Празникът на Вси светии

Десета глава

Поаро погледна одобрително към училището „Елмс“.

Прие го, по негово предположение, секретарката, която веднага го отведе в кабинета на директорката. Госпожица Емлин стана от бюрото си, за да го посрещне.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Поаро. Толкова съм слушала за вас.

— Прекалено сте любезна с мен — каза той.

— За вас ми говори една моя много стара приятелка, госпожица Булстроуд, бивша директорка на Медоубанк. Вероятно си спомняте госпожица Булстроуд?

— Едва ли някой би могъл да я забрави. Забележителна личност.

— Да — изрече директорката. — Тя превърна Медоубанк в това, което е днес. — Въздъхна леко и допълни:

— Наистина училището се промени. Различни цели, различни методи, но то все пак запази облика си на престижно учебно заведение, славещо се също така и със своите традиции. Но не бива да живеем прекалено много с миналото. Дошли сте без съмнение във връзка със смъртта на Джойс Рейнолдс. Не мога да си обясня какво ви е накарало да се заемете с нейния случай. Предполагам, че не попада в сферата на обичайните ви интереси. А може би сте я познавали лично, или нейното семейство?

— Не — отвърна Поаро. — Дойдох по молба на една моя приятелка, госпожа Ариадни Оливър, която е на гости тук и е присъствала на празненството.

— Тя пише чудесно — отбеляза госпожица Емлин. — Срещала съм се с нея един-два пъти. Е, сега вече смятам, че ще е по-лесно да разговаряме. Щом не са намесени лични чувства, човек може да говори направо. Случилото се е направо ужасно. Освен това е просто невероятно, ако мога така да се изразя. Децата, които бяха там, не са нито много големи, нито пък малки, за да ги причислим към някоя специална група. Според мен става дума за престъпление, извършено от умствено неуравновесен човек. Съгласен ли сте?

— Не — възрази детективът. — Аз смятам, че зад това убийство, както е с повечето убийства, се крие определен мотив, при това навярно доста неприятен.

— Аха! А причината?

— Причината е била една забележка, направена от Джойс; не точно на празненството, доколкото разбрах, но по-рано същия ден, по време на приготовленията, в присъствието на по-големи деца и други помощници. Казала, че веднъж видяла убийство.

— Повярвали ли са й?

— Струва ми се, че, общо взето — не.

— Това, изглежда, е най-вероятната реакция. Джойс — ще говоря откровено с вас, мосю Поаро, защото не искам ненужна сантименталност да прикрива умствените дадености — беше едно доста посредствено дете, нито глупаво, нито особено интелигентно. Няма да крия от вас — тя беше непоправима лъжкиня. Съвсем не искам да кажа, че е била някаква измамница. Не се опитваше да избегне наказание, нито пък да прикрива някаква своя слабост. Просто се хвалеше. Хвалеше се за неща, които никога не се бяха случвали, но това правеше впечатление на приятелките й, които я слушаха. В резултат, разбира се, те се бяха научили да не вярват сляпо на нейните неправдоподобни истории.

— Вие мислите, че тя се е хвалила с това убийство, за да се покаже важна и да заинтригува някого?

— Да. И според мен именно Ариадни Оливър е била този някой, когото е искала да впечатли.

— Значи вие въобще не мислите, че Джойс е станала свидетел на убийство?

— Дълбоко се съмнявам.

— Смятате, че тя е измислила всичко?

— Не бих казала това. Може да е видяла автомобилна злополука или когато някой е бил ударен с топка на игрище за голф и наранен — нещо, което би могла да превърне във впечатляваща случка и което би могло да мине като опит за убийство.

— Следователно единственото предположение, което можем с положителност да направим, е, че на забавата по случай Вси светии е присъствал убиец.

— Разбира се — каза госпожица Емлин, без да мигне. — Разбира се. Съвсем логичен извод, нали?

— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде този убиец?

— Това наистина е уместен въпрос — изрече директорката. — Освен това повечето деца на празненството бяха между девет и петнайсет години и предполагам, повечето от тях са или поне са били ученици в моето училище. Би трябвало да зная нещичко за тях. А също и за техните семейства.

— Чух, че една от вашите учителки е била удушена от неизвестен убиец преди една или две години.

