Последният заложник - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джон Нанс (27.) #28

27.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 16:52

Когато стана ясно, че няма да катастрофират, Анет Бакстър стана от мястото си и влезе в пътническия салон, за да провери как се чувстват уплашените хора.

Кевин и Бев направиха същото, отбягвайки последния ред, където намръщен седеше Бостич.

Луиз Ричардсън, която бе останала сама в първа класа, махна на Анет и й показа някаква тетрадка.

— Опитвам се да правя нещо полезно. Водя бележки за всичко това.

Старшата стюардеса се усмихна и влезе в отделението за екипажа. Изведнъж радиоуредбата се включи.

— Драги пътници, отново говори Кен Улф. Не бях планирал излитане от Телърайд, но нямах друг избор. Ревът, който чухте над нас, беше на самолет от военновъздушните сили, превозващ специализиран отряд от федерални агенти, за да се справят с мен. Ето защо се наложи да излетя. Тази история още не е приключила и аз не искам да ви подлагам на тактиката на командосите. Къде отиваме сега? Не знам отговора. Чакам правителството да ми каже, че убиецът на дъщеря ми е задържан и съдебните заседатели са издали федерална присъда. И двете неща трябва да станат скоро. Третото зависи от любителя на детска порнография Рудолф Бостич. Трябват ми неговите самопризнания, за да сложа край на всичко това. Ако някой желае да каже нещо на мъжа, който купува снимки на малки деца в пози на сексуална извратеност, моля, да заповяда. Колкото по-бързо Бостич признае, че е излъгал, толкова по-скоро ще приземя самолета и ще ви пусна. Телефоните вече би трябвало да работят, след като набрахме височина, така че използвайте ги, ако желаете.

Анет се успокои, като видя, че една жена от групата за преодоляване на страха от летене се усмихва. Приклекна до нея, за да поговорят, но някакво раздвижване през няколко реда от нея привлече вниманието й. Пенсионираният полицай бе скочил и се отправяше към задната част на самолета. Беше ядосан и намръщен.

Анет стана. Не знаеше какво да направи.

Бившият детектив мина покрай Кевин и бързо се приближи до Рудолф Бостич. Анет също тръгна натам. Разнесоха се гневни гласове.

— Бостич, жалък негоднико, държиш ни тук заложници, а от всичко, което чух, ти си виновният!

— Няма да призная неща, които не съм извършил — сърдито отговори прокурорът.

— Заради тебе всички ще загинем!

— Кой си ти, по дяволите? — изръмжа Бостич.

— Кой ли? Детектив Майк Кларк, пенсионер. А ти, копеле, явно си лъжец. И всички на борда го знаят. Но по една случайност аз знам какъв си, Бостич. Ти опозори моя добър приятел Роджър Матсън от Кънектикът. Не познавам по-честен и почтен човек от него. Това е достатъчно основание да не ти вярвам, но сега от ФБР разбрахме, че си и гнусен любител на детска порнография. Боже Господи! — Кларк бе свил юмруци и явно едва се сдържаше. — Ти си виновен, мръснико, и ще го признаеш!

Бостич беше стиснал челюсти и гледаше кръвнишки полицая.

— В компютъра ми няма такива неща. Това е аматьорски опит от страна на командира да изтръгне от мен фалшиви самопризнания, но няма да стане.

— Ами агентката на ФБР? Да не му е съучастничка според теб?

Рудолф сви рамене.

— Тя е заложничка. Вероятно я е заплашил и я е принудил да каже онези неща. Ако в компютъра действително има нещо, което не трябва да е там, Улф го е сложил.

— Да, господин прокурор, чували сме тези оправдания от всеки боклук, продаващ наркотици. — Кларк повиши тон в подигравателен фалцет. — „О, боже! Искате да кажете, че сте намерили сто и петдесет килограма кокаин в мазето ми, точно до лабораторията за амфетамини? Какъв ужас! — Това не е мое. Нямам представа как се е озовало там.“ Точно така, Бостич. Опитай пак!

Рудолф изсумтя презрително.

