Празникът на Вси светии

Четвърта глава

Госпожа Оливър остави чашката и изтри устните си.

— Прав сте — изрече. — Това… това ми помогна. Бях пред истерия.

— Виждам, че сте изпитали голям шок. Кога се случи това?

— Снощи. О, божичко, нима беше снощи?! Ами да, разбира се.

— И сега сте при мен. — Това не беше въпрос. Думите на Поаро изразяваха желание да научи поне малко повече. — Та защо дойдохте при мен?

— Помислих си, че бихте могли да помогнете. Виждате, че не е просто.

— Може да е, а може и да не е — каза той. — Зависи. Трябва да ми кажете нещо повече, нали разбирате? Полицията, предполагам, се е заела със случая. Без съмнение е бил извикан и лекар. Какво каза той?

— Ще има разследване.

— Естествено.

— Вероятно утре.

— Това момиче Джойс на колко години беше?

— Не зная точно. Може би на дванайсет или тринайсет години.

— Дребна ли бе за възрастта си?

— О, не. По-скоро бих казала, че беше доста зряла. Позакръглена — уточни госпожа Оливър.

— Добре развита? Имам предвид беше ли съблазнителна?

— Да, това точно исках да кажа. Но не мисля, че престъплението е било от този род… Предполагам, че е било нещо по-просто, не мислите ли?

— За такива престъпления — каза детективът — човек чете всеки ден във вестниците. Нападната девойка, ученичка е изнасилена — да, всеки ден. Това обаче се е случило в частна къща, което е вече различно, а може би все пак не е толкова различно. Но както и да е, все пак аз не съм сигурен, че ми разказахте всичко.

— Навярно не съм. Не съм ви разказала за причината, поради която дойдох при вас.

— Познавахте ли тази Джойс? Добре ли я познавахте?

— Изобщо не я познавах. Мисля, че е по-добре да ви обясня как попаднах там.

— Къде е това там?

— О, в Удли Комън.

— Удли Комън — замислено повтори Поаро. — Където всъщност наскоро… — започна, но не довърши.

— Не е далеч от Лондон. Около — о, на петдесетина километра. Близо е до Медчестър. Градче с няколко хубави стари къщи, но и с много нови постройки. Приятно и спокойно местенце за живеене. Наблизо има хубаво училище, а хората ходят на работа в Лондон или Медчестър. Не е нещо особено и е населено главно с хора от „средна ръка“.

— Удли Комън — замислено повтори Поаро.

— Бях там при една приятелка. Джудит Батлър. Тя е вдовица. Тази година бях на круиз из Средиземно море и с Джудит се сприятелихме на кораба. Има дъщеря на име Миранда, която е на дванайсет или тринайсет. Та тя ме покани да й погостувам и каза, че нейни приятелки уреждали празненство за деца по случай Деня на Вси светии. Каза, че вероятно бих могла да им дам някакви интересни идеи.

— Аха! — рече Поаро. — Сигурно ви е предложила да устроите разкриване на убийство или нещо подобно?

— Господи, не! — възрази гостенката. — Смятате ли, че някога отново ще помисля за такова нещо?

— Струва ми се малко вероятно.

— Но това се случи, ето защо е толкова ужасно — каза госпожа Оливър. — Искам да кажа, че не се е случило само защото аз бях там, нали?

— Не мисля така. Поне… Знаеше ли някой от присъстващите коя сте?

— Да — отвърна тя. — Едно от децата каза нещо за моите книги и още, че харесвали да четат за убийства. Ето как… ох, ето кое ме накара… Имам предвид, че това ме доведе тук.

— И което все още не сте ми разказали.

— Вижте, отначало изобщо не се сетих за това. Не веднага. Имам предвид, че децата понякога вършат странни неща. Искам да кажа, че има какви ли не деца, деца, които според мен би трябвало да бъдат настанени в домове за душевноболни, а не да ги пращат вкъщи, като им поръчват да си живеят нормално, защото в един хубав ден те извършват нещо като това.

— Там имаше ли младежи?

— Имаше две момчета или юноши, както винаги ги наричат в полицейските доклади. На около шестнайсет или осемнайсет години.

— Един от тях може да е бил извършителят. Така ли мисли полицията?

— Не казват какво мислят — рече Ариадни Оливър. — Но като че ли мислеха така.

— А тази Джойс беше ли привлекателно момиче?

— Не мисля. Искате да кажете привлекателна за момчетата, нали?

— Не — отвърна Поаро. — По-скоро имах предвид… Имах предвид в буквалния смисъл на думата.

— Не мисля, че беше много приятно момиче — каза събеседничката му. — Не такова, с което би ти се искало много да разговаряш. Беше от тези, които обичат да се перчат и да се хвалят. Според мен момичетата на тази възраст са доста отегчителни. Едва ли е твърде възпитано да го кажа, но…

— Когато става въпрос за убийство, не е невъзпитано да се каже каква е била жертвата — отбеляза Поаро. — Дори е необходимо. Личността на жертвата е причина за много убийства. Колко души имаше в къщата тогава?

— Искате да знаете на празненството? Ами предполагам, че имаше пет или шест жени, няколко майки, една учителка, една лекарска съпруга или сестра, струва ми се, една двойка на средна възраст, две момчета на шестнайсет или осемнайсет, едно петнайсетгодишно момиче, две или три на единайсет или дванайсет — горе-долу около двайсет и пет или общо трийсет, може би.

— Някакви непознати?

