Празникът на Вси светии

Седемнайсета глава

— Извинете, мадам, но мога ли да поговоря с вас за една минута?

Госпожа Оливър, която стоеше на верандата в дома на приятелката си и се озърташе за Еркюл Поаро — той я бе уведомил с телеграма, че ще мине да я види някъде по това време — се огледа.

Видя спретнато облечена жена на средна възраст, която кършеше нервно ръцете си в чисти памучни ръкавици.

— Да?

— Искрено съжалявам, че ви безпокоя, мадам, но си помислих, че… Помислих си, че…

Ариадни Оливър слушаше, но не направи опит да я насърчи. Чудеше се какво ли тревожи толкова много тази жена.

— Струва ми се, че не греша — нали вие сте дамата, която пише разкази? Разкази за престъпления и убийства и такива неща?

— Да — отговори госпожа Оливър, — аз съм.

Любопитството й се засили. Това предисловие за автограф ли беше или дори за снимка с подпис? Човек никога не можеше да е сигурен. Какви ли не неща се случваха.

— Помислих си, че само вие ще можете да ми кажете.

— По-добре седнете — покани я писателката. Разбра, че тази госпожа — имаше венчална халка, следователно беше госпожа — беше от тези, на които им трябва време, за да пристъпят към същината на въпроса. Жената седна и продължи да кърши ръце.

— Разтревожена сте от нещо, така ли? — попита госпожа Оливър, полагайки всички усилия да я накара да проговори.

— Ами вижте какво — дошла съм за съвет, няма да крия. Става въпрос за нещо, което се случи доста отдавна и което тогава не ме разтревожи. Но вие знаете как става — премисляте нещата и тогава ви се иска да познавате някого, при когото да отидете за съвет.

— Разбирам — отговори Ариадни, надявайки се да вдъхне доверие с това напълно фалшиво твърдение.

— Като гледа човек какво се случи наскоро, просто не зная какво да мисля.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид това, дето се случи на празненството за Вси светии, или как му казват там. Искам да кажа, че има хора, на които не може да се разчита, нали? И показва, че някои предишни неща не са били такива, за каквито си ги е мислел човек тогава. Може да не са били това, за което човек си ги е мислел, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да? Не си спомням да се познаваме — изрече писателката.

— Лиймън. Госпожа Лиймън. Откакто почина мъжът ми преди пет години, ходя по домовете и чистя на тукашните дами. Работих у госпожа Луелин-Смит, дамата, която живееше в Куори Хаус, преди да дойдат полковник и госпожа Уестън. Не зная дали я познавахте.

— Не, не я познавах. За пръв път съм в Удли Комън.

— Аха. Тогава вие няма да знаете какво е ставало по онова време и какво се е говорило.

— Вече чух някои неща, откакто съм тук.

— Вижте, аз не разбирам нищо от закони и винаги се притеснявам, когато стане дума за тях. Имам предвид адвокатите. Те така могат да те объркат, а пък аз не искам да си имам работа с полицията. Щом като става дума за закони, значи няма да има нещо общо с полицията, нали?

— Вероятно не — отвърна предпазливо госпожа Оливър.

— Ама сигурно знаете какво са казали навремето за онова — как беше — за допълнението?

— За допълнението към завещанието ли? — подсказа й Ариадни.

— Да, точно така. Това исках да кажа. Госпожа Луелин-Смит направи такова допълнение и остави всичките си пари на момичето-чужденка, дето се грижеше за нея. Голяма изненада беше, защото имаше роднини, дето живеят тук, а и тя всъщност бе дошла тук да е близо до тях. Особено господин Дрейк. Хората направо си глътнаха езиците. А след това пък адвокатите, разбирате ли, започнаха да разправят разни неща. Казаха, че тя изобщо не била писала никакво допълнение, че го е сторила чужденката, за да прибере всичките й пари. И че щели да я съдят за това. И че госпожа Дрейк щяла да поспори завещанието — нали така се казва?

— Адвокатите щели да оспорят завещанието. Да, чух наистина нещо такова — каза госпожа Оливър насърчително. — И вие знаете нещо по въпроса, така ли?