— Имате предвид Джанет Уайт? Беше на около двайсет и четири години. Емоционална девойка. Доколкото е известно, разхождала се е сама. Разбира се, може да е имала среща с някой младеж. Не беше изключителна красавица, но беше привлекателна девойка. Убиецът не бе открит. Полицията разпита различни младежи и ги помоли да съдействат при разследването, но не можаха да открият достатъчно доказателства, за да се стигне до образуване на дело срещу някого. Според мнението на полицията този случай бе приключен незадоволително. Аз също мисля така.

— Ние с вас имаме един общ принцип. Не одобряваме убийството.

Госпожица Емлин спря погледа си върху него. Изразът й не се промени, но Поаро остана с впечатление, че го оглеждат преценяващо.

— Вашите думи ми харесват — каза тя. — От това, което четем и слушаме в днешно време, човек би могъл да си направи извода, че в известен смисъл убийството бавно, но сигурно става приемливо за голяма част от обществото.

Тя помълча малко. Поаро също не проговори. „Навярно — реши той — тя обмисля план на действие.“

Тя стана и натисна един звънец.

— Смятам — каза, — че ще е добре да поговорите с госпожица Уитъкър.

Пет минути след като госпожица Емлин напусна стаята, вратата се отвори и една жена на около четирийсет години, с кафява къса коса влезе с енергична стъпка.

— Мосю Поаро? — каза жената. — С какво мога да ви бъда полезна? Госпожица Емлин изглежда е на мнение, че мога да направя нещо за вас.

— Щом госпожица Емлин мисли така, тогава почти няма съмнение в това. Напълно й се доверявам.

— Познавате ли я?

— Едва днес следобед се запознах с нея.

— Но много бързо сте я преценили.

— Надявам се да потвърдите преценката ми.

Елизабет Уитъкър въздъхна леко.

— О, да! Прав сте. Навярно става дума за смъртта на Джойс Рейнолдс. Не ми е ясно как сте разбрали за случая. Чрез полицията ли? — Лекото поклащане на главата й изразяваше неодобрение.

— Не, не от полицията. Изпълнявам молбата на една приятелка.

Тя взе стол и го побутна малко назад, за да е с лице към него.

— Така. Какво искате да знаете?

— Мисля, че не е необходимо да ви казвам. Няма смисъл да губим време с въпроси, които могат да се окажат без значение. Нещо се е случило на празненството онази вечер и би било добре да го науча. Нали така?

— Да.

— Бяхте на празненството, нали?

— Да, бях. — Тя се замисли. — Много хубаво празненство. Добре организирано. Премина чудесно. Имаше около трийсетина души там, включително помощници от всякакъв вид. Деца, юноши, възрастни — няколко чистачки и домашни прислужници.

— Участвахте ли в приготовленията в ранния следобед или сутринта?

— Всъщност нямаше какво толкова да се върши. Госпожа Дрейк може да се справи с всички различни приготовления с малък брой помощници. Приготовленията бяха повече от домакинско естество.

— Разбирам. Значи сте отишли на празненството като една от гостенките?

— Точно така.

— И какво се случи?

— Не се съмнявам, че вече сте научили как протече самото празненство. Искате да знаете дали имам да ви кажа нещо, което специално съм забелязала или съм помислила, че може да има някакво значение? Не искам да ви губя времето напразно.

— Изобщо не ми губите времето. И така, госпожице Уитъкър, разкажете ми с няколко думи.

— Различните номера си вървяха по предварително набелязаната програма. Последното нещо беше подходящо повече за Коледа, отколкото за Вси светии. „Огненият змей“ е пламтящо блюдо със стафиди, напръскани с коняк, и всички наоколо посягат да грабнат по една — това са писъци, смехове и вълнение. В стаята стана много горещо, затова излязох и отидох в салона. И точно тогава, докато стоях там, видях госпожа Дрейк да излиза от тоалетната на площадката на първия етаж. Тя носеше голяма ваза с есенни листа и цветя. Застана до ъгъла на парапета и се спря за момент, преди да започне да слиза. Гледаше надолу, но не към мен, а към другия край на салона, където е вратата на библиотеката. Тя се намира точно срещу вратата на трапезарията. Та тя гледаше нататък, като се спря за момент, преди да тръгне надолу. Опита се да намести вазата по-добре, защото явно беше неудобна за носене, а и сигурно беше тежка. Нагласи я внимателно, за да може да я носи с една ръка, а с другата да се хване за парапета. Постоя така минута-две, като не гледаше вазата в ръцете си, а надолу към салона. И изведнъж направи рязко движение — сякаш трепна от уплаха, да, точно така бих го нарекла — явно нещо я бе стреснало. Толкова се сепна, че изпусна вазата и водата я заля. Вазата падна на пода на салона и се разби на парченца.

