Празникът на Вси светии

Пета глава

Еркюл Поаро погледна над портата, през която се минаваше за дома „Пайн Крест“. Това беше съвременна къща. Детективът се беше задъхал. Малкият кокетен дом пред него бе много подходящо наименуван. Намираше се на върха на един хълм с няколко борчета. Имаше и неголяма, добре подредена градина, където едър възрастен мъж вървеше по пътеката с голяма лейка от поцинкована ламарина.

Косата на полицейския началник Спенс бе съвсем побеляла. Не можеше да се каже, че беше отслабнал. Той се спря и погледна посетителя пред портата. Еркюл Поаро стоеше там неподвижно.

— Божичко! — каза Спенс. — Той трябва да е. Невъзможно е, но все пак е той. Самият Еркюл Поаро.

— Аха — рече Поаро, — познахте ме. Поласкан съм.

— Нека мустаците ви никога не оредяват — каза полицейският началник.

Остави лейката и слезе до вратата.

— Проклети плевели — измърмори. — А вас какво ви води насам?

— Каквото ме е водило до много места и преди — отвърна гостът — и каквото веднъж преди доста години доведе вас при мен. Убийство.

— Вече не се занимавам с убийства — заяви Спенс, — като изключим само плевелите. Ето с какво се занимавам сега. Унищожавам плевелите с отрова. Човек би помислил, че е лесно, но все нещо не е наред, обикновено времето. Не трябва да бъде твърде влажно, нито прекалено сухо и така нататък. Как разбрахте къде да ме намерите? — попита, докато отваряше на Поаро.

— Изпратихте ми картичка за Коледа. Новият ви адрес беше на нея.

— А, да, така беше! Нали съм старомоден — обичам да пращам картички на старите приятели.

— Много съм ви признателен — рече Поаро.

Спенс добави:

— Вече съм стар човек.

— И двамата сме стари хора.

— Но вашата коса не е много побеляла — отбеляза Спенс.

— Постигам го с едно шишенце — поясни Поаро. — Не е необходимо да се явяваш на публично място с бели коси, освен ако не го желаеш.

— На мен едва ли ще ми отива гарвановочерно — изрече домакинът.

— Съгласен съм — отговори Поаро. — Белите коси ви придават по-голямо достолепие.

— Никога не съм мислил за себе си по този начин.

— Но аз го мисля. А защо сте се заселили в Удли Комън?

— Истината е, че дойдох тук, за да обединим сили със сестра ми. Съпругът й почина, децата й се изпожениха и живеят в чужбина — един в Австралия, а друг в Южна Африка. Затова дойдох тук. Пенсиите не стигат в днешно време, но ние доста добре се справяме. Елате да поседнем.

Той се запъти към една малка остъклена веранда, където имаше столове и маси. Есенното слънце приятно огряваше това уединено местенце.

— Какво да ви предложа? — попита Спенс. — Боя се, че тук няма нищо специално. Нито сироп от касис или от шипки, нито нещо друго от вашите патентовани напитки. Бира? Или да помоля Елспет да донесе чай? А може едно шанди, кока-кола или какао, ако желаете. Сестра ми Елспет пие какао.

— Много сте любезен. За мен едно шанди! Това значи бира от джинджифил. Нали така?

— Точно така!

Той влезе в къщата и скоро се върна с две големи халби в ръце.

— И аз ще пия същото — каза Спенс.

Той придърпа един стол към масата и седна, поставяйки халбите пред себе си и Поаро.

— Какво казахте преди малко? — попита, вдигайки халбата си. — Няма да пием за „престъпността“. С това вече приключих. Сигурно имате предвид престъплението, за което ми се струва, че мислите, и за което няма начин да не мислите, защото не мога да се сетя за друго престъпление в последно време. Не ми харесва това убийство, никак не ми харесва.

— Не съм и допускал противното.

— Говорим за детето, което натикали в кофа?

— Да — отвърна Поаро. — Точно за това говоря.

