Празникът на Вси светии

Трета глава

В един апартамент в Лондон телефонът иззвъня. Собственикът на апартамента — Еркюл Поаро — се раздвижи в креслото си. Моментално го обзе разочарование. Още преди да вдигне слушалката, знаеше какво означава това. Неговият приятел Соли, с когото имаше намерение да прекара вечерта в безкрайни спорове относно истинския извършител на убийството в Градските бани на Канинг Роуд, щеше да каже, че не може да дойде. Поаро, който бе събрал известни сведения в полза на собствената си, макар и малко отвлечена хипотеза, беше дълбоко разочарован. Той не допускаше, че приятелят му Соли ще приеме неговите предположения, но не се съмняваше, че когато Соли на свой ред представи собствените си неправдоподобни виждания, самият Еркюл Поаро лесно ще може да ги обори в името на разума, порядъка и методичността. Малко бе да се каже, че щеше да е неприятно, ако Соли не дойдеше тази вечер. Но истина беше, че когато се срещнаха през деня, Соли беше със силна кашлица и хрема.

„Ужасно е настинал — каза си Поаро — и без съмнение, независимо от лекарствата, с които разполагам, вероятно би ме заразил. По-добре, че няма да дойде tout de meme — добави с въздишка. — А това означава, че ще прекарам една отегчителна вечер.“

Напоследък повечето вечери биваха отегчителни, помисли Еркюл Поаро. Неговият ум, колкото и да беше великолепен (той никога не се бе съмнявал в този факт), все пак имаше нужда от контакти. Той не притежаваше самовглъбеността на философа. Понякога почти съжаляваше, че на младини вместо полицията не бе избрал теологията. Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла? Щеше да е интересно да почувства, че това има значение, и да се впусне в разпален спор със своите колеги.

Джордж, прислужникът, влезе в стаята.

— Обади се господин Соломон Леви, сър.

— А, да! — каза Еркюл Поаро.

— Много съжалява, но бил възпрепятстван да ви посети тази вечер. Бил на легло поради силен грип.

— Той няма никакъв грип — рече детективът, — а само ужасна простуда. Всички мислят, че имат грип. Това звучи по-важно и изисква повече състрадание. Неприятното при простудата е, че е трудно да ти засвидетелстват необходимото съчувствие.

— Добре е, сър, че няма да дойде — каза Джордж. — Тези простуди са много заразни. Няма да е хубаво, ако ви хване такова нещо.

— Ще бъде крайно досадно — съгласи се той.

Телефонът отново иззвъня.

— Кой още е хремав? — попита. — Не съм канил никой друг.

Джордж тръгна към телефона.

— Ще се обадя оттук — каза Поаро. — Сигурен съм, че не е важно. Но във всеки случай — сви рамене — така времето ще мине по-бързо. Кой знае?

— Много добре, сър — почтително кимна прислужникът и се оттегли.

Поаро вдигна слушалката.

— Еркюл Поаро на телефона — изрече с известна тържественост, целяща да впечатли този, който се обаждаше.

— Чудесно! — отвърна задъхано нетърпелив женски глас. — Мислех, че няма да ви намеря у вас.

— И защо ще мислите така? — попита той.

— Защото не мога да се отърва от усещането, че напоследък винаги се случват само неприятни неща. Някой много ти е необходим, знаеш, че не можеш да чакаш, а се налага да чакаш. Исках да се свържа незабавно с вас, абсолютно ми е наложително.

— А коя сте вие? — попита Еркюл Поаро.

Жената остана безкрайно изненадана.

— Нима не знаете? — попита учудено.

— Да, зная — отвърна Еркюл Поаро. — Моята приятелка Ариадни.

— И съм в ужасно състояние — каза тя.

— Да, да, разбирам. И сте тичали? Направо сте без дъх, нали?

— Не съм тичала. Просто много съм развълнувана. Може ли да дойда веднага?

Поаро изчака малко, преди да отговори. Приятелката му госпожа Оливър явно се намираше в състояние на крайна възбуда. Каквото и да й се бе случило, тя без съмнение щеше да му отнеме дълго време в излияние на своите болки, разочарования или каквото не й даваше покой. Веднъж настанила се в светилището на Поаро, щеше да е доста трудно човек да й подскаже да си тръгне, без да бъде неучтив. Нещата, които я вълнуваха, бяха толкова много й често пъти толкова неочаквани, че човек трябваше да внимава как да подходи при обсъждането им.