— Ако онзи луд в пилотската кабина наистина е намерил нещо, това сигурно са остатъци от файлове, които са били в компютъра, преди да го купя. Пък и какъв си ти? Провинциално ченге? Смяташ да прибегнеш до насилие, ако не направя самопризнания, така ли? Я се разкарай! Престъпникът похитител те манипулира, а ти си толкова глупав, че не се усещаш.

Неочаквано тежката ръка на полицая се протегна, сграбчи Бостич за яката, вдигна го от седалката до прозореца, дръпна го на пътеката към задната стена на салона. Анет понечи да го спре, но размисли и се загледа в сцената. Грамадното ченге доближи лице до Бостич и гърлено изръмжа:

— Разбери едно, боклук! В момента говориш с детектив Майк Кларк от полицията в Провидънс. Имам трийсетгодишен стаж и сега съм пенсионер, но нямам намерение да ставам жертва на твоята тъпотия. Познавам типовете като теб, Бостич. Лигав, хлъзгав сноб, юридическа проститутка. Мислиш се за по-добър от нас. Командирът Улф със сигурност извършва наказуеми престъпления, но няма начин да не съдере жалката ти кожа. Ти си онзи, който ни държи тук, и ей сега това ще свърши.

Кларк го дръпна за яката и отново го блъсна в стената.

— Отвориш ли наглата си уста още веднъж, по-добре признай, че си злепоставил моя приятел Матсън и си излъгал съдията.

— Иначе какво? — попита Рудолф.

Пенсионираният полицай се огледа. Около него се бяха насъбрали няколко пътници и на повечето лица беше изписан готов отговор — гняв.

— Да изхвърлим този боклук през борда! Не искам да дишам един и същ въздух с човек, който обича детска порнография — викна един.

Още няколко гласове го подкрепиха. Очите на Бостич се разшириха от страх.

— Предложението е хубаво — отбеляза друг пътник. Лицето му беше адски сериозно.

Кларк отгатна реакцията на Рудолф.

— Я виж ти! Да не те е страх от височини, прокуроре?

Лявата ръка на Бостич се вкопчи в седалката, а дясната безуспешно се опита да се освободи от хватката на Кларк. Но Рудолф не можеше да се мери с мускулестия детектив.

Изпълнен с презрение, Майк го блъсна към прозореца. Бостич падна и се удари в облегалката за ръце.

— Сега отивам да предложа на командира да те изхвърли през борда, ако не проговориш. — Бившият полицай се огледа, после весело се усмихна на уплашения прокурор. — Освен това знам как се отварят люковете.

— Г-глупости — заекна Рудолф. — Не… можеш да го направиш. Ще извършиш убийство.

Майк Кларк се престори на изненадан.

— Нима? Искаш да кажеш, че ако похитител с бомба ми заповяда да направя нещо и заплаши, че ако не го направя, ще избие всички ни, това е убийство? Не мисля така. — Той се обърна към останалите. — Вие смятате ли, че бих имал избор?

— Не! — отговори хор от гласове.

— Те казват не, господин любител на детска порнография. Аз също.

Кларк тръгна по пътеката. Анет разтревожена наблюдаваше лицата на другите, като се питаше дали детективът знае, че подстрекава към масов линч. Нямаше усмивки, само ярост — цялата насочена към Бостич.

Тя настигна Майк и го спря.

— Вижте, всички искаме това да приключи, но…

— Ще му дадем възможност да признае какво е направил, преди да го бутнем навън. Няма да му се размине — каза пенсионираният полицай, после се приближи до нея и прошепна: — Не се притеснявай. Не започвам бунт. Само искам да го стресна.

Тя се вторачи в него, сетне кимна към насъбралите се пътници.

— Разговаряли сте предварително с тези хора, така ли?

Той кимна.

— Не виждам как ще изтръгнете самопризнания, като го нападате така. Няма да са валидни в съда.

— Години наред съм се занимавал с такива отрепки. Вземеш ли им страха, изпяват всичко. Само не му давай да разбере, че няма да го изхвърлим през борда.

Анет поклати глава.

— Не мога да участвам в…

Кларк вдигна показалец и се усмихна.

— Имай доверие на старото ирландско ченге. И не разваляй номера.

Тя най-после кимна и той отново се усмихна.

— Сега ще отида в първа класа и ще се скрия, все едно разговарям с командира. Ясно ли е?

