Празникът на Вси светии

Двайсет и трета глава

— Чухте ли какво става в Куори Уд? — попита госпожа Картрайт, слагайки пакет брашно в пазарската си чанта.

— Куори Уд ли? — повтори Елспет Маккей. — Не, не съм чула нищо. — Тя си избра пакет корнфлейкс. Двете жени се намираха в наскоро открития супермаркет.

— Казват, че дърветата там били опасни. Тази сутрин пристигнала група лесовъди. Става дума за стръмния склон, където едно дърво се е надвесило встрани. Сигурно се страхуват да не падне. Нали миналата зима гръм удари едно дърво, само че то беше по-нататък. Щели да копаят около корените на дърветата. Май доста дълбочко. Жалко. Ще загрозят мястото.

— Ами сигурно знаят какво вършат. Някой трябва да ги е повикал.

— Има също и двама полицаи, за да не се приближават хора, защото можело да е опасно. Щели да търсят кои дървета са заразени.

— Ясно — рече Елспет Маккей.

Навярно наистина й беше ясно. Не че някой й бе казал, но тя не се нуждаеше от това.

Ариадни приглади телеграмата, която току-що й бяха донесли. Беше свикнала да получава телеграми по телефона и тогава трескаво започваше да търси молив, за да ги запише, като винаги настояваше да й се изпрати копие, затова доста се слиса, когато отново получи, както тя си каза, една „истинска телеграма“.

Тя отиде в кухнята, където Джудит Батлър правеше желе от дюли.

— Джудит — каза госпожа Оливър, — идете и опаковайте малко багаж. Връщам се в Лондон, а вие с Миранда идвате с мен.

— Много мило от ваша страна, Ариадни, но имам много работа. Защо скочихте така изведнъж? Непременно днес ли трябва да си тръгнете?

— Да. Налага се. Така ми предадоха.

— Кой ви го каза? Вашата икономка ли?

— Не — отвърна тя. — Друг човек, на когото се подчинявам безпрекословно. Хайде, побързайте.

— Не искам да заминавам точно сега. Не мога.

— Трябва да дойдете. Колата е готова. Докарах я отпред. Можем да тръгнем веднага.

— Не ми се иска да вземам Миранда. Мога да я оставя при някого — у семейство Рейнолдс или при Роуина Дрейк.

— Миранда идва с нас — прекъсна я рязко госпожа Оливър. — Не създавайте затруднения, Джудит. Сериозно е. Не разбирам как можете да помислите да я оставите у семейство Рейнолдс. Две от децата им са убити, нали?

— Да, наистина е така. Смяташ, че нещо не е наред там ли? Искам да кажа, че там има някой, който… о, господи, какво говоря!

— Говорим твърде много — изрече Ариадни. — Във всеки случай — добави, — ако ще убиват някого, това най-вероятно ще е Ан Рейнолдс.

— Какво става с това семейство? Защо трябва всички да ги избиват един след друг? О, Ариадни, страх ме е!

— Да — каза писателката, — има моменти, когато човек с основание може да се страхува. Току-що получих една телеграма и постъпвам според нея.

— О, не чух телефона.

— Не беше по телефона. Донесоха я.

Тя се поколеба за момент, после я подаде на приятелката си.

— Какво значи това? Операция?

— Вероятно сливици — поясни госпожа Оливър. — Миналата седмица Миранда беше болна от гърло, нали? И така, какво по-достоверно от това да бъде прегледана от специалист в Лондон?

— Да не сте полудели, Ариадни?

— Нищо чудно — рече тя. — Направо съм бясна. Хайде, Миранда ще се радва да дойде в Лондон. Не се тревожете. Няма да има никаква операция. В шпионските разкази това се нарича „прикритие“. Ще я заведем на театър или на опера, или на балет — където поиска. Като че ли най-добре ще е да отидем на балет.

— Страх ме е — каза Джудит.

Ариадни Оливър погледна приятелката си. Тя леко трепереше. Приличаше повече от всякога на русалка. Изглеждаше откъсната от действителността.

