Празникът на Вси светии

Двайсет и първа глава

Поаро продължи нагоре по хълма. Изведнъж престана да усеща болката в краката си. Някаква идея бе завладяла ума му. Знаеше, че нещата, както ги бе мислил и чувствал, са свързани по някакъв начин, но до този момент не бе разбрал как. Сега усещаше опасност — опасност, която заплашваше да сполети някого всеки момент, освен ако някой не успееше да я предотврати. Сериозна опасност.

Елспет Маккей излезе на вратата да го посрещне.

— Изглеждате уморен — отбеляза тя. — Елате да седнете.

— Брат ви тук ли е?

— Не. Отиде на гарата. Сигурно нещо се е случило.

— Нещо се е случило? — Беше поразен. — Толкова скоро? Не е възможно.

— Моля? — попита Елспет. — Какво имате предвид?

— Нищо. Нищо. Искате да кажете, че нещо се е случило на някого, така ли?

— Да, но не зная точно с кого. Както и да е, Тим Раглън позвъни и го повика да отиде там. Да ви направя ли чаша чай?

— Не — отвърна Поаро, — благодаря ви много, но по-добре е да се върна у дома. — Той не можеше да понесе мисълта за черен горчив чай. Сети се за едно хубаво извинение, което да прикрие всякакви признаци на неучтиви обноски. — Краката ми — обясни, — краката ми. Не съм много подходящо екипиран за разходки из природата. Налага се да се преобуя.

Елспет Маккей погледна към обувките му.

— Да — каза. — Виждам, че не са удобни. Лачените обувки стягат краката. А, сетих се, че има писмо за вас. С чуждестранни марки. От чужбина е. Адресирано е до полицейския началник Спенс, Пайн Крест. Сега ще ви го донеса.

Тя се върна след минута-две и му го подаде.

— Ако не ви трябва плика, бих го взела за един от племенниците ми — събира марки.

— Разбира се.

Поаро отвори плика, извади писмото и й върна плика. Тя му благодари и влезе обратно в къщата.

Поаро отвори писмото и се зачете.

Чуждестранната служба на господин Гоби се ръководеше със същата вещина, както и английската. Не пестеше средства и постигаше бързи резултати. Вярно, че резултатите не бяха кой знае какви, но и той не очакваше повече. Олга Симеонов не се беше върнала в родния си град. От семейството й не бил останал никой жив. Имала приятелка, възрастна жена, на която била писала от време на време, информирайки я за живота си в Англия. От тях личало, че била в добри отношения с работодателката си, която понякога била строга, но иначе проявявала щедрост.

Последните писма от Олга били с дата отпреди около година и половина. В тях се споменавало за един млад мъж. Загатвало се, че обсъждат въпроса за женитба, обаче младият мъж, чието име не споменавала, трябвало да си пробие път, затова още нищо не било решено със сигурност. В последното си писмо пишела, че изгледите били добри. Когато престанала да получава писма, възрастната приятелка предположила, че Олга се е омъжила за своя англичанин и е сменила адреса си. Такива неща не били рядкост, когато девойки отивали в Англия. Ако са щастливо омъжени, те често не се обаждали повече. Затова и не се разтревожила.

„Това съвпада“ — помисли си Поаро. Лесли бе говорил за женитба, но може да не е имал сериозни намерения. За госпожа Луелин-Смит се казваше, че е „щедра“. Някой е давал пари на Лесли, вероятно Олга (пари, които е получавала от работодателката си), за да го накара да извърши фалшификацията вместо нея.

Елспет Маккей отново се появи на верандата. Поаро поиска да узнае нейното мнение за някаква връзка между Олга и Лесли.

Тя се замисли за момент, после проговори като оракул:

— Ако е имало, държали са го в тайна. Нищо не се е чувало за тях двамата, а пък в градче като нашето това не се случва често.

— Младият Фериър бил обвързан с омъжена жена. Може да е предупредил момичето да не казва нищо за него на работодателката си.

— Доста правдоподобно. Госпожа Смит вероятно е знаела, че Лесли Фериър не е стока, и би предупредила момичето да няма нищо общо с него.

Поаро сгъна писмото и го сложи в джоба си.

— Ама нека да ви донеса чаша чай.

— Не, не — трябва да се връщам в стаята си и да сменя обувките си. Знаете ли кога ще се върне брат ви?

— Нямам представа. Не казаха защо го търсят.

Детективът пое по пътя към пансиона, който беше само на неколкостотин метра от дома на Спенс. Като стигна до входната врата, тя се отвори и хазайката му, весела трийсетгодишна жена, го пресрещна.

— Чака ви една дама — каза тя. — От доста време е тук. Казах й, че не зная къде сте или кога ще се върнете, но тя отвърна, че ще чака. — И добави: — Госпожа Дрейк. Доста е притеснена. Иначе винаги е много сдържана, но сега изглежда се е изплашила от нещо. Тя е в приемната. Да ви донеса ли чай?

— Не — отвърна Поаро. — По-добре недейте. Искам първо да я изслушам.

Той отвори вратата и влезе в приемната. Роуина Дрейк стоеше до прозореца, но не до прозореца, който гледаше към входа, което означаваше, че не го бе видяла да идва. Тя се обърна рязко при отварянето на вратата.

— Мосю Поаро! Най-после. Стори ми се много дълго.

— Съжалявам, мадам. Бях в Куори Уд, а също разговарях и с моята приятелка, госпожа Оливър. След това имах среща с две момчета. С Никлъс и Дезмънд.

— Никлъс и Дезмънд? Да, познавам ги. Чудя се… О! Човек мисли какво ли не.

— Изглеждате разтревожена — каза Поаро учтиво.