— Да — отговори Анет.

Бостич се бе върнал в ъгъла. Гледаше през прозореца и разтриваше врата си. Добре облечен изискан мъж с буйни сребристи коси се наведе към Рудолф и попита:

— Познавате Майк, нали?

Бостич не отговори, само поклати глава.

— Интересно. А сте прокурор. — Мъжът се огледа, сякаш да се увери, че Кларк го няма, сетне погледна Бостич в очите. — В Провидънс беше известен като Лудия Майк. Мафията го мразеше, но го уважаваше достатъчно, за да се опита да го наеме като главорез, след като миналата година се пенсионира. Лудия Майк се е измъквал от многобройни обвинения в полицейска бруталност и винаги е изтръгвал самопризнания, валидни в съда, макар че след разпитите му имаше много самоубийства. Странно. Престъпниците обикновено скачаха от первази на прозорци или се удавяха в тоалетни в негово присъствие… Помислете върху това, Бостич. На всички ни дойде до гуша от вас. Лудия Майк няма да срещне съпротива от страна на тази група, каквото и да реши да направи.

Непознатият тръгна по пътеката, но Анет го дръпна за ръкава.

— Това беше част от номера, нали? Не говорехте сериозно за детектив Кларк.

Мъжът се обърна, погледна я и се усмихна.

— За кого?

— За детектив Кларк. Нарекохте го Лудия Майк и аз… — Тя най-сетне проумя реакцията му и също се усмихна. — Ясно. Разбирам.

— Никога през живота си не съм чувал за него — прошепна той.

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“ — 16:52

Секващият дъха силует на боинга на „Еърбридж“, който се движеше тежко по късата писта и едва се издигна в далечния й край, втрещи Дейн Бейли, Джеф Джейсън и Бил Норт.

Липсата на мигновен стълб от пушек в същата посока им вдъхна малка надежда.

Дейн грабна клетъчния телефон и набра 911, за да разкаже какво се е случило и какво подозира. Но никой друг не се беше обаждал на диспечерката на шерифа, за да докладва за катастрофа в долината.

След три минути излетяха и Джеф видя самолета, който бързо се издигаше.

Тримата въздъхнаха с облекчение.

Бил Норт бе коленичил между двете пилотски седалки. Посочи боинга и попита:

— Мислиш ли, че слушат същата честота?

Дейн и Джеф кимнаха и Бил протегна ръка към слушалките и микрофона.

— Кет, още ли си на линията? Обажда се Бил Норт.

След няколко секунди чу гласа й.

— Да, Бил?

— Ами ние пак ви преследваме от разстояние, защото помислих, че ще ти трябва помощ, за да препредаваме обажданията ти.

— Благодаря, Бил. Абсолютно си прав. Знам, че в един момент клетъчните ни телефони ще излязат от обсега.

— Искате ли да проверим нещо? Командирът желае ли да знае атмосферните условия в някоя част на страната?

— Момент… Изчакай. Той ми прави знак… Да, искаме да знаем какви са атмосферните условия в Денвър… и в Колорадо Спрингс.

— След малко ще ти се обадя, Кет.

Бил Норт погледна помощник-пилота, който вече набираше специалната честота за информация за времето.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 17:01

Кен Улф чу от гълфстрийма, че в Денвър бушуват силни гръмотевични бури, и насочи боинга обратно, на югозапад, на шест хиляди метра височина. Транспондерът беше включен и показваше на диспечерите местоположението им.

Кет се ровеше в компютъра на Бостич. Потвърди заключението на Кен, че вътре има точно петдесет и един файла с порнографски снимки. Бостич се бе опитал да се отърве от тях, без да съзнава, че има програма, която събира изтритите файлове.

Оригиналните имена на файловете бяха заличени, но имаха същите обозначения и характеристики и Кет отвори десетина, за да се увери в извратените перверзии, които проблясваха на цветния екран.

Името на единия от файловете беше запазено отчасти, но представляваше неразгадаема плетеница от букви, започващи с „W“. Като се закле, че това ще е последната гадост, която ще погледне, тя подаде команда на компютъра да покаже снимката.

