Празникът на Вси светии

Първа глава

Госпожа Ариадни Оливър бе отишла с приятелката си Джудит Батлър, у която бе отседнала, да помогне за приготовленията за детското празненство, което щеше да се състои същата вечер.

В момента цареше голямо оживление. Жени пъргаво сновяха насам-натам, местеха столове, масички, вази и носеха жълти тикви, които поставяха на специално подбрани места.

Това бе традиционното празненство за Празника на Вси светии, а поканените гости бяха на възраст между десет и седемнайсет години.

Госпожа Оливър се отдели настрана, облегна се на една стена и като взе голяма жълта тиква, я огледа критично.

— За последен път съм виждала такава миналата година в Съединените щати — каза тя, отмятайки кичур сива коса от своето впечатляващо чело. — Цялата къща беше пълна с тях. Дотогава не бях виждала толкова много тикви. В действителност — добави замислено — никога не съм знаела разликата между тиквата и тиквичката. Това какво е?

— Извинявай, мила — изрече госпожа Батлър, спъвайки се в краката на приятелката си.

Госпожа Оливър се притисна още по-плътно към стената и отвърна:

— Вината е моя. Само стърча тук и преча. Но наистина беше страшно интересно да видиш толкова много тикви или тиквички, няма значение какво точно са. Имаше ги навсякъде — в магазините и по къщите, със свещи или с лампички вътре. Беше страшно интересно. Само че не беше за Празника на Вси светии, а за Деня на благодарността. А пък аз винаги съм мислела, че тиквите са за Деня на Вси светии, а той е в края на октомври. Денят на благодарността е доста по-нататък, нали? Не е ли през третата седмица на ноември? Както и да е. Важното е, че тук Денят на Вси светии се пада на трийсет и първи октомври, нали така? Значи първо идва той, а после? Задушница, така ли? Тогава в Париж ходят на гробищата и слагат цветя там. Ама не е тъжно. Имам предвид, че водят и деца, а на тях им е доста весело. Първо се ходи до пазара и се купуват страшно много цветя. Никъде цветята не са така красиви, както на пазара в Париж.

От време на време някоя забързана жена се спъваше в госпожа Оливър, но никой не я слушаше. Всеки бе зает със задачите си.

Повечето от жените бяха майки, като имаше и една-две оправни стари моми; наоколо сновяха и доста деца — шестнайсет-седемнайсетгодишни момчета се катереха по стълби или столове, за да закачват украшения, тикви или тиквички, докато момичетата се бяха скупчили на групички и се кикотеха.

— А след Задушница и гробищата — продължи госпожа Оливър, присядайки върху облегалката на едно канапе — идва Празникът на Вси светии. Предполагам, че е така, нали?

Никой не й отговори. Госпожа Дрейк, приятна жена на средна възраст, която беше домакинята на празненството, се обади:

— В действителност празненството си е за Деня на Вси светии, само че аз му казвам „Над единайсет“, защото участниците са по на толкова години. Повечето от тях напускат Елмс и отиват в други училища.

— Не е точно така, Роуина — обади се госпожица Уитъкър, като неодобрително побутна пенснето на носа си. Тя беше местната учителка и винаги държеше на точността. — Нали преди известно време отменихме „Над единайсет“?

Госпожа Оливър се надигна от канапето и изрече с извинителен тон:

— Ама аз изобщо не помагам с нищо. Седя си тук и говоря врели-некипели за разни тикви и тиквички… — „И краката ми отпочиват“ — помисли си тя с известно чувство за вина, което обаче не беше достатъчно силно, че да произнесе тези думи на глас. — А сега какво мога да свърша? — попита и веднага додаде: — Какви прекрасни ябълки!

Защото някой току-що бе внесъл голяма купа с ябълки, а тя умираше за тези плодове.

— Толкова прекрасни и толкова червени — добави.

— Не са кой знае какви — обади се Роуина Дрейк, — но имат хубав вид и са идеални за празненството, защото са за състезанието с ябълки1. Меки са, така че лесно могат да се захапват. Ще ги занесеш ли в библиотеката, Биътрис? При състезанието с ябълки винаги се разплисква много вода, но килимът в библиотеката е стар, така че няма значение. О, благодаря ти, Джойс!

Джойс, едно здраво тринайсетгодишно момиче, грабна купата с ябълките. Две от тях се търкулнаха и като по чудо се спряха в краката на госпожа Оливър.

