Празникът на Вси светии

Двайсет и втора глава

Не беше много обичайно за Еркюл Поаро да търси мнението на други. Обикновено той бе напълно доволен от своето собствено мнение. Въпреки това имаше моменти, когато правеше изключение, и сега беше точно така. Двамата със Спенс имаха кратък разговор, след това Поаро се свърза с една фирма за коли под наем и след кратък разговор с приятеля си инспектор Раглън отпътува. Беше наел кола да го закара в Лондон, но по пътя се отби в Елмс. Каза на шофьора, че няма да се бави — най-много четвърт час — и поиска среща с госпожица Емлин.

— Съжалявам, че ви безпокоя в този час. Сигурно в момента се храните.

— Е, благодаря ви, мосю Поаро, че поне сте се сетили за това, а съм сигурна, че не бихте ме обезпокоили без сериозна причина.

— Много сте любезна. Ще бъда откровен. Имам нужда от вашия съвет.

— Наистина ли? — На лицето й се изписа изненада. В действителност изненадата й доста красноречиво граничеше с недоверие. — Твърде необичайно за вас, мосю Поаро. Не се ли задоволявате обикновено със собственото си мнение?

— Да, разбира се, но за мен би било голяма подкрепа, ако някой, чието мнение уважавам, е съгласен с мен.

Тя не отговори, а само го изгледа въпросително.

— Зная кой е убил Джойс Рейнолдс — заяви той. — Според мен вие също знаете това.

— Не съм казвала подобно нещо — отговори госпожица Емлин.

— Да, така е. И това ме кара да мисля, че вероятно става въпрос само за мнение, нали?

— Или предположение? — попита тя, като тонът й бе по-хладен от когато и да било.

— Бих предпочел да не употребявам тази дума. Бих предпочел да кажа, че вие имате определено мнение.

— Много добре тогава. Приемам, че имам определено мнение. Но това не означава, че ще го изкажа пред вас.

— Това, което искам да направя, мадмоазел, е да напиша четири думи на лист хартия. Просто ще ви попитам дали сте съгласна с четирите думи, които съм написал.

Госпожица Емлин стана. Отиде до бюрото си, взе лист хартия и го подаде на Поаро:

— Заинтригувахте ме. Четири думи.

Детективът бе извадил писалка от джоба си. Написа нещо на листа, сгъна го и й го подаде. Тя взе листа, разгъна го и се вгледа в написаното.

— Е? — попита Поаро.

— За две от думите съм съгласна. За другите две е по-трудно. Нямам доказателства, а и наистина не се бях сетила за това.

— Но за първите две думи имате определено доказателство, нали?

— Мисля, че да.

— Вода — замислено произнесе Поаро. — Веднага щом сте чули това, сте разбрали. Аз също, още щом чух тази дума. Вие сте сигурна, сигурен съм и аз. А сега пък — продължи той, — имаме и удавено момче в един поток. Чухте ли?

— Да. Някой ми позвъни по телефона и ми каза. Братът на Джойс. Какво общо има той с това?

— Искал пари — обясни детективът. — И ги е получил. След което в подходящ момент е бил удавен в един поток.

Гласът му запази суровия си тон, който бе придобил преди малко.

— Лицето, което ми каза това — рече, — бе разяждано от състрадание. Намираше се в ужасно състояние. Аз съм по-различно устроен. Наистина той е бил само едно момче, но неговата смърт не бе случайна. Тя, както много неща в живота, беше резултат от неговите постъпки. Искал е пари и е поел риск. Бил е достатъчно умен, достатъчно съобразителен, за да знае, че се излага на риск, но е искал пари. Момченце на десет години, но причината и следствието си имат своята желязна логика и не подбират дали си на трийсет, четирийсет или деветдесет. Знаете ли за какво се сещам най-напред при такива случаи?

— Вероятно — рече събеседничката му — повече ви занимава мисълта за справедливостта, отколкото за състраданието.

— Моето състрадание няма да помогне на Леополд. Той вече не се нуждае от помощ. Справедливостта, ако с наша помощ успее да възтържествува, защото мисля, че и вие разсъждавате като мен по този въпрос — справедливостта също едва ли ще му помогне. Но може да помогне на някой друг Леополд, може да спаси живота на някое друго дете, ако можем достатъчно бързо да разкрием престъпника. Човек, който е убил повече от веднъж, за когото убийството е начин да си осигури безопасността, е извънредно опасен. Сега отивам в Лондон, където ще се срещна с определени хора, за да обсъдим какво да предприемем. Ще се опитам да ги спечеля на моя страна в този случай.

— Може да се окаже трудно — отбеляза госпожица Емлин.

— Не, не мисля. Начините и средствата може да са трудни, но мисля, че мога да ги убедя в това, което зная. Защото на тях им е известна логиката на престъпния ум. Има още един въпрос, по който се нуждая от вашето мнение. Този път само мнение, не доказателство. Мнението ви за Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд. Мога ли да разчитам на тях?

— Бих казала, че и двамата заслужават абсолютно доверие. Това е мнението ми. В много отношения демонстрират значителна глупост, но това е само за повърхностното в живота. В основата си са здрави като ябълка без червеи.

— Все тези ябълки — тъжно изрече Еркюл Поаро. — Трябва да тръгвам. Колата ме чака. Очаква ме още едно посещение.