В съзнанието й не прозвуча никакъв предупредителен сигнал, който да я предпази от онова, което се появи. На екрана започна да се оформя снимка на голо момиченце и от самото начало Кет видя, че фотографията се различава от другите. Не се виждаше мъж с изкуствена похотлива усмивка, макар че присъствието на насилник беше явно. Детето не се преструваше, че се забавлява. Беше завързано за стол. Косата му беше разчорлена, тялото — цялото в рани, а лицето — изкривено от болка.

Имаше и други неща — перверзни и унизителни. Кет извърна очи, борейки се с вълната на погнуса, и изведнъж осъзна, че преди по-малко от час е видяла лицето на това момиченце.

Мелинда Улф.

Кет бързо излезе от файла, преди Кен да е погледнал. В съзнанието й трескаво преминаваха различни възможности.

Отново провери директорията. Снимката имаше кодове, които показваха, че е получена по Интернет.

„Това не може да е стар файл с доказателства. Такива файлове не се изпращат по Интернет.“

Имаше вероятност снимките да са някакъв странен обект на разследване, но това беше малко вероятно. Несъмнено Бостич щеше да твърди, че са или изтрити файлове с доказателства, или са били в компютъра, преди да го е купил, но датата на покупката и продавачът лесно можеха да бъдат проверени.

Но и при най-слабата сянка на съмнение Бостич можеше да се отърве от затвора.

„Де да имахме време“ — помисли тя. Но нямаше време за внимателно обмислено разследване. Нито за издирване.

Но какво правеше снимката на изтезаваната Мелинда в неговия твърд диск?

„Съсредоточи се. Първата ти задача е да докажеш, че Бостич е излъгал съдията за обаждането на Матсън. Но как да го направя, преди Улф да е изгубил търпение? Как да му дам онова, което иска, за да сложи край на всичко това, преди пръстът му да е пуснал спусъка?“

Кет погледна екрана, който сега показваше дълги списъци с програми. Видя програма за достъп до Интернет, която не бе забелязала досега, и я отвори.

Беше архив, където може би имаше списък на страниците в Интернет и адресите по електронната поща, с които компютърът се бе свързвал.

Кен се бе съсредоточил върху управлението на самолета. Знаеше, че Кет се опитва да намери нещо, за да му помогне. Щеше да има поне пет минути за работа.

Кет навлезе в програмата, опитвайки се да си припомни командите за архивните файлове с надеждата, че потребител като Бостич, който не познава възможностите на компютъра да възстановява „изтрити“ файлове, може да е оставил ясна следа кои страници в Интернет е посещавал.

Активизира архивния файл, който изведнъж се отвори и изсипа водопад от адреси и страници с главозамайващи подробности.

Пръстите й танцуваха по клавиатурата, извличайки от бъркотията от информация датите и часовете на получаване на снимките. После ги сравни със списъка от адреси и онзи, който търсеше, блесна на екрана:

SHRDLU2.

Това й беше познато, но откъде? Адресът по електронната поща беше достъпен чрез главен доставчик на услуги по Интернет, но можеше да принадлежи на всеки, който имаше портативен компютър и можеше да отделя по няколко долара месечно, за да си купи такъв адрес.

„Дали Бостич е взел под наем свой личен таен адрес?“ През съзнанието й мина една още по-обезпокоителна реалност. Човек като него може и да не разбираше много от компютри, но беше наясно, че не бива да купува незаконна порнография, използвайки кредитна карта или чек. Той би платил с пари в брой, което означаваше, че е необходим или личен контакт, или пощенски услуги, за да прехвърля парите за всяка покупка на порнографски снимки. И двата метода бяха трудно проследими. Кет можеше и да успее да докаже, че Бостич се е свързал с някой търговец на мръсотии, спотайващ се зад SHRDLU2, но не и че действително е платил за неговия „продукт“.

„Кой е SHRDLU2? Къде е? Ако успеем да отговорим на този въпрос, може да разберем по какъв начин Бостич е свързан с Лумин.“

— Имаш ли напредък, Кет?

Гласът на Кен я накара да подскочи. Толкова ли бе потънала в мисли? Разказа му набързо какво е намерила и остана разочарована, че той поклати глава, когато го попита дали SHRDLU2 му говори нещо.

