Празникът на Вси светии

Единайсета глава

Еркюл Поаро погледна фасадата на Куори Хаус. Домът бе солиден и добре построен образец на средновикторианската архитектура. Представи си вътрешната подредба — тежък махагонов бюфет, правоъгълна маса, също от махагон, вероятно и билярдна зала, голяма кухня в съседство с миячно помещение, под, покрит с каменни плочи, масивна готварска печка с въглища, несъмнено вече подгрявана с електричество или газ.

Той забеляза, че повечето от горните прозорци бяха все още със спуснати завеси. Позвъни на входната врата. Отвори му слаба, белокоса жена, която каза, че полковникът и госпожа Уестън заминали за Лондон й нямало да се върнат преди другата седмица.

Той запита за Куори Удс и му отговориха, че градината е отворена за посетители без заплащане. Входът бил на пет минути път надолу по пътя. Щял да види табелата, поставена на желязна порта.

Той се оправи много лесно и като мина през портата, заслиза по пътека, водеща надолу между дървета и храсти.

Изведнъж спря и се замисли. Умът му не беше зает само с това, което виждаше или което го заобикаляше. Той разсъждаваше върху едно-две изречения, размишляваше върху един-два факта, които, както се бе изразил пред себе си, караха мислите му бясно да се надпреварват. Едно подправено завещание, подправено завещание и една девойка. Една девойка, която бе изчезнала, девойката, в чиято полза бе подправено завещанието. Един млад художник, който бе дошъл тук като професионалист да направи от изоставената каменоломна градина, една „потънала“ градина. На това място Поаро се огледа и кимна одобрително на названието. „Каменоломна градина“ звучеше грозно. Напомняше за шум и експлозия от взривяване на скали, за камиони, които откарват огромни количества камък за направа на пътища. Имаше нещо индустриално в тази фраза. Но Потънала градина — това вече беше нещо различно. Названието извика у него някакви откъслечни спомени. И така госпожа Луелин-Смит бе ходила в Ирландия с „Нашънъл Тръст“ на обиколка из градините. Самият той беше ходил в Ирландия преди пет-шест години. Бе отишъл там да разследва кражба на семейно сребро. Няколко интересни факта около случая бяха възбудили любопитството му и след като (както обикновено) — добави Поаро тази скоба към мислите си — разреши загадката, бе отделил няколко дни за пътуване из страната и за разглеждане на забележителности.

В момента не можеше да си спомни името на градината, която бе посетил. Беше някъде близо до Корк. Киларни? Не, не беше Киларни. Недалеч от Бантри Бей. Беше я запомнил, защото беше доста по-различна от градините, които дотогава бе смятал за великото постижение на този век, градините на Шато във Франция, симетричната прелест на Версай. Спомни си, че бе тръгнал с една малка група с лодка. Лодка, в която трудно щеше да влезе сам, ако двама силни и сръчни лодкари фактически не го бяха поставили вътре. Насочиха се към малък остров, който не изглеждаше нищо особено и Поаро бе започнал да съжалява, че е тръгнал. Краката му бяха мокри и студени, а вятърът го пронизваше. Каква красота, си бе мислил, каква подреденост, каква симетрия на форми би могло да има на този скалист остров, осеян тук-там с дървета? Грешка, несъмнена грешка!

Слязоха на малък пристан. Рибарите го свалиха със същата ловкост, с каквато го бяха качили. Останалите членове от групата бяха тръгнаха напред, увлечени в разговори. След като пооправи шлифера си и пристегна връзките на обувките си, Поаро ги бе последвал по една пътека между шубраци и храсти и няколко хилави дървета. Съвсем скучен парк, си бе помислил той.

И тогава, доста внезапно, оставили зад себе си храстите, те се бяха озовали на тераса със стъпала, които водеха надолу. Там той бе видял нещо, което го бе поразило. Нещо, което би могло да стане само ако призрачните същества, каквито знаеше, че се срещат в ирландската поезия, бяха излезли от хралупите си и бяха го създали не толкова с труд и усилия, колкото с едно махване на магическа пръчка — една градина. Тя беше в нозете им. Нейната красота, нейните цветя и храсти, водата във фонтана, пътеката край него — всичко това очароваше и омайваше със своята неочакваност. Той се бе питал какво ли е било мястото в първоначалния си вид. Изглеждаше твърде симетрично, за да е било каменоломна. Една дълбока падина в повдигнатата почва на острова, отвъд която се виждаха вадите на залива, а от другата й страна се издигаха хълмове с обвити в мъгла върхове — вълшебна гледка! Помисли си, че може би точно това място е подсказало идеята на госпожа Луелин-Смит да притежава такава градина, да изпита удоволствието от купуването на една занемарена каменоломна в тази спретната, подредена, безинтересна и в основата си съвсем провинциална част на Англия.

И така, тя бе потърсила съответния подходящ и добре платен роб, който да изпълни волята й. Бе намерила Майкъл Гарфийлд, млад човек, добър професионалист, бе го взела при себе си и му бе заплатила без съмнение голяма сума, бе му построила и дом. Майкъл Гарфийлд, помисли си Поаро, не я бе разочаровал.