— Нещо ви е разтревожило, така ли?

— Ама, разбира се, че съм разтревожена. Не зная какво да правя. Не зная, о, господи, направо нищо не зная! Само чувствам, че трябва да дойда и да ви го кажа — да ви кажа какво се е случило, защото единствено вие ще знаете какво да се направи. Само вие ще ми кажете какво трябва да сторя. Мога ли да дойда?

— Но, разбира се, разбира се. Ще се радвам да ви посрещна.

Жената затвори и Поаро повика Джордж, помисли няколко минути, след това поръча ечемичена вода с лимон, а за себе си — горчив лимон и чаша коняк.

— Госпожа Оливър ще бъде тук след около десет минути — каза той.

Джордж се оттегли. Върна се с коняка за Поаро, а след това отиде за другата напитка, която като че ли единствено би се понравила на госпожа Оливър. Поаро отпи глътка коняк, подкрепяйки се за изпитанието, което го очакваше.

„Жалко — промърмори, — че мислите й са толкова разпилени. Ала все пак притежава известна оригиналност. Възможно е да чуя от нея нещо приятно. А пък — поразмисли малко — може и да се окаже, че само ще ми изгуби времето, защото просто ще е нещо невероятно глупаво. Eh, bien, човек трябва да умее да рискува.“

Отново се чу звън, но този път беше на входната врата. Само че позвъняването не беше еднократно, а продължи прекалено дълго и този, който държеше пръста си на бутона, вдигна голям шум.

„Явно е много развълнувана“ — каза си Поаро.

Той чу Джордж да отива до вратата, да я отваря и преди да успее да се върне и да съобщи за посетителя, вратата на неговата стая се отвори и Ариадни Оливър нахлу вътре, а зад нея Джордж дърпаше от раменете й нещо, което наподобяваше рибарска мушама.

— Господи, с какво сте облечена? — запита Еркюл Поаро. — Позволете на Джордж да го поеме. Много е мокро.

— Разбира се, че е мокро — каза тя. — Навън вали. Дъжд, вода — откъде мога да мисля за такива неща? Само представата за тях ме изпълва с ужас.

Поаро я погледна с интерес.

— Ще пиете ли малко ечемичена вода с лимон — попита — или да ви предложа една малка чашка „Животворна вода“?

— Ненавиждам водата — отвърна гостенката.

Поаро я погледна изненадано.

— Ненавиждам я. Никога не съм допускала какво може да причини на някого.

— Мила приятелко — каза Еркюл Поаро, докато Джордж я освобождаваше от мократа мушама. — Елате и седнете тук. Нека Джордж най-после ви освободи от — с какво всъщност сте облечена?

— Купих си я в Корнуол — отвърна тя. — Мушама. Истинска рибарска мушама!

— Не се съмнявам, че на рибаря може да му върши чудесна работа, но не мисля, че е толкова подходяща за вас. Тежичка е. Но хайде сядайте и разказвайте.

— Не зная как да започна — изрече госпожа Оливър, отпускайки се в едно кресло. — Разбирате ли, има моменти, когато всичко ми се струва напълно нереално. Но то се случи. Действително се случи.

— Хайде, разкажете ми — подкани я Поаро.

— Затова съм дошла. Но щом влязох тук, мислите ми напълно се объркаха.

— Защо не започнете от началото? — подхвърли той. — Или ви се струва твърде тривиално?

— Не зная къде му е началото. Наистина. Всичко може да е започнало много отдавна, разбирате ли?

— Успокойте се — каза Поаро. — Съберете мислите си и ми кажете какво толкова ви е разтревожило?

— И вас щеше да разтревожи — рече жената. — Поне така си мисля. — Тя погледна някак неуверено. — Макар че човек не може да е сигурен какво може да ви разтревожи. Приемате толкова неща съвсем невъзмутимо.

— Често пъти това е най-добрият начин.

— Добре тогава — каза госпожа Оливър. — Започна с едно празненство.