Малкият клетъчен телефон, който бе използвала преди, иззвъня.

— Ало?

— Агент Бронски ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Детектив Роджър Матсън — със спокоен дълбок глас отговори мъжът. — Агент Франк Ботъл се свърза с мен и ми даде този номер… Обясни ми къде сте и че знаете кой съм. Не мога да повярвам, че Улф прави това!

— Но го прави и ми трябва помощта ви, за да решим въпроса.

Тя му разказа какво е намерила и какво иска да докаже.

— Господи! Откровена порнография?

— Да. Петдесет снимки в нещо като пакет и една, която е различна.

— Поразен съм! Бостич е долен лъжец, но не съм и подозирал, че може да е педофил. Това е… отвратително.

Кет му каза адреса по електронната поща.

— Записвам, агент Бронски.

— Наричай ме Кет.

— Добре… Записвам, Кет. Аз съм Роджър. Казваш SHRDLU2, така ли?

— Да. Познато ли ти е това?

Той замълча.

— Ами, мисля, че SHRDLU2 е понятие от излязъл от употреба вестник от старите линотипни машини. Онези, гигантските, при които набираният текст веднага се отлива на редове за копията преди офсетовия печат.

— Да, затова звучи познато. Чувала съм за тях. Печатарите използваха тази поредица от букви като своеобразен подпис, нали?

— Прокарвали са пръст по най-горния ред на клавиатурата и са се появявали буквите SHRDLU2. Превърнало се е във вид подпис.

— Не знам как би помогнало това, освен ако Лумин не е свързан по някакъв начин с вестниците.

— Не, не е. Дори не е завършил гимназия, но неизвестно как е станал много добър с компютрите. През 80-те години е работил като програмист. Но компютърните клавиатури не са като на линотипа.

— Роджър, познаваше ли Рудолф Бостич преди случая Улф?

— Да. Дотогава винаги съм мислил, че е почтен. Затова не беше необходимо да питам кой е, когато ми се обади. Беше ясно. Бих познал гласа му навсякъде.

— Имаш ли представа защо е излъгал?

— Не. Предполагах, че прикрива източник, включен в програмата за закрила на свидетели, но сега… Когато разбрах за мръснишките му навици… Това може да промени нещата. Може да е излъгал, за да защити себе си.

— И аз мисля така. Ако се е страхувал, че един по-задълбочен разпит ще разкрие пряка или косвена връзка с Лумин, това е достатъчна мотивация за…

— Чакай малко! — изведнъж възкликна Матсън.

— Какво има?

— Дай ми минута-две да взема компютъра си. В него е записана цялата информация от компютъра на Лумин. Не съм престанал да се занимавам със случая, но преди да ти кажа каквото и да било, трябва да видя нещо.

— Добре. Но в случай, че връзката прекъсне, дай ми номера си.

Той й каза домашния си телефон и затвори. След две минути отново се обади, явно развълнуван.

— Кет! Искам да се върнеш на списъка със снимките и да ми прочетеш един номер.

Той й обясни какво да търси във файловете. Тя започна да му диктува информацията и на осмия файл Матсън й каза да спре.

— А сега, Кет, отвори първите три снимки и… съжалявам, но е необходимо… опиши ги подробно.

Тя преглътна с усилие, но го направи, едва потискайки погнусата си.

— Добре. Достатъчно — каза накрая Роджър. — Предполагам, че и останалите са като при мен. Виждаш ли, Лумин е имал съвсем същите файлове в компютъра си, когато е бил арестуван за убийството на Мелинда Улф. Явно са били купени и записани от източник в Уърлд Уайд Уеб.

Кет усещаше, че Кен я наблюдава. За миг бе забравила, че той слуша. Погледна го и видя, че на лицето му е изписана изненада. Тя продължи да говори по телефона.

— Тогава можем ли да допуснем, че Лумин е купил пакет от тези мръсотии от същия източник като Бостич? Или че Бостич е имал записан същия файл като в твоя компютър?

— Не, Кет. Аз съм единственият, който е записал информацията от компютъра на Лумин. Това е факт. Трябваше да го направя тайно, докато работех по случая. Компютърът на Лумин вече беше запечатан от съда по мое настояване и твърдият диск беше дезактивиран. Направих копие преди съдебното решение. Само съдията знае и даде съгласието си. На Бостич би му трябвала съдебна заповед, за да получи друго копие, а аз веднага щях да разбера.

