Празникът на Вси светии

Дванайсета глава

Кантората на „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“ беше типична за една старомодна фирма, свидетелстваща за изключителна почтеност. Времето бе оставило своя отпечатък. Нямаше ги вече нито Харисън, нито Ледбетър. Имаше един господин Аткинсън и един млад господин Коул, а също така и господин Джеръми Фулъртън, старши партньор.

Фулъртън беше слаб, възрастен мъж, със сух, делови глас и изненадващо проницателен поглед. Под ръката му имаше лист с няколко думи, които току-що бе прочел. Прочете ги отново, преценявайки значението им много точно. После погледна към човека, когото тези думи представяха.

— Мосю Еркюл Поаро? — Направи собствена преценка на посетителя: възрастен човек, чужденец, облечен малко екстравагантно, с неподходящи черни лачени обувки, които, усмихна се вътрешно господин Фулъртън, явно доста го стискаха. Вече присвиваше очи от болка.

Конте, франт, чужденец, при това препоръчан му не от някой друг, а от инспектор Хенри Раглън, а така също и от полицейския началник Спенс, бивш служител от Скотланд Ярд.

— Полицейския началник Спенс, така ли? — попита Фулъртън. Той познаваше Спенс. Човек, който беше работил отлично навремето си, високо ценен от началството. В съзнанието му изплуваха далечни спомени. Един доста известен случай, в действителност много по-нашумял, отколкото обещаваше от самото начало, случай, който беше изглеждал ясен като бял ден. Разбира се! Сети се, че племенникът му Робърт, който бе младши адвокат, също се бе занимавал с този случай. Отначало следите сочеха към убиец психопат, който сякаш нямаше и желание да се защити, човекът като че ли искаше да бъде обесен (защото по онова време нещата стояха точно така). Никакви петнайсет години или доживотна присъда. Не. Получаваш най-тежката присъда. „Жалко наистина, че отмениха смъртната присъда — помисли си Фулъртън. — Младите нехранимайковци днес мислят, че не рискуват кой знае какво, когато преминават границата и отнемат живот. Мъртвият не може да те издаде.“

Спенс се занимаваше със случая. Тогава той беше скромен, млад и упорит човек, който още от самото начало твърдеше, че са задържали невинен човек. И наистина се оказа така, а този, който доказа, че са задържали невинен, беше някакъв чужденец-аматьор. Някакъв пенсиониран детектив от белгийската полиция. Тогава не беше млад. А сега сигурно вече беше пооглупял от старост. Обаче все пак той щеше да бъде внимателен. От него се очакваха сведения. Нямаше да сгреши, като даде сведения, още повече, че не знаеше нищо, което би могло да е от полза за този случай. Убийство на дете.

Господин Фулъртън подозираше поне трима души, които биха могли да извършат това престъпление. Всеки един от тримата нехранимайковци можеше да го е направил. Сигурно щяха да изкарат убиеца човек с умствено увреждане. Доклад от психиатър. Ето как вероятно щеше да завърши всичко. Но все пак да удавиш едно дете по време на празненство е доста различно от многобройните случаи, когато ученици не се връщат у дома, защото са се качили в чужда кола, макар да им се повтаря непрекъснато, че не трябва да го правят, за да ги открият по-късно в някой шубрак или яма за чакъл. Яма за чакъл ли? Кога беше това? Да, много, много отдавна.

Всичко това продължи около четири минути, след което господин Фулъртън прочисти гърлото си подобно на астматик и заговори:

— Мосю Еркюл Поаро, с какво мога да ви бъда полезен? Предполагам, че е нещо във връзка с онова момиче Джойс Рейнолдс. Ужасно нещо, наистина ужасно. Само че не виждам как мога да ви помогна. Знам много малко за случая.

— Но, доколкото ми е известно, вие се грижите за правните въпроси на семейство Дрейк, нали?

