Празникът на Вси светии

Четиринайсета глава

След като прекрачи прага на „Апъл Трийз“, Еркюл Поаро бе въведен в гостната и му бе съобщено, че госпожа Дрейк няма да се забави много.

Когато минаваше през салона, той дочу женски гласове, които според него идваха откъм столовата.

Детективът отиде до прозореца на гостната и огледа чудесната градина. Тя беше подредена и старателно поддържана. Избуялите есенни маргарити, привързани здраво към колчета, бяха доста запазени; имаше и хризантеми, които все още не се бяха предали. Една-две упорити рози като че ли бяха истинско предизвикателство към приближаващата зима.

Поаро не можеше да открие никаква намеса на художник-градинар. Всичко бе дело на грижи и традиция. Той се чудеше дали Майкъл Гарфийлд не се бе провалил с госпожа Дрейк. Явно напразно се бе опитвал да я съблазни, защото градината по нищо не се отличаваше от другите в предградията.

Вратата се отвори.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате, мосю Поаро — каза госпожа Дрейк.

Откъм салона долетяха гласовете на хора, които се сбогуват и се разотиват.

— Имахме сбирка на комитета във връзка с Коледа — обясни тя. — Планирахме църковното празненство. Тези неща, разбира се, винаги продължават повече, отколкото трябва. Някой винаги се противопоставя на нещо или има чудесна идея, която обаче се оказва напълно неприложима.

В тона й пролича нотка на сарказъм. Поаро си представи как Роуина Дрейк отхвърля твърдо и безпрекословно някои неща като абсурдни. Той достатъчно добре бе схванал от забележките, които сестрата на Спенс бе подхвърляла, от намеците на други хора, че Роуина Дрейк е властна личност, от която всички очакват да бъде двигателят на нещата, но към която никой не изпитва добри чувства. Помисли си също така, че нейната добросъвестност не е от естество, което би допаднало на една по-възрастна родственица, също отличаваща се с подобен характер. Госпожа Луелин-Смит бе дошла да живее тук, за да е по-близо до племенника си и жена му, която пък с готовност се бе заела да осъществява надзора и грижите за лелята на съпруга си, при условие, че тя няма да живее в къщата им. Възрастната жена вероятно е признавала в себе си, че дължи много на Роуина, като в същото време сигурно е негодувала срещу тираничния й характер.

— И така, всички си отидоха вече — продължи Роуина Дрейк след последното хлопване на външната врата. — С какво мога да ви бъда полезна? Още нещо във връзка с онова ужасно празненство? Ще ми се да не е ставало тук. Но нямаше друга подходяща къща. Госпожа Оливър още ли е у Джудит Батлър?

— Да. Доколкото ми е известно, тя се връща в Лондон след ден-два. Не се познавахте отпреди, нали?

— Не. Много харесвам книгите й.

— Минава за много добра писателка — отвърна Поаро.

— О, да, наистина е много добра. Без съмнение. Същевременно е и много забавна. Самата тя има ли някаква представа кой би могъл да извърши това ужасно нещо?

— Мисля, че не. А вие, мадам?

— Вече ви казах — нямам никаква представа.

— Така и очаквах да ми отговорите, но все пак бихте могли, нали разбирате, би могло да ви хрумне някаква много добра идея, само идея. Полуоформена идея. Възможна идея.

Тя го погледна любопитно:

— Защо мислите така?

— Може да сте видели нещо — нещо съвсем дребно и незначително, но което, ако се замисли човек, може да ви се стори по-важно, отколкото първия път.

— Сигурно имате нещо предвид, мосю Поаро, определена случка.

— Признавам. Това е нещо, което чух от някого.

— О, боже! И от кого?

— От госпожица Уитъкър. Една учителка.

— О, да, разбира се. Елизабет Уитъкър. Тя е учителка по математика в Елмс, нали? Беше на забавата, спомням си. Видяла ли е нещо?

— Не точно, че тя е видяла нещо, но е останала с впечатлението, че навярно вие сте видели нещо.

Събеседничката му погледна изненадано и поклати глава.

— Не се сещам за нищо, което съм могла да видя — каза Роуина Дрейк, — но човек никога не знае.

— Свързано е с ваза — поясни Поаро. — Ваза за цветя.