— Не зная защо сте дошли при мен — каза Спенс. — Вече нямам нищо общо с полицията. Приключих с това преди много години.

— Полицаят винаги си остава полицай — рече Поаро. — Зад гледната точка на обикновения човек винаги стои гледната точка на полицая. Знам го от личен опит, защото и аз започнах в полицията в моята страна.

— Да, вярно. Разказвали сте ми. М-м-да, наистина човек не може да се отърве от това, но отдавна не съм се занимавал с подобно нещо.

— Но чувате какво се говори — отбеляза гостът. — Имате приятели сред колегите си. Можете да научите какво мислят или какво знаят.

Спенс въздъхна.

— Бедата днес е в това, че човек знае твърде много. Например става престъпление, чийто почерк ти е познат и знаеш, че всъщност на действащите полицейски служители им е известно много добре кой може да го е извършил. Те не тръбят по вестниците, само разследват и узнават. Но дали ще могат да направят нещо повече — това никак не е лесно.

— Имате предвид съпругите, приятелките и разни такива?

— Отчасти — да. Накрая човек може и да залови този, когото търси. Понякога може да мине година или две. Днес повече момичета се омъжват за нехранимайковци, отколкото по мое време.

Еркюл Поаро се замисли, подръпвайки мустаците си.

— Да — съгласи се. — Разбирам, че навярно е така. Подозирам, че момичетата, както казвате, винаги ги е теглело към нехранимайковците, но в миналото са имали повече задръжки.

— Вярно е. Повече се грижеха за тях. Майките им, лелите им, по-големите им сестри. По-малките сестри и братя знаеха какво става. На бащите не им беше неудобно да изритат нехранимайкото от дома си. Имаше и девойки, разбира се, които понякога бягаха с някой от тях. В днешно време дори няма нужда от това. Майката не знае с кого излиза момичето, на бащата не се казва нищо, братята знаят с кого излиза тя, но само се подхилват. Ако родителите откажат да дадат съгласието си, двамата отиват при съдията и успяват да получат разрешение да встъпят в брак и когато младежът, известен на всички като нехранимайко, се заеме да доказва на всички, включително и на жена си, че е такъв, става истински панаир! Но любовта си е любов; момичето не иска да приеме, че нейният Хенри притежава отвратителни навици, криминални наклонности и какво ли още не. Заради него е готова да лъже, да се кълне, че черното е бяло и всичко останало. Да, трудно е. Имам предвид, че е трудно за нас. Няма смисъл все да повтаряме, че едно време нещата бяха по-добри. Може пък само така да сме смятали. Я ми кажете, Поаро, как се замесихте във всичко това? Малко сте се поотдалечили от дома си, а? Нали живеете в Лондон? Поне тогава беше така.

— Все още живея в Лондон. Една моя приятелка, госпожа Оливър, ме помоли да дойда тук. Помните госпожа Оливър, нали?

Спенс изправи глава, затвори очи и се замисли.

— Госпожа Оливър ли? Май името й нищо не ми говори.

— Писателка е. Пише детективски романи. Сигурно ще си спомните — запознахте се с нея, когато ме убедихте да разследвам убийството на госпожа Макгинти. Не може да сте забравили госпожа Макгинти.

— Господи, разбира се, че не! Но това беше преди много време. Тогава ми направихте голяма услуга, Поаро, много голяма услуга. Дойдох при вас за помощ и не ми обърнахте гръб.

— Беше чест за мен, бях поласкан, че дойдохте да се посъветвате с мен — рече Поаро. — Трябва да ви кажа, че един или два пъти бях стигнал до пълно отчаяние. Човекът, когото трябваше да спасим — да спасим кожата му в онези дни, вярвам, че достатъчно дълго време е изминало оттогава — просто беше такава личност, че много трудно можеше да се направи нещо за него. Беше човек, който не можеше да стори нищо полезно за себе си.

— Оженил се е за онова момиче, нали? Намръщеното. Не, другото, с изрусената коса. Чудя се как ли я карат заедно. Чували ли сте нещо за тях?