— Хайде — рече госпожа Оливър. — Обещах на Еркюл Поаро да ви взема, щом ми съобщи. И ето — съобщението пристигна.

— Какво става тук? — попита Джудит. — Не мога да разбера защо изобщо дойдох тук.

— И аз съм се питала защо сте дошли, но няма обяснение за това къде отиват хората да живеят. Един мой приятел отиде да живее сред блатата в Мортън-ин-дъ-Марш онзи ден. Попитах го защо ще живее там и той ми отговори, че винаги го е искал. Мечтаел да отиде там веднага щом се пенсионира. Казах, че самата аз не съм ходила там, но ми се струва, че е малко влажно. Попитах го дали е така. Той ми отвърна, че не знаел как изглежда, тъй като никога не е бил там. Но винаги е искал да живее там. При това си е съвсем нормален.

— И отиде ли?

— Да.

— Харесало ли му е?

— Ами още не съм говорила с него. Но хората са много странни, не намирате ли? Онова, което искат да вършат, онова, което просто трябва да вършат… — Излезе в градината и извика: — Миранда, отиваме в Лондон.

Момичето бавно се приближи към тях.

— Ариадни има намерение да ни закара там — поясни майка й. — Ще отидем на театър. Госпожа Оливър мисли, че ще може да намери билети за балет. Искаш ли да гледаш балет?

— О, с удоволствие! — отвърна Миранда. Очите й светнаха. — Трябва обаче да отида и да се сбогувам с един от приятелите си.

— Но ние заминаваме веднага.

— О, няма да се бавя толкова, но трябва да обясня. Дала съм обещание.

Тя изтича в градината и изчезна през портата.

— Кои са приятелите на Миранда? — попита госпожа Оливър с известно любопитство.

— Нямам понятие, наистина — изрече майката. — Тя никога не споделя с мен. Понякога си мисля, че единствените същества, които чувства като свои приятели, са птичките, които гледа по дърветата. Или катеричките. Смятам, че всички я харесват, но не зная да има някакви определени приятели. Не води момичета на чай или нещо такова или поне много по-рядко от другите момичета. Мисля, че най-добрата й приятелка беше Джойс Рейнолдс. — После добави някак отнесено: — Джойс й разказваше невероятни неща за слонове и тигри. — Тя се изправи. — Е, отивам да приготвя багажа, щом толкова настоявате. Но не ми се заминава. Имам толкова неща за довършване — като това желе и…

— Трябва да дойдете — твърдо изрече приятелката й.

Джудит тъкмо сваляше куфарите отгоре, когато дъщеря й дотича запъхтяна през страничната врата.

— Няма ли първо да обядваме? — попита. Въпреки вида й на горска нимфа тя беше здраво дете, което се хранеше с апетит.

— Ще обядваме някъде по пътя — каза Госпожа Оливър. — Ще спрем в „Влак Бой“ в Хавършам. Там не е лошо. Намира се на около четирийсет и пет минути оттук и поднасят доста хубава храна. Хайде, Миранда, тръгваме.

— Няма да успея да предупредя Кати, че не мога да отида на кино с нея утре. О, мога да й телефонирам!

— Добре, но побързай — каза майка й.

Миранда изтича в дневната, където се намираше телефонът. Джудит и госпожа Оливър сложиха куфарите в колата. Миранда излезе от дневната.

— Помолих да й предадат — изрече задъхано. — Сега всичко е наред.

— Мисля, че нещо ви става, Ариадни — отбеляза Джудит, докато се качваха в колата. — Наистина. Защо е всичко това?

— Ще разберем, когато му дойде времето — отговори тя. — Само че не зная дали на мен ми става нещо или на него.

— На него? На кого?

— На Еркюл Поаро.

В Лондон Еркюл Поаро седеше в една стая с четирима други мъже. Единият беше Тимъти Раглън, с неизменния си почтителен вид и безизразно лице, когато се намираше пред по-старши; вторият бе полицейският началник Спенс. Третият беше Алфред Ричмънд, главен полицейски началник на графството, а четвъртият бе мъж със строги черти от обществената прокуратура. Те гледаха детектива с променливи изражения или както някой би казал, по-скоро без определено изражение.