— О, да, да! Клетият Хюго Дрейк. Много симпатичен човек. Познавах го отдавна, още от времето, когато купиха „Апъл Трийз“ и се преместиха тук. Тъжна история — детски паралич — заразил се, когато били на почивка в чужбина. Иначе умът му си остана непокътнат. Тъжно е, когато се случи на човек, който е бил добър атлет, активен спортист и прочие. Да, тъжно е, когато знаеш, че оставаш инвалид за цял живот.

— Вие сте се занимавали и с юридическите дела на госпожа Луелин-Смит, нали?

— Лелята, да. Забележителна жена, наистина. Дойде да живее тук, след като здравето й се влоши, така че да бъде близо до племенника си и съпругата му. Купи на загуба Куори Хаус. Плати много над онова, което струваше в действителност, но парите не бяха проблем за нея. Тя беше много добре материално. Можеше да намери и по-хубава къща, но каменоломната я привличаше много. Намери художник-градинар за нея, чух, че бил голям специалист. Един от онези красиви, дългокоси младежи, но наистина беше кадърен. Добре се справи с тази градина в каменоломната. Прочу се с нея, писаха за това в списание „Дом и градина“ и къде ли не… Да, госпожа Луелин-Смит умееше да подбира хора. Не става въпрос само за млад красавец-протеже. Има застаряващи жени, които се побъркват на тази тема, но този младеж беше умен и беше ненадминат в професията си. Но аз като че ли се поувлякох малко. Госпожа Луелин-Смит почина почти преди две години.

— Доста внезапно.

Фулъртън остро изгледа Поаро:

— О, не, не бих казал. Имаше болно сърце и лекарите я съветваха да си почива, но тя беше жена, на която не можеше да се диктува. Не беше хипохондричка. — Той се покашля и каза: — Струва ми се обаче, че се отдалечаваме от въпроса, по който сте дошли да разговаряте с мен.

— Не е така, макар че бих желал, ако позволите, да ви задам няколко въпроса за един напълно различен случай. Бихте ли ми дали сведения за един от вашите бивши служители — Лесли Фериър.

Господин Фулъртън погледна някак изненадано:

— Лесли Фериър? Лесли Фериър. Само за момент. Знаете ли, почти бях забравил името му. Да, да, разбира се. Намушкаха го с нож, нали?

— Това е човекът, когото имам предвид.

— Добре, само че не зная дали бих могъл да ви кажа нещо повече за него. Станало е преди няколко години. Намушкали го една нощ близо до пивницата „Грийн Суон“. Не арестуваха никого. Според мен полицията е имала подозрения за виновника, но не достигнаха доказателства.

— Подбудата от емоционален характер ли е била?

— О, да, с положителност бих казал така. Ревност, знаете. Ходел с една омъжена жена. Съпругът й държал „Грийн Суон“ в Удли Комън. Непретенциозно заведение. След време, изглежда, младият Лесли тръгнал с друга млада жена, а както се говореше, може да са били и повече. Имаше успех сред момичетата. Един-два пъти си беше имал неприятности.

— Бяхте ли доволен от него като служител?

— По-скоро бях недоволен. Е, имаше и положителни страни. Справяше се с клиентите много добре, подготвяше се старателно за всеки случай, но не обръщаше достатъчно внимание на служебните си задължения и непрекъснато се замесваше с жени, повечето от които според моята старомодна преценка бяха неподходящи за него. Една вечер станал скандал в „Грийн Суон“ и по пътя си за вкъщи Лесли Фериър бил намушкан.

— Някое от момичетата ли е било виновно или госпожа Грийн Суон, как мислите?

— Вижте, това не бе случай, при който нещата са ясни. Доколкото знам, полицията прецени, че е било убийство от ревност, но… — Той сви рамене.

— Но не сте сигурен, така ли?

— О, случва се — отвърна Фулъртън. — „Адът не е така свиреп както пренебрегнатата жена.“ Това винаги се цитира в съда. Понякога е вярно.

— Доколкото схващам обаче, вие самият не сте съвсем убеден, че този случай е бил такъв.