Той приседна на една пейка, от която се виждаше цялата градина. Представи си как би изглеждала тя през пролетта. Имаше млади дъбови дръвчета и брези с бели стволове. Бодливи храсти и бели рози, малки хвойнови дръвчета. Сега беше есен. Имаше златисточервени кленове и една пътека, която отвеждаше към нови прелести. Имаше цъфнали храсти прещип или испанска метла — имената на цветя и храсти не беше най-силната страна на Поаро, той познаваше и харесваше само рози и лалета. Но всичко, което растеше тук, имаше вид, че расте по своя воля. Не бе аранжирано, не личеше някаква натрапена зависимост. И все пак, помисли си той, в действителност не беше така. Всичко бе подредено, всичко бе планирано, от най-мъничкото растение, което растеше тук, до онзи голям храст, който се извисяваше стремително нагоре със своите златни и червени листа. О, да. Тук всичко бе планирано и подредено. Нещо повече — всичко бе подчинено на нечия воля.

Питаше се на кого ли се бе подчинило. На госпожа Луелин-Смит или на Майкъл Гарфийлд? „Има значение — каза си Поаро, — да, има значение.“ Луелин-Смит е била добре осведомена, той беше сигурен в това. Занимавала се е с градинарство в продължение на много години, сигурно е членувала в Кралското градинарско дружество, посещавала е изложби, имала е на разположение каталози, посещавала е градини. Пътувала е в чужбина. Знаела е какво иска, заявявала го е. Достатъчно ли е било това? Поаро смяташе, че не е било напълно достатъчно. Тя е можела да даде своите нареждания на градинаря и да го държи отговорен за изпълнението им. Но дали е знаела, дали е виждала във въображението си точно как биха изглеждали нейните нареждания, когато са изпълнени? Не, поне не през първата година от засаждането им, нито дори през втората. Би могла да ги види едва след две години, след три години, дори след шест или седем години. Майкъл Гарфийлд, помисли си Поаро, Майкъл Гарфийлд е знаел какво е искала тя, защото му е казала какво иска и той е знаел как да превърне тази гола каменна пустиня в цъфтяща градина. Той го е планирал и го е постигнал; без съмнение той е изпитал огромното удоволствие, което изпитва един художник, изпълнил поръчка на много богат клиент. Бе осъществил своята представа за приказна страна, сгушена в един обикновен, дори малко скучен хълмист склон, където тя щеше да расте. Скъпи храсти, за които са били изписвани големи чекове, редки растения, които биха могли да се вземат само с благоволението на приятел, редом до прости, но необходими неща, които не струват почти нищо. През пролетта на склона, точно от лявата му страна, щяха да разцъфнат иглики — скромните им зелени листа, събрани заедно в горния край, му подсказаха това.

„В Англия — каза си — хората ти показват своите живи плетове, водят те да видиш розите им и разговарят с часове за градините си с перуники и за да покажат, че ценят една от най-големите прелести на Англия, те завеждат там, когато слънцето блести и буковите дървета са разлистени, а под тях е разцъфтял дивият зюмбюл. Да, много красива гледка, но вече ми е показвана, при това твърде често, струва ми се. Предпочитам…“ — мисълта му се прекъсна, докато си припомняше какво предпочита. Да се вози в кола по пътищата на Девън. Пътят се вие, сгушен като поток между два бряга, които са покрити с килим от иглики. Бледи и свенливо жълти, а от тях долита онзи сладък и нежен аромат, доловим само когато игликите са с хиляди, който повече от всеки друг е ароматът на пролетта. Тук няма да са само редки храсти. Ще има пролет и есен, ще има малки диви циклами, ще има и есенен минзухар. Беше прекрасно място.

Той се питаше какви ли бяха хората, които живееха в Куори Хаус сега. Знаеше имената им — възрастен полковник от запаса и съпругата му; все пак Спенс можеше да му разкаже нещо повече за тях. Имаше чувството, че който и да притежаваше сега Куори Хаус, домът едва ли бе обичан така, както го бе обичала покойната госпожа Луелин-Смит. Той стана и тръгна по пътеката. По нея се вървеше лесно — тя беше грижливо подравнена и явно предназначена за удобството на възрастни хора, които да вървят, където желаят, без да има нужда да слизат или да се изкачват по стръмни стъпала; на известни разстояния имаше пейки, които далеч не бяха толкова груби, колкото изглеждаха на пръв поглед. Всъщност ъгълът на облегалката и поставката за краката бяха изключително удобни. Поаро си помисли, че би искал да се запознае с Майкъл Гарфийлд. Това беше голямо постижение. Истински професионалист в занаята си. Бил е добър проектант и е ангажирал опитни изпълнители, освен това е успял така да подреди нещата, че покровителката му да остане с впечатлението за непокътнатостта на нейния първоначален замисъл. „Само че аз не мисля точно така. По-голямата заслуга е негова. Да, бих желал да го видя. Ако е все още в хижата или бунгалото, построено за него, то предполагам…“ — тук мисълта му прекъсна. Той се вторачи. Впери поглед над една падина при нозете си, където пътеката извиваше и я заобикаляше. Гледаше в почуда към един златисточервен храст, обрамчил нещо, което не знаеше в момента дали действително е там, или се дължеше на комбинацията от сенки, слънчева светлина и листа.