— Роджър, петдесет и първият файл има ли следните букви и цифри?

Тя му ги издиктува.

— Файловете са само петдесет, но името на този ми е познато. Беше в компютъра на Лумин.

Кет изпита странно вълнение — възбуда и страх.

— Разглеждал ли си го?

— Да. Кет, може би не знаеш, но това беше единственото доказателство, което би могъл да притежава само убиецът. Направо се разтреперих. Откъде знаеш името на този файл?

— Роджър, съзнаваш, че Кен Улф слуша този разговор, нали?

— Предположих. Командир Улф… много съжалявам, че сте в това положение. Искаше ми се да ви бях помогнал, за да не се стига до това.

— Но вие помагате, детективе. Много помагате — рече Кен.

Кет вдигна ръка, за да му направи знак да мълчи.

— Роджър, попита ме откъде знам името на файла.

— Да. Озадачен съм. Има само една възможност, но тя е ужасна.

— Има го в компютъра на Бостич.

— Намерила си го… в компютъра на Бостич?

— Да.

— И позна ли… обекта?

— Да. Видях лицето на друга снимка, но не очаквах, че ще бъде в този файл.

— Кет, разбираш ли какво означава това?

— Още не съм сигурна. Но може да е стар файл с доказателства, който не си знаел, че Бостич е записал.

— Не е така. Повярвай, Кет. Бостич не може да е получил копие по никакъв канал след ареста на Лумин. Файлът трябва да е бил прехвърлен от компютъра на Лумин преди задържането му. Следиш ли мисълта ми? Онзи, който го е получил — да го наречем господин Х — вероятно е знаел точно какво получава. Следователно наличието на същата снимка в компютъра на Бостич означава, че той има вземане-даване със същата личност, господин Х, който е имал допълнителна цел, за да го даде на Рудолф.

— Този файл не е нещо, което би се разпространявало безконтролно, нали?

— Имаш предвид снимката ли?

— Да. Например по бюлетина на Интернет?

— Няма начин! Аз знам тази… снимка. Гледал съм всичко и по Интернет. Там я няма.

— И така, кой може да е господин Х? Бостич?

— Съмнявам се. Някой е подшушнал на Бостич за Лумин, затова мисля, че ако съществува, господин Х е онзи, който е съобщил информацията на Бостич, че Лумин е убиецът. Господи, в това има логика! Винаги съм бил сигурен, че Бостич е източникът на тази информация. Дори в нощта, когато се обади, си помислих, че за него е странно да има информатор в подземния свят, който да му каже нещо полезно. Но нямам представа кой може да е той. Господин Х… Някой, от когото Бостич лично е купувал порнографията… Това може би е обяснението.

— Би ли проверил адреса SHRDLU2? Виж дали притежателят не е нашият господин Х.

— Разбира се. Ще започна с файла на Лумин.

След две минути Матсън се обади отново.

— Кет!

— Да?

— Адресът SHRDLU2 фигурира и в базата данни на Лумин! Изпращал е съобщения по електронната поща, макар че не съм ги чел.

— Можеш ли да издириш притежателя?

— Да. Но те предупреждавам, че това ще ни заведе до задънена улица, защото господин Х сигурно е използвал пари в брой и фалшива самоличност. Много хора го правят, особено когато се занимават с нещо незаконно. Ето защо Интернет е такава безумна каша. Никога не знаеш с кого си имаш работа.

— Кога ще стане? Ние сме във въздуха, а командирът държи спусъка на бомбата в багажното отделение. Трябва да бързаме.

— Добре. Най-много след двайсет минути. Правил съм го и преди. Знам с кого да се свържа. А може ли да говоря с командира Улф?

Кен натисна бутона на предавателя.

— Да, Роджър.

— Вижте, командире… колкото по-скоро освободите пътниците и сложите край на тази история, толкова по-добре ще бъде за вас. Здравата сте загазили. Нали го съзнавате?

— Да, Роджър. Но нямам друг избор.