— Ваза за цветя? — Тя погледна озадачено. След това челото й се проясни. — О, разбира се, сега се сетих. Да, имаше една голяма ваза с есенни листа и хризантеми на масата в ъгъла на стълбището. Много хубава стъклена ваза. Сватбен подарък. Листата бяха започнали да капят, а също и няколко от цветята. Спомням си, че забелязах това, когато минавах през салона — беше вече към края на празненството, струва ми се, но не съм сигурна — почудих се защо изглеждат така, затова се качих горе, потопих пръстите си и разбрах, че някой идиот трябва да е забравил да налее вода. Това ме ядоса. Занесох я веднага в банята и я напълних. Но какво бих могла да видя в банята? Там нямаше никого. Напълно съм уверена в това. Мисля, че някои от по-големите момчета и момичета бяха правили опити да се целуват там по време на празненството, но когато влязох с вазата, там наистина нямаше никого.

— Не, не, нямам предвид това — уточни Поаро. — Разбрах, че е станало известно премеждие. Вазата се е изплъзнала от ръцете ви и е паднала на пода в салона, където е станала на парчета.

— О, да — изрече Роуина. — Стана на сол. Неприятно ми беше, защото, както казах, тя ни беше сватбен подарък и беше много подходяща за големи есенни букети. Много глупаво беше от моя страна. Просто се изплъзна от ръцете ми и се разби на пода в салона. Елизабет Уитъкър стоеше там и ми помогна да сметем счупените стъкла, да не би някой да стъпи върху тях. Сметохме ги в ъгъла до старинния часовник, за да ги изхвърля по-късно.

Тя погледна Поаро въпросително:

— Тази случка ли имате предвид?

— Да — отвърна Поаро. — Госпожица Уитъкър се чудеше как сте могли да изтървете вазата. Помислила, че вероятно нещо ви е изплашило.

— Да ме изплаши? — Тя го погледна, след това смръщи чело, сякаш се опитваше да си припомни. — Не, не мисля, че съм се изплашила. Просто вазата се изплъзна от ръцете ми, както това се случва понякога. Например, когато миете съдове. Мисля, че беше от умора. Вече бях доста уморена от приготовленията за празненството, от ръководенето на програмата и всичко останало. Трябва да ви кажа, че всичко мина много добре. Струва ми се, че това беше… е, знаете как изпуска човек, когато е уморен.

— Значи сте сигурна, че не е имало нещо, което да ви стресне? Че не сте видели нещо неочаквано?

— Да съм видяла? Къде? Долу в салона? Нищо не видях долу в салона. Тогава там нямаше никого, защото всички бяха на „Огнения змей“, с изключение, разбира се, на госпожица Уитъкър. А даже и нея не бях забелязала до момента, в който тя не дойде да ми помогне, когато изтичах долу.

— Видяхте ли някого да излиза от библиотеката?

— От библиотеката… Разбирам какво имате предвид. Да, бих могла да видя нещо такова. — Направи доста дълга пауза, а после настойчиво погледна Поаро право в очите. — Не видях никого — каза тя. — Абсолютно никого…

Той се замисли. Начинът, по който тя го изрече, събуди у него съмнението, че не му каза истината, че всъщност е видяла някого или нещо, може би леко открехнатата врата, нечий силует в рамката на вратата. Беше обаче доста категорична в твърдението си. „Защо — питаше се той — бе толкова настойчива?“ Дали защото лицето, което бе видяла, е принадлежало на човек, когото тя не би допуснала нито за миг, че е имал нещо общо с престъплението, извършено от другата страна на вратата? Някой, на когото тя държеше, или някой — което бе по-правдоподобно, помисли той — някой, когото тя желаеше да прикрие. Навярно някой, който едва е пристъпил прага на юношеството, някой, който според нея наистина не е осъзнавал ужаса на извършеното престъпление.

Помисли си, че макар да е с труден характер, тя е честен човек. Каза си, че е като много други жени, жени, които често стават съдии, занимават се с благотворителност или проявяват интерес към „добри дела“. Жени, които прекомерно вярват в смекчаващи вината обстоятелства и са готови по един странен начин да намират извинения за невръстни престъпници. За някой юноша, за някое бавноразвиващо се момиче. За някого, който вероятно е бил — как се казваше? — „под попечителство“. Ако лицето, което е видяла да излиза от библиотеката, се е числяло към тази категория, мислеше си той, тогава беше напълно възможно Роуина Дрейк да е проявила своя инстинкт за покровителство. В днешно време доста деца извършват престъпления, при това съвсем невръстни деца. Като тези млади престъпници представляваха голям проблем за съдилищата за малолетни. Трябваше да се търсят извинения за тях. Разтрогнати семейства. Безотговорни и неподходящи родители. Но техните най-ревностни защитници, готови да се хванат и за най-дребното извинение, бяха хората като Роуина Дрейк. Строга жена, но не и в случаи като този.