— Не — отвърна Поаро. — Предполагам, че всичко е наред.

— Не мога да разбера какво хареса тя у него.

— Трудно е. Но това е една от големите утехи в природата, че един мъж, колкото и непривлекателен да е, открива, че има жена, която го харесва. Човек може само да каже или да се надява, че са се оженили и са живели щастливо.

— Няма да са живели много щастливо, ако е трябвало и майката да живее с тях!

— Не, разбира се — каза детективът. — Или вторият баща — добави.

— Седим си тук — отбеляза домакинът — и си говорим за едно време. Всичко това е минало. Аз пък все си мислех, че този човек, не мога да си спомня името му сега, е трябвало да отвори погребално бюро. Физиономията му беше такава. А може и да го е направил. Момичето имаше пари, нали? Да, от него би излязъл добър погребален агент. Мога да си го представя — целия в черно и как дава нареждания за погребението. Може да е проявявал ентусиазъм при избора на дървения материал — бряст или тик или каквото се употребява за ковчези. Обаче никога не би преуспял като застрахователен агент или продавач на недвижими имоти. Но хайде да не говорим за минали неща. — След което изведнъж каза: — Госпожа Оливър. Ариадни Оливър. Ябълки. Пак така ли се е заплела в тази история? Главата на онова клето детенце е била натикана в кофа с вода, в която е имало ябълки, нали? На някакво празненство? От това ли се интересува госпожа Оливър?

— Не допускам, че единствено ябълките са я привлекли там — отговори Поаро, — но е била на празненството.

— Искате да кажете, че живее тук?

— Не, не живее тук. Отседнала е у една приятелка, госпожа Батлър.

— Батлър? Да, знам я. Живее надолу, близо до църквата. Вдовица е. Мъжът й е бил пилот. Има дъщеря. Много симпатично момиче, много възпитано. И госпожа Батлър е доста симпатична жена, нали?

— Видях я за миг, но мисля, че наистина е привлекателна.

— А вие какво общо имате с всичко това, Поаро? Не сте били там, когато се е случило?

— Не. Госпожа Оливър дойде при мен в Лондон. Беше силно разтревожена. Искаше да направя нещо за случая.

Усмивка озари лицето на Спенс.

— Разбирам. Все същата стара история. Аз също дойдох при вас, защото исках да сторите нещо.

— Аз пък направих една стъпка напред — каза Поаро. — Сега аз дойдох при вас.

— Защото искате да сторя нещо? Казвам ви, не мога нищо да направя.

— О, можете. Можете да ми разкажете всичко за хората, които живеят тук. За хората, които са отишли на това празненство. За бащите и майките на децата, които са били там. За училището, учителите, адвокатите, лекарите. По време на празненството някой кара едно дете да коленичи и може би със смях на уста е казал: „Ще ти покажа как най-добре да захапеш ябълка със зъби. Зная как става.“ И тогава той или тя — независимо кой е бил — слага ръка върху главата на момичето. Явно не е имало борба и не се е вдигнал голям шум.

— Мръсна работа — рече Спенс. — Точно това си помислих, като научих за това. Какво искате да узнаете? Тук съм от една година. Сестра ми живее тук от две или три години. Общината не е много голяма. Дори не може да се смята, че е твърде населена. Хора идват и си отиват. Мъжът работи или в Медчестър или в Грейт Канинг, или в друго някое място наблизо. Децата им посещават местното училище. После мъжът си сменя работата и те отиват да живеят другаде. Не е място, където хората се задържат, макар някои да са отдавна тук. Например госпожица Емлин, директорката на училището, и доктор Фъргюсън.

— Щом и двамата — каза Еркюл Поаро — сме на мнение, че е било мръсна работа, навярно мога да се надявам, че вие ще знаете кои от тукашните хора са способни на подобни мръсни дела.

