Празникът на Вси светии

Петнайсета глава

Два чифта очи смутено гледаха към Поаро.

— Не разбирам какво още можем да ви кажем. И двамата бяхме разпитани от полицията, мосю Поаро.

Детективът премести поглед от едното момче към другото. Самите те едва ли биха се представили като момчета. Държаха се като възрастни. Дори дотолкова, че ако човек си затвори очите, би могъл да възприеме разговора им като такъв на по-възрастни членове на някой клуб. Никлъс бе на осемнайсет, а Дезмънд — на шестнайсет години.

— Изпълнявам молбата на една приятелка и затова разпитвам онези, които са присъствали на въпросното събитие. Не на самото празненство, а на неговата подготовка. Нали и двамата участвахте в това?

— Да.

— Досега съм разпитал чистачки — каза Поаро, — разполагам също с мнението на полицията, със сведенията, които получих от един лекар — този, който пръв прегледал тялото, разговарях с една учителка, която е била там, с директорката на училището, с разстроени роднини, научих много и от селските клюки — между другото, вярно ли е, че тук имате местна вещица?

Младежите пред него се засмяха.

— Имате предвид мама Гудбоди? Да, тя дойде на празника и игра ролята на вещица.

— А сега съм дошъл — заяви детективът — при вас, при младото поколение — хора с добро зрение и остър слух, хора, които притежават съвременни научни познания и разумна философия. С голямо нетърпение очаквам вашето мнение по въпроса.

Осемнайсет и шестнайсет, помисли си той, гледайки двете момчета пред себе си. Младежи за полицията, момчета за него, юноши за журналистите. Човек щеше да ги нарече всякак. Продукт на днешното време. Не бяха глупави, дори и да не притежаваха изключителен интелект. Били на празненството. Били там също и малко по-рано, за да помагат на госпожа Дрейк.

Катерили се по сгъваеми стълби, поставяли жълти тикви на определени места, помогнали за свързването на празничното осветление, единият се е занимавал с изкусните ефекти за поукрасените снимки на бъдещите съпрузи, предназначени за копнеещите очи на девойките. Същевременно тяхната възраст им отделяше място в челната редица на заподозрените от инспектор Раглън, а както изглеждаше, така смяташе и старият градинар. Процентът на убийствата, извършвани от тази възрастова група, се бе увеличил през последните няколко години. Не че самият Поаро бе склонен да сподели подобни подозрения, но всичко беше възможно. Възможно бе дори убийството отпреди две-три години да е било извършено от момче, младеж или юноша. Напоследък във вестниците пишеше за такива случаи.

Без да изключва всички тези възможности, той, така да се каже, ги изтласка за момента на заден план и се зае да направи оценка на двамата младежи пред себе си — на вида им, на облеклото, обноските, гласовете и прочие, така както само Еркюл Поаро бе способен: скрит зад параван от ласкателни думи и пресилено маниерничене на чужденец, така че те да могат да почувстват едно леко презрение към него, макар и прикрито от учтивост и добри обноски. Никлъс, който беше на осемнайсет години, си беше пуснал бакенбарди и дълга коса, а черното му облекло имаше доста погребален вид. Не беше траур за скорошната трагедия, а просто въпрос на личен вкус. По-младият бе с кадифено розово сако, лилав панталон и риза с жабо.

Явно и двамата харчеха доста пари за дрехи, които не бяха купувани тук и които вероятно си бяха заплатили самите те, а не родителите или настойниците им.

Косата на Дезмънд беше рижа и много пухкава.

— Кога бяхте там, за да помагате — сутринта или следобед?

— Рано следобед — обади се Никлъс.

— В какво точно помагахте? Чух за приготовленията от няколко души, но не съм съвсем наясно, защото като че ли всеки разказва различни неща.

— Ами например голяма част от осветлението.

— Качвахме се по стълби, за да закачаме неща, които трябваше да са нависоко.

— Научих, че сте били страхотни фотографи.

Дезмънд незабавно бръкна в джоба си, извади портфейл и гордо измъкна някакви снимки.

— Подправихме ги предварително — каза. — Съпрузи за момичетата — обясни. — Всички момичета си приличат. Всички искат нещо модерно. Колекцията си я бива, нали?