Поаро не споделяше подобно становище. Той бе човек, който преди всичко мислеше за справедливостта. Беше подозрителен, винаги е бил подозрителен към състраданието — прекаленото състрадание. Прекаленото състрадание, както знаеше от опита си в Белгия, а и тук, често пъти раждаше по-нататъшни престъпления, оказващи се фатални за невинни жертви, които не биха станали жертви, ако справедливостта се поставяше пред състраданието.

— Разбирам — каза Поаро. — Разбирам.

— Не допускате ли възможността госпожица Уитъкър да е видяла някого да влиза в библиотеката? — подсказа госпожа Дрейк.

Поаро веднага реагира:

— А, значи мислите, че може да е било така?

— Хрумна ми просто като една възможност. Може да е зърнала някого да влиза в библиотеката, да речем, пет минути по-рано, а когато изтървах вазата, тя може да си е помислила, че и аз трябва да съм видяла този човек. Че може да съм видяла кой е бил той. Вероятно тя не желае да каже нещо, което би могло, вероятно напълно несправедливо, да насочи вниманието към някое лице, което едва е зърнала и за което не може да бъде сигурна. Някакво дете например.

— Според вас, мадам, това е било — да речем дете — момче или момиче, просто едно дете, или юноша, така ли? Смятате, ако мога да се изразя така, че извършителят на престъплението спада към тази възрастова група?

Тя обмисли сериозно казаното от него.

— Да — рече най-после. — Струва ми се, че да. Не съм го обмисляла. Според мен в днешно време престъпленията твърде често са дело на младите. Хора, които в действителност не са много наясно какво точно вършат, хора, които се стремят към глупави отмъщения, които притежават разрушителен инстинкт. Дори тези, които съсипват телефонните кабини или режат гумите на коли, вършат какви ли не поразии само за да причинят болка, само защото са изпълнени с омраза към целия свят. Това е нещо като характерна черта на нашето време. Затова предполагам, че когато човек се сблъска със смъртта на дете, удавено на празненство без никаква причина, тогава допуска, че това е дело на лице, което още не е изцяло отговорно за постъпките си. Не сте ли съгласен с мен, че… че… ами че това е най-вероятното обяснение в този случай?

— Доколкото зная, полицията споделя вашето мнение, или го споделяше допреди известно време.

— Те сигурно са наясно. Тук имаме много добри полицаи. Справяли са се отлично в няколко случая. Старателни са и никога не се предават. Убедена съм, че ще разкрият престъпника, макар да не вярвам, че ще стане бързо. Тези неща явно отнемат доста време, през което търпеливо да се съберат доказателства.

— В този случай доказателствата няма да бъдат събрани много лесно, мадам.

— Да, предполагам, че няма да е лесно. Когато съпругът ми загина… Той беше инвалид, знаете. Прекосяваше шосето и една кола връхлетя върху него и го прегази. Не можаха да открият извършителя. Както знаете, моят съпруг — или вероятно не знаете — моят съпруг страдаше от детски паралич. Получи частична парализа преди шест години. Състоянието му се беше подобрило, но все още си беше инвалид и за него е било трудно да избегне връхлитащата кола. Аз почти се чувствах виновна за случая, макар винаги да е настоявал да излиза без мен или без придружител, защото не желаеше да се окаже под грижите на болногледачка или на съпруга, изпълняваща такава роля, освен това той винаги внимаваше, когато пресичаше шосето. Знаете, че човек винаги се обвинява, щом се случи злополука.

— Това беше след смъртта на леля ви, така ли?

— Не. Тя почина малко след това. Изглежда, всичко се струпва наведнъж, нали?

— Точно така е — каза Поаро. После продължи: — Полицията не можа ли да открие колата, която е прегазила съпруга ви?