— Да — отбеляза Спенс. — Това е първото нещо, за което се оглеждаме, нали? След това вече търсим някой по-млад от тази категория. Кой би искал да удуши или да удави, или да се отърве от едно тринайсетгодишно момиче? Както изглежда, няма доказателства за сексуално насилие или нещо подобно, защото първо това се гледа. В днешно време има много такива случаи, във всеки малък град или село. И пак ще повторя, че тези случаи са много повече, отколкото по мое време. И тогава имаше душевноболни или как им казват сега, но не толкова много. Предполагам, че повечето от тях са вън от заведенията, където трябва да ги държат. Всичките ни лудници са препълнени, затова лекарите казват: „Пуснете го, за да води нормален живот, да се върне и да заживее с близките си.“ А после в този разбойник или злочест младеж, зависи как гледате на нещата, се пробужда тъмната сила и хоп — в някоя яма намират още една млада жена, излязла да се поразходи, или пък ще се намери друга, достатъчно глупава да се качи в колата му. Деца не се връщат от училище, защото приемат чужд човек да ги качи в кола, макар да са предупредени да не правят това. Да, в днешно време има много такива случаи.

— Това съответства ли на маниера, който имаме тук?

— Всъщност това е първото нещо, за което се замисля човек — каза Спенс. — Да кажем, че на празненството е имало някой, който е бил ръководен от подобна тъмна сила. Може да го е вършил преди, а може просто да е искал да опита. Възможно е някой някъде да е водил статистика за нападения върху деца. Но доколкото ми е известно, никой не е съобщавал за подобно нещо. Поне не официално. Там е имало две момчета на подходяща възраст. Никлъс Рансъм, симпатично момче на седемнайсет или осемнайсет години. По възраст отговаря. Мисля, че е от Ист Коуст. Не ми изглежда ненормален, но откъде да знаем? Другият е Дезмънд. Около него имаше нещо, но не беше сериозно. Трябва да е бил някой от присъстващите, макар че, предполагам, всеки е можел да влезе отвън. По време на празненство не се заключва. Все се оставят отворени някоя странична врата или прозорец. Някой от онези наши приятелчета може да е наминал да види какво става и да се е промъкнал вътре. Рискът, разбира се, е много голям. Би ли се съгласило едно дете, дошло на забава, да се състезава с ябълки с някого, когото изобщо не познава? Във всеки случай още не сте обяснили, Поаро, какво ви накара да се заемете със случая. Споменахте нещо за госпожа Ариадни Оливър. Да не би да е някое от нейните чудати хрумвания?

— Не точно чудато хрумване — възрази Поаро. — Вярно е, че на писателите им хрумват чудатости. Хрумвания, които едва ли имат нещо общо с реалността. Но тук става въпрос за нещо, което тя чула момичето да казва.

— Какво, Джойс ли?

— Да.

Спенс се приведе напред и изпитателно се вгледа в Поаро.

— Ще ви разкажа — задоволи любопитството му детективът.

Той преразказа историята, която бе чул от госпожа Оливър.

— Разбирам — каза Спенс и потърка мустака си. — Значи момичето казало това, така ли? Че видяло убийство. Споменало ли е кога и как?

— Не — отвърна Поаро.

— И какво го е накарало да каже това?

— Говорили за убийствата в книгите на госпожа Оливър. Някой казал нещо за това на госпожа Оливър. Доколкото разбрах, едно от децата отбелязало, че нямало достатъчно кръв в книгите й или достатъчно трупове. А после Джойс заявила, че веднъж видяла убийство.

— Похвалила се е? С това впечатление оставам от думите ви.

— И госпожа Оливър останала с такова впечатление. Да, похвалила се е.

— Може да не е било истина.

— Да, може въобще да не е било истина — съгласи се Поаро.

— Децата често преувеличават, когато искат да привлекат внимание към себе си или да направят впечатление. Но, от друга страна пък, може да е истина.

— Вие как мислите?

— Не зная — отвърна гостът. — Едно дете се хвали, че е видяло убийство. Само няколко часа по-късно то е мъртво. Трябва да признаете, че съществуват основания да се вярва, че навярно — макар може би това да е пресилено хрумване — че навярно това може да е било причина и следствие. В такъв случай някой изобщо не си е губил времето.