— Да кажем, че съм имал нужда от повече доказателства. Същото важи и за полицията. Прокурорът не предяви обвинения.

— А могло ли е да се окаже нещо съвсем различно?

— О, да! Можеха да се предположат няколко теории. Младият Фериър беше доста избухлив. Майка му беше вдовица. Добра жена. Беше се постарала да го възпита добре. Покойният му баща обаче не е бил стока. Отървал се е на косъм от няколко трудни ситуации. Жалко за жена му. В някои отношения нашият млад приятел приличаше на баща си. Един-два пъти се бе озовал в доста съмнителна компания. Допуснах, че може да е сгрешил — беше още млад. Но го предупредих, че си намира неподходящи компании, все прекалено тясно свързани с измами и незаконни сделки. Откровено казано, ако не бе заради майка му, нямаше да го държа. Беше млад и способен. Предупредих го един-два пъти, като се надявах, че ще си вземе бележка. Но корупцията придобива огромни размери, а през последните десет години се увеличи още повече.

— Някой може да му е имал зъб.

— Напълно е възможно. Тези групи — шайки звучи доста мелодраматично, — човек се излага на известна опасност, когато се свърже с тях. Всеки опит да скъсаш с тях може да означава нож в гърба — това не е нещо необичайно.

— Не е имало свидетели?

— Никакви. Те не биха го допуснали, разбира се. Този, който се е наел с тази работа, е изпипал всичко докрай. Алиби със съответното място и време и прочие, и прочие.

— Все пак някой може да е видял какво се е случило. Някое дете например.

— Късно през нощта? В съседство с „Грийн Суон“? Едва ли, мосю Поаро.

— Дете — настойчиво продължи детективът, — което би могло да си спомни. Дете, което се е прибирало вкъщи от дома на една приятелка. Или да го е видяло от собствения си дом. Може да е идвало по някаква пътека или да е видяло нещо зад плет.

— Наистина, мосю Поаро, какво въображение имате само! Вашите предположения ми се струват крайно неправдоподобни.

— На мен не ми се струват толкова неправдоподобни. Децата наистина виждат разни неща. Много често се оказват на места, където не очакваш да ги видиш.

— Но със сигурност, щом си отидат у дома, разказват какво са видели.

— Може и да не разказват. Може да не са сигурни какво точно са видели. Особено ако онова, което са видели, е било страшно за тях. Децата невинаги разказват вкъщи за улична злополука, която са видели, или за някаква проява на насилие. Те пазят тайните си много добре. Пазят ги и мислят за тях. Харесва им усещането, че знаят тайна, която пазят само за себе си.

— Биха разказали на майките си — рече господин Фулъртън.

— Не съм уверен в това. От опит зная, че нещата, които децата не казват на майките си, са доста много.

— Мога ли да зная защо проявявате такъв интерес към случая с Лесли Фериър? Към трагичната смърт на един млад човек чрез насилие, което е толкова тежко бреме за нас в днешно време?

— Аз не зная нищо за него. Но исках да науча нещо, тъй като неговата смърт е резултат на насилие, което се е случило не толкова отдавна. Може да се окаже важно за мен.

— За вас, господин Поаро? — попита адвокатът с известна острота. — Наистина не мога да разбера защо сте дошли точно при мен и какво ви интересува. Не можете да подозирате каквато и да била връзка между смъртта на Джойс Рейнолдс и смъртта на един обещаващ младеж, макар и с известни криминални наклонности, който е мъртъв от няколко години.

— Човек може да подозира всичко — заяви Поаро. — Човек трябва да научи повече неща.

— Извинете ме, но онова, от което човек се интересува във всички случаи, свързани с престъпление, са доказателствата.

— Вие може би сте научили, че мъртвата Джойс е била чута от няколко свидетели да казва, че е видяла със собствените си очи убийство.

— В място като това — възрази Фулъртън — човек чува какви ли не неща. При това, ако мога така да се изразя, в особено преувеличен вид, който не предполага доверие.

