Празникът на Вси светии

Седма глава

Госпожа Рейнолдс беше пълна противоположност на госпожа Дрейк. Липсваше й самоувереност — качество, което, изглежда, никога не бе притежавала.

Беше облечена в обичайните траурни дрехи, в ръката си стискаше мокра носна кърпичка, а сълзите й бяха готови да рукнат всеки момент.

— Наистина много мило от ваша страна — каза тя на госпожа Оливър — да доведете ваш приятел да ни помогне. — Сложи влажната си ръка в ръката на Поаро и го погледна плахо. — И ако той може да помогне по някакъв начин, ще бъда много признателна, макар и да не виждам какво може да се направи. Нищо няма да върне клетото ми дете. Ужасно е като помисля само — как е могъл някой да убие дете. Само ако бе извикала — но сигурно той веднага е натиснал главата й във водата и я е държал така. О, не мога да понеса мисълта за това, наистина не мога!

— В никакъв случай не искам да ви разстройвам, мадам. Не мислете за това. Ще ви задам само няколко въпроса, които биха могли да помогнат да открием убиеца на дъщеря ви. Имате ли някаква представа кой би могъл да е?

— Откъде да зная? Не бих и помислила, че може да е някой местен човек. Градът ни е толкова приятен, хората са симпатични. Предполагам, че би могъл да е само някой ужасен човек, влязъл през прозореца. Вероятно се е бил натъпкал с наркотици или нещо такова. Видял е светлината, разбрал е, че има празненство, и се е промъкнал вътре.

— Уверена сте, че нападателят е бил мъж?

— О, сигурно — почти извика тя. — Сигурна съм, че е бил мъж. Не би могло да е жена, нали?

— Една жена също може да бъде достатъчно силна.

— Предполагам какво имате предвид. Искате да кажете, че в днешно време жените са доста атлетични. Джойс беше още дете — само на тринайсет години.

— Не искам да ви разстройвам, като стоя дълго тук, мадам, нито пък като ви задавам трудни въпроси. Уверен съм, че полицията вече се занимава с това и не желая да ви тревожа, като засягам неприятни факти. Отнася се само за нещо, което дъщеря ви е казала на празненството. Доколкото ми е известно, вие не сте били там, нали?

— Не, не бях. Напоследък не се чувствах много добре, а детските празненства са много уморителни. Закарах ги там и по-късно се върнах да ги прибера. Трите деца отидоха заедно. Ан, най-голямата, е на шестнайсет, а Леополд е почти на единайсет. Какво е казала Джойс, за което искахте да ме попитате?

— Госпожа Оливър, която е била там, може да повтори точно думите на дъщеря ви. Казала е, както разбрах, че била видяла убийство.

— Джойс? О, не е възможно да каже такова нещо. Какво убийство е могла да види?

— Всеки, изглежда, смята, че това е доста неправдоподобно — отбеляза Поаро. — Аз просто се чудех дали и вие мислите по този начин. Споменавала ли ви е някога за подобно нещо?

— Да е видяла убийство? Джойс?

— Не бива да забравяме — каза детективът, — че думата „убийство“ навярно е била употребена от някоя връстница на Джойс в най-общ смисъл. Може да е ставало въпрос за човек, прегазен от кола, или за деца, които са се боричкали и едното е блъснало другото в река или от мост. Нещо, което не е било направено нарочно, но е завършило с нещастие.

— Не мога да се сетя за подобно нещо, което Джойс да е видяла. Във всеки случай нищо не ми е казвала. Може просто да се е пошегувала.

— Твърдеше го съвсем уверено — обади се госпожа Оливър. — На няколко пъти повтори, че било вярно и че го видяла.

— Някой повярва ли й? — попита майката.

— Не зная — отвърна Поаро.

— Не мисля, че й повярваха — изрече госпожа Оливър — или може би не искаха да ъ-ъ-ъ… да я насърчават, като кажат, че й вярват.

— По-скоро били готови да й се присмиват и казали, че си измисля — изрече Поаро, но не така състрадателно като госпожа Оливър.

— Не е било много хубаво от тяхна страна — каза госпожа Рейнолдс. — Джойс никога не би лъгала за такова нещо. — Изглеждаше възмутена и обидена.

— Зная. Изглежда доста неправдоподобно — рече Поаро. — Според мен е по-вероятно да е сгрешила, да е видяла нещо, за което само е помислила, че може да е убийство. Навярно някаква злополука.

— Ако е така, щеше да ми каже нещо за това, нали? — каза майката, все още обидена.

— Допустимо е — отвърна Поаро. — Значи нищо не ви е казвала, така ли? Да не би да сте забравили? Особено ако не е било нещо важно.

— Кога е могло да бъде това според вас?