— Струва ми се, че беше „Грасхопър“, модел 7. Всяка трета кола по шосето е от този модел. Поне така беше тогава. Казват, че това била най-популярната кола. Смятат, че е била открадната от пазара в Медчестър. Там има паркинг. Принадлежала е на възрастен търговец на семена в Медчестър. Казва се Уотърхаус. Той бил внимателен шофьор. Със сигурност бе установено, че не е карал той. Ясно беше, че е един от онези случаи, когато лекомислени младежи открадват коли. Понякога човек си мисли, че към такива безотговорни, дори коравосърдечни младежи трябва да се подхожда много по-строго, отколкото сега.

— Една солидна присъда, която да се излежи в затвора може би. Обикновената глоба, която се заплаща от родителите, не прави впечатление никому.

— Човек не бива да забравя — каза Роуина Дрейк, че на определена възраст младите хора трябва да продължат образованието си, ако искат да успеят в живота.

— Свещената крава на образованието — отбеляза Еркюл Поаро. — Това е израз, който съм чувал от хора, които уважавам. Хора, които заемат висши академични постове.

— Те вероятно не са склонни да вземат предвид някои обстоятелства. Например разтрогнатите бракове.

— Следователно вие сте на мнение, че те имат нужда от нещо друго, а не от затворнически присъди?

— Подходящ изправителен режим — строго изрече Роуина Дрейк.

— Това ми напомня още една стара поговорка — копринена кесия от свинско ухо. Значи не вярвате в максимата, че съдбата на всеки човек е увита около врата му?

Тя го изгледа с безкрайно съмнение и леко недоволство.

— Ислямска поговорка, струва ми се — каза Поаро, но това никак не я впечатли.

— Не ми се иска да черпим идеи или навярно трябва да кажа идеали — от Близкия изток.

— Човек трябва да приема фактите — изрече детективът, — а такъв факт, изразен от съвременни биолози — западни биолози — побърза да добави — говори красноречиво, че характерът на човека е генетично заложен в него. Че един двайсет и четири годишен убиец е бил потенциален убиец още на три или четиригодишна възраст. Това важи, разбира се, и за един математик или един музикален гений.

— В момента не говорим за убийци — възрази госпожа Дрейк. — Моят съпруг загина в резултат на злополука. Злополука, причинена от безотговорна личност, която явно не е успяла да се пригоди в обществото. Независимо кой е бил този младеж, винаги има надежда за приобщаване към убеждението, че е дълг да зачиташ другите, да бъдеш научен да изпитваш отвращение, ако неволно си отнел чужд живот поради престъпна небрежност, а не с престъпен умисъл, не мислите ли?

— Следователно вие сте уверена, че не е имало подобен умисъл?

— Позволете да се усъмня в това. — В гласа на госпожа Дрейк се долавяше лека изненада. — Не мисля, че полицията някога сериозно е обсъждала такава възможност. Аз поне не съм я допускала. Беше злополука. Трагична злополука, която промени живота на мнозина, включително и моя.

— Казвате, че не говорим за убийци — отново поде детективът. — Но в случая с Джойс говорим именно за това. Това не е било злополука. Нечии ръце умишлено са натиснали главата на детето във водата, за да го удавят. Съвсем умишлено.

— Да, зная. Ужасно е. Не искам да мисля за това, не искам да си спомням.

Тя стана и закрачи неспокойно. Поаро продължи своето безпощадно настъпление:

— Пред нас все още стои въпросът за избор. Ние трябва да открием подбудата.

— Струва ми се, че такова престъпление може да е било извършено без всякаква подбуда.

— Искате да кажете, че е извършено от човек, толкова неуравновесен, че да изпитва удоволствие от убийството? От убийството на едно дете?

— Подобни случаи са известни. Тяхната първопричина трудно може да се открие. Дори психиатрите не са наясно по този въпрос.

— Вие отказвате да приемете едно по-просто обяснение?

Тя го погледна озадачена.

— По-просто?

— За човек, който не е умствено обременен, който не е възможен пациент за психиатри. За човек, който вероятно е искал да си подсигури безопасността.

— Безопасност? Искате да кажете…

— Момичето се е хвалило няколко часа по-рано, че е видяло убийство.

— Джойс — изрече жената със спокойна увереност — беше действително едно много глупаво момиченце. Страхувам се, че невинаги говореше истината.

— Чувам го от всички — каза Еркюл Поаро. — Знаете ли, започвам да вярвам, че онова, което ми разправят всички, може би е вярно — добави с въздишка. — Обикновено е така.

