Празникът на Вси светии

Втора глава

Подготовката за едно детско празненство създава далеч повече грижи на организаторите, отколкото прием, предназначен за възрастни. Качествена храна и подходящи алкохолни напитки — и малко лимонада — е предостатъчно, за да бъде приемът на ниво. Може да е по-скъпо, но грижите са далеч по-малко. По този въпрос Ариадни Оливър и приятелката й Джудит Батлър бяха единодушни.

— А какво мислите за юношеските празненства? — запита Джудит.

— Не зная много за тях — отговори госпожа Оливър.

— В известен смисъл — каза Джудит — смятам, че те може би са свързани с най-малко неприятности. Имам предвид, че просто нас, възрастните, ни изхвърлят. И уверявам ви, сами си уреждат всичко.

— И успяват ли?

— Е, не като нас, разбира се. Забравят да поръчат някои неща, а поръчват в изобилие други, които никой не харесва. Първо ни отстраняват, а после казват, че имало неща, които сме били длъжни да им осигурим. Чупят много чаши и винаги идва някой натрапник или пък друг води приятел. Знаеш какво имам предвид. Разните му там наркотици — как му казват те — трева или коноп, или ЛСД, което винаги съм мислила, че означава пари, а очевидно не е така.

— Предполагам, че всичко това струва доста — каза Ариадни Оливър.

— Много е неприятно, а този коноп направо вони.

— Не изглежда много забавно — отбеляза госпожа Оливър.

— Във всеки случай това празненство ще протече добре. Имайте доверие в Роуина Дрейк. Тя е чудесен организатор, ще видите.

— Като че ли нямам желание дори да отида на празненството — въздъхна гостенката.

— Качете се в стаята и полегнете за малко. Ще видите, че ще ви хареса, щом отидете. Добре щеше да е, ако Миранда нямаше температура. Горкото дете, толкова е разочарована, че няма да може да отиде.

Празненството започна в седем и половина. Ариадни Оливър трябваше да признае, че приятелката й е права. Гостите бяха точни. Всичко вървеше великолепно. Беше добре замислено, добре организирано и протичаше като по часовник. По стълбищата имаше червени и сини фенери, а жълтите тикви бяха навсякъде. Момичетата и момчетата пристигнаха и носеха украсени метли за състезанието. След приветствието Роуина Дрейк съобщи програмата за вечерта:

— Първо ще присъдим награди от конкурса за метли. Има три награди — първа, втора и трета. Следва рязане на брашното — това ще бъде в малката оранжерия. След него — състезанието с ябълки — има списък на стената с имената на участниците.

След това — танци. Всеки път щом светлините угаснат, сменяте партньорите си. После момичетата отиват в малкия кабинет, където ще им бъдат дадени огледалцата. Следва вечеря, после „Огненият змей“ и едва тогава раздаване на наградите.

Подобно на всички празненства и това започна малко вяло. Огледаха метлите, които всъщност бяха миниатюрни метлички, но като цяло украсата им не беше много добра.

— Което доста улеснява — сподели госпожа Дрейк с една от своите приятелки. — И това е от полза, защото е ясно, че винаги има едно-две деца, за които много добре знаем, че няма да могат да спечелят друга награда, а тук можем да се изхитрим малко.

— Не сте ли малко безскрупулна, Роуина?

— Никак. Просто проявявам малко справедливост при разпределянето на наградите. Та нали всяко дете иска да получи нещо?

— А каква е тази „брашнена игра“? — попита Ариадни Оливър.

— О, да! Разбира се, вие не бяхте тук, когато я подготвяхме. Ами пълните един по-висок съд с брашно, натъпквате брашното добре, после обръщате съда върху една табла и поставяте отгоре монета от шест пенса. След това всеки участник в играта отрязва по едно парче много внимателно, така че да не събори монетата. Ако някой я събори, той излиза от играта. Това е по системата на елиминирането. Който остане последен, разбира се, получава монетата. А сега да вървим.