Той връчи няколко снимки на Поаро, който разгледа с интерес малко неясните репродукции на младеж с рижа брада, на друг младеж с цял ореол от коса и на трети, чиято коса стигаше почти до коленете, а имаше и няколко с различни по големина и вид бакенбарди и други подобни украшения по лицата.

— Направихме ги все различни. Не е лошо, нали?

— Предполагам, че сте ползвали модели.

— О, ние сме на всички снимки. Само малко грим, нали разбирате? Направихме ги с Ник. Той фотографира мен, а аз него. Поиграхме си само с косата.

— Много интересно — каза Поаро.

— Не снимахме точно на фокус.

Другото момче добави:

— Госпожа Дрейк много ги хареса. Поздрави ни. Много се смя. В дома й повече помагахме с електричеството. Нали разбирате — нагласихме една-две лампи така, че когато момичетата сядаха с огледалата в ръка, трябваше просто някой от нас да стане, да надникне иззад един параван и тогава момичето да види в огледалото лице с подходяща коса, брада, бакенбарди или нещо друго.

— Знаеха ли те, че това сте вие и приятелят ви?

— О, не мисля. Не и по време на празненството. Знаеха само, че помагаме в къщата, но не мисля, че са ни разпознали в огледалото. Според мен нямат толкова мозък. Освен това имахме бързосъхнещ грим, за да променяме физиономиите си. Първо аз, после Никлъс. Момичетата квичаха и пискаха. Страшно забавно беше.

— А хората, които бяха там следобед? Не ви карам да си спомняте кои са били на празненството.

— На самото празненство може да е имало трийсетина души. Следобед бяха госпожа Дрейк, разбира се, и госпожа Батлър. Една от учителките, мисля, че се казваше Уитъкър. Госпожа Флатърбът или някакво такова име. Сестра или съпруга на органиста. Помощничката на доктор Фъргюсън госпожица Лий този следобед почиваше и дойде също да помогне; имаше и дечурлига — ако потрябват за нещо. Не че имаше полза от тях. Момичетата само стърчаха наоколо и се кикотеха.

— Аха. А спомняте ли си кои момичета бяха там?

— Ами момичетата на Рейнолдс. Клетата Джойс, разбира се. Тази, която удавиха, и по-голямата й сестра Ан. Страшно момиче. Не отстъпва на никого. Мисли се за много умна. Няма начин да не изкара отличен по всичко. И онзи хлапак, Леополд. Ужасен е — каза Дезмънд. — Истинско леке — подслушва, доносничи, разправя какво ли не. Не е стока. Там бяха и Биътрис Ардли и Кати Грант, която е малко тъпичка, и няколко работливи жени, разбира се. Имам предвид чистачки. И онази писателка, която ви доведе тук.

— Някакви мъже?

— О, викарият само надникна, ако го броите. Приятно старче, само дето е малко бавен в мисленето. И новият курат. Той заеква, когато се нервира. Тук е отскоро. Това е всичко, за което се сещам в момента.

— И сигурно сте чули Джойс Рейнолдс да казва, че била видяла убийство?

— Изобщо не съм чул това — отговори Дезмънд. — Така ли е казала?

— О, така разправят — рече Никлъс. — Аз не съм я чул, сигурно не съм бил в стаята, когато го е казала. Къде е била, когато го е казала?

— В гостната.

— Да, повечето хора бяха там, освен ако не са се занимавали с нещо специално. Разбира се, ние с Ник — каза Дезмънд — бяхме повечето време в стаята, където момичетата щяха да гледат възлюбените си в огледалата. Свързвахме кабели и други неща от този род. Или сме били по стълбището, за да поставяме осветлението. В приемната бяхме само веднъж или два пъти да поставяме крушки в издълбани тикви и да ги окачваме нависоко. Но не съм чул нищо такова, докато бяхме там. А ти, Ник?

— Не — отговори той. И добави с известен интерес: — Джойс наистина ли е била свидетел на убийство? Страшно интересно ще е, ако наистина е видяла, нали?

— Защо да е толкова интересно? — попита Дезмънд.