Подобно нещо не бе очаквал да види — Роуина Дрейк разтревожена, Роуина Дрейк да не е господарка на събитията, да не е взела нещата в свои ръце, налагайки решенията си на останалите.

— Чухте, нали? — запита тя. — О, може и да не сте.

— Какво да чуя?

— Нещо ужасно. Той е… той е мъртъв. Някой го е убил.

— Кой е мъртъв, мадам?

— Значи наистина не сте чули. И той е още дете и аз мислех… О, каква глупачка съм била. Трябваше да ви кажа. Трябваше да ви кажа, когато ме попитахте. Чувствам се ужасно — ужасно виновна, загдето мислех, че зная най-добре, загдето мислех… но аз наистина го направих за добро, мосю Поаро, наистина!

— Седнете мадам, седнете. Успокойте се и ми разкажете. Загинало е още едно дете, така ли?

— Брат й — изрече тя. — Леополд.

— Леополд Рейнолдс?

— Да. Намерили тялото му на една от полските пътеки. Вероятно се е връщал от училище и се е отклонил от пътя си, за да поиграе в близкия поток. Някой е натиснал главата му под водата.

— Същото, което сториха с Джойс?

— Да, да. Това е… това е някакъв луд. И не се знае кой е, това е най-ужасното. Човек няма и най-малка представа. А аз мислех, че зная, аз действително мислех — предполагам, че съм постъпила ужасно.

— Трябва да ми разкажете, мадам.

— Да, искам да ви разкажа. Затова и дойдох. Нали вие дойдохте при мен, след като сте разговаряли с Елизабет Уитъкър? След като тя ви е казала, че нещо ме е стреснало. Че съм видяла нещо в салона. В салона у дома. Аз отвърнах, че нищо не съм видяла и че нищо не ме е стреснало, защото, виждате ли, аз мислех…

— Какво видяхте?

— Трябваше още тогава да ви кажа. Видях вратата на библиотеката да се отваря съвсем внимателно и… и след това той излезе. Всъщност не излезе. Стоеше на входа, след това дръпна бързо вратата назад и отново се скри вътре.

— Кой беше това?

— Леополд. Леополд — детето, което убиха сега. Нали разбирате, аз мислех, че… о, каква грешка, каква ужасна грешка! Ако ви бях казала, вероятно щяхте да проумеете какво се крие зад всичко това.

— Вие сте го помислили? — попита детективът. — Помислили сте, че Леополд е убил сестра си? Това ли помислихте?

— Да, това помислих. Не тогава, разбира се, защото аз не знаех, че тя е мъртва. Но лицето му изглеждаше много особено. Той винаги е бил особено дете. В известен смисъл се боях малко от него, защото чувствах, че той не е… не е като другите. Беше много сръчен и умен, но въпреки това в него имаше нещо особено. И аз помислих: „Защо Леополд излиза оттам, вместо да е на «Огнения змей»?“ Казах си: „Какво е правил, че изглежда толкова особено?“ После това ми изскочи от ума, но предполагам, че ме е разтревожил начинът, по който той изглеждаше. Ето защо изпуснах вазата. Елизабет ми помогна да съберем парчетата и аз се върнах отново при „Огнения змей“, и повече не се сетих за това. Докато не намерихме Джойс. И тогава именно си помислих, че…

— Помислихте, че Леополд го е сторил?

— Да. Да, наистина така помислих. Помислих, че това обяснява начина, по който изгледаше той. Помислих, че зная. Аз винаги мисля… цял живот съм мислила, че знам прекалено много, че съм права за много неща. А всъщност може да съм грешала много, защото, нали разбирате — това, че той е убит, означава вече нещо съвсем различно. Сигурно е влязъл там и я е намерил мъртва. Това е било ужасен удар за него и се е изплашил. И затова е искал да излезе от стаята, без никой да го види. Предполагам, че след като е погледнал нагоре и ме е видял, се е върнал в стаята, затворил е вратата и е изчакал, докато салонът се изпразни. Не защото той я е убил. Не. Дължало се е на шока от това, което е видял.

— И въпреки това вие нищо не ми казахте? Не споменахте кого сте видели дори и след като бе намерен трупът?

— Да. Аз… о, не можех. Той е… вижте, той е или по-скоро беше едно момченце. На десет, най-много на единайсет години и искам да кажа, че според мен той не е знаел какво върши, не би могъл да е виновен. Не може да бъде държан морално отговорен. Винаги е бил твърде странен и помислих, че ще трябва да бъде лекуван. Да не се оставя всичко в ръцете на полицията. Да не го изпращат в изправителен дом. Помислих, че ако е необходимо, би могло да се уреди специално лечение за него. Аз… аз исках за добро… Трябва да ми повярвате — имах добри намерения.

Тъжни думи, помисли си Поаро, думи, които се нареждаха сред най-тъжните в света. Госпожа Дрейк, изглежда, прочете мислите му.

— Да — каза тя. — Направих го за добро. Имах добри намерения. Човек винаги мисли, че знае кое е най-добро за другите, но не е така. Защото, вижте, причината да е изглеждал толкова потресен, трябва да се е дължала или на това, че е видял убиеца или че е видял нещо, което би могло да уличи убиеца. Нещо, което е накарало убиеца да се почувства в опасност. И така, той е издебнал момента, когато момчето е било само, и тогава го е удавил в потока, за да не проговори, за да не го издаде. Ако аз само бях проговорила, ако бях казала на вас или на полицията, или на някого, но аз си въобразявах, че зная най-добре.

— Едва днес — проговори Поаро, след като бе седял мълчалив миг или два, наблюдавайки как жената се опитва да потисне риданието си — научих, че напоследък Леополд разполагал със страшно много пари. Явно някой му е плащал, за да мълчи.

— Но кой, кой?

— Ще разберем. Ще разберем, при това много скоро.