— Положително — каза Спенс. — Знаете ли точно колко души са присъствали, когато момичето е споменало за убийството?

— Според госпожа Оливър били около четиринайсет или петнайсет души, а може и повече. Пет или шест деца, пет или шест възрастни, които се занимавали с организацията. Но за по-точни сведения разчитам на вас.

— Добре, това ще е лесно. Не означава, че в момента зная, но лесно ще мога да науча от местните хора. Колкото за самото празненство — вече знам доста. Преобладавали са жените. Бащите не са много по детските празненства. Но понякога надникват или идват да приберат децата си. Доктор Фъргюсън е бил там, викарият също. Другите били майки, лели, социални деятелки, две учителки от училището — мога да ви дам списък — и около четиринайсет деца. Най-малките са били на не повече от десет — останалите са били по-големи.

— И предполагам, че са ви известни имената на съмнителните.

— Ами няма да е толкова лесно, ако това, което мислите, е вярно.

— Искате да кажете, че вече не търсим някоя личност със сексуални отклонения, а човек, който е извършил убийство и се е измъкнал. Някой, който не е предполагал, че могат да го разкрият, и върху когото внезапно се стоварва страшен удар.

— Все пак не разбирам кой може да е — изрече Спенс. — Не биваше да казвам, че има възможни убийци в района. Поне е сигурно, че не е имало някакви по-особени убийства тук.

— Навсякъде може да има възможни убийци — отбеляза Поаро. — А може би трябва да кажа невъзможни убийци, но все пак убийци? Защото невъзможните убийци не предизвикват подозрение. Срещу тях вероятно няма много доказателства и ще бъде страшен удар за такъв убиец да открие, че е имало очевидец на неговото престъпление.

— Защо Джойс не е казала нищо още тогава? Това искам да знам. Да не би да е била подкупена от някого, за да мълчи? Прекалено е рисковано.

— Не — рече Поаро. — От думите на госпожа Оливър направих извода, че навремето тя не е знаела, че е било убийство.

— О, ама това е невероятно!

— Не непременно. Говорело е дете на тринайсет години. Припомняло си е нещо, което е видяло преди години. Не знаем точно кога. Може да е било преди три или четири години. Видяло е нещо, но не е осъзнало истинското му значение. А това, знаете, може да се отнася за много неща, mon cher. Някаква необичайна злополука с кола. Кола, която е налетяла право върху лицето, което е било наранено или убито. Едно дете не би могло да схване, че това е било умишлено по времето, когато го е видяло. Но нечии думи или нещо, което е видяло или чуло година или две по-късно, може да събуди спомена и вероятно то се замисля. „А или В или Х го е сторил нарочно.“ „Може да е било действително убийство, а не злополука.“ Има и много други възможности. Някои от тях, признавам, са загатнати от моята приятелка госпожа Оливър, за която не е проблем да излезе с около дванайсет различни решения за всичко, като повечето от тях не са много вероятни. Таблетки в чаша чай, предназначена за някого. Все подобни неща. Да блъснеш някого на опасно място. Наоколо няма скали, което определено стеснява теоретичните възможности. Да, мисля, че може да съществуват много възможности. Може някоя история за убийство, която момичето прочита, да му припомня за някаква злополука. Може да е било случка, която го е озадачила тогава и когато е чело историята, да си е казало: „Аха, това може да е било така и така, така и така. Чудя се дали той или тя не са го направили нарочно?“ Да, наистина съществуват много възможности.

— И вие сте дошли да ги разследвате?

— Не смятате ли, че ще бъде в интерес на хората? — попита Поаро.

— Аха, значи ние двамата ще бъдем съвестта на обществото, така ли?!

— Поне можете да ми предоставите информация — нали познавате тукашните хора.

— Ще направя каквото мога — отвърна Спенс. — Ще използваме и Елспет. Едва ли има човек, когото да не познава.