— Добре де, това е екстрасензорно възприятие, нали? Чиста работа. Видяла убийство и само след час-два я убиват. Сигурно е имала някакво видение. Кара те малко да се замислиш. Знаете последните опити, които правят — изглежда има начин да го предизвикаш, като ти закрепят електрод или нещо от този род на врата. Чел съм някъде за това. — Не са напреднали много по въпроса с ЕСВ — каза Никлъс презрително. — Събират хора в разни помещения и ги карат да гледат карти с букви, разместени между квадрати и геометрични фигури. Само че почти никога не виждат това, което трябва.

— Трябва да си млад, за да го направиш. Младите са по-подходящи от възрастните за това нещо.

Еркюл Поаро, който нямаше желание да слуша подобни високоинтелектуални дискусии, се обади:

— Значи според вас нищо зловещо или знаменателно не се е случило във ваше присъствие в къщата. Имам предвид нещо, което може би никой друг не би забелязал, но което да е привлякло вашето внимание.

Младежите сбърчиха чела, явно напрягайки се да си спомнят някоя важна случка.

— Не, имаше само много тракане и шум от подреждане на разни неща.

— А вие имате ли някакво предположение? — Поаро отправи въпроса си към Никлъс.

— Какво, предположение кой може да е убил Джойс ли?

— Да, имам предвид нещо, което сте забелязали и което би могло да насочи вашето подозрение в чисто психологически аспект.

— Аха, разбирам. Може би имате право.

— Уитъкър е, обзалагам се. — Дезмънд прекъсна погълнатия от размисъл Никлъс.

— Учителката? — попита Поаро.

— Да. Стара мома. Жадна за секс. И това учителстване, където е оградена само от жени. Спомняте си, че преди година удушиха една от учителките. Казват, че била малко особена.

— Лесбийка? — запита Никлъс с тон на светски джентълмен.

— Не бих се учудил. Спомняш ли си Нора Амброуз, момичето, с което живееше? Биваше си я. Имала си един-двама приятели, така казват, а съквартирантката й направо побесняла заради това. Някой каза, че била самотна майка. Тя отсъстваше два срока поради болест и след това се върна. Какви ли не работи научава човек в това клюкарско гнездо.

— Във всеки случай Уитъкър беше в гостната през по-голямата част от сутринта. Сигурно е чула какво е казала Джойс. Може да й е щукнало нещо, знаеш ли?

— Ето какво — каза Никлъс, — да предположим, че Уитъкър… На колко ли години е? Четирийсет? Или към петдесет? На тази възраст жените стават доста особени.

И двамата погледнаха Поаро с изражението на доволни кучета, които са донесли на господаря си това, което е искал от тях.

— Обзалагам се, че ако някой знае нещо, това е госпожица Емлин. Тя знае всичко, което става в училището.

— Не иска ли да говори?

— Вероятно мисли, че трябва да бъде лоялна и да я защити.

— О, не мисля, че ще постъпи така. Ако мисли, че Елизабет Уитъкър е откачила, това означава още много деца от училището да бъдат пречукани.

— Ами курата? — попита Дезмънд обнадеждено. — Той може да е малко мръднал. Нали разбирате — първородния грях и разните му там работи, водата, ябълките и още… Слушайте, дойде ми наум нещо велико! Представете си, че той е пълно куку. Тук е отскоро. Никой не знае нищо за него. Ами ако „Огненият змей“ му се е сторил като адския огън? Като ада? Тези издигащи се пламъци! След това хваща Джойс и й казва: „Ела с мен да ти покажа нещо.“ Завежда я в стаята с ябълките и й казва: „Коленичи.“ Казва й още: „Това е кръщение“ и натиска главата й в кофата. Разбирате ли? Всичко съвпада. Адам, Ева, ябълката, адския огън, „Огнения змей“ и кръщението, чрез което получаваш опрощаване на греховете.

— Може би най-напред се е разголил пред нея — обади се Никлъс с надежда. — Искам да кажа, че в тези неща винаги има секс.

И двамата погледнаха детектива.

— Да — каза Поаро, — наистина ми дадохте определени основания за размисъл.