„Какво ми се привижда? — помисли Поаро. — Да не е някаква магия? Нищо чудно. Тук всичко е възможно. Човешко същество ли виждам, или е — какво би могло да бъде?“ Мисълта му се върна години назад към предишни негови приключения, които бе нарекъл „Подвизите на Херкулес“. Всъщност, мислеше си той, това не бе английска градина. Тук имаше атмосфера. Опита се да я улови. Имаше нещо като магия, очарование, красота, плаха красота, при това неопитомена. Ако тук се поставеше пиеса, щеше да има нимфи, фавни, щеше да има гръцка красота, щеше да има и страх. „Да — мислеше си той, — в тази потънала градина витае страх.“ Какво бе споменала сестрата на Спенс? За някакво убийство в каменоломната преди години. Кръв е обагрила скалата, а после смъртта е била забравена, всичко е било покрито, дошъл Майкъл Гарфийлд, за да проектира и създаде една градина с изключителна красота, а една възрастна жена, която не е имала толкова много години пред себе си, е заплатила за това.

Най-сетне видя, че от другата страна на падината е застанал млад човек, обрамчен от златисточервени листа, един млад мъж, установи сега Поаро, с необикновена красота. В днешно време не се говореше така за младите мъже. Обикновено за един мъж се казваше, че е секси или подлудяващо привлекателен и тези възхвали често пъти бяха доста точни. Мъж с набраздено лице, със сплъстена, мазна коса и с неправилни черти. За млад мъж не се казваше, че е красив. Ако се кажеше, то се казваше с оправдателен тон, сякаш ставаше дума за някакво отдавна изчезнало качество. Секси девойките не искаха Орфей с неговата лира, те искаха певец с дрезгав глас, изразителни очи и дълга разрошена коса.

Поаро тръгна по пътеката. Когато стигна другата страна на стръмния склон, младият мъж излезе иззад дърветата, за да го посрещне. Младостта беше най-характерното у него, но все пак, забеляза детективът, в действителност той не бе толкова млад. Беше над трийсетте, навярно наближаваше четирийсетте. Усмивката на лицето му беше много лека, почти незабележима. Тя не беше предназначена да приветства. Беше висок, строен, с идеални черти на лицето, сякаш изваяни от скулптор-класик. Очите му бяха тъмни, косата — черна и му стоеше като защитна метална мрежа на шлем или шапка. За миг Поаро си помисли дали с този млад човек не се срещат като на някаква репетиция за тържествен парад. „Ако е така — помисли си, поглеждайки своите галоши, — то аз, уви, ще трябва да отида при гардеробиерката, за да се пременя с нещо по-подходящо.“ Той каза:

— Изглежда съм навлязъл в чуждо владение. Ако е така, дължа извинение. Не съм оттук. Пристигнах едва вчера.

— Не мисля, че можете да бъдете обвинен в нарушение. — Гласът беше много тих; звучеше учтиво, но някак си незаинтересовано, сякаш мислите на този човек бяха някъде доста надалеч. — Не бих казал, че е открито за посетители, но хора наистина минават оттук. Старият полковник Уестън и съпругата му нямат нищо против. Биха се възпротивили само ако се причинят някаква щети, но това е малко вероятно.

— Няма следи от вандалщина — каза Поаро, като се огледа. — Не се забелязват отпадъци. Доста необичайно, нали? И изглежда безлюдно — странно. Човек би си помислил, че тук е идеално местенце за влюбени.

— Влюбените не идват тук — обясни младият мъж. — Хората смятат, не знам защо, че това място носи нещастие.

— Да не би вие да сте архитектът? А може би греша?

— Казвам се Майкъл Гарфийлд — отговори младият мъж.

— Помислих си го — каза Поаро, а после махна с ръка: — Ваше дело е, нали?

— Да — отвърна Гарфийлд.

— Много е красиво. Усещането, че нещо красиво е създадено в една, откровено казано, скучна част от английския пейзаж, е винаги необикновено. Поздравявам ви — продължи. — Сигурно сте доволен от постигнатото.

— Питам се дали човек изобщо може някога да е доволен?

— Направили сте го, доколкото зная, за госпожа Луелин-Смит. Доколкото ми е известно, тя вече не е жива. Сегашните собственици са полковник Уестън и съпругата му, нали?

— Да. Купиха дома евтино. Къщата е огромна и трудна за поддържане. Не е онова, което хората търсят. Беше я завещала на мен.

— И вие я продадохте?

— Да, продадох я.

— Но не и Куори Гардън?

— О, да. Куори Гардън вървеше с къщата, беше нещо като добавка, както би казал някой.

— А защо? — попита Поаро. — Интересно наистина — защо? Предполагам, че няма да имате нищо против, ако проявя малко любопитство.

— Вашите въпроси са доста необичайни — отбеляза Майкъл Гарфийлд.

— Интересувам се не толкова от фактите, а от причините. Защо „А“ е сторил това и това? Защо „Б“ е постъпил различно? Защо поведението на „В“ е различно от това на „А“ и „Б“?