— Разбирам — каза Поаро. После помълча, като не откъсваше поглед от събеседничката си. Очите й, забеляза, бяха проницателни. Сега те искаха да узнаят неговото мнение за онова, което му бе разказала. — Според вас какво може да я е уплашило толкова?

— По-късно си помислих, че сигурно е видяла нещо.

— Значи смятате, че е видяла нещо — повтори той замислено. — Какво например?

— Вече казах, че тя гледаше към вратата на библиотеката. Възможно е да е видяла вратата да се отваря или дръжката й да се обръща, а може и да е видяла нещо повече от това. Може да е видяла някой да отваря вратата и да се кани да излезе. Може да е видяла някого, когото не е очаквала да види.

— Вие самата гледахте ли към вратата?

— Не. Гледах в противоположната посока, нагоре към госпожа Дрейк.

— И мислите, че тя е видяла нещо, което я е стреснало?

— Да. Може би нищо повече от това. Една врата, която се отваря. Или някой, може би някой, за когото не би могло да се допусне, да се показва оттам. Във всеки случай видяното е било достатъчно, за да я накара да изпусне тежката ваза.

— Видяхте ли някого да излиза от онази врата?

— Не. Не гледах нататък. Не мисля, че някой въобще е излизал в салона оттам. Който и да е бил, вероятно се е оттеглил обратно в стаята.

— Какво направи след това госпожа Дрейк?

— Тя извика, явно беше ядосана, слезе по стълбището и ми каза: „Вижте какво направих! Каква беля!“ И изрита настрани някои от счупените парчета. Помогнах й да смете парчетата в ъгъла. Не беше възможно да се изчисти напълно в момента, защото децата започнаха да излизат от стаята, където играеха на „Огнения змей“. Намерих някаква кърпа и й я дадох да почисти роклята си, а скоро след това празненството свърши.

— Госпожа Дрейк не каза ли, че се е изплашила или за причината да се изплаши?

— Не, нищо подобно.

— Но вие мислите, че беше изплашена, така ли?

— Наистина ли смятате, мосю Поаро, че ще вдигам шум за нещо незначително?

— Не — отвърна той. — Съвсем не мисля така. Виждал съм госпожа Дрейк само веднъж — добави сериозно, — когато я посетих у дома й заедно с моята приятелка госпожа Оливър. Отидох там, за да огледам — сигурно ще ви прозвучи доста мелодраматично — местопрестъплението. За краткото време, през което бях там, не останах с впечатление, че тя е жена, която лесно би се стреснала. Съгласна ли сте с мен?

— Разбира се. Ето защо и аз самата се чудя.

— Вие не я запитахте нещо по-определено, нали?

— Нямах никакво основание да го сторя. Ако домакинята е имала нещастието да изтърве една от най-хубавите си вази, то едва ли е редно някой гост да каже: „Как можахте да го направите?“ Госпожа Дрейк е последният човек, който може да бъде обвинен в несръчност.

— И след това, както казахте, празненството приключи. Децата и техните майки или приятели си тръгнаха, а Джойс не бе намерена. Сега знаем, че Джойс е била в библиотеката и че е била мъртва. И тогава кой би могъл да бъде този, който е понечил да излезе от библиотеката малко по-рано, а после, чувайки гласове в салона, затваря отново вратата и излиза по-късно, когато в салона е имало хора, които са се сбогували, обличали са палтата си и прочие? Допускам, че едва след откриването на тялото сте имали време да размислите върху това, което сте видели.

— Така е. — Жената се изправи. — Боя се, че няма какво повече да ви кажа. Дори това може да се окаже глупава дреболия.