— И това е вярно. Джойс е била едва на тринайсет години. Дете на девет години може да запомни нещо, което е видяло — кола да блъска човек, бой с ножове в тъмна вечер или пък учителка, която удушават — всички тези неща оставят много силни впечатления у детето. То може да не говори за тях, защото не е уверено в действителните факти, които е видяло, но често се сеща за тези неща. Може дори и да забрави за тях, докато нещо не го подсети. Не сте ли съгласен, че е възможно това да се случи?

— О, да, да, но едва ли… Струва ми се, че това е доста пресилено предположение.

— Зная, че тук е живяла девойка чужденка, която е изчезнала. Името й, струва ми се, е било Олга или Соня, но не съм сигурен за презимето.

— Олга Симеонов. Да, наистина.

— Боя се, че е била с по-особен характер, така ли е?

— Така е.

— Била е компаньонка или медицинска сестра на госпожа Луелин-Смит, която преди малко ми описахте. Лелята на госпожа Дрейк…

— Да. Тя имаше няколко момичета на тази длъжност — две други чужденки мисля. С едната от тях се скара почти веднага и една друга, която беше мила, но изключително глупава. Госпожа Луелин-Смит не беше човек, който търпеше глупостта. Олга, последният й избор, като че ли й допадна много. Доколкото си спомням, тя не беше красавица — каза господин Фулъртън. — Беше ниска, набита, с доста строг нрав и хората не я обичаха много.

— Но госпожа Луелин-Смит я е обичала — подхвърли Поаро.

— Тя много се привърза към нея, което в един момент се оказа доста неразумно.

— А, така ли?

— Не вярвам — изрече Фулъртън, — че ще ви кажа нещо, което вече не сте чули. Тези слухове, както казах, пълзят наоколо като пожар.

— Разбрах, че госпожа Луелин-Смит е оставила крупна сума пари на момичето.

— Това беше голяма изненада — отвърна адвокатът.

— Госпожа Луелин-Смит не бе променяла основната част на своето завещание от много години, като изключим добавянето на нови благодеяния или промените, наложени от нечия смърт. Вероятно ви разказвам неща, които вече знаете, ако наистина се интересувате от това. Парите й бяха завещани на нейния племенник Хюго Дрейк и съпругата му, която пък беше негова първа братовчедка и по този начин също племенница на госпожа Луелин-Смит. Ако някой от тях починеше преди другия, парите отиваха при преживелия. Много пари бяха завещани с благотворителна цел и на възрастни прислужници. Но това, за което се твърдеше, че е нейното последно разпореждане относно имуществото й, бе направено около три седмици преди смъртта й, и то не както дотогава от нашата кантора. Беше допълнение, написано от нея на ръка. То включваше едно-две дарения с благотворителна цел — не толкова много, колкото преди, на старите прислужници изобщо не бе оставено нищо, като остатъка от нейното значително богатство получаваше Олга Симеонов в знак на признателност за нейната предана служба. Изключително смайващо разпореждане, което беше в пълен разрез с всичко, което госпожа Луелин-Смит беше правила преди това.

— А после? — попита Поаро.

— Вероятно сте чули много или малко за развоя на събитията. Експертизата на специалисти по графология доказа, че допълнението било пълна фалшификация. То малко наподобявало почерка на госпожа Луелин-Смит, нищо повече. Госпожа Смит не обичала пишещата машина и често карала Олга да пише писма от личен характер, като наподобява, доколкото може, почерка на работодателката си — понякога дори ги е подписвала вместо нея. Явно това момиче е имало възможността добре да усвои тази работа. Изглежда, след смъртта на възрастната жена Олга отишла още по-далеч, решавайки, че е достатъчно опитна, за да може почеркът й да се възприеме като този на работодателката й. Само че експертите не могат да бъдат измамени. Не, наистина не могат.

— Предстояло е дело за оспорване на документа?

— Точно така. Разбира се, мина известно време, преди делото да влезе в съда. В този период нервите на младата дама не издържаха и както вие току-що сам казахте, тя изчезна.