— Не искам да направя лошо никому — изрече госпожа Лиймън плачливо.

Ариадни си помисли, че госпожа Лиймън явно е жена, на която не може много да се разчита, жена, която сигурно има навика да подслушва.

— Дума не обелих тогава — призна жената, — защото, разбирате, не знаех каква е работата. Ама още тогава ми се стори, че има нещо не както трябва и пред дама като вас, дето ги разбира тия работи, ще призная, че много ми се искаше да науча истината. Работила съм при госпожа Луелин-Смит известно време и човек иска да знае как стават нещата.

— Разбира се — отвърна Ариадни.

— Ако смятах, че съм извършила нещо нередно, щях веднага да си призная. Според мен обаче не съм направила нищо лошо. Поне не тогава, ако ме разбирате правилно — добави.

— О, да! Сигурна съм, че ще разбера. Продължавайте. Говорехте за допълнението.

— Вижте значи какво става: един ден госпожа Луелин-Смит — тя не се чувстваше твърде добре този ден — ни вика при нея. Мен и младия Джим, дето помага в градината и пали печките. Та влязохме ние в стаята й, където беше тя, а пред нея на бюрото имаше документи. И тя се обърна към чужденката — госпожица Олга, така я наричахме ние — и й каза: „Вие излезте от стаята сега, мила, защото не бива да присъствате на това“ или нещо от този род. И тогава госпожица Олга излезе от стаята, а пък госпожа Луелин-Смит ни вика да се приближим и казва: „Това е моето завещание.“ Горната част на листа беше покрита с парче попивателна хартия, но долната се виждаше ясно. Каза: „Аз ще напиша нещо тук, на този лист хартия, и искам вие да бъдете свидетели на онова, което ще напиша и на моя подпис накрая!“ И тя започна да пише по страницата. Тя винаги употребяваше перодръжки — не обичаше да пише с химикалки или други такива работи. Та написа два или три реда, подписа се и каза: „А сега, госпожо Лиймън, подпишете се тук. Напишете името и адреса си.“ След това каза на Джим: „Сега пък вие напишете името си отдолу, и адреса също. Така. Достатъчно. Видяхте ме да пиша, видяхте подписа ми, а после и двамата се подписахте, за да кажете, че това е така.“ И после добави: „Това е всичко. Благодаря ви много.“ И си излязохме от стаята. Тогава много-много не му мислих, само малко се позачудих. И така стана, че тъкмо като излизах от стаята, обърнах главата си. Значи вратата невинаги се затваряше както трябва. Искаше малко да я дръпнеш, за да щракне. И аз правех точно това — не гледах в действителност, ако знаете какво имам предвид…

— Разбирам какво имате предвид — каза госпожа Оливър.

— И значи видях госпожа Луелин-Смит да става от стола си — тя имаше артрит и усещаше болки при движение понякога — да отива до библиотеката, да издърпва една книга и да поставя онзи лист хартия, дето току-що го бе подписала и сложила в плик, в една от книгите. Беше една голяма книга на долната полица. И после я пъхна обратно в библиотеката. Повече не се сетих за това. Наистина не ми дойде на ума. А когато се вдигна целият този шум, аз, разбира се, усетих, поне аз…

Интуицията на Ариадни веднага й се притече на помощ.

— Но, разбира се — каза тя, — убедена съм, че не сте чакали толкова дълго, за…

— Добре, ще ви кажа истината. Бях любопитна, признавам. Ами че когато човек подписва нещо, не му ли се иска да знае какво е подписал? Искам да кажа, че е съвсем човешко.

— Да — рече Ариадни, — съвсем човешко е. Любопитството, мислеше тя, беше много основна черта на госпожа Лиймън.

— Затова ще ви кажа, че на другия ден, когато госпожа Луелин-Смит замина за Медчестър и аз влязох да оправя спалнята й — тя я използваше и за дневна, защото трябваше да почива често — си помислих: „Добре де, щом човек подписва нещо, той трябва да знае какво е подписал.“ Нали винаги ти казват да четеш внимателно напечатаното с дребни букви, когато си купуваш нещо на изплащане?