— Вие обичате ябълки, нали? — попита Джойс. — Чела съм, че ги обичате, а може и да съм го чула по телевизията. Нали вие пишете за убийства?

— Да — отвърна тя.

— Трябваше да ви накараме да направите нещо свързано с убийство. Например довечера да стане убийство и гостите да го разкрият.

— О, не, благодаря — заяви писателката. — Никога повече!

— Защо никога повече?

— Ами веднъж опитах, но не излезе нищо — отвърна госпожа Оливър.

— Ама сте написали много книги — каза Джойс. — Сигурно сте спечелили много пари от тях, а?

— Може и така да се каже — отговори, като веднага се сети за Данъчната служба.

— А детективът ви е финландец.

Госпожа Ариадни Оливър кимна утвърдително. Едно момченце с каменно изражение на лицето се приближи към по-големите деца и попита:

— А защо е финландец?

— И аз често съм се питала — отвърна писателката най-чистосърдечно.

Госпожа Харгрийвс, съпругата на органиста, влезе в стаята запъхтяна, помъкнала голяма зелена пластмасова кофа.

— Какво ще кажете да използваме тази за състезанието с ябълки? — попита. — По-ярка е на цвят.

Госпожа Лий, помощничката на лекаря, се обади:

— По-добре е поцинкована кофа, за да не се обръща лесно. Къде ще я оставите, госпожо Дрейк?

— Според мен добре е състезанието с ябълки да бъде в библиотеката. Килимът там е стар, а винаги се разплисква вода.

— Добре. Ще ги занесем там. Роуина, ето още една кошница с ябълки.

— Нека да помогна — рече госпожа Оливър.

Тя вдигна двете ябълки, търкулнали се до краката й. Почти несъзнателно захапа едната. Госпожа Дрейк решително издърпа другата ябълка от ръката й и я постави обратно в кошницата. Поведе се шумен разговор:

— Добре, но къде тогава ще направим „Огнения змей“2?

— Трябва да е в библиотеката, защото там е най-тъмно.

— Не, ще го направим в дневната.

— Ще трябва да постелем с нещо масата.

— Ще я застелем със зелената покривка, а отгоре ще сложим мушамата.

— Ами огледалата? Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?

Изхлузвайки скришом обувките си и все още гризейки ябълката, гостенката отново се отпусна на канапето и се зае да оглежда пълната с хора стая. Мислите й се нижеха така: „Ако реша да пиша за всички тези хора, как да го направя? По принцип всички ми изглеждат симпатични, но може ли човек да е сигурен?“

Все пак имаше нещо вълнуващо в това, че не знае нищо за тях. Всички бяха жители на Удли Комън, а за неколцина от тях бе подочула по нещо от Джудит.

Например госпожица Джонсън имаше нещо общо с църквата, но не беше сестра на викария. О, ама, разбира се, тя беше сестрата на органиста. Роуина Дрейк пък като че ли командваше в Удли Комън. Онази жена, дето домъкна ужасната пластмасова кофа. Госпожа Оливър мразеше всичко пластмасово. А и тези деца, тези момчета и момичета.

До този момент за нея те бяха само имена. Една се казваше Нан, друга — Биътрис, имаше още и Кати, Даяна и онази Джойс, дето задаваше такива оперени въпроси. „Нещо не ми харесва тази Джойс“ — каза си писателката. Високото момиче се казваше Ан и беше доста високомерно. Имаше и две по-големи момчета, които явно отскоро бяха започнали да експериментират с прическите си, но резултатът беше доста плачевен.

Влезе още едно момченце и смутено изрече:

— Мама праща тези огледала да видите дали стават.

Госпожа Дрейк ги пое.

— Много ти благодаря, Еди.

— Ама това са си най-обикновени огледала — обади се момичето на име Ан. — Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?

— Някои ще видят, а други — не — поясни Джудит Батлър.

— А вие виждали ли сте съпруга си на такова празненство? Имам предвид като това сега?

— Как ли не — обади се Джойс.

— Може пък да го е видяла — намеси се Биътрис. — На това му казват ЕСВ. Екстрасензорно възприятие — добави с тон на човек, който свободно борави с модерните термини.

— Чела съм една ваша книга — обърна се Ан към госпожа Оливър. — „Умиращата златна рибка“. Не беше лоша.

