Празникът на Вси светии

Деветнайсета глава

— Госпожа Лиймън — каза Поаро, записвайки името й.

— Точно така. Хариет Лиймън. А другият свидетел изглежда е бил някой си Джеймс Дженкинс. Заминал за Австралия. А за Олга Симеонов последното, което се знае, е, че си е заминала за Чехословакия или откъдето е дошла. Всички изглежда са заминали нанякъде.

— Според вас доколко може да се разчита на тази госпожа Лиймън?

— Не мисля, че е съчинила всичко, ако това имате предвид. Смятам, че е подписала нещо, проявила е любопитство и се е възползвала от първата възможност да разбере какво е подписала.

— Може ли да чете и да пише?

— Предполагам. Но понякога хората не умеят да разчитат почерците на стари дами, защото са доста особени. Ако по-късно е имало слухове за това завещание или допълнение, тя може да е помислила, че става дума за онзи документ с нечетливия почерк.

— Един истински документ — каза Поаро. — Но е имало и едно подправено допълнение.

— Кой твърди това?

— Адвокатите.

— Може изобщо да не е било фалшиво.

— Адвокатите държат особено много на тези неща. Били са готови да се явят в съда с експерти графолози за свидетели.

— Е, добре. Тогава не е трудно да се разбере какво е станало, нали?

— Кое не е трудно? Какво е станало?

— Ами да кажем, че на другия ден, или няколко дни по-късно, или дори след седмица, госпожа Луелин-Смит се е поспречкала със своята предана компаньонка или пък е имало сладко помирение между нея и племенника й Хюго или племенницата й Роуина, тя скъсва завещанието или написаното на ръка допълнение или изгаря всичко.

— А след това?

— Е, след това, предполагам, възрастната жена умира и девойката се възползва от случая и написва ново допълнение, приблизително при същите условия и с почти същия почерк като на госпожа Луелин-Смит, подправяйки и двата подписа на свидетелите колкото може по-сполучливо. Вероятно е познавала доста добре почерка на госпожа Лиймън. Сигурно го е виждала на някоя здравна карта или нещо подобно и го е имитирала, мислейки, че никой от двамата няма да отрече, че е бил свидетел на завещанието, и че всичко ще мине гладко. Но фалшификацията не се оказва достатъчно сполучлива и така започват неприятностите.

— Ще ми позволите ли, мадам, да използвам телефона ви?

— Ще ви разреша да използвате телефона на Джудит Батлър.

— Къде е приятелката ви?

— О, тя отиде на фризьор, а Миранда е на разходка. Отивайте, телефонът е в стаята.

Поаро отиде и се върна след около десет минути.

— Е? Какво свършихте?

— Позвъних на господин Фулъртън, адвоката. Сега ще ви кажа нещо — в допълнението, подправеното допълнение, което е било представено за официално утвърждаване, няма свидетелка на име Хариет Лиймън. Свидетелката е някоя си Мери Дохърти, покойница, която е била на служба при госпожа Луелин-Смит, но неотдавна е починала. Другият свидетел е същият този Джеймс Дженкинс, който, както ви е казала вашата приятелка госпожа Лиймън, бил заминал за Австралия.

— Следователно е имало подправено допълнение — заяви Ариадни. — А изглежда е имало и истинско. Вижте какво, Поаро, нещата не се ли усложняват прекалено много?

— Да, става невероятно сложно. Понасъбраха се, струва ми се, доста фалшификати.

— Може би истинското допълнение е все още в библиотеката на Куори Хаус, между страниците на „Справочник по всичко“.

— Доколкото ми е известно, всички вещи от къщата са разпродадени след смъртта на госпожа Луелин-Смит, с изключение на някои семейни мебели и картини.

— Сега — каза госпожа Оливър — ни трябва нещо като „Справочника по всичко“. Чудесно заглавие, нали? Спомням си, че и баба ми имаше такъв. Човек може да намери в него какво ли не. Правни съвети, готварски рецепти, как да премахнеш мастилени петна от плат, как да си приготвиш пудра, която не уврежда кожата ти. О, и много още. Не ви ли се иска да имате такава книга сега?

— Без съмнение — отбеляза той — в този справочник ще има рецепти за лечение на уморени крака.

— Колкото си искате. Но защо не носите удобни обувки?

— Мадам, аз държа да изглеждам добре.

— В такъв случай продължавайте да си носите тесните дрехи и обувки, но престанете да се оплаквате. О, ама аз направо нищо не разбирам. Да не би онази Лиймън да ми е наговорила лъжи?

— Не е изключено.

— Дали някой не я е накарал да разкаже тези лъжи?

— Това също е възможно.

— Дали някой не й е платил, за да ми разкаже тези лъжи?

— Продължавайте — каза Поаро, — продължавайте. Разсъжденията ви са много интересни.

— Предполагам, че госпожа Луелин-Смит, подобно на много други богати жени, е изпитвала удоволствие да прави завещания. Сигурно е направила доста през живота си. Нали знаете — ще си остави парите първо на един, после на друг. Непрекъснати промени. Семейство Дрейк и без това са били заможни. Сигурно за тях винаги е имало приличен дял от наследството, но се питам дали е оставила на някой друг толкова много, поне според госпожа Лиймън и според фалшифицираното завещание, колкото на онова момиче Олга. Много ми се иска да науча нещо повече за това момиче. Изглежда е успяло да изчезне по един много майсторски начин.

— Надявам се, че в скоро време ще узная повече за нея — заяви Еркюл Поаро.

— Как?

— Скоро ще получа определени сведения.

— Известно ми е, че сте разпитвали наоколо.

— Не само тук. В Лондон имам един агент, който събира сведения за мен както от чужбина, така и от тук. Възможно е да имам скоро новини от Херцеговина.

— Ще откриете ли дали изобщо се е върнала там?

— Това може да е едно от нещата, което ще науча, но по-вероятно е да получа сведение от друг характер — писма, навярно писани, докато е била тук, в които да се споменават приятели, с които е била близка.

— Ами учителката?

— Коя имате предвид?

— Онази, която е била удушена. За която ви каза Елизабет Уитъкър. — И добави: — Тази Елизабет Уитъкър не ми е много симпатична. Отегчителна жена, макар и умна. — После добави замечтано: — Не бих я изключила от подозрение, че може да е обмисляла убийство.

— Искате да кажете, че ще удуши още една учителка.

— Човек трябва да изчерпи всички възможности.

— Ще разчитам, както много често, на вашата интуиция, мадам.

Госпожа Оливър замислено напъха още една фурма в устата си.