— А в този случай е било написаното на ръка — подхвърли събеседничката й.

— Затова си помислих, че не правя нищо лошо — не е като да вземеш нещо. Искам да кажа, че трябваше да се подпиша там, и реших, че наистина трябва да зная какво съм подписала. Затова огледах полиците на библиотеката. И без това трябваше да бърша прах. И намерих книгата. Беше на долната полица. Беше стара книга, сигурно от времето на кралица Виктория. Та намерих този плик със сгънатия лист в него, а пък заглавието на книгата беше „Справочник по всичко“. И ми се стори, че сякаш нарочно е избрано това заглавие, не мислите ли?

— Да. Има нещо такова. И така вие извадихте листа и го разгледахте.

— Точно така, мадам. И дали сгреших или не — не знам. Във всеки случай го видях. Беше си истински документ. На последната страница беше писаното от нея предната сутрин. Прясно написано с писалка, каквито тя употребяваше. Достатъчно ясно се четеше, макар тя да имаше малко остър почерк.

— И какво пишеше там? — заинтригувано попита госпожа Оливър.

— Ами пишеше нещо, че… не помня точните думи… но ставаше дума за допълнение и че след това, което оставяше на тези, които са споменати в завещанието й, оставяла цялото си състояние на Олга — не съм сигурна за презимето й. Започваше със С, Саминов или нещо такова — защото била много внимателна с нея, докато боледувала. Така пишеше и госпожа Луелин-Смит го бе подписала, и аз го бях подписала, и Джим го бе подписал. Сложих го обратно на мястото му, защото не ми се искаше тя да разбере, че съм ровила из нещата й. Но си казах, че това вече е изненада. И си помислих, че чужденката получава всичките тези пари, защото всички знаем, че госпожа Луелин-Смит беше много богата. Съпругът й бил корабостроител и й оставил голямо богатство, и си помислих как някои хора все имат късмет. Ако искате да знаете, тази госпожица Олга не ми беше много симпатична. Понякога беше рязка и избухлива. Но ще кажа, че винаги беше много внимателна и предана към старата дама. Беше се погрижила за себе си и сполучи. И тогава си помислих, че всичките пари отиват при чужд човек, дето не е от семейството й. Може нещо да са се скарали, рекох си аз, ама това ще премине и тогава тя ще скъса това, и ще направи друго завещание или допълнение. Във всеки случай това беше положението и аз го сложих обратно, и после явно съм забравила за него. Но когато се вдигна шум около завещанието и започнаха да говорят, че било фалшифицирано и че госпожа Луелин-Смит никога не би могла сама да напише такова допълнение, защото така се говореше — че старата дама изобщо не го била написала това, ами някой друг…

— Разбирам — каза госпожа Оливър. — И така, какво направихте?

— Ами нищо. И точно това ме тревожи… Аз не схванах веднага положението, а когато попремислих всичко, не знаех какво трябваше да направя и реших, че това са били само приказки, защото адвокатите бяха против чужденката, както си е нормално. И на мен самата чужденците не са ми симпатични. Във всеки случай това беше положението и младата дама си придаваше важности, и се перчеше като някой палячо, а аз пък реших, че щом опира до закона, те ще кажат, че тя няма право на парите, защото не е роднина на старата дама. Следователно всичко щеше да е наред. И горе-долу така стана, защото те се отказаха от делото. Не се стигна до съд изобщо и доколкото се разбра, госпожица Олга избяга. Върнала се някъде на континента, откъдето бе дошла. Значи излиза, че е имало нещо скрито-покрито от нейна страна. Може би е заплашила старата дама и я е принудила да го направи. Знае ли човек? Един мой племенник, който ще става доктор, казва, че могат да се извършат чудеса с хипнотизиране. Нищо чудно тя да е хипнотизирала старата дама.

— Преди колко време се случи това?

— Госпожа Луелин-Смит е покойница от… момент да помисля — трябва да има две години.

— И това не ви ли тревожеше?