— Аха! — рече Поаро, облекчен, че най-сетне има нещо толкова обикновено като едно празненство. — Значи празненство. Отишли сте на празненство и нещо се е случило.

— Знаете ли какво се прави на Празника на Вси светии? — попита гостенката.

— Зная — рече той. — Това е трийсет и първи октомври. — Той намигна леко и каза: — Тогава вещици яздят метли.

— Наистина имаше метли — потвърди тя. — Раздадоха награди за тях.

— Награди?

— Да, на тези, които донесоха най-добре украсени метли.

Поаро я изгледа със съмнение. При споменаването на празненството изпита облекчение, ала сега отново бе обзет от съмнение. Тъй като знаеше, че госпожа Оливър не се докосва до спиртни напитки, той не можеше да допусне това, за което човек би се сетил веднага при друг случай.

— Детско празненство — поясни жената. — Или по-скоро празненство „Над единайсет“?

— Над единайсет?

— Това било някакъв термин от училището. Имало изпити и ако ги вземеш, това означавало, че си достатъчно умен, за да преминеш в по-добро училище. Но ако не си достатъчно способен, тогава отиваш в обикновена прогимназия. Смешна работа. Освен това не ми стана много ясно.

— Да си призная, наистина не разбирам за какво говорите — каза Поаро. Изглежда, бяха се отдалечили от празничната тема и бяха навлезли в областта на образованието.

Гостенката пое дълбоко дъх и продължи да разказва:

— Всъщност всичко започна с ябълките.

— Ама разбира се! — възкликна Поаро. — Няма как. При вас винаги става така, нали?

Той си спомни за една малка кола на един хълм и една едра жена, която слиза от нея, и за чанта, пълна с ябълки, която се скъсва и ябълките се търкулват, подскачайки надолу по хълма.

— Да — каза той насърчително, — ябълки.

— Състезание с ябълки — поясни госпожа Оливър. — Това се прави на Празника на Вси светии.

— О, да. Струва ми се, че съм чувал за това, да.

— Виждате ли, правеха се какви ли не неща. Състезание с ябълки, рязане на брашнена торта с монета от шест пенса отгоре, гледане в огледало…

— За да видиш лицето на бъдещия си съпруг ли? — показа Поаро своята вещина по въпроса.

— А! — възкликна жената. — Най-после започвате да разбирате.

— С две думи — стари обичаи — допълни той. — И всичко това се е случило на празненството.

— Да! Беше чудесно. Накрая беше „Огненият змей“. Нали знаете, дето вадят горящи стафиди от чиния и… — Гласът й потрепна. — Ами да, сигурно тогава е станало.

— Какво е станало тогава?

— Убийството. След „Огнения змей“ всички си отидоха вкъщи — каза. — И точно тогава не можаха да я открият.

— Да открият кого?

— Едно момиче. Едно момиче на име Джойс. Всички я викаха, търсеха я наоколо и разпитваха дали не си е отишла у дома с някой друг. Майка й дори се подразни и каза, че Джойс може би се е почувствала уморена или болна или нещо друго и сама си е отишла, и че било безразсъдство от нейна страна да не се обади. При такива случаи майките винаги говорят подобни неща. Но както и да е, не можехме да открием Джойс.

— А беше ли си отишла вкъщи сама?

— Не — отвърна госпожа Оливър, — не си беше отишла вкъщи… — гласът й се задави. — Намерихме я най-накрая в библиотеката. Там е станало… там някой го е направил. Ами да — състезанието с ябълки. Кофата беше там. Голяма поцинкована кофа. Не искаха пластмасовата. Ако бяха взели пластмасовата, нямаше да се случи. Нямаше да е така тежка и лесно щеше да се обърне…

— Но какво се е случило? — попита Поаро с доста остър тон.

— Там я намериха — отговори жената. — Някой, разбирате ли, някой е натискал главата й във водата с ябълките. Натискал я е и я е държал там така, докато я е удавил. В една нищо и никаква кофа, която дори не беше пълна догоре. Била е на колене и е навеждала главата си към кофата, за да захапе ябълка. Божичко, как мразя ябълките! — възкликна тя. — Повече не искам да видя ябълка.

Поаро я погледна, после напълни една чашка с коняк.

— Изпийте това — каза. — Ще ви олекне.