— Изглеждате доста сигурен, мосю Поаро.

— Наистина съм сигурен — заяви той. — Когато нещо се нарежда така, човек разбира, че трябва да е така, и само търси причините защо не трябва да е така. Ако човек не открие причините защо не трябва да е така, тогава мнението му се затвърждава.

— Подбудите изглеждат някак си сложни, ако мога да се изразя така.

— Не — отговори Поаро. — В действителност не са сложни. Но те са толкова прости, че е много трудно да се видят ясно.

Представителят на прокуратурата го погледна скептично.

— Много скоро ще разполагаме с едно определено доказателство — каза инспектор Раглън. — Разбира се, ако сме допуснали грешка…

— Искате да кажете, че „котето го няма в ямата“? — попита Еркюл Поаро.

— Трябва да се съгласите, че това е само предположение от ваша страна.

— Всички улики сочат натам. Когато едно момиче изчезне, причините за това не са толкова много. Първата е, че е избягала с мъж. Втората е, че е мъртва. Всичко останало е само неясни предположения и практически никога не се случва.

— Нещо по-конкретно, което можете да предложите на нашето внимание, мосю Поаро?

— Да. Във връзка съм с една добре известна фирма за продажба на недвижими имоти. Мои приятели, които са специализирани в сделки с имоти на Карибските острови, егейското крайбрежие, Адриатика, Средиземноморието и други места. Те са специалисти в тези курортни области и клиентите им обикновено са богати. Ето една скорошна покупка, която може да ви заинтригува.

Той им подаде сгънат лист.

— Мислите, че това има някаква връзка?

— Сигурен съм.

— Смятах, че продажбата на острови е забранена от това правителство?

— За парите няма пречки.

— Нещо друго, което можете да изтъкнете?

— Възможно е до двайсет и четири часа да имам за вас нещо, което ще изясни нещата.

— И какво е то?

— Очевидец.

— Искате да кажете…

— Очевидец на престъплението.

Човекът от прокуратурата го погледна с нарастващо недоверие.

— Къде е сега този очевидец?

— Надявам се, че в момента пътува към Лондон, и се моля да пристигне невредим.

— Изглежда сте обезпокоен.

— Вярно е. Направих, каквото можах, но ще ви призная, че се страхувам. Да, страхувам се въпреки предпазните мерки, които съм взел. Защото ние сме — как да го кажа? — ние сме изправени срещу безпощадност, бързи реакции, алчност, преминаваща всякакви човешки граници, и вероятно — не съм уверен, но не го изключвам — пристъп на безумие. Неща, които не са били заложени в този човек, но които са се развили. Семе, което е пуснало корен и е пораснало бързо. А сега вероятно е получило сила, изпълваща го с подчертано нечовешко отношение към живота.

— Ще имаме нужда от още някои мнения по този въпрос — каза представителят на прокуратурата. — Не можем да действаме прибързано. Разбира се, много зависи от… ъ-ъ-ъ… от работата в гората. Ако резултатът е положителен, ще трябва да помислим отново.

Еркюл Поаро се изправи.

— Аз си тръгвам. Разказах ви всичко, каквото зная, и всичко, което ме плаши и което допускам като възможност. Ще държа връзка с вас.

Той се ръкува с всеки поотделно с чуждестранна акуратност и излезе.

— Този човек като че ли обича да послъгва — обади се представителят на прокуратурата. — Не мислите ли, че е малко мръднал? А и годинките му са доста. Не зная доколко може да се разчита на човек в такава възраст.

— Мисля, че може да разчитате на него — заяви главният полицейски началник. — Поне това е моето мнение. Спенс, познавам ви от много години. Вие сте му приятел. Какво е вашето мнение? Смятате ли, че малко се е вдетинил?

— Не — отвърна той. — А вашето мнение, Раглън?

— Познавам го отскоро, сър. Отначало неговият начин на разговаряне, неговите идеи ми се сториха доста особени. Но като цяло аз съм убеден. Мисля, че той ще се окаже прав.