— Но е било забелязано, а всичко видяно си струва да се спомене. Между другото има един въпрос, който бих желал да ви задам. В действителност те са два.

Елизабет Уитъкър седна отново.

— Добре — каза. — Питайте каквото искате.

— Можете ли да си спомните точно последователността на различните събития по време на празненството?

— Предполагам. — Тя се замисли. — Започна със състезанието за метли. Украсени метли. За тази цел имаше три или четири малки награди. След това някакво състезание с балони — да ги пукат и да си ги подхвърлят, нещо като за загрявка на децата. Имаше и един номер с огледала — момичетата отиваха в една малка стая и държаха в ръка огледало, в което се отразяваше лицето на младеж.

— Как ставаше това?

— О, много просто. Сваля се надстройката на вратата и оттам надничат различни лица, които се отразяват в огледалото в ръката на момичето.

— Знаеха ли момичетата кого виждат в огледалото?

— Предполагам, че някои са знаели, а други — не. Кавалерите бяха дегизирани с маски, перуки, изкуствени бакенбарди, бради, грим. Повечето момчета бяха познати на момичетата, затова може да е имало и някой непознат. Във всеки случай се кикотеха през цялото време — каза госпожица Уитъкър, като за миг даде израз на своето академично неодобрение спрямо този вид забавление. — След това се състоя състезание с препятствия и тогава дойде ред на брашнената торта — напълва се една купа с брашно, обръща се върху табла, като отгоре се поставя монета от шест пенса. Всеки трябва да отреже по парче. Ако брашното се разпилее и монетата падне, тогава състезателят напуска играта. Останалите продължават, а последният получава монетата. Следваха танци, после вечеря и накрая играта „Огненият змей“.

— А кога за последен път видяхте Джойс?

— Нямам представа. Не я познавам много добре. Не е в моя клас. Не беше нещо специално, ето защо не съм й обърнала внимание. Помня само, че я видях да реже брашнената торта — беше толкова несръчна, че монетата падна почти веднага. Което означава, че тогава е била още жива — но това беше доста по-рано.

— Не я ли видяхте да влиза в библиотеката с някого?

— Със сигурност не. Щях да ви кажа, ако беше така. Това поне щеше да е от значение.

— А сега — каза Поаро — идва ред на втория ми въпрос. Откога сте в това училище?

— Тази есен ще станат шест години.

— И преподавате?

— Математика и латински.

— Спомняте ли си една млада жена, която е преподавала тук преди две години — на име Джанет Уайт?

Елизабет Уитъкър се вцепени. Понечи да стане от стола, после отново седна.

— Но онова — онова няма нищо общо с това, нали?

— Може и да има — каза Поаро.

— Но как? По какъв начин?

„Учителското съсловие е по-слабо информирано в сравнение със селските клюкари“ — помисли детективът.

— Джойс заявила пред свидетели, че е била свидетел на убийство преди няколко години. Има ли вероятност това да е било убийството на Джанет Уайт, как мислите? Как е умряла Джанет Уайт?

— Била е удушена, когато една вечер се прибирала от училище.

— Сама ли е била?

— Вероятно не.

— Но не с Нора Амброуз?

— Какво знаете за Нора Амброуз?

— Засега нищо — отвърна Поаро. — Но бих желал да науча повече. Какво представляваха те — Джанет Уайт и Нора Амброуз?

— Сексът ги занимаваше много — започна Елизабет Уитъкър, — но по различен начин. Как би могла Джойс да е видяла нещо подобно или да знае нещо за това? Станало е на една алея близо до Куори Уд. Тя едва ли е била на повече от десет-единайсет години.

— Коя от двете имаше приятел? — попита Поаро. — Нора или Джанет?

— Това е стара история.

— Старите грехове имат дълги сенки — цитира детективът. — С годините все повече се убеждавам в истинността на тази поговорка. Къде е сега Нора Амброуз?

— Тя напусна училището и отиде някъде в Северна Англия. Естествено тя беше силно разтревожена. Двете бяха големи приятелки.

— Полицията не успя ли да разкрие случая?

Госпожица Уитъкър поклати глава. Тя стана и погледна часовника си.

— Трябва да вървя.

— Благодаря ви за онова, което ми разказахте.