Той се изправи и в поведението му настъпи промяна.

— Дължа ви извинение, мадам. Говорих за неща, които ви причиняват болка, неща, трябва да призная, които нямат пряко отношение към повода да съм тук. Но от онова, което ми разказа госпожица Уитъкър, изглежда…

— Защо не научите повече от нея?

— Имате предвид?

— Тя е учителка и знае много по-добре от мен какви възможности съществуват между децата, които обучава. — После добави: — Госпожица Емлин също.

— Директорката? — Той я погледна изненадано.

— Да. Познава нещата. Искам да кажа, че тя по природа е психолог. Казахте, че може да имам някаква представа, макар и смътна, кой може да е убил Джойс. Аз нямам, но тя може да има.

— Това е интересно…

— Нямам предвид, че може да ви предостави доказателства, а това, че тя просто знае. Би могла да ви каже, но не мисля, че ще го направи.

— Започвам да разбирам — рече Поаро, — че ми предстои още много дълъг път. Хората знаят, но мълчат. — Погледна замислено Роуина Дрейк. — Вашата леля, госпожа Луелин-Смит, имала момиче-au pair, което се грижело за нея, чужденка.

— Явно сте се запознали с всички местни клюки — сухо отбеляза Роуина. — Да, така е. Тя напусна доста внезапно, наскоро след смъртта на леля ми.

— Изглежда е имала сериозни причини.

— Не зная дали е клевета или не, но няма съмнение, че е подправила едно допълнение към завещанието на леля ми — или някой й е помогнал да го стори.

— Някой?

— Тя беше близка с един младеж, който работеше в адвокатска кантора в Медчестър. Бил се заплитал в някакъв опит за фалшифициране и преди това. Случаят никога не стигна до съда, защото чужденката изчезна. Усетила, че завещанието няма да бъде утвърдено официално и че нещата намирисват на съд. Изчезна и оттогава нищо не се е чуло за нея.

— Чух, че и тя произхождала от разделено семейство — каза Поаро. Роуина Дрейк го изгледа остро, но той се усмихваше дружелюбно: — Благодаря ви за всичко, което ми разказахте, мадам.

След като си тръгна, Поаро се разходи до едно отклонение от главния път, където имаше табелка „Хелпсли Семетри Роуд“. Гробището, чието име носеше отклонението, не бе много далеч. Пътят до него беше най-много десет минути. Самото гробище явно беше направено през последните десет години — вероятно да отговори на нарастващите нужди на Удли Комън. Църквата, макар и значителна по размер и датираща отпреди два или три века, нямаше голям двор и той бе вече почти запълнен, затова бе възникнало и новото гробище, до което водеше пътека през две ниви. То беше делово, съвременно, с подходящи надписи върху мраморни или гранитни плочи; имаше урни, покрити с чакъл пътечки, насаждения от храсти и цветя. Липсваха обаче старинни надгробни надписи. Нищо интересно, нищо антично. Почистени, спретнати, подредени и с подходящи надписи гробове.

Той спря, за да прочете една от няколкото надгробни плочи, поставени почти по едно и също време — преди две или три години. На плочата имаше скромен надпис: „В памет на Хюго Едмънд Дрейк, любим съпруг на Роуина Арабела Дрейк, напуснал този живот на 20 март 19…“

Все още под впечатлението от енергичната Роуина Дрейк, на Поаро му мина през ума, че сънят вероятно е бил благоприятно избавление за покойния господин Дрейк.

Имаше урна от алабастър, а в нея — увехнали цветя. Един възрастен градинар, явно назначен да поддържа гробовете на почтените граждани, напуснали този живот, заприказва Поаро, като остави настрани мотиката и метлата си.

— Не сте тукашен май — каза той, — нали, сър?

— Самата истина — отговори Поаро. — Чужд съм за теб, както са били и дедите ми преди мен.

— Аха! Има такъв текст някъде тук или нещо подобно. Ей там, на онзи ъгъл е. — И продължи: — Добър човечец беше този господин Дрейк. Инвалид, знаете. Беше болен от детски паралич, както му казват, макар май да не ходи само по децата. И по възрастните. И мъже, и жени, жена ми имаше леля, дето го хвана в Испания, да. Отиде там на пътешествие и се къпала в някаква река. После казаха, че водата била заразена, ама не им вярвам много. Ако питате мен, лекарите нищо не отбират. Все пак има голяма промяна в днешно време. Разните му там ваксини, дето правят на децата, и други неща. По-малко случаи отпреди. Да, хубав човек беше. Никога не съм го чул да се оплаква, макар да му тежеше, дето беше инвалид. Навремето е бил голям спортист. Играеше в отбора ни по крикет. Здраво въртеше бухалката. Да, хубав човек беше.