— Не, не ме тревожеше. Поне не тогава. Защото тогава не мислех, че е важно. Всичко беше наред, не се повдигна въпрос, че госпожица Олга ще изчезне с парите, затова не сметнах за необходимо…

— Но сега сте на друго мнение, така ли?

— Ами заради ужасната смърт на момиченцето, дето го удавили в кофа с ябълки. Казало нещо за убийство, казало, че било видяло нещо или знаело нещо за убийство. И аз реших, че може би госпожица Олга е убила старата дама, защото е знаела, че всичките пари ще бъдат нейни, после, когато се вдигнал шум от разните му там адвокати и полиция, и тя избягала. Тогава размислих, че е трябвало да… Ами да разкажа на някого и реших, че вие сте дама, която има приятели по местата, дето се занимават със законите. Или пък приятели в полицията и вие ще им обясните, че аз само избърсвах праха на една етажерка с книги и този лист си беше в една книга, и аз отново го сложих на същото място. Не съм го взела.

— Значи това е станало тогава? Видели сте госпожа Луелин-Смит да пише допълнение към завещанието си. Видели сте как се подписва, а самата вие и този Джим сте били там и сте се подписали собственоръчно.

Така е, нали?

— Точно така.

— А щом и двамата сте видели възрастната дама да се подписва, тогава този подпис не е могъл да бъде фалшифициран, нали? Не може, щом сте я видели собственоръчно да се подписва.

— Видях я до го пише сама и ви казвам, че това е самата истина. И Джим щеше да каже същото, само че той замина за Австралия. Замина преди повече от година и не му знам нито адреса, нито нищо. И бездруго той не беше тукашен.

— И какво искате сега от мен?

— Искам да ми кажете дали има нещо, дето трябва да кажа или да направя сега. Имайте предвид, че никой не ме е питал нищичко. Никой не ме е питал дали знам нещо за някакво завещание.

— Казвате се Лиймън. А собственото ви име?

— Хариет.

— Хариет Лиймън. А на този Джим как му е фамилното име?

— Че как беше я? Дженкинс. Точно така — Дженкинс. Ще ви бъда много задължена, ако ми помогнете, защото това много ме тревожи. Цялата тази неприятност, дето се случи, и ако онази госпожица Олга го е сторила — искам да кажа, ако е убила госпожа Луелин-Смит — и това момиченце Джойс е видяло… Тя много се наду, госпожица Олга имам предвид, като научи от адвокатите, че наследява толкова пари. Само че нещата се промениха, когато полицията дойде да разпитва и тя внезапно избяга. Никой не ме попита нищо, не. Но сега все ме човърка отвътре дали не трябваше тогава да кажа нещо.

— Според мен — каза госпожа Оливър — ще трябва вероятно да разкажете тази история на адвоката на госпожа Луелин-Смит. Уверена съм, че един добър адвокат ще разбере правилно вашите чувства и какво ви е накарало да постъпите така.

— Ами добре, стига да съм сигурна, че ще кажете една дума за мен, защото вие вече знаете кое как е станало и как аз никога не съм имала намерение да… ами да сторя нещо непочтено. Искам да кажа, че аз само…

— Вие просто сте мълчали, това е всичко. Като обяснение това изглежда доста разумно.

— И ако може най-напред вие да кажете една дума за мен, само да им обясните — ще ви бъда благодарна до гроб.

— Ще направя каквото мога — отвърна Ариадни. Погледът й се насочи към градинската пътека, по която вървеше Еркюл Поаро.

— Много ви благодаря. Казаха, че сте много мила дама. Много съм ви задължена.

Жената се изправи, намести си памучните ръкавици, които почти бе смъкнала от непрекъснатото кършене на ръце, тръсна глава за нещо като поклон и заситни към портата.

Госпожа Оливър изчака детективът да се приближи.

— Идвайте бързо тук и сядайте — каза тя. — Какво става с вас? Изглеждате разтревожен.

— Много ме болят краката — оплака се той.

— Причината е в тези ваши ужасно тесни лачени обувки. Сядайте. Разказвайте каквото имате, защото след това аз ще ви кажа нещо, от което направо ще паднете!