— На мен не ми хареса — рече Джойс. — Нямаше достатъчно кръв в нея. Обичам убийствата да са много кървави.

— Тогава не заприличва ли на касапница? — попита писателката.

— Да, ама е вълнуващо — отвърна Джойс.

— Това не е задължително.

— Веднъж видях убийство — каза Джойс.

— Не ставай смешна, Джойс — обади се госпожица Уитъкър, учителката.

— Наистина видях — повтори тя.

— Сериозно? — попита Кати, зяпнала я с ококорени очи. — Наистина, наистина?

— Как ли пък не — отсече госпожа Дрейк. — Не говори глупости, Джойс.

— Видях убийство — настоя тя. — Видях, видях, видях.

Едно седемнайсетгодишно момче, седнало на една стълба, погледна надолу с любопитство.

— Какво убийство? — попита то.

— Не вярвам — каза Биътрис.

— Разбира се, че не е за вярване — обади се майката на Кати. — Просто си измисля.

— Не е така! Видях!

— Тогава защо не си отишла в полицията? — попита Кати.

— Защото тогава още не знаех, че е убийство. Едва по-късно, искам да кажа много след това разбрах, че е било убийство. Някой каза нещо преди месец или два и тогава ми прищрака — ами аз съм видяла убийство!

— Виждате — каза Ан, — че си измисля. Това са глупости.

— Кога е станало? — попита Биътрис.

— Преди години — отвърна Джойс. — Тогава бях съвсем малка.

— Кой кого е убил? — попита Биътрис.

— Няма да ви кажа нищо — отвърна момичето, — щом сте такива ужасни!

Госпожица Лий влезе с друга кофа. Започна спор за това кое е по-подходящо за състезанието с ябълки — ведрата или пластмасовите кофи. Повечето помагачи се стекоха в библиотеката, за да огледат мястото. По-малките, изглежда, бяха нетърпеливи да потренират някои по-трудни движения и да покажат уменията си. Косите им се намокриха, разплиска се вода. Донесоха хавлии за подсушаване. В крайна сметка се реши, че поцинкованото ведро бе за предпочитане пред цветното очарование на пластмасовата кофа, която се обръщаше твърде лесно.

Госпожа Оливър остави купата с ябълки, която донесе за попълване на запасите за следващия ден, и отново си взе една.

— Четох във вестника, че много обичате ябълки — чу се обвинителен момичешки глас, който принадлежеше на Ан или на Сюзън.

— Това е най-големият ми грях — отвърна жената.

— Щеше да е по-весело, ако бяха дини — отбеляза едно от момчетата. — Толкова са сочни. Как само щеше да се изпоцапа наоколо — добави, като многозначително огледа килима.

Жената, която се почувства неудобно от подобно публично изобличаване в лакомия, напусна стаята и потърси определено помещение, чието местоположение по принцип се откриваше лесно. Тя изкачи стълбището и когато зави на първата площадка, се блъсна в момче и момиче. Те се бяха облегнали на вратата, за която госпожа Оливър бе почти сигурна, че е нейната цел. Влюбените не й обърнаха никакво внимание. Те въздишаха, сгушени един в друг. Жената се питаше на колко ли години са тези двамата. Момчето беше навярно на петнайсет, а момичето — малко над дванайсет.

„Апъл Трийз“ беше доста голям дом и криеше в себе си няколко приятни ниши и гнезденца. „Какви егоисти са хората — помисли си госпожа Оливър. — Изобщо не зачитат другите.“ Тази до болка позната фраза изплува в съзнанието й. Тя й бе казвана последователно от бавачката, гувернантката, баба й, две стари лели, от майка й и от неколцина други.

— Извинете — високо и ясно произнесе тя.

Момчето и момичето се притиснаха още по-плътно и впиха устни.

— Извинете — повтори жената, — може ли да мина? Искам да вляза през тази врата.

Младежите неохотно се разделиха, като я изгледаха намръщено. Тя влезе, затръшна вратата и постави райбера. Вратата не прилепваше плътно и отвън долетя говор.

— Що за хора, боже мой! — изрече с мутиращ глас момчето. — Можеше да види, че не желаем да ни безпокоят.

— Хората са такива егоисти — припя гласчето на момичето. — Мислят само за себе си.

— Изобщо не зачитат другите — добави момчето.