И те се отдалечиха. От библиотеката, където продължаваше състезанието с ябълките, се чуваха възбудените писъци на състезателите, които излизаха оттам с мокри къдрици и дрехи.

Едно от най-интересните събития в програмата, поне за момичетата, беше пристигането на Вещицата, чиято роля се изпълняваше от госпожа Гудбоди — местна чистачка, която освен клюнестия нос, който почти опираше в брадичката й, притежаваше и възхитителната дарба да преправя гласа си, с който едновременно гукаше и доста злокобно изричаше римувани предсказания.

— Хайде сега, ела насам. Ти си Биътрис, нали? Така значи, Биътрис. Хубаво име! Значи искаш да узнаеш как ще изглежда бъдещият ти съпруг. Хайде сега, мила, седни тук. Да, да, миличка, тук, под тази лампа. Седни тук и дръж това огледалце, а след малко, когато изгасне светлината, ще видиш, че той ще се появи. Ще го видиш как гледа през рамото ти. Сега дръж здраво огледалцето. „Абракадабра, кого ще зърнеш? Мъжа, когото ще прегърнеш. Ще видиш на мъжа лицето, когото любиш във сърцето.“

Внезапен лъч светлина прекоси стаята, идващ от една стълба, поставена зад параван. Лъчът улучи точно там, където трябва, и в огледалото, което Биътрис стискаше здраво, се появи съответното отражение.

— О! — извика тя. — Видях го! Видях го! Виждам го в огледалото си!

Лъчът изчезна, лампите светнаха и една цветна снимка, залепена на картон, се понесе надолу откъм тавана. Биътрис танцуваше възторжено.

— Той беше, той беше! Видях го! — викаше тя. — О, каква прекрасна рижа брада има.

Тя се втурна към госпожа Оливър, която беше най-близо до нея.

— Погледнете, моля ви, погледнете! Нали е чудесен? Прилича на Еди Пресуейт, певеца. Нали?

Госпожа Оливър наистина намираше, че прилича на едно от лицата, които със съжаление ежедневно трябваше да вижда в утринния си вестник. Брадата беше просто само едно допълнение към неоспоримата гениалност на образа.

— Откъде идват всички тези неща? — запита тя.

— О, прави ги Ники по молба на Роуина. Помага му Дезмънд, неговият приятел. Ники доста се занимава с фотография! Той и още няколко негови познати си сложили перуки, бакенбарди, бради и разни такива неща, използвали специално осветление и други ефекти и нищо чудно, че момичетата пощуряват от радост.

— Все ми се струва — каза Ариадни Оливър, — че на днешните момичета им има нещо.

— А не мислите ли, че винаги е било така? — попита Роуина Дрейк.

Тя се позамисли.

— Може и да сте права — призна.

— А сега — извика госпожа Дрейк — вечеря!

Вечерята мина добре. Сандвичи, скариди, сирене, сладолед и орехови сладки. Децата просто преядоха.

— А сега — рече Роуина — последното изпълнение за вечерта — „Огненият змей“. Там насреща, през килера. Но първо наградите.

Наградите бяха раздадени и тогава се чу някакъв злокобен вой. Децата се втурнаха през салона назад към трапезарията.

Масата беше почистена и застлана със зелена кадифена покривка. Внесоха голямо блюдо с фламбирани стафиди. Разнесоха се писъци, всички се втурнаха напред и започнаха да грабят горещите стафиди с викове: „Ох, изгорих се! Не е ли прекрасно?“ Огненият змей запремига и изгасна. Лампите светнаха. Празненството завърши.

— Всичко мина чудесно — каза Роуина.

— И как иначе — при всичките тези главоболия, с които се бяхте нагърбили.

— Чудесно беше — рече тихо Джудит. — Наистина прекрасно. — А сега — добави уморено — ще трябва да поразчистим. Не можем да оставим всичко на онези клети жени утре заран.