— Трябва да поговорите с някой учен — каза Майкъл. — Това е въпрос — или поне така казват в днешно време — на гени или хромозоми. Как са разпределени, как са разположени и прочие.

— Вие току-що казахте, че не сте напълно доволен, защото човек по принцип е недоволен. А вашата работодателка, покровителка, наречете я както желаете, тя беше ли доволна от това произведение на красотата?

— До голяма степен — отвърна той. — Аз се погрижих за това. Не беше трудно.

— Звучи доста неправдоподобно — рече Еркюл Поаро. — Била е над шейсетте. Най-малко на шейсет и пет. Лесно ли е човек на тази възраст да бъде доволен?

— Успях да я уверя, че направеното от мен е точно според нейните указания, замисли и идеи.

— Така ли беше в действителност?

— Сериозно ли ме питате?

— Не — отвърна Поаро. — Откровено казано — не.

— За да успее в живота — каза Майкъл Гарфийлд, — човек трябва да преследва кариерата, която желае, трябва да задоволи тези артистични наклонности, които притежава, но същевременно трябва да бъде и търговец. Трябва да продава стоката си. В противен случай се обвързва да изпълнява идеите на хората по начин, който няма да съвпада с неговия. Аз осъществих главно собствените си идеи и ги продадох на клиентката, която ме бе наела, като точно пресъздаване на нейните планове и замисли. Не е кой знае колко трудно да се научи това изкуство. Не е нищо повече от това да продадеш на едно дете кафявите вместо белите яйца. Трябва да убедиш клиента, че те именно са най-хубавите, най-подходящите, че са истински природен дар. Да кажем ли дори, че са предпочитани от самата кокошка? Кафяви, натурални, селски яйца. Не можеш да ги продадеш, ако кажеш: „Яйца като яйца. Яйцата се различават само по едно — или са пресни, или не са.“

— Вие сте един необикновен млад човек — изрече Поаро и добави наум: „И арогантен.“

— Възможно е.

— Сътворили сте тук нещо прекрасно. Вие сте одухотворили празнината, оставена след грубата намеса на индустрията. Проявили сте въображение, като сте намерили средства, за да осъществите вашите идеи. Поздравявам ви. Засвидетелствам ви своето уважение, уважението на един възрастен човек, който се приближава до времето, когато краят на неговите дела наближава.

— Но в момента вие продължавате да се трудите, нали?

— Значи знаете кой съм аз?

Несъмнено Поаро беше поласкан. Обичаше да знаят кой е той. Боеше се, че в днешно време това не можеше да се каже за повечето хора.

— Вие следвате кървавата диря… Тук вече всички знаят. Градчето е малко и новините бързо се разпространяват. Довела ви е друга известна личност.

— А, имате предвид госпожа Оливър?

— Ариадни Оливър. Авторката на бестселъри. Хората искат да научат какво е мнението й по въпроси като студентските вълнения, социализма, облеклото на девойките, свободата в секса, както и много други въпроси, които не я засягат.

— Да, да — каза Поаро. — Достойно е за съжаление. Забелязал съм, че не може да се научи много от госпожа Оливър. Става ясно само, че тя обича ябълки. Това, доколкото зная, е известно най-малко от двайсет години, но тя все още го повтаря с приятна усмивка. Ала вече, боя се, тя не ги обича много.

— Ябълките ви доведоха тук, нали?

— Ябълки на празника на Вси светии. Бяхте ли на празненството?

— Не.

— Имали сте щастие.

— Щастие? — повтори думата Майкъл Гарфийлд, а в гласа му прозвуча изненада.

— Не е приятно да си бил един от гостите на празненство, където е извършено убийство. Вероятно не сте изживявали подобно нещо, но уверявам ви, имали сте щастие, защото — детективът продължи на френски — il y a des ennuis, vous comprenez4? Ще ви питат къде сте били по това време, за дати, ще задават нахални въпроси. — После изведнъж попита: — Познавахте ли детето?

— О, да, семейство Рейнолдс са известни тук. Познавам повечето от хората, които живеят наоколо. В Удли Комън всички се познаваме, макар и в различна степен. Някъде се създава по-голяма близост, другаде приятелство, а някои хора остават най-обикновени познати и така нататък.

— Какво представляваше това дете?

— То беше — как да се изразя — не правеше впечатление. Гласът му беше доста неприятен. Креслив. В действителност това е всичко, което си спомням. По принцип не обичам деца. Много са отегчителни. И Джойс ме отегчаваше. Постоянно говореше за себе си.

— Не предизвикваше интерес, така ли?

Майкъл Гарфийлд погледна изненадано:

— Не бих казал това. А трябваше ли?

— Моето становище е, че неинтересните хора не ги убиват. Хора биват убивани за печалба, от страх или от любов. Човек прави избора си сам, но трябва да има изходна точка… — Той прекъсна и погледна часовника си: — Трябва да тръгвам. Имам ангажимент. Още веднъж приемете моите благопожелания.

Поаро продължи надолу по пътеката, като избираше внимателно къде да стъпи. За пръв път се радваше, че не е с тесните си лачени обувки.