— Умрял при злополука, нали?

— Вярно е. Пресичал шосето, било по здрач. Една кола го връхлетяла, а вътре имало двама хулигани от онези, дето носят бради. Така казват. Не спрели. Продължили. Изобщо не се обърнали да погледнат. Изоставили колата на някакъв паркинг на двайсетина километра оттук. Не била и тяхна. Задигнали я някъде от паркинг. А, тези злополуки напоследък са лоша работа. Пък и полицията често не може нищо да стори. Много предана му беше жена му. Много навътре го взе. Почти всяка седмица идва, носи цветя и ги поставя тук. Да, те бяха много привързани един към друг. Ако питате, тя няма да остане още дълго тук.

— Така ли? Но тук има много хубав дом.

— Да, о, да. И върши много работа в селото, знаете. Всички тези неща — разни женски сбирки, пият чай заедно, имат кръжоци и какво ли не. Върши много неща, да, макар на някои туй да не им се харесва много-много. Пада си малко командаджийка, знаете. Командва и се меси, казват някои. Но викарият разчита на нея. Тя организира всичко, занимава се с жените и какво ли не. Урежда пътешествия и екскурзии. О, да! Често съм си мислил, ама няма да го казвам на жената, че жените вършат разни добри дела, ама от това не ти стават по-приятни. Все те знаят най-много, все ти казват какво да правиш и какво да не правиш. Никаква свобода. То днес и без това няма много свобода.

— Значи смятате, че госпожа Дрейк може да си замине оттук?

— Хич няма да се учудя, ако се вдигне и замине да живее в чужбина.

— Защо мислите, че иска да си замине оттук?

Внезапно старецът хитро се усмихна.

— Ами, вижте какво, тук тя вече направи, каквото можа. Както е казано в светото писание, трябва й друго лозе, дето да копае. Трябват й още добри дела. Тук няма какво повече да върши. Свършила е всичко, дори някои казват, че се е попрестарала. Да.

— Има нужда от ново поле за изява? — попита Поаро.

— Точно така. По-добре да отиде някъде другаде, дето ще може да оправя още много неща и да командва други хора. Тя нас ни вкара вече в пътя и няма какво повече да върши.

— Може би е така.

— Няма и мъж, за когото да се грижи. Тя доста годинки го гледа. Това като че й беше станало цел в живота, както може да кажете вие. С него и с разните други неща не й оставаше свободна минутка. Точно това й харесваше най-много. Няма и деца, жалко. Затуй си мисля, че може да започне отначало някъде другаде.

— Може и да сте прав. Къде би отишла?

— Колкото за това — не мога да кажа. Някъде по Ривиерата може би — или по разните му там Испании или Португалии. Или пък в Гърция — чувал съм я да споменава за Гърция — за островите. Госпожа Батлър е ходила в Гърция на пътешествие.

Поаро се усмихна.

— Гръцките острови — промърмори. След това попита: — Симпатична ли ви е?

— Госпожа Дрейк ли? Не точно симпатична. Добра жена е. Помага на съседите си и всичко там, но такива като нея винаги имат нужда от цял отбор съседи, на които да са полезни, а ако питате мен, никой не обича хора, които непрекъснато искат да ти помагат. Все ми казва как да подрязвам розите си, като че ли си нямам понятие от тази работа. Винаги ме кара да сея разни нови сортове зеленчуци. Само че аз си обичам зелето и не ми трябва нищо друго.

Поаро се усмихна:

— Трябва да тръгвам. Можете ли да ми кажете къде живеят Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд?

— След църквата, третата къща отляво. На квартира са при госпожа Бранд, всеки ден отиват в Медчестър да учат. Вече трябва да са се върнали.

Той любопитно изгледа Поаро.

— Значи така ви работи мозъкът, а? И още някой мисли същото.

— Не, аз още нищо не мисля. Просто са били между присъстващите — това е всичко.

Сбогува се и закрачи замислено. „Между присъстващите — а аз почти стигнах до края на списъка.“