— Всички се познаваха, така ми се струва. Някои повече от други. Мисля, че повечето момичета бяха от същото училище. Имаше няколко жени, дошли да помогнат за вечерята. Когато тържеството завърши, повечето от майките се разотидоха с децата си. Аз останах с Джудит и още няколко жени да помогнем на Роуина Дрейк, жената, която организира празненството, да поприберем, така че чистачките да не заварят голяма бъркотия сутринта. Имаше разпиляно брашно, нахвърлени опаковки от бисквити и бонбони, и разни други неща. Затова поизметохме и най-после стигнахме до библиотеката. И тогава именно я намерихме. В този момент си спомних какво беше казала!

— Кой какво е казал?

— Джойс.

— Какво е казала? Доста близо сме вече, а? Почти сме стигнали до причината защо сте тук, нали?

— Да. Предположих, че това няма да е от значение за… о, за някой лекар или полицай, или който и да е, но реших, че за вас ще е от значение.

— Eh, bien — каза Поаро, — чакам да го чуя. Нещо, което Джойс е казала на празненството?

— Не, по-рано през деня. Следобед, когато подреждахме. По едно време заговорихме, че пиша за убийства, и Джойс каза: „Веднъж видях убийство“, а майка й или някой друг рече: „Не ставай смешна, Джойс, като разправяш такива неща.“ Едно от по-големите момичета се обади: „Просто си измисля.“ Тогава Джойс отговори: „Видях. Видях, казвам ви. Видях. Видях някой да извършва убийство.“ Обаче никой не й повярва. Те се изсмяха и тя се разгневи.

— Вие повярвахте ли й?

— Не, разбира се, че не.

— Ясно — изрече Поаро, — да, ясно. — Помълча известно време, потрепвайки с пръст по масата, а после проговори отново: — Но не спомена никакви подробности, никакви имена?

— Не. Тя продължи да се хвали и да вика, дори се ядоса, защото повечето от другите момичета й се присмиваха. Майките, струва ми се, и останалите възрастни хора я гледаха сърдито. Но момичетата и момчетата просто й се присмиваха! Те я подкачаха: „Хайде, Джойс, кажи кога беше това? Защо не си ни казала досега?“, на което тя отвърна: „Бях го забравила, беше много отдавна!“

— Аха! А каза ли колко отдавна?

— Преди години — отвърна госпожа Оливър. — И знаете ли, изрече го също като възрастен. „Тогава защо не си отишла в полицията?“ — я запита едно от момичетата. Струва ми се, че беше Ан или Биътрис. Едно доста надменно момиче.

— Аха! И какво отговори тя на това?

— „Защото тогава още не знаех, че е убийство!“

— Много интересно. — Поаро се поизправи в креслото си.

— Струва ми се, че Джойс вече се беше пообъркала — отбеляза госпожа Оливър. — Опитваше се да обясни и се ядосваше, защото всички я дразнеха. Продължаваха да я питат защо не е отишла в полицията, а тя продължаваше да повтаря: „Защото тогава още не знаех, че е убийство. Едва по-късно разбрах, че е било убийство.“

— Но никой с нищо не показа, че й вярва — и вие самата не сте й повярвали — но когато сте я видели мъртва, сте допуснали, че тя може би е говорила истината, така ли?

— Да, точно така. Не знаех какво трябваше да направя или какво можех да направя. Но после се сетих за вас.

Поаро кимна замислено. Помълча миг-два, после каза:

— Трябва да ви задам един сериозен въпрос, но помислете, преди да отговорите. Смятате ли, че това момиче действително е станало свидетел на убийство? Или мислите, че просто му се е сторило?

— Струва ми се — първото — отговори гостенката. — Тогава не вярвах. Просто мислех, че смътно си спомня нещо, което е видяла някога и го представя така, за да звучи интересно. Цялата пламна, когато започна да повтаря: „Видях, наистина видях, ви казвам!“

— И така?

— И така — дойдох при вас — отвърна госпожа Оливър, — защото единственото обяснение за нейната смърт е, че наистина е имало убийство и че тя е била свидетел. Това пък означава определени неща. Означава, че едно от лицата, които са били на празненството, е извършило убийството и че същото лице вероятно е било там по-рано през деня и е чуло какво каза Джойс! Не мислите, че само си въобразявам, нали? Смятате ли, че това е само плод на моето много богато въображение?

— Едно момиче е убито — каза Поаро. — Убито от достатъчно силен човек, за да държи главата му в кофа с вода. Грозно убийство, при това извършено при обстоятелства, когато всяка секунда е била от значение. Някой се е почувствал заплашен и този някой е действал веднага щом е било възможно.

— Джойс не е могла да знае кой е извършил убийството, което е видяла — изрече госпожа Оливър. — Имам предвид, че тя не би говорила за него, ако от присъстващите в стаята някой действително е бил замесен!

— Да — рече Поаро. — Струва ми се, че имате право. Тя е видяла убийство, но не е видяла лицето на убиеца. Трябва да отидем по-далеч.

— Не разбирам какво точно имате предвид.

— Възможно е някой, който е бил там по-рано през деня и е чул думите на Джойс, да е знаел за убийството, да е познавал извършителя, може да е бил тясно обвързан с това лице. Може да е бил някой, който е мислел, че е единственото лице, което знае какво е извършила неговата жена или майка, или дъщеря, или син. Или може да е жена, която е знаела какво е извършил нейният съпруг или майка, или дъщеря, или син. Някой, който е мислел, че никой друг не знае. И тогава Джойс започва да говори…

— И следователно…

— Джойс е трябвало да умре?

— Да. Какво смятате да правите?

— Току-що се сетих — изрече Еркюл Поаро — защо името Удли Комън ми е толкова познато!