Майкъл Гарфийлд не беше единственият, когото срещна в „Потъналата градина“ този ден. Като стигна в ниското, забеляза три пътеки, които водеха в различни посоки. На средната пътека, седнало върху повален дънер, го чакаше едно дете и то незабавно му обясни това.

— Надявам се, че вие сте господин Еркюл Поаро, нали? — попита момиченцето.

Гласът му беше ясен, звънлив. Беше крехко създание. У това момиченце имаше нещо, което хармонираше с „Потъналата градина“. Горска нимфа или елф.

— Да, така се казвам — отвърна Поаро.

— Дойдох да ви посрещна — каза детето. — Поканен сте у дома на чай, нали?

— С госпожа Батлър и госпожа Оливър? Да.

— Точно така. Това са мама и леля Ариадни. — И с лек упрек добави: — Доста закъсняхте.

— Съжалявам. Спрях се да поговоря с един човек.

— Да, видях ви. Говорехте с Майкъл, нали?

— Познаваш ли го?

— Разбира се. От доста време живеем тук. Познавам всички.

Поаро се чудеше на колко ли години може да е. Попита я и тя отговори:

— На дванайсет. Догодина ще бъда в училище-пансион.

— Съжаляваш ли или се радваш?

— Не мога да кажа, преди да съм отишла там. — После добави: — По-добре е да тръгваме.

— Но, разбира се. Но, разбира се. Извинявам се, че закъснях.

— О, няма значение, наистина.

— Как се казваш?

— Миранда.

— Мисля, че ти подхожда — каза детективът.

— За Шекспир ли се сетихте5?

— Да. Учили ли сте го?

— Да, госпожица Емлин ни е чела от него. Аз накарах мама да ми прочете още нещо. Хареса ми. Чудесно звучи. Един смел, нов свят. Няма нищо такова в действителност, нали?

— Не вярваш ли?

— А вие?

— Винаги има един смел нов свят — изрече Поаро, — но само за някои специални хора. За щастливците. За онези, които носят в себе си рождеството на този свят.

— О, разбирам — отвърна Миранда с тон на човек, който очевидно разбираше с безкрайна лекота, макар Поаро да недоумяваше какво точно е разбрала. Тя пое по пътеката и каза: — Ще минем оттук. Не е далеч. Може да минете през плета на нашата градина.

След това погледна през рамото си и посочи:

— Там, в средата, беше фонтанът.

— Фонтанът?

— О, преди години. Предполагам, че е още там, под шубраците и азалиите и другите неща. Беше разрушен. Хората го отнесоха парче по парче, но не направиха нов.

— Много жалко.

— Не зная. Не съм сигурна. Обичате ли фонтани?

— Ça depend — отговори Поаро.

— Знам малко френски — каза Миранда. — Това означава „зависи“, нали?

— Права си. Добра ученичка си.

— Всички казват, че госпожица Емлин е много добра учителка. Тя е нашата директорка. Много е взискателна и доста строга, но понякога ни разказва страшно интересни неща.

— Значи наистина е добра учителка — съгласи се Еркюл Поаро. — Познаваш това място много добре. Изглежда, знаеш всички пътеки. Често ли идваш тук?

— О, да! Това е едно от любимите ми места за разходка. Когато съм тук, никой не знае къде съм. Сядам по клоните на дърветата и наблюдавам разни неща. Харесва ми да наблюдавам какво става.

— Какви неща?

— Най-вече птички и катерички. Птиците са много свадливи, нали? Съвсем не са като в поезията, където се казва „птичките сговорни са във своите гнезда“. В действителност не са, нали? Наблюдавам и катеричките.

— А хора?

— Понякога. Тук обаче не идват много.

— А защо?

— Предполагам, че се страхуват.

— Защо трябва да се страхуват?

— Защото тук е имало убийство. Имам предвид, преди да стане градина. Някога е било каменоломна и имало купчина чакъл или пясък и там именно са я намерили. В купчината. Мислите ли, че старата поговорка е вярна — роден си да те обесят или роден си да те удавят?

— В днешно време никой не се ражда, за да го бесят. В Англия вече не бесят хора.

— Но в други страни бесят. Бесят ги по улиците. Четох го във вестниците.

— Аха! Как мислиш, това добро ли е или е лошо?

Отговорът на Миранда не беше точно отговор на въпроса му, но Поаро разбра какво има предвид тя.

— Джойс бе удавена — каза момичето. — Мама не искаше да ми каже, но това ми се стори глупаво, не мислите ли? Имам предвид, че съм вече на дванайсет години.

— Бяхте ли приятелки с Джойс?

— Да. В известен смисъл тя ми беше чудесна приятелка. Понякога ми разказваше интересни неща. Все за слонове и махараджи. Ходила е в Индия. Как ми се иска и аз да бях ходила там. С Джойс си споделяхме всичките си тайни. Аз нямаше какво толкова да разказвам като мама. Мама е била в Гърция. Там са се запознали с леля Ариадни, но мама не ме взе.

— Кой ти каза за Джойс?

— Госпожа Перинг, нашата готвачка. Тя говореше с госпожа Миндън, която идва да чисти. Някой натиснал главата й в кофа с вода.

— Имаш ли някаква представа кой може да е бил този някой?