— Ще направя всичко възможно да ви помогна. Чух, че искате федерално обвинение срещу Лумин, но това няма да свърши работа, освен ако съдията не издаде заповедта повторно. Всички доказателства са получени с нея.

— Знам.

— Тогава защо искате федерален съд?

— Имам причини, Роджър.

— Това е въздушно пиратство. Трябва да се спре. Наказанието е много тежко.

— Не ме интересува какво ще стане с мен, стига Лумин да бъде изличен от този свят.

Връзката прекъсна. Няколко секунди Кет седя, потънала в мисли, сетне погледна Кен. Очите му бяха втренчени в предното стъкло.

— Онази снимка, петдесет и първата… — тихо каза Улф.

— Да?

Стомахът й се сви.

— Това е снимката на Мелинда, докато е била изтезавана, нали?

Тя кимна и прехапа устни.

— Много съжалявам, Кен.

Той поклати глава.

— Няма нищо. Виждал съм я. Накарах Матсън да ми покаже всеки файл от компютъра на Лумин.

Лицето му беше непроницаемо.

— Не можаха да намерят филма, само евтин фотоапарат „Полароид“, забравен във фургона. Вероятно е изхвърлил снимката, след като е я записал в компютъра си. Запомнил съм всяка подробност… Същата снимка е и в компютъра на Бостич, така ли?

— Да… Къде отиваме?

Улф въздъхна тежко.

— Във Финикс. Мислех да се отправя към Денвър или към Колорадо Спрингс, но в района бушува силна гръмотевична буря, затова ще летим на югозапад. И без това сутринта трябваше да отидем там.

Тя изпита внезапен прилив на надежда.

— Това е добър ход, Кен. Най-после да освободиш хората там, закъдето са тръгнали.

Той кимна, без да я поглежда.

— Смяташ да… приключиш с всичко във Финикс, нали? Имам предвид, че Лумин всеки момент ще бъде арестуван, а Бостич е почти разобличен. Дори да кацнеш в Аспен и да свършиш с тази история там, мисля, че съдията ще има достатъчно основания да промени решението си и да препотвърди заповедта.

— Финикс е подходящо място за финал, Кет — независимо от всичко, което се случи. — Той отново вдигна спусъка. — Благодарение на теб аз съм малко по-близо до мисълта да дезактивирам това нещо, но няма да се откажа от исканията си. Бостич трябва да направи самопризнания, които да са валидни за пред съда.

— Кен?

Тонът й беше някак различен и той я погледна стреснато.

— Сигурно си бил изненадан, когато сутринта си разбрал, че Бостич е на борда, нали?

Отговорът излезе от устата му, преди да успее да го спре.

— Да. Ужасно…

— Това означава — освен ако нямаш навика да носиш експлозиви на всеки полет, в което се съмнявам — че в самолета няма бомба.

— Има, Кет. Аз…

— Престани, Кен! Видях спусъка. Това е дистанционно управление за аларма на кола, нали?

Той я погледна, без да каже нищо, после вдигна спусъка и го премести в дясната си ръка, като внимаваше копчето да е натиснато.

— Специално съм го преработил.

— Страхотно изпълнение, Кен, но е измама. Ти си единственият пилот тук и едва ли ще те застрелям, причинявайки смъртта на всички.

— Бомбата е истинска, Кет.

Той бръкна в калъфа с картите, извади нещо и го хвърли на коленете й.

Тя погледна правоъгълния предмет. Приличаше на пластилин в прозрачна опаковка. Взе го и го помириса, опитвайки се да си припомни основните си познания по експлозивите от обучението си в академията на ФБР.

— Какво е това?

— Остатъкът от пластичния експлозив, който е в чантата ми в багажното отделение.

Кет отново погледна пакетчето.

— Пластичен експлозив?

— Точно така.

— Кен, сигурно знаеш, че това не е С-4, нито „Семтекс“, а сирене!

Той се вторачи в нея с безизразно лице, после изведнъж кимна и се усмихна.

— От Орегон е. Много хубаво сирене, но не става за експлозив.

Тя го погледна и поклати глава.

— А „спусъкът“ е дистанционното управление на колата ти, нали?

Кен го вдигна и пусна копчето.

— Да. А устройството в Телърайд беше портативната радиостанция.