— Не знаем. Това е една от трудностите. Може да е било преди три седмици, а може да е било и преди три години. Казала е, че тогава била „по-малка“. Какво разбира под „по-малка“ едно тринайсетгодишно момиче? Не си ли спомняте за някаква сензационна случка в околността?

— Ами не. Човек наистина чува какво ли не. Или го чете във вестниците. Нали знаете — нападения над жени или на някоя девойка с приятеля й и други подобни неща. Но нищо важно не мога да си спомня, нищо, което може да е заинтригувало Джойс.

— Но да кажем, че дъщеря ви е споделила с вас, че със сигурност е видяла убийство, щяхте ли да допуснете тогава, че тя наистина си го мисли?

— Тя не би го казала, ако не го е мислела наистина, нали? — попита госпожа Рейнолдс. — Според мен тя нещо се е объркала.

— Да, изглежда възможно. Чудя се — продължи Поаро — дали ще мога да поговоря с двете ви деца, които също са били на празненството?

— Да, разбира се, макар да не зная какво очаквате да чуете от тях. Ан е горе и се подготвя за изпити, а Леополд е в градината и сглобява модел на самолет.

Леополд бе набито момче с обло лице и изцяло бе погълнат от процеса на сглобяване. Изминаха няколко минути, преди да е в състояние да обърне внимание на зададените му въпроси.

— Ти беше там, нали, Леополд? Чул си какво е казала сестра ти. Какво точно каза тя?

— О, имате предвид онова за убийството ли? — отегчено попита той.

— Да, това имам предвид — рече Поаро. — Тя казала, че веднъж видяла убийство. Действително ли е видяла такова нещо?

— Разбира се, че не! — отговори момчето. — Кого, за Бога, ще види тя убит? Просто така си говореше.

— Какво означава „просто така си говореше“?

— Ами за да се покаже — отвърна Леополд, дишайки учестено в старанието си да се съсредоточи. — Беше страшно глупаво момиче — добави. — Беше готова да каже какво ли не, за да накара хората да й обърнат внимание.

— Значи според теб тя е измислила всичко?

Леополд погледна към госпожа Оливър.

— Предполагам, че е искала да направи впечатление на вас — каза той. — Нали вие пишете детективски истории? Казала го е само за да обърнете по-голямо внимание на нея, отколкото на другите.

— Това също е нейна черта, нали? — запита детективът.

— О, тя би казала какво ли не — рече Леополд. — Обзалагам се обаче, че никой не й е повярвал.

— Ти чу ли я? Допускаш ли, че някой й е повярвал?

— Чух я, като го каза, но не се заслушах. Биътрис й се присмя, а също и Кати. Те казаха: „Ама че измислица…“ или нещо от този род.

Изглежда, нямаше какво повече да се измъкне от Леополд. Те отидоха горе, където Ан, която изглеждаше по-голяма от своите шестнайсет години, беше наведена над една маса с разхвърлени учебници по нея.

— Да, бях на празненството — отвърна тя.

— Чу ли сестра си да казва, че била видяла убийство?

— О, да, чух я. Но не и обърнах внимание.

— Не повярва, че е истина, така ли?

— Разбира се, че не беше истина. Тук не са ставали убийства поне от сто години. Не е имало истинско убийство от не знам колко време.

— Защо тогава го е казала?

— О, тя обича да се изтъква. Искам да кажа, че имаше такъв навик. Веднъж беше съчинила една история, че е ходила в Индия. Чичо ми беше ходил там и тя разправяше наляво и надясно, че е била с него. Много от момичетата в училище й повярваха.

— Значи не си спомняш тук да са ставали някакви по-особени убийства през последните три или четири години?

— Да, нищо особено — отвърна Ан. — Само като тези от вестниците. А и те не са станали всъщност тук, в Удли Комън. Повечето са били, мисля, в Медчестър.

— Според теб кой може да е убил сестра ти, Ан? Познаваш приятелките й и навярно знаеш на кого не е била симпатична.

— Не мога да си представя кой би искал да я убие. Предполагам някой, който не е бил с всичкия си. Кой друг може да е?

— Нямаше ли някой, който се е карал с нея или с когото не са се разбирали?

— Искате да кажете дали е имала врагове? Според мен това е глупост. Хората в действителност нямат врагове. Просто има хора, които не са ви симпатични.

Ан ги изпрати с думите:

— Не искам да излиза, че съм лоша към Джойс, защото е мъртва и няма да е прилично, но тя наистина беше голяма лъжкиня. Съжалявам, че така трябва да говоря за сестра си.

— Имаме ли някакъв напредък? — попита госпожа Оливър, когато се озоваха навън.

— Абсолютно никакъв — отвърна Еркюл Поаро. — А това е интересно! — добави замислено.

Госпожа Оливър явно не беше съгласна с него.