— Не. Изглежда, и те не знаят, но пък са доста глупави.

— А ти знаеш ли, Миранда?

— Аз не ходих. Болеше ме гърлото, имах и висока температура и мама не ме заведе на празненството. Но мисля, че мога да науча защо е била удавена. Затова ви попитах дали хората се раждат, за да бъдат удавени. Ще минем оттук, през плета. Внимавайте за дрехите си.

Поаро я последва. Влизането през плета откъм Куори Гардън не беше никакъв проблем за неговата водачка — дете, нежно като фея; все едно, че вървеше по шосе. Тя обаче беше внимателна към Поаро, като го предупреждаваше за бодливи храсти, отстранявайки по-опасните части от плета. Озоваха се в градината, близо до купчина тор и завиха покрай изоставен парник за краставици, до който имаше две големи кофи за смет. Оттам нататък спретнатата градинка отвеждаше до малък едноетажен дом. Миранда влезе през отворен френски прозорец и съобщи със скромната гордост на колекционер, който току-що се е сдобил с рядък екземпляр бръмбар:

— Всичко е наред — с мен е.

— Миранда, да не би да си го превела през плета? Трябваше да заобиколите и да влезете през страничната порта.

— Този е по-добър път — отвърна детето. — По-бърз и по-къс.

— И по-болезнен, не е ли така?

— Не помня — каза Ариадни Оливър — дали съм ви запознавала с моята приятелка госпожа Батлър.

— Разбира се. В пощата.

Въпросното запознаване бе станало на опашка пред гишето. Сега Поаро имаше възможност по-добре да огледа приятелката на госпожа Оливър. Предишното му впечатление беше за слаба жена с шал на главата и шлифер. Джудит Батлър беше жена на около трийсет и пет години и докато дъщеря й приличаше на фея или на горска нимфа, тя напомняше на воден дух. Би могла да бъде рейнска сирена. Дългата й руса коса падаше свободно на раменете; тя бе с нежни черти, продълговатото й лице имаше леко хлътнали страни, над които блестяха големи морскозелени очи с дълги мигли.

— Радвам се, че мога да ви благодаря лично, мосю Поаро — каза тя. — Беше много мило от ваша страна да се отзовете на поканата на Ариадни.

— Когато моята приятелка ме помоли да сторя нещо, независимо какво, аз съм длъжен да го направя — отвърна той.

— Глупости — рече Ариадни.

— Тя беше уверена, съвсем уверена, че ще можете да разкриете това зверско деяние. Миранда, мила, би ли отишла в кухнята? Бисквитите са на телената тавичка.

Миранда излезе. На вратата отправи разбираща усмивка към майка си, която съвсем красноречиво й казваше: „Отпращаш ме, но не за дълго.“

— Опитах се да скрия от нея — изрече майката на Миранда — това ужасно нещо, което се случи. Но предполагам, че още от началото опитът ми е бил обречен на неуспех.

— Да, наистина — каза Поаро. — Нищо не достига до хорските уши по-бързо от новината за нещастие, и то особено за някое ужасно нещастие. Във всеки случай — добави — невъзможно е да се живее, без да научаваш какво става наоколо. А децата, изглежда, са много способни в това отношение.

— Не зная дали беше Бърнс или сър Уолтър Скот, който е казал: „Сред вас има дете, което си взема бележки“ — обади се госпожа Оливър, — но навярно е знаел за какво говори.

— Може пък Джойс Рейнолдс наистина да е била свидетел на убийство — каза госпожа Батлър. — Просто да не повярваш.

— Не вярвате, че Джойс го е видяла?

— Исках да кажа, че ако е видяла подобно нещо, не е споменала за него преди това. Съвсем не е в неин стил.

— Първото нещо, което чувам от всеки — изрече Поаро с благ глас, — е, че тази Джойс била лъжкиня.

— Нима не е възможно — попита Джудит Батлър — едно дете да измисли нещо, а след това да се окаже, че е истина.

— За нас това явно ще се окаже основната ни изходна позиция — каза детективът. — Джойс Рейнолдс е убита, по това не може да се спори.

— Значи сте започнали! Сигурно вече знаете всичко — възкликна госпожа Оливър.

— Мадам, не искайте от мен невъзможни неща. Винаги бързате много.

— Защо не? — попита тя. — Днес нищо не може да се постигне, ако не се бърза.

В този момент Миранда се върна. Носеше чиния, пълна с бисквити.

— Да ги оставя ли тук? — попита. — Сигурно вече сте приключили с разговора, нали? Или трябва да донеса още нещо от кухнята?

В гласа й се долавяше лека ирония. Майка й сложи сребърния чайник близо до решетката на камината, включи електрическия съд с вода, който беше изключила малко преди да кипне, после напълни чайника и сервира чая. Миранда любезно поднесе топли бисквити и сандвичи с краставица.

— С Ариадни се запознахме в Гърция — поясни Джудит.

