Празникът на Вси светии

Двайсет и шеста глава

Поаро отново се намираше пред четирима, които седяха и го гледаха. Израженията на Тимъти Раглън, на Спенс и на главния полицейски началник бяха като това на котка, която очаква всеки момент пред погледа й да се появи купа със сметана. Четвъртият мъж все още гледаше недоверчиво.

— И така, мосю Поаро — каза главният полицейски началник, поемайки инициативата и оставяйки представителя на прокуратурата само в ролята на наблюдател, — всички сме тук, за…

Детективът махна с ръка. Инспектор Раглън излезе от стаята и се върна, въвеждайки една жена на около трийсет години, едно момиче и двама младежи. Той ги представи на главния полицейски началник.

— Госпожа Батлър, госпожица Миранда, господата Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд.

Поаро стана и хвана ръката на Миранда.

— Седни тук до майка си, Миранда. Господин Ричмънд, който е, както се казва, полицейски началник, иска да ти зададе няколко въпроса. Той иска да му отговориш. Отнася се за нещо, което си видяла преди повече от година, по-скоро преди две години. Ти си споменала това пред едно лице и доколкото зная, пред никого другиго. Така ли е?

— Казах на Джойс.

— И какво точно сподели с Джойс?

— Че съм видяла убийство.

— Каза ли на някой друг?

— Не. Но мисля, че Леополд се досети. Той подслушваше край вратите. Обичаше да узнава тайните на хората.

— Ти си чула, че Джойс Рейнолдс малко преди празненството е заявила, че тя самата е видяла убийство. Вярно ли е това?

— Не. Тя е повторила онова, което й бях казала, само че искаше да й повярват, че се е случило на нея.

— Ще ни кажеш ли сега какво точно си видяла?

— Отначало не знаех, че е убийство. Мислех, че е злополука. Помислих, че е паднала.

— Къде беше това?

— В Куори Гардън, в ниското, където беше фонтанът. Аз бях в клоните на едно дърво. Гледах една катеричка, а човек не трябва да вдига шум, иначе ще избягат. Катеричките са много бързи.

— Разкажи ни какво видя.

— Един мъж и една жена я вдигнаха и я понесоха по пътеката. Помислих, че я носят в болница или в Куори Хаус. След това жената внезапно спря и каза: „Някой ни наблюдава“ и погледна към моето дърво. Аз се изплаших, но не помръднах. Мъжът каза: „Глупости“ и те отминаха. Видях, че имаше кръв на едно шалче и нож с кръв по него, и помислих, че вероятно някои са се опитвали да се самоубиват. Продължих да стоя много тихо.

— Защото се изплаши ли?

— Да, но не знаех защо.

— Не каза ли на майка си?

— Не. Помислих, че може би не е трябвало да съм там и да наблюдавам. На другия ден никой не спомена нищо за злополука и така забравих за това. И изобщо не се сетих за това, докато…

Тя изведнъж млъкна. Главният полицейски началник отвори устата си — после я затвори. Той погледна Поаро и направи много лек жест.

— Да, Миранда — каза Поаро, — докато какво?

— Ами като че ли всичко се случваше отново. Този път беше един зелен кълвач. Аз стоях много тихо и го наблюдавах иззад едни храсти. И онези двамата седяха там и си говореха за някакъв гръцки остров. Тя каза нещо такова: „Всичко е подписано. Наш е. Можем да отидем там, когато поискаме. Но по-добре е да се позабавим още малко, да не насилваме нещата.“ И после кълвачът отлетя и аз мръднах. И тя каза: „Шшт! Тихо — някой ни наблюдава.“ Точно така го беше казала и преди и лицето й имаше същия израз. Аз пак се изплаших и си спомних. Този път вече разбрах. Разбрах, че бях видяла убийството и че те бяха носили труп, за да го скрият някъде. Аз не съм малка и разбрах какво означават тези неща — кръвта, ножът, неподвижното тяло…

— Кога беше това? — попита главният полицейски началник.

Миранда се замисли за момент.

— Миналия март — точно след Великден.

— Можеш ли да кажеш кои бяха тези хора, Миранда. Видя ли лицата им?

— Разбира се.

— Кои бяха те?

— Госпожа Дрейк и Майкъл… — В думите й не прозвуча обвинение. Гласът й беше спокоен, с някаква нотка на почуда, но изразяваше убеденост.

Полицейският началник попита:

— Не си казала на никого. Защо?

— Мислех… Мислех, че е жертвоприношение.

— Кой ти внуши такова нещо?

— Майкъл. Той каза, че жертвоприношенията били необходими.

Поаро внимателно попита:

— Ти обичаше ли Майкъл?

— О, да — отвърна момичето. — Много го обичах.