Почти.

После леко намали и започна да се спуска, като внимателно държеше боинга под гълфстрийма и радарното изображение. Намали скоростта до хиляда и осемстотин метра в минута. Когато планинските върхове останаха високо над тях и заедно с тях повечето радарни лъчи от центъра в Денвър, той набра на компютъра кода на Телърайд и рязко зави на запад, към превала за Телърайд близо до миньорското градче Пандора.

— Пак ли? — попита Бостич и се скова, като видя приближаващите се очертания на хребета.

Улф поклати глава.

— Не, този път не. Ще летя ниско, докато се приближим. Ще мина на цели сто и петдесет метра.

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“ — 14:57

Кет Бронски тръгна да каже на Бил Норт какво става и неочаквано спря на вратата. Норт обезпокоено пристъпи към нея.

— Дейн, би ли направил нещо? — обърна се Кет към пилота.

— Разбира се, Кет. Какво?

— Кажи на центъра в Денвър, че за миг ще изключиш транспондера си. Провери дали ще видят две „боядисани кожи“.

Той кимна и се усмихна, после натисна бутона на предавателя и едновременно с това изключи транспондера. Отговорът дойде след трийсет секунди.

— Не, Пет Лима Лима. Виждам само вас.

Тя кимна.

— Трябваше да се досетя. Изключих летището в Телърайд поради същата причина, поради която той го е включил.

— Да съобщя ли на Франк? — попита Бил.

Кет поклати глава.

— Още не. Дейн, можеш ли да обърнеш и да се отправиш към Телърайд? И да се приземим там?

— Да, и на двата въпроса.

Той изключи автопилота, направи десен завой и започна да се спуска, после натисна бутона, за да информира Денвър какви са намеренията им.

— Ако кацне там, той може и да не успее да излети, Кет — тихо каза Норт.

Тя кимна.

— Знам. Надявам се, че ще свали пътниците, ще остане там и ще преговаряме. Ясно му е, че не можем да докараме подкрепления, поне не толкова бързо.

— Обикновено какво ви е необходимо?

Кет прехапа устни.

— За предпочитане е специализиран отряд за борба с тероризма от ФБР. Може би оръжие. Човешка сила. Има различни начини да се справим със ситуацията, но Телърайд… Била съм там веднъж. Мисля, че освен областен шериф и полиция нямат друго.

Тя млъкна и се вторачи в прозореца. Мислите й се върнаха към Кен Улф. Опита се да предвиди следващия му ход. После се свърза с Франк Ботъл.

— Той отива в Телърайд, Колорадо, Франк. Трябва да закараме там, каквото можем.

— Кет…

— Какво?

— Наредиха ми да се свържеш с Кларк Робъртс във Вашингтон. Аз съм вън от играта.

— Какво става, Франк?

— Все повече медии предават информация за случилото се. Натискът се засилва и от Вашингтон се изнервят, че се проваляме.

— Господи!

— Предупредих те, че може да ме сменят.

— Недоволни ли са от мен?

— Ами не са доволни и от двама ни заради онова, което стана в Гранд Джънкшън. Има и много съмнения във връзка с решението ти да се качиш на онзи самолет.

— Как иначе щях да следя и да контролирам положението?

— Кет, има нещо, което може би не знаеш. Бил Норт още ли е на линията?

— Не знам. Бил, на линията ли си?

Отговор не последва.

— Предполагам, че не е. Защо, Франк?

— Бил Норт е вицепрезидент на управителния съвет на „Еърбридж“.

— Какво?

— Изпратил е до Колорадо Спрингс план за преследването на отвлечения самолет.

— Не знаех това, Франк.

— Е, не е толкова страшно.

— Не е — отговори тя и се помъчи да си припомни разговорите с Норт и дали е казала нещо, което не би трябвало да казва.

„Но той и без това чу всичките ни разговори.“

— И внимавай, Кет. Помниш ли какво ти казах, когато постъпи на работа в Бюрото? Че ако нещо не го пише в наръчниците, някой ще те предизвика да го направиш. При нас новаторството не се цени.

— Помня.

— Виж какво, да не губим повече време. Обади се във Вашингтон. Ще чакам, ако ти потрябвам за нещо, но що се отнася до командването и контрола, вече съм вън от играта.

— Благодаря, Франк.

— Ако убедиш Улф да кацне, действай внимателно. Знаеш как се прави. Първо сваляш пътниците от самолета, после увърташ, докато пристигне тежката артилерия. Няма да е зле, ако измъкнеш и Бостич, но по всичко личи, че това няма да стане.

— Франк, какво става с ареста във Фейт Колинс?

Последва дълго мълчание.

— Чу ли ме, Франк?

— Чух те.

— Е, и? Това беше първото му искане.

Ботъл въздъхна.

— От Вашингтон не ми позволяват да го направя. Замесено е правосъдието и ми наложиха вето. Обичайната тактика — няма да дадем нищо на терористите.

— Но Кен Улф не е терорист, Франк. Трябва да му дам нещо. Не мога да му го кажа! Това значи, че губим Бостич!

— Успокой се, Кет! Направих каквото мога.

— Арестуваха ли го?

— Не. Обадих се на шефа на полицията във Фейт Колинс и му обясних как стоят нещата. Той изпрати двама от хората си поне да наблюдават онзи тип.

— И какво стана?

— Точно в това е проблемът. Там няма никой. Само някакъв малък фургон в края на незасято поле, доста далеч от Фейт Колинс, към междущатската магистрала. Наблюдават мястото, но засега няма информация къде е отишъл Лумин. Но навън са намерили нещо интересно.

— Не са погледнали вътре, нали? Нямат заповед за обиск.

— Не, но пред фургона намерили неизстрелян патрон. Някой го е изпуснал. Има и други следи, които показват, че някой е дебнел там.

— Има ли дупки от куршуми по фургона?

— Не. Нито счупени стъкла или гилзи. Няма и кръв, но има множество отпечатъци от автомобилни гуми. Нямат право да влязат вътре. Погледнали през прозореца. Фургонът е малък. Какво мислиш, Кет?

— Бил е отвлечен. Някой го е измъкнал, вероятно за да го убие.

— И аз мисля така.

Тя си помисли за Кен Улф и я обзе вълна на безнадеждност. Той беше захвърлил всичко, за да осъди един убиец, който вече може би беше мъртъв.

— Ще се обадя във Вашингтон, Франк — каза Кет. — Но докато не докажем, че Лумин е мъртъв, или не го намерим, нямам какво да предложа на Улф.

— Освен онова, което вече е в ръцете му — любимецът на Белия дом Рудолф Бостич.