— Паднах в морето — вметна госпожа Оливър, — когато се връщахме от един от островите. Имаше силно вълнение, а моряците винаги казват „скачай“ и, разбира се, казват „скачай“ точно тогава, когато лодката е най-отдалечена, защото малко след това ще ти бъде най-удобно да го направиш, само че ти си мислиш, че това не може да стане, и трепериш, губиш самообладание и скачаш, когато ти се струва близо, и, разбира се, точно тогава лодката се отдръпва. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Джудит помогна да ме измъкнат и това, така да се каже, ни свърза, нали?

— Така беше — потвърди госпожа Батлър. — Освен това много харесах името ви — добави. — Стори ми се много подходящо.

— Да, предполагам, че е гръцко име — отговори госпожа Оливър. — Това е истинското ми име. Не е литературен псевдоним. Но нищо Ариаднинско не ми се е случвало. Никога не съм била изоставяна на гръцки остров от любимия или нещо от този род.

Поаро вдигна ръка към мустаците си, за да скрие леката усмивка, която не успя да потисне, като си представи госпожа Оливър в ролята на изоставена гръцка девица.

— Не можем да живеем според имената си — каза госпожа Батлър.

— Наистина. Не мога да си представя вас как отрязвате главата на любимия си. Така е било, нали? Имам предвид Иудит и Олоферн6.

— Това е било патриотичен дълг — поясни приятелката й, — за който, ако си спомням правилно, била похвалена и наградена.

— Не съм много осведомена наистина за Иудит и Олоферн. Това е от Стария завет, нали? Все още, ако човек се замисли за това, хората дават на другите — имам предвид на децата си — странни имена, нали? Кой беше оня, дето забил кол в нечия глава? Иаил или Сисара7. Никога не мога да запомня кой е мъжът и коя е жената. Не се сещам някое дете да е било кръстено Иаил8.

— Тя му развързала мях с мляко и му дала да пие — неочаквано се обади Миранда, когато спря да вземе таблата.

— Не гледайте към мен — каза Джудит Батлър на приятелката си. — Не съм аз тази, която запознава Миранда със Стария завет. Това е от училище.

— Доста необичайно за съвременно училище, нали? — отбеляза госпожа Оливър. — Иначе ги занимават с етика, нали?

— Но не и госпожица Емлин — рече Миранда. — Тя казва, че ако отидем на църква, ще чуем само съвременната версия, а тя нямала никаква литературна стойност. Ние трябва поне да познаваме изящната проза и белите стихове на пълното издание. Много ми хареса историята на Иаил и Сисара — добави. — Никога не би ми минало през ума да извърша такова нещо — изрече замислено. — Имам предвид да забия кол в главата на някого, който спи.

— И аз се надявам, че няма да го правиш — каза майка й.

— А ти как би се справила с враговете си, Миранда? — попита Поаро.

— Ще бъда много внимателна — отговори момичето с мек, замислен глас. — Ще бъде по-трудно, но предпочитам този начин, защото не ми се иска да използвам неща, които причиняват болка. Ще употребя някакъв вид лекарство, което причинява безболезнена смърт. Ще заспят, ще сънуват прекрасни сънища, а после няма да се събудят. — Вдигна някои чаши и чинията за хляб.

— Ще ги измия, мамо — каза, — ако искаш да заведеш мосю Поаро да разгледа градината. Все още има няколко рози от сорта „Кралица Елизабет“ зад плета.

И тя излезе от стаята, крепейки внимателно подноса с чаените прибори.

— Миранда е удивително дете — рече госпожа Оливър.

— Имате много красива дъщеря, мадам — каза Поаро.

— Да, мисля, че е красива сега. Човек не знае как ще изглеждат, когато пораснат. Понякога напълняват и заприличват на угоени прасенца. Но сега е като горска нимфа.

— Нищо чудно, че харесва „Потъналата градина“, която е в съседство с вашия дом.

— Бих желала да не й харесва толкова. Тревожа се, когато се скита из усамотени места, дори когато тези места са близо до хората или до селото. Човек, о, в днешно време човек непрекъснато се тревожи. Ето защо трябва да откриете как се е случило това страшно нещо с Джойс, мосю Поаро. Докато не узнаем кой е бил този злодей, няма да се чувстваме в безопасност ни минута — имам предвид за нашите деца. Нали ще заведете мосю Поаро в градината, Ариадни? Аз ще дойда след една-две минутки.

Тя взе останалите две чаши и една чиния и отиде в кухнята. Поаро и госпожа Оливър излязоха през френския прозорец. Малката градина беше като повечето есенни градини. Бяха се запазили няколко стръка късни маргарити в една леха, както и няколко рози, които държаха високо изправени розовите си глави. Ариадни бързо се отправи към мястото, където имаше каменна пейка, седна и махна на Поаро да се настани до нея.

— Казахте, че Миранда прилича на горска нимфа — заговори тя. — А какво мислите за Джудит?

— Мисля, че Джудит би трябвало да се казва Русалка — отвърна Поаро.

— Воден дух, точно така! Да, тя изглежда, като че току-що е излязла от Рейн, или от морето, или от горско езеро, или нещо подобно. Косата й има вид, като че е била потопена във вода. И въпреки това у нея всичко е спретнато и подредено, нали?

— Тя е и прелестна жена — добави детективът.

— А какво мислите за нея?

