Празникът на Вси светии

Шестнайсета глава

Еркюл Поаро гледаше с интерес госпожа Гудбоди. Тя наистина представляваше съвършен модел за вещица. Фактът, че жената пред него без съмнение притежаваше приятен характер, не нарушаваше илюзията. Тя говореше приятно и с удоволствие:

— Да, там бях. Аз винаги играя вещицата тук. Викарият ме поздрави миналата година и каза, че съм била много добра на шествието, затова ми подари нова островърха шапка. И на вещиците шапките се износват бързо. Да, бях там. Аз казвам стихчетата. Стихчетата за момичетата, като им казвам имената. Едно стихче за Биътрис, едно за Ан и за всички останали. Аз ги казвам на този, дето прави гласа на духа и той го повтаря на момичето в огледалото, а мастър Никлъс и младият Дезмънд хвърлят снимките от тавана към тях. Някои от тях ме карат да се смея. Тези момчетии, дето си лепят косми по лицата и се фотографират един друг. И с какви дрехи се навличат! Видях мастър Дезмънд оня ден и няма да повярвате с какво беше облечен. Сакото му беше розово, а панталоните — бежови. Направо забиват девойките в земята. А пък момичета мислят само как да носят още по-къси поли. Ама това не е много хубаво, защото трябва да се навличат с повече работи отдолу. С разни чорапогащници и какво ли не, дето едно време ги слагаха само в оперетите — сега харчат всичките си пари за тях. А пък момчетата — господи, приличат на пуяци, пауни или райски птици. Е, и аз обичам да гледам малко шарения и винаги мисля, че трябва да е било забавно едно време, както се вижда по картините. Там са все с дантели, жаба, кавалерийски шапки и какво ли не. Имали са по какво да се пулят момите. То били и жакети, и панталони. А тогава момите са можели само да си слагат онези надути поли, дето им викали кринолини, и големи къдри край врата. От баба си знам, че нейните млади господарки — тя прислужвала в едно добро викторианско семейство — та нейните млади господарки (май било преди управлението на Виктория I), било по времето на оня крал, дето имал глава като круша, викали му Били Глупака, нали? Та както и да е, тогава управлявал този Уилям IV и нейните млади господарки носели муселинени рокли чак до земята, били чудна работа, мокрели ги с вода, за да лепнат по тях. Нали разбирате — щом залепнели по тях, се виждало всичко, дето имало да се види. И пристъпвали напред-назад скромно-скромно, ама това подлудявало господата! Дадох на госпожа Дрейк моето кристално кълбо за празненството. Купих го от една разпродажба. Ей го там, виси сега до комина. Тъмносиньо е, много е хубаво. Държа го над вратата си.

— Предсказвате ли?

— Не бива да казвам, че го правя, нали? — засмя се тя. — На полицаите не им харесва това. Не че имат нещо против предсказанията, които правя. Нищо лошо няма в тях. Тук всеки знае кой с кого ходи и това много ме улеснява.

— Можете ли да погледнете във вълшебното си кълбо и да видите кой е убил онова момиченце Джойс?

— Май нещо бъркате — каза госпожа Гудбоди. — В това кристално кълбо се гледа, за да се виждат разни неща, то не е магьосническо кълбо. Ако кажа кой мисля, че го е сторил, няма да ви хареса. Ще речете, че е противоестествено, да, точно тъй ще речете. Само че много неща стават, дето са все противоестествени.

— Може би в думите ви се крие нещо.

— Общо взето, градчето ни си е добро. Искам да кажа, че повечето хора са почтени, но където и да идеш, дяволът винаги си има по някой свой, дето е роден и закърмен с проклетия.

— Имате предвид черна магия?

— Не, нямам предвид това — презрително изрече жената. — Това са глупости. Това е за хора, дето се предрешват и вършат щуротии. На тях само секс им е в акъла. Имам предвид онези, дето дяволът ги е пипнал със собствената си ръка. Те са такива изчадията на Луцифер. Те са така родени, че убийството нищо не значи за тях, стига да имат полза от него. Поискат ли нещо — край! Жестока пасмина. Някои от тях могат да са красиви като ангели. Едно време познавах едно момиченце. На седем години уби братчето и сестричето си, близнаци. Били на шест месеца, не повече. Удушило ги в количките им.

— Това в Удли Комън ли е станало?

— Не, не беше в Удли Комън. В Йоркшир. Страшна работа. А пък беше истинска красавица. На човек му идеше да й привърже криле, да я сложи на подиума и да я слуша как пее коледни песни — същинско ангелче, само че не беше. Отвътре беше гнилоч. Разбирате какво искам да кажа. Вие сте човек на години и знаете каква проклетия има по света.

— Уви! — рече Поаро. — Права сте. Зная, дори прекалено добре. Ако Джойс наистина е видяла убийство…

— Кой каза, че е видяла?

— Тя го е казала.

— Това не е причина да й се вярва. Винаги е била малка лъжкиня. — Жената го изгледа изпитателно. — Да не би да го вярвате?

— Да — отвърна той. — Вярвам го. Чух го от твърде много хора, за да продължавам да не вярвам.

— Странни неща стават в някои семейства — рече госпожа Гудбоди. — Да вземем семейство Рейнолдс. Мъжът се занимава с недвижими имоти. Никога не е бил нещо особено, няма и да бъде. С две думи — не е прокопсал кой знае колко. А жената пък все се тревожи за какво ли не. Нито едно от трите им деца не се е метнало на тях. Например Ан — умница е тя. Ще успее в учението. Няма да се учудя, ако иде в колеж и се изучи за учителка. Имайте предвид, че тя е много доволна от себе си. Толкова е доволна от себе си, че никой не може с пръст да я пипне. Никое момче не смее да я погледне втори път. А ето Джойс — тя не беше умна като Ан, нито пък като братчето си Леополд, но много й се искаше да е. Все искаше да знае повече от другите хора, да е направила нещо по-добре от тях и разправяше какво ли не, само и само да накара хората да я забележат. Да не мислите, че всяка нейна дума беше истина? Десет думи да кажеше — девет от тях бяха лъжи.

— А момчето?

— Леополд ли? О, той е само на десет години, но е голям хитрец. Сръчен в ръцете, а и в други работи. Искал да учи физика. Бива го и в математиката. Доста се изненадаха от това в училището. Да, бива си го. Сигурно един ден ще стане учен. Ама няма начин нещата, дето ще ги измисля като учен, да не са разни ужасни работи като атомни бомби например! Той е от тези, дето учат. Акълът им постоянно щрака и измислят разни неща, дето да разрушат половината свят и нас, клетите, заедно с него. Човек трябва да се пази от Леополд. Той погажда номера на хората и подслушва. Научава всичките им тайни. Много ми се иска да знам откъде получава джобните си пари. Нито от майка си, нито от баща си — те нямат възможност да му дават много. Винаги има много пари. Държи ги в чекмеджето под чорапите си. Купува си какви ли не скъпи неща. Откъде ще взема пари? Това искам да знам. Сигурно научава разни тайни за хората и ги кара да му плащат, за да не приказва. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Май няма да мога да ви помогна много.

— Напротив, много ми помогнахте — отвърна Поаро. — А какво стана с младата чужденка, за която казват, че е избягала?

— Струва ми се, че не е стигнала надалеч. „Котето го няма, май че падна в яма.“ Така си мисля аз.