— Все още не съм имал време да мисля за това. Просто си мисля, че е красива и привлекателна и че нещо много я тревожи.

— Ами, разбира се, че как иначе?

— Бих желал, мадам, вие да ми разкажете какво знаете или мислите за нея.

— Ами по време на круиза се опознахме доста добре. Знаете как човек се сприятелява на такива места — само с един или двама. Искам да кажа, че останалите също са ти симпатични, но не си правиш труда да ги виждаш отново. Но за един или двама — да. И така, Джудит беше една от тези, които наистина исках да видя отново.

— Не я познавахте преди пътешествието?

— Не.

— Но знаете нещо за нея?

— Да, но само обикновени неща. Тя е вдовица — каза госпожа Оливър. — Съпругът й починал преди доста години — бил пилот. Загинал при автомобилна злополука. Било е, мисля, при някакво сблъскване на много коли, когато една вечер е напускал магистралата, за да излезе на обикновения път. Доколкото знам, оставил я е в доста тежко материално положение. Била е направо съсипана. Не обича да говори за него.

— Миранда едно дете ли е?

— Да. Джудит върши секретарска работа от време на време, но няма постоянна работа.

— Познавала ли е хората от Куори Хаус?

— Имате предвид стария полковник и госпожа Уестън ли?

— Имам предвид предишната собственица, госпожа Луелин-Смит.

— Мисля, че да. Струва ми се, че съм я чувала да споменава това име. Но тя умря преди две-три години и оттогава не съм чувала нищо за нея. Не са ли ви достатъчни живите хора? — попита Ариадни с раздразнение в гласа.

— Разбира се, че не — каза детективът. — Трябва да науча повече и за онези, които са починали или изчезнали от сцената.

— Кой е изчезнал?

— Една девойка-au pair.

— О — възкликна приятелката му, — ама те винаги изчезват, нали?! Имам предвид, че идват тук отнякъде, прибират си парите, а после отиват в болница, понеже са бременни, раждат и наричат бебето Аугуст или Ханс, или Борис, или някакво такова име. Или идват тук, за да се омъжат за някого, или са тръгнали след някой млад мъж, в когото са влюбени. Няма да повярвате на нещата, които чувам от приятели. Тези девойки-au pair са или манна небесна за преуморени майки, които не искат за нищо на света да се разделят с тях, или ти крадат чорапите, или ги убиват… — Тя замлъкна и почти веднага извика: — Ох!

— Успокойте се, мадам — каза Поаро. — Няма причина да мислим, че една девойка-au pair е била убита — точно обратното.

— Какво искате да кажете с „точно обратното“? Не разбирам.

— Вероятно не. Няма значение.

Той извади бележника си и записа нещо в него.

— Какво записахте?

— Някои неща, които са се случили в миналото.

— Миналото май доста ви тревожи?

— Миналото е баща на настоящето — поясни Поаро поучително.

Той й предложи бележника си.

— Желаете ли да видите какво съм писал?

— Разбира се! Само че едва ли ще науча нещо. Винаги се разминаваме за нещата, които вие смятате, че трябва да се записват.

Той протегна малкия черен бележник.

„Умрели: госпожа Луелин-Смит (богата). Джанет Уайт (учителка). Адвокатски чиновник — намушкан с нож, с присъда за фалшифициране.“

Под това беше написано: „Девойка-опера изчезва.“

— Каква „опера“?

— Това е думата, която сестрата на приятеля ми Спенс употребява за онова, което ние с вас наричаме девойка-au pair.

— Защо е изчезнала?

— Защото вероятно е щяла да бъде замесена в сериозни юридически проблеми.

Пръстът на Поаро продължи надолу по списъка. „Фалшификация“ с два въпросителни знака след нея.

— Фалшификация? — възкликна госпожа Оливър. — Защо фалшификация?

— И аз това попитах. Защо фалшификация?

— Каква фалшификация?

— Било е фалшифицирано едно завещание, или по-скоро допълнение към него в полза на девойката-au pair.

— Неправомерно влияние? — подсказа Ариадни.

— Фалшифицирането е нещо много по-сериозно от неправомерното влияние.

— Не виждам какво общо има това с убийството на клетата Джойс.

— Нито пък аз — каза Поаро. — Но все пак е интересно.

— Каква е следващата дума? Не мога да я прочета.

— Слонове.

— Това пък няма връзка с нищо!

— Може да има — каза Поаро. — Повярвайте ми, може да има. — Той стана. — Сега трябва да ви оставя. Извинете ме, моля ви, пред домакинята, че не се сбогувах с нея. Беше изключително удоволствие да се запозная с нея и с прекрасната й и необикновена дъщеря. Кажете й да внимава за това дете.

— „Мама казваше ми нивга да не ходя аз сама в гората“ — изрецитира госпожа Оливър. — И така, довиждане. Щом сте решили да се правите на тайнствен, няма да ви преча. Не казвате дори какво възнамерявате да правите.

— Утре сутринта имам среща с представители на „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“ в Медчестър.

— Защо?

— За да си поговорим за фалшифициране и по други работи.

— А след това?

— Ще поговоря с някои хора, които също са присъствали.

— На празненството ли?

— Не — на приготовленията за празненството.